Ан Грейси
Щастието на Дейзи (4)

4

Можеш да добиеш истинска представа за жените само когато ги видиш в дома им, в собствените им води и както си ходят всеки ден.

Само тогава можеш да добиеш вярна представа за тях. Всичко извън това правило е догадка и късмет, при това в повечето случаи — лош късмет. Колко много мъже са се оженили след кратко познанство и после цял живот са съжалявали!

Джейн Остин, „Ема“^[1]

На следващата сутрин Флин получи пратка от Мей Лин — вързоп, пристегнат с въже. В бележката тя се извиняваше, че не му го е дала предишния ден, но била така приятно разсеяна от запознанството си с възхитителната госпожица Дейзи Чанс, че съвсем забравила.

Заинтригуван, Флин взе един нож и сряза въжето. Разгъна няколко пласта дебела кафява хартия и зърна великолепен копринен атлаз, в който беше увита гравирана махагонова кутия. В подплатената с филц, специално изработена кутия лежаха две великолепно оформени вази от светлозелен нефрит, гравирани с такова съвършенство, че сякаш бяха от восък. Всяка имаше специално изработена дървена поставка. Никога не беше виждал нещо толкова прекрасно. Двете вази бяха комплект, но всяка от тях бе уникална: едната имаше простата класическа форма на ваза с капак, гравирана с цветя в привидно небрежен стил, така че върху едната й стена растяха водни перуники, а върху капака небрежно трептеше едно цветче, сякаш попаднало там съвсем случайно. По стената на другата ваза се виеше лоза, в която малка птичка пърхаше и отпиваше нектар. И все пак всяка ваза беше изваяна от един-единствен къс нефрит.

Художественото майсторство на създателя им… Дъхът на Флин секна.

След като огледа вазите, той ги върна внимателно в кутията и я остави настрана. Щеше да ги сложи на видно място в изискания дом, който възнамеряваше да си създаде, заедно с останалите произведения на изкуството, които бе събрал през годините. Не им беше мястото в ергенското му жилище. Запита се дали лейди Елизабет обича нефрит. Не че имаше значение.

Написа бърза благодарствена бележка на Мей Лин — този път беше надминала себе си, — подпечата я и взе парчето коприна. Хрумна му нещо, вдигна плата към гърдите си и погледна към отражението си в огледалото.

Два ярки пауна с пищни разперени опашки, които се перчат…

Зад него личният му прислужник изсумтя. Флин потисна усмивката си.

Сумтенията на Тибинс представляваха цял език сами по себе си.

— Да разчистя ли този боклук, сър? — Тибинс вече беше изхвърлил кафявата хартия. Сега посегна към плата.

— Мислиш ли, че ще стигне за жилетка? — попита Флин.

— Не. Може би за кърпа за съдове — отговори жестоко Тибинс и посегна към плата. — Може ли да…

Флин пъхна плата в джоба си.

— Ще го занеса на госпожица Дейзи и ще видя тя какво мисли.

— Ще развалите формата на елегантния жакет на господин Уестън, ако продължите да пъхате разни неща в джобовете, сър.

Флин сви рамене.

— Жакетът си е мой. А джобовете са затова — да пъхаш разни неща в тях.

Тибинс изсумтя.

 

 

Флин пристигна на площад „Бъркли“ някъде към единайсет часа.

— Добро утро, Федърби. Госпожица Дейзи вкъщи ли е? — попита той, когато икономът отвори вратата.

Федърби го погледна многозначително.

— В последно време почти не излиза, сър.

— Значи просто ще се отбия да я видя, става ли? Нося един плат и искам да я питам нещо.

— Разбира се, сър.

Всички в домакинството бяха свикнали с посещенията на Флин. Той на практика живееше неофициално в къщата още откакто пристигна в Англия.

— Мога ли да ви помоля за една малка услуга, сър?

Флин се спря и го погледна. Да моли когото и да било за каквото и да било не беше в стила на Федърби.

— Какво?

— След няколко минути ще изпратя горе каничка чай и малко сандвичи. Ще ви бъда благодарен, ако подканите госпожица Дейзи да хапне.

Флин се намръщи.

— Значи не се храни, така ли? Надявам се, че не е болна?

— О, не, сър, просто в последно време работи толкова много, че често забравя да яде.

Флин кимна.

— Оставете на мен.

Той се качи по стълбите, замислен. Значи Дейзи забравяше да яде? И щом ставаше в четири сутринта всеки ден, значи почти не спеше. Ако продължаваше така, щеше да се разболее.

Той почука и влезе. Дейзи седеше с кръстосани крака на канапенцето под прозореца и се мръщеше над някакъв сложен шев.

— Флин! — възкликна тя. — Какво ви води насам… не, един момент, скутът ми е пълен с тия малки мъниста и ако ги разпилея… — Тя внимателно изсипа потока от блестящи кристалчета в един буркан и зави капака, преди да стане.

Протегна се.

— Божке, този пуст гръб — от часове седя изгърбена над тая рокля. Но това е най-хубавата светлина. — Тя се изпъна и му се усмихна лъчезарно. — Е, какво искате?

Флин извади китайската коприна.

— Мей Лин ми я прати. Не е много голяма, но се питах дали ще стигне за жилетка.

Дейзи взе плата, огледа го и погали фината коприна почти любовно.

— Нали е красиво? Наистина е малко, но… — Тя провеси плата край тялото на Флин, завъртя го насам-натам, огледа го замислено.

Той се възползва от възможността да я огледа по-отблизо, докато вниманието й беше съсредоточено върху коприната. Беше прекалено бледа и изглеждаше някак крехка. Той се намръщи. Някой трябваше да се погрижи за нея — очевидно тя самата нямаше да го стори.

— Дааа, май ще стане. Ще трябва да го съчетая с някакъв друг плат, само за ръбовете… ето тук… — посочи тя — … и тук. — Погледна към Флин. — Нали имате време да почакате, докато измисля кройка и ви взема мерки?

— Мислех, че вече ми имате мерките?

Когато Дейзи го докосваше, Флин винаги се чувстваше малко неловко.

Малко… възбуден. Разбира се, този контакт не означаваше нищо тя не правеше нищо по-различно от шивача му, — но тялото му не откликваше на шивача така, както откликваше на Дейзи.

— Разбира се, но ще трябва да си играя доста и искам да съм сигурна, че бродерията ще се вижда. Иначе какъв е смисълът?

Флин извади часовника си и го погледна. След час трябваше да вземе лейди Елизабет.

— В такъв случай давайте — обърна се той към Дейзи.

— Трябва да отидете някъде, тъй ли?

— Ще водя една дама на разходка с файтон.

Тя се ухили.

— Не оная херцогска дъщеря, която държи плъхове, надявам се.

Той се подсмихна.

— Значи сте чули?

— И още как! — Тя взе бележник и започна да скицира модела. — Значи сте хвърлили око на истинска дама, а?

— Точно така. — Флин не можеше да скрие задоволството си.

— И я ухажвате?

— Скоро ще започна.

— Хайде, разкажете ми за нея! Каква е тя?

Флин се поколеба. Дейзи го изгледа изпод вежди.

— Нали не мислите, че ще се раздрънкам пред старата дама? Аз умея да мълча. — Моливът й летеше. — Пък и не съм ви питала за име — то и бездруго няма да ми говори нищо. Просто се питах каква е тя.

— Семейството й е много старо и благородно, сродено с половината аристокрация в кралството. От Кент е — там е основната им къща и там е израснала. Образовали са я у дома…

— Божке! Нямах предвид нещо, което звучи като извадено от справочника на „Дебрет“, Флин! Каква е тя самата! Тя, а не семейството й.

Флин беше проверил семейството на лейди Елизабет в „Дебрет“. Така беше практично да постъпи. Но жените не се интересуваха от такива неща.

Зачуди се как да опише лейди Елизабет.

— Ами, хубава е. Млада. Стройна. Изящна. Светлокестенява коса, която се къдри леко. — И млъкна, опитвайки се да измисли какво друго да каже.

— Сини очи? — подсказа му Дейзи. Присмиваше му се.

— Откъде знаете?

Тя изсумтя.

— Просто предположих.

Всъщност сега, като се замисли, не беше сигурен дали очите на лейди Елизабет са сини или зелени. Или може би пъстри, като на Дейзи, и цветът им се променяше в зависимост от дрехите й. Да, навярно бяха точно такива. Пъстри.

Дейзи поклати глава над скицата си, откъсна листа и го смачка.

— Не ви питам как изглежда, Флин. Попитах ви каква е. Какъв тип момиче е? Аз ще я харесам ли? Забавна ли е, или сериозна? Има ли братя и сестри? Избухлива ли е? Обича ли животните? Такива неща.

Флин се замисли.

— Няма братя и сестри. И е сериозна. Дали ще я харесате… не виждам причина да не я харесате. Тя е съвършена дама — винаги е много учтива.

— Да, точно това търся у приятелите си — учтивост — съгласи се саркастично Дейзи и продължи да рисува, но след минутка вдигна глава. — Само толкова ли знаете?

Флин сви рамене.

— Не я познавам добре. Засега.

В този момент лакеят Уилям внесе поднос с чай, две чаши, чиния със сандвичи и втора с малки сладкиши. Остави го на масата и се обърна към Дейзи:

— Господин Федърби казва, че трябва да хапнете, в противен случай ще иска да разбере защо не ядете.

— Божке, като квачка е! — завъртя очи Дейзи и остави скицата си настрана. — Не се тревожи, Уилям, и бездруго си умирах за чаша чай. — Тя се обърна към Флин: — Искате ли чай, Флин?

Флин не беше нито гладен, нито жаден, но кимна.

Дейзи сложи чашите върху покривката и наля в първата тънка струйка тъмна течност. Флин се наведе напред.

— Това индийски чай ли е?

Тя кимна.

— Да, не мога да понасям тази котешка пик… този слаб китайски чай, който обича лейди Биа. Обичам чаят да е истински — хубав, силен и горещ. Имате ли нещо против?

— Съвсем не.

Флин проследи с поглед как Дейзи пълни чашите, преди да посегне към щипките за захар.

— Една или две бучки?

— Две — отговори Флин.

Тя му подаде чашата и той разбърка захарта, а след това отпи с удоволствие от горещата силна напитка.

Дейзи му подаде чинията със сандвичи. Изглеждаха много изискани — малки триъгълничета с отрязани корички, с пиле и яйца. Имаше и…

— Бъркам ли, или това са медени питки?

Тя кимна.

— Сигурно. Вземете си.

— Първо вие.

Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Не съм гладна.

— О!

Той се облегна назад, без да докосне сандвичите.

— Яжте! — подкани го тя. — Федърби ще се обиди, ако не опитаме нищо.

Той вдигна рамене.

— Не мога да ям, ако вие не ядете. Нали не е възпитано?

Тя завъртя очи и взе един сандвич с пиле. Флин я изчака да отхапе, преди да си вземе и той.

— И така — каза тя, — на практика вие не знаете нищо за това момиче, но все пак смятате да се ожените за нея.

— Познавам я… донякъде… знам какво е семейството и, потеклото й.

Устата на Дейзи беше пълна със сандвич, затова тя просто го погледна и скептично вдигна вежди.

Той се чу да казва:

— Така стават тези неща в английските висши класи. Тя е дъщеря на граф.

Дейзи вдигна вежди още по-високо.

— Затова ли било? — попита тя, когато довърши сандвича си. — Защото е дъщеря на граф?

— Да, по дяволите! Затова.

Тя не каза нищо. Само изтърси трохите от пръстите си, но липсата на каквото и да било изражение — нещо толкова нетипично за нея — го подтикна да добави:

— Има ли някаква причина да не се оженя за дъщеря на граф?

— Никаква. — Но тонът й изразяваше точно обратното.

Той бутна кифличките с мед обратно към нея, прекалено раздразнен, за да каже нещо. Тя избра една, захапа я, сдъвка, преглътна и нехайно подметна:

— Просто никога не съм ви вземала за сноб, Флин.

— Аз не съм сноб.

Тя изсумтя.

— Не, разбира се.

— Наистина.

— Но ще се ожените… о, извинявайте, смятате да се ожените за момиче, което изобщо не познавате, само защото е дъщеря на граф.

— Не е заради това… или поне не е само заради това.

Флин се опита да й обясни защо иска да се ожени за най-прелестната млада дама в Лондон, но обяснението му прозвуча малко… объркано.

Не беше стигнал далеч, когато тя го прекъсна:

— Божке! Няма защо да се оправдавате пред мен, Флин! Изобщо не ме интересува за коя ще се ожените, стига да сте щастлив с нея. Просто бях любопитна.

Тя започна да събира чашите и продължи:

— И изобщо не ме е грижа дали сте сноб — и аз съм снобка, когато става дума за клиентите ми. Искам важните клечки — истинските, най-важните от важните — да идват в магазина ми. Повечето от тях имат вкус и ще направят моя магазин важен, прочут. И с вас е същото. Разбирам: ще се ожените за тази графска дъщеря, за да станете някой.

— Не е това… — започна той. Само че беше. Флин просто не бе мислил за това с такава откровеност.

— Но при брака е различно. Ако исках да се омъжа — а аз не искам, — щях да разбера повече за човека. Ожениш ли се, оставаш свързан с този човек до края на живота си, затова ще гледам да разбера за него много повече, отколкото сте разбрали вие. — Тя го погледна косо със спокойни, ясни очи. — Маниерите, това, че е хубава и изтънчена и че е сродена с големите клечки, е важно за вас, знам, но… тя трябва да ви направи щастлив, Флин.

Остави настрана подноса с чая, изправи се и се засмя.

— Чуйте ме само! Каква специалистка по брака съм — аз, момичето, което никога не е било омъжено и няма да бъде. Извинявайте, Флин. Не ми влиза в работата, затова ще спра да си вра гагата. А сега да поговорим за жилетката. Какви копчета искате? Предполагам, че облечени. Съгласен ли сте?

 

 

Докато вървеше към файтона, който беше наел за разходката с лейди Елизабет, Флин се замисли за разговора с Дейзи, за въпросите, които бе повдигнала тя.

Какво знаеше той за самата лейди Елизабет, с изключение на публичната фасада, която му показваше тя?

И наистина ли беше толкова повърхностен — да си търси съпруга само заради външността и потеклото й? Сигурен беше, че зад избора му има още причини, но трябваше да признае, че в обвинението на Дейзи има известна истина.

Всъщност Флин не мислеше, че аристократите са по-добри от простолюдието. Изобщо не го вълнуваше какво мислят хората за него.

Просто… Спомни си думите на Дейзи:

„Ще се ожените за тази графска дъщеря, за да станете някой.“

Защо пък да не стане някой? Не го ли е заслужил?

Не го правеше от снобизъм. Беше натрупал състоянието си, като се стремеше към най-доброто във всяко отношение. Имаше набито око за качеството, обичаше красивите неща и не виждаше защо този подход да не сработи също толкова добре при избора на съпруга.

Той се качи във файтона — много елегантен, с черни седалки със златиста гарнитура, теглен от двойка расови коне с лъскав косъм, — взе юздите и се вля в натовареното лондонско движение.

Слънцето беше изгряло и той се почувства прекрасно, докато се придвижваше по улиците на Мейфеър. Да предпочиташ качеството беше едно, а да си сноб — съвсем друго. Флин си имаше план и не смяташе да се отказва от него. Открай време държеше на думата си: беше оповестил пред целия свят, че иска съпруга от благородно потекло, а когато решеше, че иска нещо, започваше да преследва целта си и я постигаше.

Винаги.

След няколко седмици, ако всичко вървеше по план — и защо да не върви? — той щеше да е сгоден, при това за дъщерята на един истински английски граф: лейди Елизабет Комптън, роднина на половината аристокрация във Великобритания. Оженеше ли се за нея, и той щеше да им стане роднина.

Нелошо постижение за човек, който някога е бил босоного момче на доковете в Дъблин.

Флин забеляза тази мисъл, спря се на нея и я изследва по-обстойно.

Пусто да остане! Наистина беше сноб.

Но това, че лейди Елизабет Комптън беше дама с титла и аристократично потекло, не означаваше, че не е подходяща за него. Дейзи беше права: той наистина не познаваше момичето достатъчно добре. Още не.

Но имаше време да го опознае и щеше да положи началото с тази разходка. Сега се радваше, че не избра най-популярния час за разходки, защото беше видял как се разхождат тогава важните клечки — съвсем бавно, като постоянно спираха, за да говорят с хора в други карети, да качват приятелите си, за да ги повозят за пет минути.

Сега нищо нямаше да отвлича вниманието на лейди Елизабет от него.

Освен това в най-популярния час за разходка имаше уговорка за урок у лейди Биатрис. Бог да му е на помощ!

 

 

Очакванията му, че нищо няма да отвлече вниманието на лейди Елизабет от него, бяха разбити още в самото начало. Тя водеше прислужницата си — госпожица на неопределена възраст с мрачно изражение, която го погледна с почти неприкрито презрение. Очевидно не смяташе, че е достоен за нейното безценно агънце.

Докато помагаше на жената да се настани на малката седалка в задната част на файтона, Флин й се ухили широко. Беше му приятно да се сблъска с човек, който не го одобрява — така имаше върху какво да работи.

Докато пътуваха към Хайд Парк, не говориха за нищо важно: Флин трябваше да се съсредоточи върху движението. За щастие конете очевидно бяха свикнали с хаотичното движение в Лондон, защото дори не трепнаха и продължиха да препускат елегантно и плавно.

Лейди Елизабет седеше до него, изпънала гръб като малък войник, с абсолютно безизразно лице. „Срамежлива е“ — каза си Флин. За първи път оставаха насаме… или почти. А може би и пътуването я изнервяше.

Той се зае със задачата да я накара да се отпусне.

Поговориха за времето — лейди Елизабет отбеляза, че се затопля. Флин отговори, че след като почти десет години е живял в тропически климат, още не смята, че е топло.

Лейди Елизабет нямаше какво да добави по темата, дори въпрос къде е бил или как се чувства човек в чужда страна.

Разговорът се насочи към сезона.

— Смятате ли да присъствате на маскения бал другата седмица, господин Флин?

— Да. Нямам търпение. И ще нося истински костюм, а не само домино, за разлика от някои хора — като моя приятел лорд Девънам, — които смятат, че това е напълно достатъчно за маскен бал.

Тя не отговори — дали от свенливост, от нерви или от липса на интерес, — затова той попита:

— Какъв костюм смятате да носите, лейди Елизабет?

— О, не мога да се издам така! — Но на лицето й се появи най-близкото подобие на усмивка, което Флин беше видял до този момент, затова той продължи темата.

Все още говореха за костюмите, които тя бе видяла — или носила, Флин не беше сигурен — на други маскени балове, когато минаха през портите от ковано желязо и се озоваха в парка.

— Пролетните цветя започват да цъфтят — отбеляза лейди Елизабет. — Пролетта е толкова щастлив сезон, не мислите ли? След студа от миналата година…

Поне се стараеше. Флин се опита да измисли какво да каже, затова я помоли да му казва имената на всички цветя, които видят — защото познавал само цветята от тропиците, което беше лъжа.

Не знаеше абсолютно нищо за цветята. Можеше да познае розите. И маргаритките. И жълтите нарциси. Видя един на път да цъфне и двамата прекараха няколко минути, като му се възхищаваха. Очевидно нарцисите бяха щастливи цветя.

Продължиха да вървят. С такъв разговор нямаше да постигне нищо.

Какво щеше да каже на Дейзи — или на другиго, ако тя — или някой друг — го попита каква е лейди Елизабет? Че според нея цветята и сезоните са щастливи? И че обича да се издокарва?

Беше дошъл мигът да прояви откровеност.

— Баща ви говорил ли ви е за мен, лейди Елизабет?

На малката седалка отзад прислужницата изсумтя.

Флин не толкова видя, колкото почувства предпазливия, прикрит поглед, който му отправи лейди Елизабет.

— Да.

— Значи сте наясно с намеренията ми?

От гърлото й се чу някакъв тих звук и тя кимна.

— И ви е приятно да ви ухажвам — имайте предвид, че не ви задавам по-важния въпрос, — просто искам да знам дали желаете да ме опознаете малко по-добре. С оглед на… — Той млъкна и се замисли за възможността графът да повдигне срещу него обвинение в нарушаване на обещание за брак, и се поколеба. — С оглед на това, което може да се случи после.

Настъпи кратка тишина. Нарушена от изсумтяване от седалката отзад.

— Лейди Елизабет? — настоя той. — Ако не желаете да продължите, сега е моментът да го кажете — преди да отидем по-далеч. Сега, докато тук няма кой да ни чуе.

Зад гърба им долетя още едно многозначително изсумтяване. Флин разпозна езика на сумтенето, любим на прислужника му. Добави:

— Тоест, ако прислужницата ви не шпионира за баща ви.

От седалката отзад долетя възмутено ахване.

— Мюър служи само на мен — обади се припряно лейди Елизабет. — Навремето ми беше дойка.

— И освен това не разнася слухове за господарката си — чу се мрачен глас отзад.

И изсумтяване.

Флин се усмихна.

— Чудесно. И така, какъв е вашият отговор, лейди Елизабет? Желаете ли да продължа да ви ухажвам — да ви идвам на гости, да излизаме на разходка с файтон и тъй нататък, докато вземем решение? Защото ако не желаете, кажете го сега. Няма да ви се обидя и няма да кажа на никого.

Предпочитам ясните условия.

Тя не отговори веднага. Несъмнено обмисляше как да го каже.

— Татко ми показа какъв е дългът ми и аз съм готова да… да продължа познанството ни — рече накрая.

Това му показа какво е положението. Тя беше готова. За нея Флин беше само дълг. Само парите, които щяха да измъкнат баща й от тресавището от дългове, в което беше потопил семейството си.

Комар, пари и жени — според проучванията на Флин заради това лорд Комптън беше пропилял цяло състояние. Този човек изобщо не му допадаше.

Един мъж трябваше да предпази семейството си от дългове, а не да пропилява парите си — и сигурността на близките си — заради собствените си удоволствия.

Комптън беше решил хладнокръвно да пожертва дъщеря си в замяна на състоянието на Флин. А тя щеше да изпълни дълга си.

Въпреки всичко Флин не можеше да обвинява момичето, задето не откликва на вниманието му с по-голям ентусиазъм. Всъщност, предвид факта, че почти не се познаваха — засега, — честността на лейди Елизабет му се стори доста привлекателна. Тя беше изключително студена за момиче, което току-що се е съгласило да приеме нечие ухажване, но той не се съмняваше, че ще успее да разтопи този лед.

Все още дори не я беше целунал.

Боже, тези англичани наистина бяха обърнали нормалния ред на нещата с главата надолу — искаха от един мъж първо да се ожени за момичето и после да го целуне. И, разбира се, чак след това да преспи с невестата си.

Флин се замисли за тази перспектива. Лейди Елизабет и тогава ли щеше да изпълни дълга си?

Милостиви Боже! Това щеше да убие всяко удоволствие.

Двамата приключиха с обиколката на парка, като сочеха нарцисите, кокичетата и други прелестни — и навярно щастливи — цветя, преди Флин да обърне конете към къщи.

Не беше постигнал кой знае какво, но поне си изясниха нещата и на него му беше приятно да си мисли, че сега тя изглежда по-непринудена.

Поне прислужницата със сигурност не го гледаше толкова строго, докато й помагаше да слезе. И това беше някакъв напредък.

— Питах се, госпожице Мюър, дали случайно не познавате моя прислужник, Тибинс? Ърнест Тибинс? — попита той.

Тя го погледна така, сякаш виждаше пред себе си луд човек.

— Не. Откъде да го познавам?

— Просто ми се струва, че двамата говорите на един и същ език — отговори Флин. — Приятен следобед, дами!

Той подкара конете и се отдалечи с лека усмивка, оставяйки двете жени да гледат подире му.

Разходката не беше минала съвсем според очакванията, но Флин не беше недоволен от резултата.

Не беше и съвсем доволен.

Момичето може и да бе готово, но в никакъв случай не беше въодушевено.

Въпросите на Дейзи не спираха да го глождят. Преди да ги запрати в лицето му, той не се беше замислял дали наистина иска да се ожени за аристократка с титла. Доскоро тази идея му се струваше съвсем разумна.

Но сега, когато съпостави въпросите на Дейзи с отговора на лейди Елизабет… ами, не можеше да не се замисли.

От една страна, открай време се гордееше, че изобщо не го интересува кой какво мисли за него. От друга, класовата принадлежност беше нещо важно. Във всички страни, които беше посещавал, обществото бе организирано в прослойки и винаги бе хубаво да си от най-горната, отколкото от най-долната.

Ако се оженеше за лейди Елизабет, щеше да се сдобие със съпруга, сродена с цял куп аристократи… както и с деца, надяваше се Флин. Повече от всичко на света искаше деца.

Знаеше какво ще донесе този брак на самия него и на лорд Комптън. Но лейди Елизабет? На нея какво щеше да й донесе?

Съпруг, разбира се, при това богат. Но тя не го познаваше достатъчно добре, за да прецени дали ще й бъде добър съпруг. Не знаеше дали няма да се окаже, че обича да бие жени, че е комарджия и почитател на блудниците, също като баща й.

Не, за нея този брак беше дълг. Но каква друга възможност имаше?

Домът й се предаваше по мъжка линия. След смъртта на баща си тя щеше да остане на улицата, изцяло зависима от милосърдието на братовчед си. Освен това беше на брачния пазар вече от няколко години, така че бе ясно, че никой от останалите големци не иска момиче без зестра, колкото и да е възпитано и с безупречно потекло.

Флин не се съмняваше, че когато й направи предложение, тя ще приеме.

Този брак беше всичко, което самият той твърдеше, че иска. Защо тогава разходката остави у него неприятно чувство?

С мисли, насочени към далечното бъдеще, той направляваше файтона по тесните улички, които водеха към конюшните. Бракът се сключваше с цел създаване на деца и той искаше неговите деца да разполагат с всички предимства. Не искаше да страдат като него.

От друга страна, не искаше да отглежда куп малки сноби, които си въобразяват, че целият свят им е задължен — и се смятат за по-добри от обикновените хора просто заради произхода си.

Ръцете му стиснаха силно юздите. Неговата дъщеря никога — за нищо на света! — нямаше да бъде принудена да се омъжи за непознат само за да изплати дълговете на баща си.

Той с усилие отпусна пръстите си. И въпрос не можеше да става лейди Елизабет да бъде принудена. Той щеше да се погрижи за това. Тя може и да не разполагаше с много възможности за избор, но все пак имаше възможности.

Тя се държеше сковано и неловко, но все още не го познаваше добре.

Опознаеше ли го, несъмнено щеше да омекне. Дори и да мислеше за дълга си, Флин щеше да й покаже, че дългът може да бъде и удоволствие.

Ако тя му дадеше възможност.

Той повери файтона и конете на грижите на конярите и забърза към площад „Бъркли“. Четири часът без петнайсет минути. Почти беше време за неговия така наречен урок.