Ан Грейси
Щастието на Дейзи (16)

16

Много дами ще се почувстват дълбоко оскърбени, ако разберат колко малко сърцето на мъжа се влияе от скъпия нов тоалет.

Джейн Остин, „Абатството Нортангър“

Беше денят на откриването на магазина. Момичетата бяха решили да организират следобедно тържество, така че посетителките да могат вечерта да присъстват на светските си събития и да разкажат за магазина на Дейзи… или поне такъв беше планът.

В мига, в който даде одобрението си за събирането, лейди Биатрис се зае с цялата организация, приготви и разпрати елегантни покани и изобщо покани хората от свое име, вместо да представи Дейзи като домакинята.

— На мен по-трудно ще откажат. Освен това умират от желание да видят това място и така ще имат оправдание.

Федърби се захвана с практическата част на приготовленията, отпрати Дейзи и й каза да остави всичко на него. Тя виждаше, че му е много приятно, затова не възрази. И така си имаше достатъчно работа.

Аби, Дамарис и Луиза Фостър бяха с дрехи, ушити от Дейзи, и тъй като събирането беше само за дами, Луиза убеди Дейзи да направи изложение на великолепните си нощни тоалети — не демонстрирани на живо, което би било твърде рисковано, а на манекен.

Отначало Дейзи нямаше желание — за нея нощните тоалети бяха просто странично занимание. Но госпожа Фостър настоя, а когато Аби и Дамарис чуха, и те се съгласиха.

— Помниш ли колко се зарадва лейди Биа, когато й уши онова първо великолепно нощно жакетче? Онова розовото — настоя Аби. — И как всичките й приятелки поискаха да ушиеш и на тях? Това бяха първите ти поръчки и благодарение на тях започна.

— И преди да кажеш, че това са дрехи за възрастни дами, помниш ли как се запознахме? — напомни й Луиза.

Дамарис също даде своя принос:

— Чувствах се прекрасно, когато облякох нощницата, която ти ми уши, в първата си брачна нощ.

Аби кимна в съгласие.

Дейзи се предаде.

Когато се зае с излагането на нощните тоалети, не можа да реши на кои да се спре — имаше няколко готови, — затова направи голяма изложба с помощта на различни манекени, загърнати в прозрачна розова коприна, върху която ефирните нощници и пищните жакети изпъкваха още повече.

Единственият, който не се трогваше от приготовленията за тържеството, беше Флин — той се дразнеше, че е само за дами.

— Защо не мога да дойда? — попита за двайсети път.

— Защото си мъж — отвърна остро Дейзи.

— Много се радвам, че най-накрая забеляза — ухили й се бавно той и тя почувства как всичко в нея се разтапя.

— Можеш да дойдеш и да погледнеш, след като приключим — каза Дейзи и по тялото й се разля приятна тръпка на очакване. Имаше си планове за по-късно.

Въпреки това Флин направи така, че присъствието му да се почувства: изпрати няколко големи букета червени рози, като в средата на всеки имаше по една маргаритка. Дейзи ги сложи във вази и ги разпредели из целия магазин. Сладкият им аромат беше наистина вълшебен.

Този път не извади маргаритките, защото те бяха символът на магазина й.

Никой друг не знаеше от кого са букетите и какво всъщност означават маргаритките. Това си беше нейната собствена тайна радост.

Беше дала на служителките си почивен ден. Федърби и подчинените му се заеха със стаите на горните етажи, нареждаха по масите подноси с апетитно изглеждащи сладкиши и пикантни хапки за след десерта, десетки чаши и цели каси шампанско.

— Френско шампанско ли? — възкликна Дейзи. — Не мога да пилея пари за…

— Нали не очаквате възрастната дама да предложи на гостите си нещо друго, освен най-доброто? — попита Федърби. — Освен това тя плаща. Настоя. „Кажи на това мое упорито момиче да не спори“, така каза.

Затова Дейзи не започна да спори. Напротив, беше възхитена. Френско шампанско на следобедно откриване на магазин — това положително щеше да накара хората да говорят.

Малко по-късно пристигнаха Аби и Дамарис.

— Толкова е вълнуващо, Дейзи! — възкликна Аби. — Всичко изглежда вълшебно. Иска ми се и Джейн да беше тук. Много ще съжалява, че пропусна откриването, но… — Тя поклати глава. Джейн все още беше в Уелс. — Донесохме ти един малък подарък. От мен и Дамарис е — и от Джейн.

Дамарис подаде на Дейзи малка кутийка.

— Съвсем малко е, но се надяваме да ти бъде от полза.

В кутийката имаше визитни картички със сребърни релефни букви върху светлозелен фон, и украсени с релефна бяла маргаритка със златна сърцевина — точно като маргаритката на витрината. Надписът гласеше „Дейзи Чанс“, а отдолу се виждаха името и адресът на магазина.

— Прекрасни са — каза Дейзи. — Но… аз не ходя по гости.

— Не, но ако ги оставиш в някоя купа — или още по-добре, ако накараш Федърби да ги раздаде, — дамите ще ги вземат — каза Дамарис.

— Толкова са хубави — добави Аби. — И това може да напомни на някои дами, че не е лошо да станат постоянни клиентки на магазина ти.

Следващата, която пристигна, беше лейди Биатрис. Федърби бе уредил да донесат за случая много столове, включително любимото кресло на възрастната дама. Тя се настани в него и се обърна към Дейзи, която кръстосваше напред-назад като котка в клетка:

— Недей да изглеждаш толкова притеснена, момиче. Ще дойдат. Никога не съм организирала увеселение, което да не се е увенчавало с огромен успех, и не смятам да започвам сега. Ако си изнервена, пийни чаша шампанско.

Едва беше изрекла думите, когато спряха първите карета.

Аристократичните им пътнички слязоха по две — по три и каретите се отдалечиха, за да направят място за следващите. Приземният етаж скоро се изпълни с дами, които не спираха да възклицават и да се възхищават, да бъбрят и да отпиват шампанско.

Роклите на Аби, Джейн и Луиза Фостър пожънаха всеобщо възхищение, но дрехите, които привлякоха най-голямо внимание, бяха нощните одеяния, изложени в задната стая. Дамите заляха Дейзи с въпроси.

— Плащане на място — каза тя без увъртания, а после, за да смекчи удара, добави: — Тази линия е лимитирана и бройките ще бъдат малко. Френска дантела, нали разбирате.

Няколко дами стиснаха устни и се отдалечиха, обидени, но думата „лимитирана“ си свърши работата и цял куп клиентки й дадоха поръчки и обещаха още на другия ден да изпратят камериерките си с парите.

— Какво правиш? — изсъска Луиза Фостър, когато разбра какво казва Дейзи на хората.

— Започвам така, както смятам да продължа — отговори Дейзи. — Големите клечки са прочути с това, че не си плащат сметките. Затова искам да знаят, че или ще плащат, или нищо няма да получават.

— Те няма да го търпят.

Дейзи се ухили.

— Засега имам двайсет и две поръчки и утре камериерките ще донесат парите. Казах им, че или ще платят веднага, или няма да започна.

Луиза впери поглед в нея, после избухна в смях.

— Никой не може да ти отрече, че си оригинална!

 

 

И последните гостенки си отидоха. Федърби и подчинените му бяха разчистили след тържеството, а лейди Биатрис, Аби и Дамарис се готвеха да си тръгнат.

— Идваш ли, Дейзи?

— Не, имам да свърша някои неща.

Възрастната дама вдигна лорнета си.

— Какви неща?

Дейзи посочи към работната стая зад гърба си.

— Трябва да прибера тези дрехи от манекените и да подредя всичко, за да могат утре сутрин моите момичета пак да започнат работа.

— Ще останем и ще ти помогнем — предложи Аби.

— В никакъв случай — отговори Дейзи. — Очакваш дете и всички виждат, че си ужасно уморена.

— Тогава аз ще… — започна Дамарис.

— Не, сега всички ще си тръгнете — ще ми е по-лесно да го направя сама. И знаете ли, денят беше толкова чудесен, че не искам да свършва. Затова ще поостана и ще се порадвам тук още малко. В моята малка империя.

Лейди Биатрис се намръщи.

— Но как ще се прибереш? Да изпратя ли карета? И да оставя тук някой от лакеите?

Дейзи отвърна:

— Цял живот съм се оправяла в Лондон — при това в най-ужасните му части — без лакей и карета. И сега мога, но ви благодаря.

Бяха водили този спор милион пъти. Дейзи не беше израснала в пашкул млада дама от висшето общество и нямаше намерение тепърва да става. Все едно да напъхаш лондонско врабче в златна клетка.

— Но…

— Не се тревожете. — Тя се наведе и целуна възрастната дама по бузата. — По-късно ще се прибера. Довечера ще ходите на опера, нали?

— Да, но…

— Тогава се приберете, поспете и се облечете красиво за „Ковънт Гардън“. Аз ще хъркам в леглото още преди да почне второ действие.

Лейди Биатрис изсумтя, но склони и си тръгна, като си мърмореше под нос нещо за твърдоглави момичета.

Дейзи заключи входната врата след нея и забързано се зае да подрежда.

Тъкмо започваше да прибира изложените нощни тоалети, когато някой почука на задната врата. Почукването, което очакваше. Тя забърза да отвори.

— Как мина? — попита Флин.

Тя го погледна с триумфална усмивка.

— Двайсет и осем поръчки! И почти всичките малки картички, които ми дадоха Дамарис и Аби, се свършиха — а когато започнахме, бяха сто! Само тези останаха. Не са ли красиви? — Тя му показа картичките.

— Браво — поздрави я той и се загледа в движенията й, докато тя прибираше нощните тоалети. — Знаеш ли, смятам, че беше грешка да ограничиш събитието, като поканиш само дами.

— Защо?

Той кимна към последния манекен, покрит със съблазнително одеяние от черна коприна и дантела.

— Ако го бяха видели мъжете, щяха да станат най-добрите ти клиенти. Но може би не и ако бяха дошли със съпругите си.

Дейзи му отправи замислен поглед.

— Може и да си прав.

Вероятно още един магазин, в друга част на града. Под друго име…

— А сега кажи за какво ме повика? — попита Флин. — За да разпалиш страстта ми, като ме караш да гледам всичко това?

Тя прикри усмивката си. Той не беше далеч от истината.

— Ела горе. Искам да ти покажа нещо. — И тя едва не се засмя на глас, когато се чу да изрича това. Божке, звучеше като някое от момичетата в бордея на госпожа Би! Чувстваше се абсурдно нервна.

Той тръгна след нея към тавана, като изказваше възхищението си от промените, които беше направила.

— Но защо си отделила този край с преграда? Там не е ли вратата към покрива?

Тя отвори вратата към по-малката от двете стаи и влезе вътре.

Той спря на прага.

— Легло?

Тя кимна. Беше обновила старото легло, беше стегнала рамката и бе купила два нови дюшека — долният натъпкан с вълна, а горният — с пера. Сега леглото беше оправено и ги чакаше. Над блестящите от белота чаршафи и пухкавите възглавници бе разстлано меко червено одеяло.

Следобедът беше хладен и се заоблачаваше, затова Дейзи бе затворила вратата към покрива, а после бе запалила свещи из цялата стая. Цялото помещение тънеше в топла мека светлина.

Тя преглътна и устата й неочаквано пресъхна.

— Знам, че казах, че няма да ти бъда любовница, Флин, но… си промених мнението.

— И ще се омъжиш за мен?

Тя поклати глава.

— Ще ти стана любовница. Знам, че е рисковано, но тук е възможно най-уединено, така че ако внимаваме…

Той я изгледа с нетрепващ поглед.

— Това, което искам от теб, не е само леглото, Дейзи.

— Знам. Но аз не ставам за съпруга, така че само това мога да ти предложа. — Тя отметна одеялото и с раздразнение осъзна, че ръцете й треперят.

Той не помръдна. Погледът му беше твърд и неразгадаем. Светлината на свещите забулваше ъглите и равнините на лицето му в сенки. Устата му — тази красива уста — беше стегната в неподвижна линия, със здраво стиснати устни.

Боже, щеше да й откаже! Дейзи почувства как вътрешно се свива от унижение, но се насили да свие рамене и да изрече с нехаен, безразличен глас:

— Разбира се, ако не се интересуваш…

— Проклятие, интересувам се!

Той я привлече към себе си, обхвана брадичката й в едрата си длан и я целуна така, че й се зави свят.

Мислеше, че знае какво да очаква, но всеки път с Флин нещата се оказваха различни. Отначало целувката му беше почти дива — устата му я завладяваше, езикът му нахлуваше енергично, почти гневно. В отговор на едва овладения напор кръвта на Дейзи кипна. Тялото й приемаше с възторг всяка груба, трескава ласка.

А после той ненадейно се отдръпна и просто я взе в обятията си, притисна я до себе си, като дишаше тежко — като мъж, пробягал километри.

— Господ да ми е на помощ! — измърмори той и отново започна да я целува.

Този път обсипваше шията й, линията на челюстта й, клепачите й с нежни като пух целувки, сякаш Дейзи беше деликатен порцелан или нефрит от колекциите му.

Тя се разтопи.

Точно на това й беше най-трудно да устои — на начина, по който можеше да премине от едва сдържана жажда до тази деликатност, тази нежност, която я караше да се чувства толкова специална… ценена.

Никой никога не я беше ценил.

Тя отвори палтото му и започна да разкопчава жилетката, но той я спря с груб жест и задържа ръцете й зад гърба.

— Не, не и този път. — Пламтящите му сини очи се впиха в нея. — Първо ще те съблека, ще те обеля като яйце, Дейзи Чанс. А после ще направя с теб това, което съм намислил. И тогава — може би — ще те пусна до копчетата си.

Верен на думата си, той свали дрехите й една по една непоносимо бавно — смъкна жакетчето й, роклята й, коленичи, за да събуе пантофките й, плъзна ръце под ризата й, за да развърже връзките, които придържаха чорапите й, след което ги събу, плъзгайки едрите си топли ръце по краката й. След всеки чорап целуна извивката на ходилото й бавно, преднамерено, и пръстите на краката й се свиха, а по гърба й преминаха тръпки.

Когато тя остана по риза, той се отпусна на колене — нейните вече бяха поддали и тя седеше на леглото — и просто я погледна. Наведе се напред и внимателно пое между зъбите си едното от настръхналите й до болка зърна, прокара език по него, ухапа го леко, деликатно. През тялото на Дейзи премина огнена искра и тя ахна.

Той се усмихна и прехвърли вниманието си към другата гърда. С всяка ласка дишането й ставаше все по-учестено, превръщаше се в поредица от ахвания.

Тя се облегна назад и стисна с две ръце завивките, докато той смучеше и гризеше през фината риза.

Той се изправи и с бързо движение свали ризата й. Тя застана пред него, съвсем гола, докато той беше напълно облечен.

Флин седна на петите си и просто я погледна. Дейзи усети, че се изчервява, защото, макар и жена с опит, никога не беше оставала чисто гола пред мъж.

Не и по този начин. Тя се стегна. Знаеше, че не представлява особено привлекателна гледка — дребничка, без извивки, с малки гърди. Той обаче я гледаше така… сякаш искаше да я схруска. Сякаш Дейзи беше…

— Красива си — прошепна той, наведе се и я целуна. О, тези целувки…

Навсякъде, където я докосваше устата му, се разливаше топлина. В тялото на Дейзи се зароди и нарасна копнеж и тя посегна да свали палтото му, но той решително й попречи. Отново я целуна, а после се зае да обсипва с внимание гърдите й, да измъчва зърната, докато запулсираха, почти болезнено твърди, като леко ги драскаше със зъби и с наболата си брада.

Устата му се сключи над едното и той започна да го гали с език, а после го засмука и Дейзи едва не изкрещя и почти скочи от леглото, когато една светкавица се стрелна от гърдата й към корема.

А после той отново започна да я целува по устата. Езикът му се преплиташе с нейния, движеше се в ритъм, който обещаваше безкрайно удоволствие.

Опияняващ. Пристрастяващ. И през цялото това време ръцете му не спираха да се движат по тялото й, да я галят и възбуждат — бавни, сигурни ръце, които я белязваха като негова.

Навярно беше казала нещо, защото той прошепна:

— Нали ти харесват целувките ми? — И устните му започнаха да се движат надолу по тялото й, като обсипваха с целувки шията, гърдите й, мекия корем.

А после той разтвори бедрата й и целуна меката кожа на сгъвката на коленете й.

За миг движенията му спряха. Той просто я гледаше… там. Дейзи стисна очи, опитвайки се да не се стеснява. Той бавно се наведе напред и устата му остана съвсем близо до нея. Топлият му дъх раздвижи къдриците там долу и Дейзи искаше да помръдне, но не смееше.

А после…

— Флин! — простена тя и рязко отвори очи.

Той притисна лице между бедрата й и просто вдиша мириса й. Слава богу, че тази сутрин се изкъпа! Беше чувала за това, разбира се, но никога не беше чувала за мъж, готов да го направи. Те искаха да го правят на тях.

Едва успяваше да си поеме дъх — толкова силно го желаеше.

Той премина към действие… ближеше я и я вкусваше като… като сладкиш, пълен с крем — бавни, чувствени движения на езика му, зъби, които я гризяха на ситни хапки, и, ооо…

Светът й се разби на хиляди парчета. Съществуваше само този миг, това легло, този мъж…

 

 

Тя имаше вкус на вино, на море и малко на рози — плътен сладко-солен вкус, който възпламеняваше кръвта му и който беше събрал самата същност на Дейзи. Вино, огън и енергична, избухлива жена.

Той намери малката издутина между копринените гънки и я обиколи с език, както бе направил със зърната й.

Дъхът й секна и заизлиза на все по-шумни тласъци. Тя се изви под него и той почувства как бедрата й започват да треперят. Плъзна един пръст в нея и я доведе до върха, а после, докато тя лежеше, мека, отпусната и сънена от току-що преживяната страст, си смъкна дрехите.

Тя го наблюдаваше одобрително.

— Не знаех, че един мъж може да бъде толкова красив, Флин — прошепна тя и лениво прокара ръка по гърба му, докато той си събуваше ботушите, седнал на ръба на леглото.

Той се обърна и я погледна.

— Красив ли? — попита и изсумтя. — Мъжете не са красиви. Ако искаш да видиш нещо красиво, погледни се в огледалото, момиче.

Беше ред на Дейзи да изсумти.

Той не си направи труда да настоява. Тя не виждаше, не разбираше колко специална, безценна, красива е. Той умееше да реди сладки думи без усилие, но те никога нямаше да са достатъчни, за да я убедят. Опитът, натрупан през цял един живот, в който е била нежелана, използвана и лъгана, беше по-силен от всякакви думи. Просто трябваше да й го покаже, пак и пак. И да се надява, че накрая ще му се довери достатъчно — и на него, и на себе си, — за да каже „да“.

Преди малко едва не загуби самоконтрол — когато тя му показа тази стаичка, така грижливо замислена, за да прикрива тайна връзка. Той не искаше връзка, била тя тайна или не. Искаше да изгради живот с нея, да създаде семейство. Искаше да върви открито редом с нея, да се перчи с нея — „Това е съпругата ми!“, — да крачи из парка, да сяда на масата, да чува как, когато влизат в балната зала, обявяват пристигането на господин и госпожа Патрик Флин.

Когато Дейзи му показа стаята, приготвена с толкова внимание и обич, и той видя как очите й блестят от притеснение и несигурност на светлината на свещите, раздразнението едва не го задави. Искаше да я сграбчи, да я метне на рамо по най-първобитен начин и да я замъкне в някоя… в някоя пещера, където да я люби, докато най-накрая разбере къде й е мястото. На кого принадлежи.

Но тя беше толкова сладка и смела — корава на повърхността и все пак толкова уязвима и искрена! Не беше го подвела, не му беше обещала нищо и вместо това му предлагаше безценен дар — себе си, с цената на известен риск, — и той успя да укроти дивака в себе си.

Сега тя лежеше и го гледаше с меки, тъмни очи, в които се таяха остатъци от преживяната страст и блясък на нарастваща възбуда. Тя му даваше всичко, което си мислеше, че може да му даде. От него зависеше да й покаже, че греши, че има много повече — и за двамата.

Отново започна да я люби, бавно, съсредоточено. Тя беше готова за него — повече от готова. Той я облада с един-единствен плавен, бавен тласък. Бедрата й жадно се надигнаха да го посрещнат. Краката й се сключиха около него и тя го стисна силно, като влажна гореща ръкавица.

Той се спря, заровен дълбоко в нея. Сетивата му бяха залети от аромата й, от вкуса й, от горещата й копринена мекота. А после даде воля на дивака в себе си — облада я малко грубо, малко диво.

Тя го стисна за раменете. Тласкаше хълбоците си напред с всяко движение, стискаше го все по-силно, за да го привлече по-дълбоко, придърпваше го, държеше го здраво, драскаше го, хапеше го, мяташе се срещу него, целуваше го. Приглушените звуци, които излизаха от устата й, разпалваха огън в кръвта му, докато онзи прастар ритъм отнасяше и двамата.

Облада я бързо и силно. И двамата бяха потни и хлъзгави и беше великолепно.

Кръвта му бучеше, ревеше и настояваше за освобождение. Той усети, че тя стига до върха, и чу триумфалния вик, който се изтръгна от собственото му гърло, преди да се разбие на хиляди късчета дълбоко в нея. И да потъне в забрава.

По някое време дойде на себе си. Дейзи още спеше, бледа, сладка и уязвима.

Бузата й беше притисната до гърдите му, дланта й — леко свита над сърцето му, а краката й — все още обвити около него. Той придърпа завивките над нея и я намести още по-плътно до себе си.

Искаше да прекара цялата нощ с нея тук, където външният свят не съществуваше. Тя обаче скоро щеше да се размърда и да каже, че трябва да започва да работи или да си отиде вкъщи при лейди Биа, да отиде на вечеря или да свърши нещо друго.

Над тях наклоненият покрив на тавана пропусна последните лъчи от студената, сивкава вечерна светлина. Малки капчици дъжд оповестиха, че времето се променя. Но в тяхната таванска стаичка всичко беше златно, топло и уютно. Дейзи продължаваше да спи и топлият й дъх галеше кожата му.

Дребното й меко тяло се беше сгушило доверчиво в неговото.

Половин самун хляб беше по-добре от никакъв, казваше навремето майка му.

Но понякога единственото, което се постигаше с този самун, беше да накара човек да разбере колко е гладен наистина.

 

 

През следващите седмици животът на Дейзи се превърна във водовъртеж от трескава дейност. Този магазин може и да беше мечтата на живота й, но не беше само цветя и рози. Да превърне група жени в екип се оказа по-трудно, отколкото очакваше.

През първата седмица й се наложи да уволни едно момиче, което задигаше разни неща, а друго миришеше толкова лошо, че останалите се оплакаха.

Оказа се, че то и семейството му живеят в една стая в бедняшка колиба и горкото момиче имаше само една рокля, нямаше къде да се измие, и, разбира се, никакви пари за сапун. Но шиеше божествено.

Дейзи незабавно й предостави вълшебен сапун с аромат на роза, гореща вода, уединение, два пълни комплекта дрехи и проблемът се реши. Макар че, разбира се, сега и останалите момичета поискаха сапун с аромат на роза.

Все пак сега Дейзи разполагаше с най-сладко ухаещите шивачки в цял Лондон.

После идваше ред на сметките. Племенникът на Бартлет, Едгар, идваше три пъти седмично да се занимава с тях, да плати сметките и да напише фактури — имаше елегантен почерк, много по-хубав от нейния, — но дори и така, оставаше доста писмена работа и на Дейзи й беше трудно.

— Искаш ли аз да се заема? — попита един ден Луиза Фостър, когато я посети и я завари да се поти над една сметка. — През последните години от живота на съпруга ми аз водех сметките му. Беше ми приятно.

— Приятно ли? — изгледа я смаяно Дейзи. — Нима искаш да го правиш? Сигурна ли си?

— Абсолютно. Всъщност ми е доста скучно. Сезонът е много интересен и забавен, но трябва да призная, че имам прекалено много свободно време.

Затова, ако нямаш нищо против…

— Да имам нещо против ли? Ще ми бъде много приятно, ако ти се наемеш с гадната част.

И така, преди края на седмицата Луиза вече бе поела документацията и Дейзи можеше да се посвети на контролирането на персонала, измислянето на моделите и общуването с клиентките.

Последната част беше най-трудна. Дейзи не изпитваше и капка притеснение, когато се занимаваше с проби и обсъждаше модели с клиентките, освен това я биваше да продава. Но понякога беше „не особено тактична“, както се изразяваше Луиза — „няма да търпя разни превзети кучки“, бе версията на Дейзи — и след няколко седмици осъзна, че ще й трябва помощница.

Говори с няколко жени, но нито една от тях не ставаше — или си придаваха важност и се правеха на аристократки, от което Дейзи изпитваше желание да ги удуши, или се подмазваха на клиентките така, че й се искаше да ги зашлеви.

Луиза Фостър щеше да е идеална — вече беше помогнала на няколко пъти, — но тя не искаше да е заета на пълен работен ден. Освен това щеше да е неловко да обслужва дами, които познаваше, защото се движеха в едни среди.

В крайна сметка Дейзи установи, че решението е точно под носа й.

Прислужничката Поли, която се беше върнала от Уелс заедно с Джейн, толкова се интересуваше от магазина, че просто не можеше да стои настрана.

Веднъж дори дойде по време на свободния си следобед. Този ден Дейзи беше отчаяна — имаше няколко клиентки, които чакаха и започваха да губят търпение.

Поли проумя ситуацията от пръв поглед и се намеси: успокои напрежението, умилостиви дамите и им показа някои от новите модели, сякаш работеше тук от цяла вечност. Умението й да успокоява богати сприхави дами беше безупречно — все пак се занимаваше с това цял живот — и в края на следобеда Дейзи й предложи работа, от което лейди Биатрис остана отвратена.

— Значи сега ми крадеш прислужничките, така ли, госпожичке? Следващия път ще поискаш Федърби и дрехите от гърба ми.

— Аз ви уших тази рокля и не, не си я искам обратно — не се трогна Дейзи. — Колкото до Федърби, не мога да го откъсна от вас, дори да искам. Той вече отхвърли идеални предложения от половината богаташи в Лондон!

Очите на лейди Биатрис щяха да изскочат.

— Така ли? Всемогъщи небеса! И е отказал? Виж ти, виж ти… Трябва да му увелича заплатата.

Започването на нейния бизнес беше безкрайно вълнуващо и изпълнено с предизвикателства, но това, което Дейзи очакваше с най-голямо нетърпение през цялата седмица, беше да се люби с Флин в онези откраднати мигове, след като всичките й служителки си отидеха у дома.

Той беше изключително дискретен — правеше уговорките посредством написано на ръка съобщение, доставено от прислужник. „Трябва ми ръкавица за джентълмен от най-добро качество. Имате ли налични?“

А Дейзи изпращаше отговор, назовавайки цена, която в зависимост от ситуацията беше код за време. Той изчакваше, докато момичетата си тръгнеха и тя заключеше магазина. После влизаше през задния вход и безшумно се изкачваше по задното стълбище.

Тя оправдаваше с много работа късното си завръщане на площад „Бъркли“ и лейди Биатрис, макар и очевидно недоволна от ситуацията, не казваше нищо. За щастие плановете за сватбата на Джейн поглъщаха почти цялото й време.

Вечерите ставаха все по-дълги и по-топли и беше божествено да лежи в леглото след любовния акт, да се взира в покривите на Лондон и да говори.

Винаги намираха за какво да говорят.

Тя научаваше все повече неща за своя едър ирландец — не просто това, което умее и предпочита в леглото, — а за живота му, преди да дойде в Лондон.

Флин беше роден разказвач и обичаше да разказва безкрайни истории за Далечния изток и за екзотични острови, за странните и запленяващи — и понякога ужасяващи — хора, които съществуваха в далечните земи. Макар че Дейзи не беше сигурна дали историята как едва се е спасил от канибали е истинска.

Той й разказа как се е запознал с Макс — били на един и същи кораб и отначало не се харесали — и как приятелството им се развило и се превърнало в нещо, което променило живота и на двамата. Макс го научил да чете, да пише и да прави изчисления на хартия — Флин винаги ги бе правил наум, — а той на свой ред научил Макс на всичко за морето и за чуждите земи, които посещавали. Те били нови за Макс, но не и за Флин. Двамата мъже бяха връстници, но Флин пътуваше по моретата от дванайсетгодишен, докато Макс се бе отправил на първото си плаване на осемнайсет.

— Научихме се взаимно на най-важните неща в живота — наистина е прекрасно да можеш да четеш и пишеш, — а аз го научих да се бие като пират, а не като джентълмен.

— Били сте се с пирати? — попита Дейзи и очите й се разшириха, докато си представяше сцената.

Той се засмя.

— Били сме се с много хора, но зависи какво имаш предвид под „пирати“. Някои от най-страшните пирати, които съм срещал, приличат на почтени джентълмени.

Тя изсумтя.

— И някои от тях носят обеци, за да го докажат. — Тя изгледа кисело обецата му. Още отначало не й харесваше — смяташе, че така изглежда обикновен, но лейди Биа я харесваше, както и Флин, затова пустото украшение си стоеше на ухото му. — Знам защо я носиш — каза тя. — За да им натриеш носа.

— На кого да натрия носа?

— На важните клечки. Обличаш се като важна клечка, но носиш това… — тя посочи с брадичка към обецата му, — за да им покажеш, че не си някое кротко котенце и не те интересува дали те приемат. Че единствените правила, с които се съобразяваш, са твоите.

Той опипа с обич обецата си и се ухили на Дейзи.

— Какво умно котенце си ми ти! Сега, като се замисля, госпожице Дейзи Чанс, и ти си малко нещо пират — каква цена ми искаш само за тия жилетки! Няма ли да получа отстъпка поне сега, когато си имаш магазин и служителки?

— Никой не те кара да приемаш моите цени. Ако искаш, отиди някъде другаде. Но си струва, за половин цена… искам да кажа двойна…

— Ето това имам предвид.

И двамата се засмяха и това ги подтикна да се любят още веднъж, този път със закачки, заяждане и смях. С Флин никога нищо не беше рутинно. Дейзи не беше започнала да се пристрастява просто към начина, по който я любеше — тя копнееше за компанията и за историите му почти толкова, колкото за тялото му.

Той й разказа как е станал търговец, как по-късно е научил Макс да се пазари и да забелязва необикновени предмети, които ще се препродадат изгодно другаде.

— Ти си сврака по душа. Ще ме разбереш — каза й той една вечер.

Тя настръхна.

— Кого наричаш сврака? Шумни, гадни птици. И връхлитат неочаквано.

Той се засмя.

— Успокой се, таралежче, не беше обида. И аз съм сврака по душа.

— Така ли? — измърмори тя и зачака, неубедена.

— Когато за първи път излязох в морето, навсякъде, където хвърлехме котва, другите моряци се отправяха към бордеите и харчеха спечеленото за жени, пиене и комар. Но не и аз. Аз обичах да разглеждам ориенталските пазари и магазинчета, да колекционирам всичко, което ми хареса. По-късно го продавах в земи, където хората никога не бяха виждали такива неща. Оказа се, че ме бива в купуването и продаването… и всичко друго е история. — Той се усмихна. — Виждаш ли? И двамата сме свраки — имаме око за необичайното. Идеално си подхождаме.

Тя замълча. Когато той заговореше за брак, тя обикновено сменяше темата.

Но обичаше да слуша разказите му, да научава повече за живота му, да си го представя като млад моряк, който търси необикновени неща по пазарите и ориентира младия Макс в работата.

Той почти никога не споменаваше Ирландия или защо я е напуснал — казваше само, че няма да се върне там.

— Там не ме чака нищо — отговаряше той, когато тя настояваше да научи повече, и сменяше темата, като обикновено подхващаше някоя весела история.

Една вечер, когато въздухът беше мек, топъл и изпълнен с обещание за лято и двамата седяха на покрива — Дейзи се бе сгушила до него и наблюдаваше гледките долу, — Флин се вцепени.

Тя проследи погледа му и видя жена, която буташе количка с мъж, който като че ли беше загубил и двата си крака. Зад тях се точеха пет опърпани дечица, следваха ги като колона мокри патета, в която всяко следващо бе по-дребно от предишното. Най-мъничкото се беше сгушило в ръцете на момиче, не много по-голямо от него.

Флин ги гледа продължително, после тихо изруга, бутна Дейзи настрана и рязко стана.

— Какво има? — попита тя, но той излезе, без да каже нищо.

След минута Дейзи го видя как пресече пътя и започна да говори с мъжа и жената. Даде им нещо и жената се разплака.

Той си тръгна също така ненадейно, както беше дошъл, и в следващия миг вече се бе върнал на покрива. Сграбчи Дейзи, придърпа я на леглото и я люби с фокусирана енергия — без да каже нито дума. Просто я довеждаше до един връх след друг, преди да излее семето си в нея със стон, в който прозвуча такава болка, че сърцето й се сви.

След това остана да лежи с глава на гърдите й, безмълвен и затворен в себе си. Тя приглаждаше гъстата му тъмна коса назад от лицето — той се нуждаеше от подстрижка, — слушаше дишането му, чуваше далечните звуци на града, които нахлуваха през отворената врата.

Понякога той ставаше такъв, след като се бяха любили — изпълнен с мрачна безнадеждност, мълчалив, затворен в себе си. Загубил пътя си. Тя се чувстваше едновременно по-близка до него и по-отдалечена. Той никога не говореше за това и през повечето време тя се примиряваше.

Но не и днес.

— Кои бяха те? — попита тя най-накрая.

Дълго време си мислеше, че няма да отговори — това не беше нищо ново, — но най-накрая той въздъхна.

— Никой. Просто едни от множеството клетници, захвърлени на бунището, а с тях и цялото му семейство.

— Познаваш ли ги?

— Не. Но в известен смисъл ги познавам… — И той й разказа за баща си, който работел с коне, когато Флин бил малък. Имал усет към тях, като магия… до деня, в който един кон го ритнал в гръбнака и той никога вече не проходил.

Разказа й как майка им се убивала от работа, за да имат петте деца храна и покрив над главата, и как никога не успявала докрай.

Богаташът, за когото работил баща му, съжалявал за злополуката, но казал, че такава е била Божията воля и той не можел да направи нищо. Един ден дал на майката на Флин няколко лири, а на следващия деловият му представител дошъл и им казал, че трябва да напуснат къщичката, в която били прекарали целия си живот. Тя била за работоспособни работници и техните семейства, а не за безполезни сакати.

— Майка ни намери две стаи в един коптор и малко след това аз напуснах дома и отидох да си търся работа в Дъблин.

— На колко години беше?

— На дванайсет. Аз бях най-големият, така че се падаше на мен. В Дъблин нямаше работа за едно мършаво хлапе, затова започнах да се навъртам около пристанището и да крада. Всяка седмица пращах у дома всичко, което можех, чрез енорийския свещеник — някоя и друга медна монета, нищо повече. Не стигаше. Никога не стигаше.

Дейзи приглади косата му.

— Направил си всичко възможно.

Той поклати глава.

— След около година се прибрах у дома — нещо не беше наред, усещах го, макар че съобщенията от майка ми продължаваха да пристигат както винаги.

— Гласът му се изпълни с горчивина. — Нито аз, нито майка ми можехме да четем и пишем, нали разбираш, затова съобщенията ги пишеше свещеникът… И изобщо не звучаха като нещо, казано от майка ми.

Тя зачака, без да го пуска от прегръдките си. Галеше го и усещаше напрежението му, терзанието му.

— Оказа се, че всички са умрели от холера — от първия до последния. Майка ми, баща ми, Мойра, Мери-Кейт, Пол, Рори и мъничката Катлийн. Бяха мъртви и погребани от месеци.

Неприкритата болка в гласа му я прониза в сърцето.

— И никой не ти е казал?

Той поклати глава.

— Свещеникът продължи да взема парите ми и да измисля съобщения от майка ми — каза, че използвал парите за благото на други, но по дъха му усетих, че е пиян. — Той отново изруга. — Затова го ударих. Предполагам, че това е смъртен грях.

Настъпи продължителна тишина. Той не беше свършил — тя го долавяше по напрежението в тялото му.

— Не можах дори да намеря гроба им — бяха ги захвърлили в общите ями, с цял куп непознати. Десетки хора, заровени заедно. „В бедняшкия квартал избухна холера, нали разбираш, момче. Нямаше какво друго да направим.“

— О, Флин!

Тя го притисна до себе си с отчаяното желание да облекчи болката му.

Нищо чудно, че й каза, че в Ирландия не го очаква нищо. Само горчивина и скръб. И неразумната вина на тринайсетгодишно момче, което обвинява себе си, задето не е успяло да спаси семейството си.

— Затова тръгнах обратно към Дъблин, върнах се на доковете и се качих на първия кораб, на който ме взеха.

— И никога не се върна, така ли?

— Никога. Там не ме очаква нищо. Ще си изградя нов живот — хубав живот тук. И ти ще бъдеш част от него, нали, Дейзи?

Имаше предвид ново семейство. Дейзи усети как я парва вина. Той нямаше да получи семейство от нея. Тя трябваше да го откъсне от себе си, за да си намери някое мило момиче, което да му даде семейство. Но не можеше да се откаже от него. Още не. Не и когато едва го беше намерила. О, тя беше себична и го знаеше!

— Какво даде на онези хора на улицата? — попита тя и посочи към прозореца.

— Нищо особено, само малко пари да нахранят малките. Онова момиченце, което носеше най-мъничкото… нашата Мери-Кейт носеше Катлийн така, когато тя самата беше не по-голяма от червейче. — Погледът му беше зареян някъде безкрайно далеч и тя разбра, че вижда сестричките си. — И им казах да отидат при Бартлет. Дадох им бележка за него. Той ще намери на мъжа някаква работа. Само защото вече няма крака, това не означава, че е по-малко мъж.

— Ти си добър човек, Патрик Флин — прошепна Дейзи и усети как в очите й напират сълзи. Прегърна го още по-силно.

Той се обърна в прегръдката й и се зае да я люби бавно, пламенно, нежно и Дейзи почувства, че отново се разкъсва от чувствата, които се надигаха в нея, прекалено силни, за да ги сдържи.

— Какво е това? — попита той и избърса с пръст една сълза.

— Нищо, просто… понякога чувствата са… прекалено силни.

— Тогава се омъжи за мен и ще имаме цял куп малки чувства заедно.

Тя едва не се разплака от нежността, с която той изрече това. Насили се да каже:

— О, Флин, защо не спираш да ме питаш? Знаеш, че няма да се омъжа за теб. Това тук е много хубаво, но няма да продължи. Трябва да започнеш да търсиш някое симпатично момиче, за което да се ожениш.

— Знам. Вече си намерих.

— Какво? — Очите й се разшириха. Не беше възможно вече да е успял, нали? Още не беше готова да го загуби.

— Ревнуваш ли? — засмя се тихо той. — Няма защо, моето момиче е точно тук.

Той я целуна. И нежността в тази целувка едва не разби сърцето й.