Ан Грейси
Щастието на Дейзи (7)

7

— Страхувам се — отговори Елинор, — че приятността на едно занимание все още не означава, че е благоразумно.

Джейн Остин, „Разум и чувства“

Флин, който обикновено нямаше проблеми със съня, сега спа неспокойно, но се събуди с ясна, окончателна мисъл: нямаше да се ожени за лейди Елизабет.

Този провал с целувката снощи — както и очевидната реакция на младата дама — се оказаха решаващи. Сега, когато решението му беше непоколебимо, му се стори, че от раменете му е паднало огромно бреме.

Докато се бръснеше и обличаше, не спираше да размишлява колко сляп е бил. Бе избрал момичето, без да знае нищо за него. Какъв глупак беше! Сякаш беше отишъл в някой от тези изискани лондонски магазини, за да си купи съпруга. Сякаш ставаше дума за най-обикновена покупка, за която не трябва да се замисляш кой знае колко. По дяволите, какво си беше въобразявал?

Той изяде закуската си, замислен. Ако не беше така заслепен от амбицията си, щеше да разбере много по-рано. Момичето изобщо не го харесваше. Той не просто я притесняваше — лейди Елизабет гледаше на него като на някакъв грубиян с физика на работник и огромни грозни ръце. Като на някакъв пират.

Дори не можеше да понесе да я докосва с тези ръце. „Ръкавиците ви, господин Флин.“

Искаше да се омъжи за него единствено заради парите му. И заради своята сигурност.

Разбира се, и той не беше по-добър. Без фамилното й име и връзките й, без титлата й и изисканите маниери изобщо нямаше да я погледне втори път.

Беше хубава, наистина, но помежду им нямаше и капка привличане. Или дори приятелство. Само след двайсет минути в нейната компания беше готов да си тръгне. За щастие такива бяха правилата на учтивостта. Но да прекара целия си живот по този начин…

Той си изми зъбите, среса се и хвърли бърз поглед към отражението си в огледалото. Какво си беше мислил, по дяволите?

Както му напомни Дейзи, бракът бе за цял живот. И сега, когато се замисли трезво, той осъзна, че иска брак като на родителите си — основан на близост и любов. Спомените му за тях бяха смътни — спомени на дете, — но помнеше, че двамата говореха, смееха се и понякога дори се караха, но винаги бяха заедно, в добро и в зло. Когато се върна назад, осъзна, че са били не само влюбени, а и приятели.

Не искаше брак, какъвто имаха хората от висшето общество — брак, в който съпругът и съпругата се женят, без да се познават, създават наследници и търсят любов другаде. Незаконна любов. Понякога дори не беше и любов. Това нямаше значение, стига да проявяваха дискретност.

Знаеше, че не всички аристократични бракове са такива. Макс и Аби бяха много влюбени, Дамарис и Фреди също.

Но Джейн — ако Дейзи беше права — възнамеряваше да се омъжи за някакъв скучен, потискащ нисък лорд по същата причина, поради която лейди Елизабет беше готова да се омъжи за Флин… За богатството и сигурността, които щеше да й даде.

Което му напомни за лорд Фленсбъри. Кой беше той, по дяволите?

Флин си взе шапката и излезе от апартамента. Щеше да направи няколко сутрешни посещения. Действително сутрешни. Най-напред щеше да отиде при лейди Елизабет и баща й. Да им съобщи решението си и да се свършва.

Беше прекрасна пролетна утрин и той реши да повърви пеш. Избра път, който не беше най-прекият, но бе най-интересният — за него. Обичаше да минава край магазините, да гледа през витрините, да вижда какво купуват хората. Беше полезно човек да не изостава от пазара.

Изобщо не го правеше, за да отложи разговора с лейди Елизабет. Не се страхуваше от този разговор.

Зад една витрина видя изящна колекция от стоки — маса, наредена за чай, с голяма синя кана, две чаши с мотиви с върби и чиния със същите мотиви, в която имаше най-различни малки сладкиши.

Флин рязко спря. И ненадейно се пренесе на хиляда километра и повече от двайсет години назад. Майка му сервираше горещ силен чай в голямата си синя кана, застлала очуканата стара маса с най-хубавата си покривка — беше я избродирала на младини и горко на човека — голям или малък, — който разлееше и капка върху тази покривка.

В дома, в който беше израснал, сладкишите бяха рядкост — семейството му беше прекалено бедно, — но в чинията с мотиви на върба, онази с отчупеното парченце, винаги имаше черен хляб, масло и понякога мед или картофен хляб, или пък бисквити. Тази чиния й беше подарък за сватбата и майка му много я обичаше.

Някой шумно прочисти гърло и му показа, че е застанал на пътя. Флин продължи да върви, но мисълта му още витаеше в миналото. Той беше отговорен за онова чукнато място на чинията на майка си — случило се беше през ранното му детство — и от самото начало възнамеряваше да й купи нова.

Така и не успя. Когато спечели достатъчно, за да може да купи чиния, майка му вече беше мъртва — и тя, и всички останали. Холерата беше покосила цялото му семейство. А Флин бе съвсем сам.

Скоро след това напусна Ирландия — отиде в морето и се опита да не мисли за това, което беше оставил след себе си, това, което беше загубил. Създаде си навика да гледа напред, а не назад. Миналото беше прекалено болезнено.

Въпреки това веселият комплект зад витрината му напомни за добрите времена. От години не се беше сещал за чая в родния си дом. Колкото и бедни да бяха, майка му винаги изваждаше хубавата покривка и слагаше в чинията с мотивите на върба нещо вкусно за хапване. И определено внимаваше всичките й деца да са чисти и спретнато облечени, и да се държат възпитано, дори когато на масата сядаше само семейството. Защото никой на този свят не беше по-важен от семейството…

Той продължи да върви и да се усмихва. Този спомен бе приятен. Когато се сдобиеше с истински дом, щеше да купи на съпругата си синя кана за чай и чиния с мотиви на върба. Разбира се, това нямаше да означава нищо за нея, но той щеше да ги гледа и да си спомня…

Съпругата си… Защо, за бога, си беше въобразил, че всичко ще мине лесно и безпрепятствено?

Вървеше, потънал в мисли, когато едно хлапе, което тичаше по улицата, рязко смени посоката и едва не се блъсна в него. Стреснат, Флин се огледа наоколо и осъзна, че някак си е стигнал до площад „Бъркли“.

Защо пък да не се отбие при Дейзи и да види дали не е размислила за предложението му да й стане партньор в сянка?

Изобщо не го правеше, за да отложи неловката и неприятна среща с лейди Елизабет.

Лейди Биатрис все още не приемаше — така му съобщи Федърби. Госпожица Дейзи обаче беше будна. Флин забърза по стълбите. Точно с нея искаше да говори — не само за предложението си, а и за лейди Елизабет.

За своя изненада почувства, че има нужда някой — някоя жена — да го изслуша съчувствено. С Дейзи се говореше много лесно.

 

 

— Помислихте ли за това, за което ви споменах снощи? Да ме приемете за партньор в сянка.

— Да, помислих и отговорът все още е „не“. — Дейзи беше мислила за това цяла нощ. Идеята звучеше много добре — на теория. Тя обаче не можеше да се насили да повери всичко, за което бе работила, в ръцете на друг. И особено на мъж. Не и този път.

И особено на Флин. Колкото и добри намерения да имаше, той нямаше да може да се въздържи — постоянно щеше да я командва. През целия й живот хората й нареждаха какво да прави и тя нямаше намерение да го позволи отново. Никога повече.

Свободата беше прекрасна. Колкото и трудно да ставаше понякога. Нямаше да се раздели с нея заради някакви си там пари.

— Не смятате ли, че постъпвате донякъде недалновидно?

— Не смятам.

— В момента ви е много трудно.

Тя безразлично сви рамене и продължи с шиенето.

— Недейте се тревожи за мен, Флин. Добре съм.

— Не сте. Пребивате се от работа в този свой стремеж да вършите всичко сама.

Фактът, че беше прав, я подразни неимоверно много, но тя отговори спокойно:

— Слушайте, само преди година бях слугинче, прислужничка в един бор… на едно място. Прислужвах на всички, търках пода, кърпех скъсани дрехи и се въртях на пета около всички ден и нощ. А я ме погледнете сега — живея в най-лъскавата част на града, с графска дъщеря, която ме представя като своя племенница, а това… — размаха тя парче плат пред лицето му — … това ще топли раменете на някоя херцогиня. Знам, че ми е трудно да смогна с поръчките, но по-добре това, отколкото да нямам никакви клиентки. Не съм ли права?

— Ще е още по-хубаво, ако разполагате с малко помощ — отсече той, без да го усуква. — И ако ме приемете за партньор, ще я имате.

— Оценявам предложението ви, Флин, наистина, но… Просто не мога да се насиля да дам половината от бизнеса си — всъщност и най-малката част от него — на друг.

Нямаше да му обяснява причините. Той щеше да иска да разбере повече, а тя не смяташе да навлиза в тези води.

— Няма да го давате — ще си вземете партньор в сянка.

— Да, и ако взема вас като така наречен партньор в сянка, вие изобщо няма да се бъркате в бизнеса ми, нали? Ще ме оставите да решавам всичко?

Той се поколеба и Дейзи се засмя.

— Разбира се, че няма! Постоянно ще се бъркате, ще ми казвате къде греша, ще повтаряте, че мисля на дребно… Звучи познато, нали?

Той се намръщи, но не отговори.

— Виждате ли? — каза тихо тя. — А дори не сте ми партньор.

Той направи ироничен жест, с който признаваше истинността на думите й.

— Знам. Не мога да се спра — все си пъхам носа. Но въпреки това смятам, че допускате грешка.

Той я изгледа с тревога и тя усети как я пробожда угризение.

— Слушайте, знам, че се опитвате да помогнете, Флин — и не казвам, че и вие сте същият, — но… вече съм се доверявала на други хора. Хора, за които мислех, че държат на мен и… ами, да кажем, че и двата пъти се оказа грешка. Голяма грешка.

Той я изгледа проницателно.

— И двата пъти ли бяха мъже?

— Защо мислите така? — Само единият път беше мъж, но начинът, по който я гледаха тези негови сини очи, все пак я накара да се изчерви. Тя откъсна поглед и продължи с рязък тон: — Няма значение кой е бил. Това не променя начина, по който се чувствам. — И понеже той продължаваше да я гледа и да я кара да се чувства виновна, тя добави: — Слушайте, не го приемайте лично, Флин. От опит се научих, че не е добра идея да смесвам бизнеса с приятелството.

Той се замисли и сви рамене.

— Добре. Повече няма да ви безпокоя, но ако някога си промените мнението…

— Няма. — Тя заши докрай една дантела върху жакета за легло^[1] на лейди Гелбърт и погледна към него.

Той стана, сякаш се канеше да си тръгне, но вместо това започна да кръстосва неспокойно стаята, да пипа това и онова, разсеяно да вдига разни неща — ширити, парче кожа, дрехи в различна степен на завършеност — и да ги оставя обратно. Дейзи беше сигурна, че не забелязва какво прави.

Той спря и се загледа през прозореца. В ръцете си държеше наскоро завършена нощница, която Дейзи бе преметнала на облегалката на един стол — едно от фините творения, които толкова допадаха на възрастните дами.

Флин стоеше и се мръщеше. Краката му, в тези тесни панталони и лъснати ботуши, бяха разкрачени, сякаш се намираше на палубата на кораб. Сякаш командваше океаните…

Дейзи преглътна. Той изглеждаше много впечатляващо, разсеяно загледан напред, прокарващ коприната между пръстите си и очевидно потънал в мисли. В продължение на цяла минута тя забрави да шие.

Трябваше да каже нещо дръзко и безочливо, да сложи край на тишината, но той изглеждаше така… с тази висока силна фигура, с тези мъжествени ръце, през които се плъзгаха фината коприна и дантела — ръце, белязани от живота, а не омекотени от лосиони и лек живот на привилегии… Устата й пресъхна.

— Ау… — Гласът й изстърга и тя прочисти гърлото си. — Надявам се, че ръцете ви са чисти.

— Какво? — попита той, погледна надолу и видя какво държи. Вдигна тъканта към светлината. Фината коприна бе на практика прозрачна. Тюлът и дантелата бяха изкусно разположени така, че да разкриват… и да прикриват.

На лицето му се изписа развеселено изражение. Той се обърна и застана срещу нея, вдигнал дрехата пред гърдите си.

Изящната женска нощница се раздипли във въздуха, изшумоля и се намести до коравото му мъжко тяло.

— Вие носите такива неща, нали, Дейзи? — повдигна той тъмна вежда.

Изглеждаше безкрайно уверен в силата на своята мъжественост. В дълбините на тези сини очи се таеше предизвикателство. Погледът му я разкъсваше.

За свое раздразнение Дейзи усети, че се изчервява. Контрастът между едрото му кораво тяло и мекото дантелено одеяние беше толкова… еротичен.

Тя каза с възможно най-рязък тон:

— Естествено, че не. За една клиентка е.

Той отново погледна към фриволната, скандална нощница и вдигна вежди.

— Искате да кажете, че истинските дами носят такива неща?

Тя кимна.

— Да. Колкото по-неприлични са, толкова повече ги харесват дамите. Дори възрастните дами ги харесват.

Всъщност възрастните дами ги харесваха най-много.

— Възрастните дами ли? — погледна той към нежното творение от коприна и дантела. — Възрастните дами носят такива неща?

Тя се ухили, наслаждавайки се на учудването му.

— Точно така. Старите момичета не могат да им се наситят. Тази е за почитаемата госпожа Хартли-Пийкок. Мисля, че ще я облече довечера в леглото.

Той бързо остави нощницата.

Тя се подсмихна.

— А това тук — и тя вдигна дрехата, което довършваше — е за лейди Гелбърт. И двете са стари като лейди Биатрис. Всъщност всичко започна, когато видяха нощницата, която уших за нея. Вече уших поне десетина — до една за най-достопочтените възрастни дами от обществото. Няма да повярвате какви пари са готови да платят.

Флин беше единственият сред познатите й, за когото знаеше, че ще разбере тази малка хвалба. Смяташе се за вулгарно човек да говори за пари.

— Господи! Достопочтени възрастни дами, тъй ли? И през ум не би ми минало.

Тя сви рамене.

— Човек никога не знае какво се върти в главата на една дама.

— Самата истина — промълви той и сега тонът му беше толкова различен, че Дейзи вдигна глава. Флин вече не изглеждаше никак развеселен.

— Тежи ли ви нещо, Флин?

Настъпи кратка тишина.

— Случи ли се нещо снощи, след като си тръгнахте?

— Може и така да се каже. Или може би въпросът е там, че не се случи. — И той се отпусна тежко на един стол.

Дейзи вдяна иглата си, взе ново парче дантела и се приготви да слуша.

— Казвам ви, Дейзи, никога не ми се е случвало такова, нещо. — Флин отново беше на крака и кръстосваше напред-назад пред нейното място до прозореца като голяма черна котка. — Нямаше никаква искра. Нищо. Все едно целувах… все едно целувах риба.

— М-хм — измърмори Дейзи, без да спира да шие. Той наистина ли си мислеше, че тя иска да чуе всичко за пустия му любовен живот… в подробности? Божичко, мъжете бяха слепи! И суетни.

— Вие изобщо слушате ли ме? Все едно целувах риба!

Тя пак сви рамене.

— Да… ами… случва се.

— На мен не ми се случва.

— Може и така да е. — Тя не искаше да слуша как Флин е целунал друго момиче, наистина не искаше. И упорството му да й разкаже всичко, до последната пуста подробност, започваше да я дразни.

Той спря да крачи и се извиси над нея като огромен нацупен мечок.

— Какво? Какво премълчавате?

Тя завъртя очи.

— Повечето мъже си мислят, че нямат равни в целувките.

Той присви очи.

— Това какво трябва да означава?

Тя приглади шева, увери се, че всичко е равно, завърза конеца и внимателно сряза края му.

— Може проблемът да не е в нея.

— Какво?

Той стоеше пред нея, вперил в лицето й пламтящи сини очи, и чакаше да чуе обяснението й. Дейзи се ядоса, затова му каза:

— Възможно е да е било заради начина, по който сте я целунали. Пустият мелез на Джейн постоянно ми ближе ръцете и краката и е отвратително.

Той я изгледа възмутено.

— Не е същото.

— Не, но… — Тя разтърси готовия жакет. Идеално! Старата лейди Гелбърт щеше да изпадне във възторг. Дейзи скочи от мястото си и прекоси стаята.

Още две завършени поръчки.

— Искате да кажете, че не знам как да целувам момиче, така ли? — попита той с кадифен глас, който изобщо не заблуди Дейзи. Очите му се бяха превърнали в гневни сини късчета.

Тя вдигна ръце, за да го умиротвори.

— Нищо не искам да кажа. Тази, която трябва да прецени, е лейди Лиз, не аз. — Но не можа да се сдържи и добави: — И май е преценила.

Той тръгна след нея към другия край на стаята.

— По дяволите, знам как да се целувам!

— Да, разбира се. — Тя сгъна готовите дрехи и ги сложи в кошницата върху шкафа. Вече бяха готови за гладене и опаковане, преди Уилям да ги занесе на клиентките.

— Много съм добър… дяволски добър, ако искате да знаете. Досега не съм чул оплаквания.

— Да, разбира се.

Флин я погледна яростно и безпомощно. Тонът й пределно ясно му показваше, че според нея жените от миналото му просто са били прекалено възпитани, за да се оплакват. Нищо не би могло да бъде по-далеч от истината.

Беше направо смешно!

Той я проследи с поглед, когато тя вдигна още една недовършена дреха и тръгна към мястото си до прозореца. Почувства се като бик, видял червено.

Това нейно спокойствие, намекът, че проклетото й шиене е много по-важно от всичко, което би могъл да й каже, го подлудиха.

Тя беше толкова сигурна, че е виновен той! Флин сви юмруци. Ръцете го боляха от желание да я хване и да я разтърси, докато самодоволството й не изчезне. Тя го заобиколи и му се поусмихна, очевидно с цел да успокои наранената му мъжка гордост. И това беше последната капка.

Флин я сграбчи, завъртя я и залепи устни върху нейните.

— Ох! Какво, по… мммх!

Тя настръхна, за няколко секунди се опита да го отблъсне, а после… от устните й се изтръгна лека въздишка и те омекнаха под неговите.

Тя ги отвори срещу езика му и през тялото на Флин премина вихър от топлина като горещи въглени, блестящи и живи.

Той се отдръпна смаян, но не я пусна. Не можеше да я пусне.

В тялото му изведнъж избухнаха… жажда… нужда… възбуда, които го зашеметиха. Зави му се свят. Това, което беше започнало като израз на гняв и безсилие — най-обикновена нужда да се докаже като мъж, — незабавно се беше превърнало в нещо друго.

Той се вгледа в жената в обятията му. Дейзи?

Тя го погледна и примигна. Големите й пъстри очи изглеждаха разширени и леко замъглени. Очевидно беше също толкова стъписана. Устата й бе влажна, розова, примамлива.

Флин свали ръце от раменете й и ги плъзна по стройната й шия. Широките му пръсти преминаха през меката й коса. Той обхвана главата й с длани. Тя остана неподвижна. Само го гледаше и той усещаше, че потъва, потъва в очите й.

Палците му обхванаха деликатното й лице на пакостлива фея. Чу я как си поема въздух, задъхана, докато галеше копринената кожа на брадичката й.

Пулсът й подскочи под допира му. През тялото й премина тръпка, а очите й потъмняха.

В кръвта на Флин зашумя властна нужда да я притежава. Той сведе глава и отново я целуна, дълбоко и страстно. Опитваше вкуса й, изучаваше я.

Ръцете й се вдигнаха и сграбчиха раменете му. Тя го привлече по-близо до себе си, наклони глава, за да задълбочи целувката, да го приеме. Дребничкото й стройно тяло беше притиснато до неговото и се увиваше около него, докато тя отвръщаше на целувките му с целувки, издаваше приглушени звуци, които го подлудиха от копнеж.

Когато за втори път се отдръпна, сърцето му биеше оглушително. Пусна я и несигурно отстъпи настрани. Тялото му се беше напрегнало, готово за действие, а умът му се бореше с възбудата, която преминаваше през него.

Двамата се гледаха, без да казват нищо. Стъписани.

Значи Дейзи можеше да го накара да се чувства така? Открай време я харесваше, винаги изпитваше удоволствие от лекото им флиртуване… но… това?

Стори му се, че и тя диша толкова тежко.

— Божичко, Флин! — промълви тя най-после. Запрепъва се към прозореца и се свлече на мястото си, сякаш краката й всеки момент щяха да поддадат.

— Знам. — Самият той беше също толкова изненадан. Никога досега… Помъчи се да проумее цялото значение на случилото се. Дейзи?

Забравената рокля лежеше на разбъркана купчина на пода. Флин трябваше да изпита триумф — все пак беше доказал, че е прав, — но още беше прекалено стъписан.

— Е, поне едно нещо знаем със сигурност — промълви най-накрая тя.

— Какво? — Флин все още се опитваше да проумее случилото се.

— Ако сте целунали така лейди Лиз…

— Не съм. — Не беше целувал никоя така. През целия си живот.

— Е, ако сте я целунали наполовина…

— Дори наполовина не беше.

За един дълъг миг двамата продължиха да стоят неподвижно, впили погледи един в друг, а после Дейзи потръпна и направи видимо усилие да се овладее. Вдигна роклята и я сгъна. Остави я на пейката под прозореца и я приглади с ръце, които, както забеляза Флин, леко трепереха. После каза, без да го поглежда:

— В такъв случай проблемът със сигурност не е у вас. У нея е.

Флин не каза нищо. Просто стоеше и я гледаше. Дейзи! Още не можеше да повярва.

— Тя навярно е една от Дамите от Ланголен. — Дейзи произнесе последната дума така, сякаш си прочистваше гърлото.

— Дамите от кое?

Тя пак си прочисти гърлото, погледна го и се засмя.

— Поне така го произнасят уелсците. Някога познавах едно уелско момиче. Англичаните го произнасят „Ланголен“.

— Щом казвате. И какви са Дамите от… как се казваше?

Не можеше да повярва, че говорят за някакво проклето място в Уелс.

Искаше само да я привлече обратно в обятията си и да я целуне така, че да й се замае главата.

— Ланголен. Това са две изискани дами, които не искали да се женят — във всеки случай не и за мъже, — затова избягали и заживели заедно в Уелс, в Ланголен. Много са известни — не сте ли чували за тях? Ирландки са.

— Не.

Какво го интересуваше… О! Най-накрая осъзна накъде бие Дейзи.

Тя сви рамене.

— Някои жени имат такива предпочитания.

Настъпи кратка тишина.

— Искате да кажете, че лейди Елизабет е…

Тя кимна.

— Може да е като тях — Дамите от Ланголен. Сигурно е, щом сте я целунали така и не й е харесало.

— Нали ви казах — не я целунах така.

Пусто да остане, не му се говореше за лейди Елизабет! Умът му кипеше. Цялото му тяло пулсираше от някакво непознато до този миг усещане.

Дейзи му беше приятелка. Трябваше да се чувства удобно с нея — единствената жена в Лондон, с която можеше да говори за бизнес, единствената от познатите му дами, която не възразяваше, че езикът му от време на време става груб. Той я харесваше.

Целувката трябваше само да демонстрира опита му. Изобщо не беше предвидено да го остави като ударен с мокър парцал.

— Не знам дали съм целувал друга така, Дейзи. — Гласът му беше странно дрезгав. — И в никакъв случай не съм изпитвал…

Дейзи рязко се изправи.

— Вижте, съжалявам, че ви прекъсвам, Флин, но една от моите дами идва след няколко минути и трябва да се приготвя.

Тя се засуети из стаята и започна да разтребва като малка, експедитивна фурия. През цялото време избягваше погледа му.

— Приятно ми беше да си побъбрим, Флин. Не знам какво можете да направите с лейди Лиз, но все ще измислите нещо. Трябва да изгладя тези дрехи и да подредя стаята. Няма нужда да ви изпращам, нали?

Фин я гледаше смръщен как прелита из стаята. Тя буквално дърдореше.

Опитваше се да се престори, че не се е случило нищо — Дейзи, която се изправяше срещу всичко и всички с вдигната глава.

Значи той не беше единственият, засегнат от случилото се. Ха!

Сега щеше да си тръгне — имаше своите съмнения за този неин така наречен ангажимент, но трябваше да си изясни какво изпитва. И да изясни нещата с лейди Елизабет.

Дейзи можеше да се преструва колкото си иска. Той обаче щеше да се върне.

Тази целувка го беше зашеметила и той нямаше намерение да се преструва, че не се е случила. Не знаеше какво означава, представа нямаше какво ще направи сега, но проклет да е, ако се престори, че не се е случила!

 

 

Флин излезе от работната стая на Дейзи. На площадката на стълбището видя лейди Биатрис.

— Флин, мое мило момче, радвам се да ви видя отново толкова скоро! Хареса ли ви маскеният бал снощи? — Тя го хвана за ръката. — Пак сте били при Дейзи, а? Напоследък се срещате доста често, нали? Мислех, че сега, след като сезонът започна, а вие ухажвате лейди Елизабет, ще спрете да идвате толкова често. — Тя наклони глава и добави с дяволито изражение: — Нали не се опитвате да прелъстите моята Дейзи, Флин, мило момче?

Той примигна.

— Какво? Не, аз… — И преглътна.

Тя се подсмихна, като видя неудобството му.

— Няма нужда да изглеждате толкова ужасен. В нищо не ви обвинявам. Представа нямам откъде идват тези подмятания. Просто… изникват в главата ми. Но на вас и през ум не би ви минало да компрометирате моето мило момиче, нали? — усмихна му се тя с простодушно изражение.

— Разбира се, че не, лейди Биатрис. — Флин се чувстваше като момче, хванато с ръка в буркана със сладки.

Тя го потупа по ръката.

— Разбира се. Знам, че сте мъж на честта, а аз съм само една глупава старица. Разбита съм, съвсем разбита — прекалено съм стара, за да ходя по балове. — Тя го поведе със себе си, без да спира да бъбри оживено за бала и да му разказва всички най-нови on-dits^[2].

Флин беше този, който действително се чувстваше разбит. Първо целувката, а сега възрастната дама сякаш му четеше мислите още преди да са се оформили докрай в главата му. „Нали не се опитвате да прелъстите моята Дейзи, мило момче?“

За бога, това беше само целувка!

— Добре ли сте, моето момче? Изглеждате малко distrait^[3].

Въпросът на възрастната дама го стресна и го върна в настоящето.

— Извинявам се, милейди. Бях се отплеснал.

— Значи нещата с лейди Елизабет не вървят добре, а?

Флин я погледна смаяно. Как го правеше? Навярно наистина беше вещица — нямаше друг начин.

— Не съвсем — призна той. — Но като споменахме лейди Елизабет, искам да ви питам нещо. Какво знаете за лорд Фленсбъри?

 

 

В мига, в който Флин си тръгна, Дейзи спря да се суети из стаята. Хвърли на пода купчината дрехи, която беше награбила, и се строполи на един стол.

Коленете й все още трепереха от слабост. Тази целувка…

Е, добре, тя го харесваше ужасно много. И какво от това? И насън не би й хрумнало да предприеме нещо.

Божичко, ако жените предприемаха нещо всеки път щом харесаха някого, съвсем скоро щяха да си разбият живота, а Дейзи беше прекалено умна, за да позволи някой мъж да й разбие живота.

Той флиртуваше с нея, това беше всичко. Флин си беше роден флиртаджия.

Тези негови сини очи бяха истинска покана за грях… при това по най-приятния начин. Дейзи трябваше да признае, че и на нея й харесваше да му отвръща със същото.

Но те бяха само приятели. Беше й приятно да разговарят, обичаше да му шие специални жилетки — и да му съдира кожата с цената — и да говори с него за бизнес и за други неща. Флин беше чудесна компания.

Помежду им съществуваше само малко, невинно забавление. Нищо сериозно. И продължаваше да е така.

Целувка. Дейзи се беше целувала десетки пъти. Може би стотици.

Но никога така.

Жалко! Защото това не означаваше нищо. Той я целуна само за да докаже, че не е права за лейди Елизабет. Фактът, че на нея й се замая главата, беше…

Беше нейна собствена пуста грешка. Не биваше да го дразни. Тогава изпита неустоимо желание да се пошегува, а ето че последствията се оказаха опасни.

Как само я погледна после… сякаш никога преди не я беше виждал. Сякаш можеше да я изпие с поглед.

Трябваше още отсега да сложи край на всякакви такива идеи. Не искаше Флин да започне да си въобразява разни неща. Той със сигурност знаеше не по-зле от нея, че подобна връзка не може да им предложи бъдеще, а само опасност, особено за нея… но мъжете невинаги мислеха за това. Сърбеше ги и се почесваха, нищо повече. А последствията оставаха за жените.

И така, ако Флин си правеше планове, ако беше разтълкувала правилно този блясък в погледа му, щеше да остане разочарован, защото Дейзи не се интересуваше от никакви… Как му викаха важните клечки? Лудории, това беше. Не искаше никакви лудории.

Дейзи беше почтена жена. Сега вече беше такава. Трябваше да пази бизнеса си.

Това бе само целувка, нищо повече.