Ан Грейси
Щастието на Дейзи (14)

14

Вероятно това е бил един от онези случаи, при които един съвет се оказва добър или лош в зависимост от развоя на събитията.

Джейн Остин, „Доводите на разума“^[1]

Тази вечер лейди Биатрис беше събрала всички да хапнат заедно — просто една семейна вечеря, преди всички да се посветят на ангажиментите си: Макс и Аби, както и Фреди и Дамарис, щяха да ходят на театър, а лейди Биа щеше да води Джейн на музикално соаре, което беше същото като концерт, само че в нечия къща.

В началото на живота си с лейди Биа Дейзи беше посетила няколко соарета.

Не бяха лоши, стига хората, които свиреха или пееха, да бяха даровити, но понякога не бяха.

Лейди Биа, запленена от това, което наричаше „деликатното положение“ на Аби, а понякога и „интересно състояние“, както и „предстоящото щастливо събитие“ — очевидно истинските дами не употребяваха думите „бременна“, „загазила“, или „с кифла във фурната“ — го използваше като извинение да събира своите момичета около себе си възможно най-често.

Тази вечер това идеално отговаряше на плановете на Дейзи; тя беше мислила дълго и усилено за предложението на госпожа Фостър и сега бе готова да проведе разговор с Макс и Фреди относно партньорите в сянка и това, което те правеха или не правеха.

За щастие Флин не беше поканен на вечеря. Дейзи не знаеше каква е причината, но подозираше, че Федърби е казал нещо на лейди Биа.

Щеше да е невъзможно да се опитва да говори с него пред цялото семейство.

А все още не искаше той да разбира за възможността тя да приеме партньор в сянка. Щеше да се почувства наранен, че е готова по-скоро да приеме помощ от непознат, отколкото от приятел.

Той просто не разбираше: Дейзи се опитваше да го предпази, да защити приятелството им. Ако помежду им изобщо все още съществуваше приятелство.

Тя прогони тази мисъл от ума си и опита да се съсредоточи върху настоящия въпрос: партньорството в сянка.

Дейзи харесваше и двамата си зетьове. Фреди беше забавен и с него се говореше лесно. Към Макс обаче все още изпитваше леко страхопочитание, защото той беше по-сериозен и задълбочен. Глава на семейството. Тази вечер до нея бяха настанили Фреди, което улесняваше нещата.

— Фреди — каза тя, след като изнесоха чиниите от първото блюдо и докато сервираха второто. — Може ли да ми разкажеш малко за това, което се случи, когато стана партньор в сянка във „Флин и съдружници“?

— Дейзи, мило момиче — прекъсна ги лейди Биатрис, — човек не бива да говори на такива вулгарни теми, докато вечеря.

— Не съм вулгарна — обясни Дейзи. — Питам го за бизнеса му.

— Което е вулгарна тема — настоя възрастната дама. — Всичко, свързано с парите, е вулгарно. Аби, скъпа, би ли ми разказала нещо повече за тази пиеса, на която ще ходите довечера? Кой каза, че участва?

Дейзи завъртя очи. Нещата, които една дама не биваше да казва, нямаха край. Беше ужасно доволна, че няма да става дама, защото тогава изобщо нямаше да може да си отвори устата.

Докато Аби говореше за пиесата, Фреди се наведе към Дейзи и прошепна:

— След вечеря. Ще се видим в предния салон. Тогава ще ти обясня.

Дейзи се ухили.

— Благодаря, Фреди.

 

 

— Но защо ти трябва да знаеш всичко това? — попита Макс. Той беше дошъл с Фреди и през последните петнайсет минути бяха обсипвани с въпроси как Фреди е станал партньор в сянка във „Флин и съдружници“ и как се е получило с партньорството.

— Мисля и аз да си взема партньор в сянка — отговори Дейзи. — За да ми даде парите, които ми трябват да отворя магазин.

— Ние ще те финансираме — каза Макс. — Трябваше да кажеш по-рано.

— Да, разбира се! — подкрепи го Фреди. — Или, ако не искаш мен и Макс, сигурен съм, че момичетата с удоволствие ще инвестират в твоя бизнес. Всъщност, като се замисля, Дамарис не ти ли предложи преди известно време?

— Да, и аз й отказах — отговори Дейзи и се обърна към Макс: — Благодаря за предложението, Макс. Наистина го оценявам, но не искам да замесвам семейството.

Той се намръщи.

— Но нали за това е семейството.

— Не и за мен — отговори тя решително. Ако всичко се объркаше, не искаше близките й да са замесени. Съвсем наскоро си беше намерила семейство и прекалено много го ценеше — прекалено много ценеше всички тях, — за да ги изложи на какъвто и да било риск. Ако ги държеше настрана, рискуваше да загуби само пари. Парите идваха и си отиваха.

Дейзи беше напълно уверена в себе си и в способността си да шие красиви дрехи. Но в способността да управлява повече пари и да наема служители? Да привлича правилните клиенти? Да направи така, че тези клиенти да си плащат сметките? За тези неща все още предстоеше да разбере.

— Тогава помоли Флин — предложи Фреди. — На мига ще приеме. Винаги се оглежда за някоя възможност за добра инвестиция.

— Не, и приятели не искам да замесвам. Не желая да моля хората за услуги.

Фреди изсумтя.

— Прекалено си твърдоглава, млада Дейзи, и това не е добре за теб. Бизнесът се състои от размяна на услуги.

Тя поклати глава.

— Не обичам да съм длъжница на хората. И не желая да приемам милостиня.

— С Фреди вече имаме предостатъчно доказателства за твоята гордост и самостоятелност — увери я сухо Макс. — Понякога това е достойно за възхищение, но…

— Работата е там, че един човек е заинтересован. Тя не ми е приятелка — по-скоро клиентка и позната — и е наследила малко състояние от някаква леля, точно като теб, Фреди. И се интересува от това, което нарича „инвестиране“.

Затова реших да те помоля за съвет.

— Какво знаеш за тази жена? — попита Макс.

— Почти нищо. Тя е вдовица — съпругът й е бил роднина на съпруга на лейди Гелбърт. Лейди Гелбърт ни запозна — доведе я на сбирката на литературното общество. Госпожа Фостър — така се казва — каза, че съпругът й я е оставил много добре осигурена. Нарече наследството „допълнителни пари“ и иска да… Не знам. Предполагам, че иска да си поиграе на делова жена.

Госпожа Фостър й харесваше и Дейзи щеше да положи всички усилия, за да направи бизнеса им успешен, но като приемаше за партньор в сянка точно нея, можеше да бъде сигурна, че не става въпрос за нищо лично. Само за пари.

Дейзи изсумтя наум. Чуйте я само! Само за пари! Сякаш парите растяха по дърветата!

Макс и Фреди се спогледаха.

— Колко пари иска тази жена да вложиш ти?

— Николко. Каза, че ще ми даде парите, за да уредя всичко.

Каза им каква сума е готова да инвестира госпожа Фостър и те за втори път се спогледаха.

— Каза, че трябва да подпишем документи, за да бъде защитен и нейният, и моят интерес, но аз ще притежавам петдесет и един процента от бизнеса. — Тя се облегна назад. — Това, което искам да разбера от вас двамата, е, каква е уловката?

Настъпи продължително мълчание, след което Фреди поклати глава.

— Аз поне не виждам уловка — не и от това, което ни каза.

Макс кимна.

— Всичко ще зависи от документите — официалния договор, за който е споменала. Възложи на Бартлет, нашия делови представител, да се заеме с него. Той е абсолютно благонадежден и ще се увери, че няма никакви скрити клаузи, които да ти навредят неочаквано. — И добави: — Не ме гледай така. Ти не си единствената, която се тревожи за семейството. Приемам, че не искаш ние да се замесваме, но няма да допусна Аби да се тревожи…

— Или Дамарис — добави Фреди.

— Точно така — продължи Макс. — Ти си и наша сестра, а ние пазим своите.

Той извади от джоба си визитна картичка, написа нещо на гърба й и й я подаде.

— Дай я на Бартлет. Това ще ти осигури пълното му съдействие. А когато подготви документите, донеси ми едно копие, преди да подпишеш каквото и да било.

— И аз ще го погледна — обади се Фреди и стана от мястото си. — И това не е услуга, Дейзи — за това са зетьовете.

 

 

След това нещата се задвижиха много бързо. Макс уреди Бартлет да посети Дейзи още на другия ден — сметна, че не е подходящо тя да ходи на работното му място, което беше и централната кантора на „Флин и съдружници“.

Дейзи не беше толкова сигурна — би се зарадвала да види отвътре кантората на една световна търговска компания, — но, разбира се, не понечи да спори. Все пак Макс й правеше услуга. Но през ума й премина мисълта, че на негово място Флин нямаше да бъде толкова педантичен.

Все още не бе споменала на Флин нищо по този въпрос. Не искаше да му казва, преди сделката да е финализирана. А всичко зависеше от това дали госпожа Фостър щеше да й стане партньор в сянка.

Верен на думата си, той не спираше да се връща и да й прави посещения толкова често, колкото и преди. Не за да й досажда, което тя не би изтърпяла, но защото й каза:

— Не искам да загубя най-добрата си приятелка заради нещо такова.

„Най-добрата си приятелка“. Думите я изпълниха с приятна топлина.

— Но не мисля, че ще се откажа — добави той. — Ще те питам само по един път всеки ден, просто в случай че си промениш мнението.

Нямаше да го промени, но се радваше, че ще продължи да го вижда. Макар че я болеше. И макар че го желаеше по-силно от всякога.

Но това беше невъзможно. С Флин можеше само да гледа, но не и да докосва.

 

 

Бартлет я посети рано сутринта — лейди Биатрис още дори не беше станала.

Двамата разговаряха за партньорството, за това, какво очаква Дейзи от него, как иска да управлява бизнеса си. Бартлет я преведе през всички ъгли и измерения и не спря да я затрупва с въпроси, докато й се зави свят.

Каза й, че следващата му задача е да се свърже с правния представител на госпожа Фостър.

— Но недейте да изглеждате толкова притеснена, госпожице Чанс — каза той, докато прибираше старателните си, многобройни бележки в кожена папка. — Ние ще защитим интересите ви. Всичко изглежда съвсем просто, но ще се погрижа нещата да се уредят ясно и недвусмислено. — Той се усмихна. — Трябва да кажа, че за мен е приятна промяна да участвам в едно делово начинание още от началото. С нетърпение очаквам да видя как бизнесът ви се разраства.

— От вашата уста в Божиите уши! — промълви пламенно Дейзи. — Благодаря, господин Бартлет.

На вратата той се спря.

— Ще желаете ли съдействие за намирането на подходяща сграда? Защото за мен ще бъде удоволствие да ви помогна.

Тя се поколеба — опасяваше се да иска прекалено много.

Той добави:

— Аз намерих тази къща за лейди Биатрис, както и лондонската резиденция на лорд и лейди Девънам. Недвижимите имоти са един от интересите ми, така че ако желаете…

— Много мило от ваша страна, господин Бартлет, но не знам.

Може и да го биваше в търсенето на лъскави къщи за богаташите, но магазинът беше нещо съвсем друго.

— Искате ли да прегледам какво се предлага в момента и да ви изпратя списък с варианти? Иначе може да загубите много време.

Дейзи се замисли. Това несъмнено щеше да й струва допълнително, но ако й спестеше време…

— Това няма ли да ви откъсне от работата ви? Искам да кажа, истинската ви работа? Не искам да ви създавам неприятности или нещо подобно.

Бартлет се усмихна.

— Няма да ми създадете неприятности — самият лорд Девънам го предложи. Освен това имам помощници, които могат да се заемат, ако изникне нещо. Повярвайте ми, много ще се радвам на една такава промяна.

— В такъв случай благодаря, господин Бартлет. Ще се възползвам. Дръжте ме в течение какво трябва да правя.

— Ще поддържаме връзка.

— И, господин Бартлет, имате ли нещо против да не споменавате за това на господин Флин? Бих предпочела да го запазя в тайна за известно време.

Бартлет като че ли се почувства малко неудобно — все пак Флин му беше работодател, — затова тя добави:

— Искам да го изненадам.

Бартлет се поклони кратко и отсечено.

— Имайте ми доверие.

 

 

След няколко дни споразумението за партньорство в сянка между Дейзи и госпожа Фостър беше уредено, документите — подписани от двете страни, а деловата сметка в посочената от Бартлет банка — открита. Тъй като това беше банката, която се занимаваше с финансите на „Флин и съдружници“, Дейзи с радост се съгласи.

В интерес на истината всичко това я плашеше, и то немалко. Тя не разбираше и една дума от договора, написан на дебела юридическа хартия с щампа, подписан пред свидетели и подпечатан с червен печат. Сумите, за които ставаше въпрос, бяха, меко казано, плашещи. Всичко се развиваше толкова бързо, че тя остана без дъх.

Но Бартлет й обясни разбираемо и накрая… тя вече си имаше бизнес, пари в банката и всичко останало.

Бартлет дори натовари един от помощниците си — който се оказа негов племенник — да донесе съответните книги и да покаже на Дейзи как да води записи за парите, които влизаха и излизаха от предприятието. Това беше съвсем различно от записите, които криеше под дъските на пода в таванското помещение на госпожа Би. Различно и от банковата сметка, която си откри по инструкции на Макс преди шест месеца, след като той разбра, че тя държи парите си под дюшека.

И така, вече беше готова да започне. Би предпочела най-напред да наеме шивачки — Флин се оказа прав, когато във вечерта на маскарадния бал й изтъкна, че всеки може да се справи с шиенето, а нейният талант е в измислянето на моделите.

Трябваше да разговаря с жените и да види мостри от работата им, но преди това трябваше да си намери подходяща сграда. Можеше да си представи каква физиономия ще направи лейди Биатрис, ако пред къщата на площад „Бъркли“ се строят цял отбор шивачки. Това, че приятелките на самата лейди Биатрис идваха за проби, беше достатъчно лошо само по себе си. Нямаше търпение да си намери магазин.

Чувстваше се малко виновна, че пази всички тези вълнуващи събития в тайна от Флин, особено след като Бартлет й оказваше такава помощ, а той работеше за Флин. Но работеше и за Макс и Фреди, и това я караше да се чувства малко по-добре.

Колкото и добри намерения да имаше, Флин щеше да иска да си пъха носа навсякъде. Щеше да прояви желание да помага и да дава съвети, и накрая щеше да поеме всичко в свои ръце — само за да й помогне, без лоши намерения, — а тя не искаше това. Това беше нейният, само нейният бизнес.

Бизнесът на Дейзи Чанс, която никога не бе притежавала нищо.

Затова нямаше да му каже, преди да е уредила всичко.

 

 

— Долу ни чака файтон — каза Флин няколко дни след като Дейзи подписа документите. — Дойдох да те изведа на разходка.

— Съжалявам, Флин, но нямам време.

Той изсумтя подразнено.

— Погледни се само — съсипана си от работа, от шиене до изнемога и от тревоги. — Той обхвана бузата й с длан и гласът му стана по-мек: — Ставаш все по-слаба и си бледа като восък. Навън е прекрасен слънчев ден — от тези, които вие, лондончаните, почти не виждате. Затова нека не го пилеем. Ела да се поразходиш в парка с мен, само за един час. Бузите ти пак ще порозовеят.

Тя поклати глава.

— Благодаря, но трябва да довърша тази дреха.

— Тогава се омъжи за мен и ми позволи да те откъсна от всичко това.

Тя се усмихна.

— Не искам никой да ме откъсва от всичко това.

Божичко, за нищо на света! Не и когато току-що беше подписала споразумение за партньорство с госпожа Фостър и мечтата й най-после щеше да се сбъдне.

Неин собствен магазин. Още не можеше да повярва. Не толкова отдавна единственото, което имаше на този свят, беше вързоп с парчета излишен плат.

— Но аз искам да се грижа за теб.

Дейзи поклати глава, запленена против волята си.

— Аз мога да се грижа за себе си, Флин — отговори нежно тя. — Моля те, опитай се да разбереш и да си набиеш в главата, че не съм подходяща за теб. Върви и си намери някое мило момиче, някоя изискана дама, която иска да я глезят, да се грижат за нея и да си живее без грижи. Мен този живот би ме отегчил до сълзи. — Да не говорим, че щеше да изцеди цялата й жизненост.

— Не искам някое мило момиче, някоя изискана дама — настоя Флин. — Искам теб. — Той се намръщи. — Не прозвуча добре.

Тя се засмя.

— Няма нищо. Знам какво имаш предвид, но наистина се уморих да слушам едно и също. Вече ти дадох отговор и ако ще продължаваш да ми опяваш, ще те изгоня от работната си стая.

— Няма да го направиш.

— Искаш ли да пробваш?

Всъщност не й пречеше, че й опява за брак, призна пред себе си Дейзи. Смущаваше я той самият — това, че постоянно идваше, че я караше да се смее, че й разказваше какви ли не истории, че й носеше разни малки неща, макар да му каза да не го прави… Това, че я очароваше. И че изглеждаше така ужасно мъжествен и красив — и не криеше колко я иска. Усилието да му устои беше прекалено.

Флин я караше да поддава, малко по малко.

Когато той заминеше някъде, дори само за няколко дни, й липсваше. Тя очакваше с нетърпение посещенията му, които сега бяха почти всекидневни.

Изглеждаше толкова уморена, не само заради многото работа, нервите и въодушевлението, породени от новото партньорство. Беше преди всичко заради сънищата. Сънища за Флин в леглото й. Как караше кръвта й да завира, как я разтапяше и… и смущаваше.

Това, което не желаеше, не беше самият Флин — не желаеше брак.

— Добре, обещавам ти, че вече няма да повдигам тази тема…

— Хубаво.

— … за днес. Трябва да ми позволиш да ти правя поне по едно предложение на ден.

И преди Дейзи да разбере какво е намислил, той се наведе и я целуна бързо, но много пламенно.

Някак си успяваше да я целуне при всяко посещение. Дейзи се опитваше да внимава за тази изненада, да я чака и да му попречи, но… може би не беше достатъчно бдителна. Тези целувки бяха невероятни.

Този негодник успяваше да я разтопи всеки път и го знаеше!

Той седна срещу нея и кръстоса обутите си в дълги ботуши крака.

Изглеждаше доволен от себе си.

— И така, за какво ще говорим днес?

Това беше още една причина, поради която Дейзи не можеше да се насили да му забрани да я посещава: той с удоволствие говореше с нея часове наред.

Това не забавяше работата й, а компанията му й беше изключително приятна.

Джейн беше по-заета от всякога, опитвайки се да поддържа връзка едновременно с един циганин и с един лорд — това в никакъв случай нямаше да свърши добре, — а сега, след като сезонът беше започнал, къщата винаги бе пълна с хора и прислужничките будуваха до среднощ.

Дейзи знаеше колко тежка е работата на прислужниците. Не искаше да им създава допълнителна.

— Знам — продължи Флин. — Разкажи ми как намери сестрите си. Или те те намериха? До онзи ден не знаех, че се е случило съвсем наскоро.

В този момент Федърби почука на вратата.

— Бележка за вас, госпожице Дейзи. Донесе я куриер преди минута. — Той й я поднесе на сребърна табла. — Този… ъъъ… — погледна към Флин — … изпращачът каза, че е много важно да я отворите веднага.

Бележката беше запечатана с кръгло печатче^[2], със ситен, трудно четлив почерк, който Дейзи позна. Бартлет. Отвори я.

Подходяща сграда за оглед днес преди обяд. Призовавам ви да не отлагате. Утре я обявяват на пазара и с нейното качество и цена някой веднага ще я грабне.

Адресът беше написан най-отдолу. Улицата се пресичаше с „Пикадили“ — чудесно местоположение. Дейзи погледна към часовника. Часът вече беше единайсет.

Тя остави работата си и стана.

— Съжалявам, Флин, трябва да говорим някой друг път. Налага се да изляза. Федърби, би ли ми повикал файтон, ако обичаш?

Флин стана и се намръщи.

— Какво? Ще излизаш ли? Сега?

— Да. — Дейзи грабна палтото си от куката зад вратата и го облече.

— Но беше прекалено заета, за да излезеш с мен.

— Това е друго. — Тя нахлузи на главата си едно боне. Сега не беше моментът да се суети около външността си.

— Така ли? — попита Флин и зачака, но тя нямаше намерение да му обяснява.

— Съжалявам, Флин, но наистина трябва да тръгвам. По-късно ще се видим. — И тя забърза надолу по стълбите.

Флин тръгна след нея.

— Идва ли файтонът? — обърна се тя към Федърби.

— Уилям е на улицата и се опитва да ви намери.

Тя зачака. И продължи да чака. Флин взе от Федърби шапката и палтото си.

Дейзи не спираше да кръстосва преддверието. Гледаше Федърби, който пък гледаше Уилям. Беше трудно да не забележиш лакея, но явно наблизо нямаше файтони. Дейзи погледна към часовника в преддверието. Единайсет и петнайсет.

— Спешно е, така ли? — попита сухо Флин. — Защото по една случайност навън ме чака файтон. Смятах да те изведа на приятна разходка, но ако бързаме към леглото на някой умиращ…

Дейзи погледна към иконома, който погледна навън и поклати глава.

— Добре тогава. Благодаря, Флин.

Знаеше, че се държи лошо с него. Даде му адреса и той й помогна да се качи във файтона — вдигна я без предупреждение, като я хвана за кръста, и я сложи вътре.

Дейзи нямаше нищо против. Беше й приятно да се държат с нея като с нещо деликатно и леко като перце, нищо че не беше такава.

— Ако лейди Биа те беше видяла, щеше да те направи на пух и прах — отбеляза тя, докато той се качваше след нея.

Флин се ухили.

— Знам, но си заслужава.

Тя се засмя.

— И така, какво е това място, до което трябва да стигнеш толкова спешно?

Вече нямаше смисъл да го пази в тайна, затова му разказа всичко — за госпожа Фостър и партньорството в сянка, за Макс и Фреди, за Бартлет и защо отиват на този адрес.

Той я изслуша мълчаливо и колкото повече говореше, толкова по-виновна се чувстваше, задето го е пазила в тайна от него. Все пак всичко това започна заради неговото предложение. Преди си мислеше, че се предпазва от намесата му, но сега действията й започнаха да й се струват просто… подли.

Но от устата му не излезе нито един укор.

И това я накара да се почувства още по-ужасно.

 

 

Магазинът не беше точно това, което очакваше Дейзи. Не се продаваше, а се даваше под наем за срок от пет години с възможност за подновяване на договора за още пет. Във всяко друго отношение беше идеален. Дори имаше газова система, което означаваше топлина и светлина за работа през тъмната зима.

— Наемът не е лоша идея — измърмори Флин в ухото й. — Защо да влагаш целия си капитал в една сграда?

Защото искаше да притежава нещо. Нещо свое.

— Ако наемеш това място, ще можеш да си позволиш повече персонал и материали, да шиеш повече, да продаваш повече и след пет години, ако трябва да разшириш бизнеса си, ще можеш да го направиш.

Дейзи разбираше, че той има право. Вече се радваше, че дойде да огледа сградата заедно с нея. Той й беше предложил да изчака отвън, но тя се чувстваше достатъчно подла и без да влошава нещата още повече.

— Не, ела с мен — каза му тя. — Ще се радвам да чуя второ мнение.

Честно казано, беше доста нервна. През целия си живот не бе харчила много пари… не беше имала толкова пари. Сумите, за които ставаше въпрос, бяха плашещи за момиче, което печелеше само по няколко гвинеи годишно плюс храна и подслон.

Гибинс, агентът, беше дребен елегантен човек, който отначало се държеше изискано, но след като осъзна, че си има работа с ирландец и коренячка лондончанка, произходът му от бедняшката източна част на Лондон стана по-очевиден, а в поведението му се появи леко превъзходство.

Колкото по-снизходително се държеше той, толкова повече изчезваше нервността на Дейзи. Скоро разбра, че той съвсем е спрял да й обръща внимание — за него тя спокойно можеше да бъде някой тапет на стената. Още от самото начало Гибинс говореше единствено на Флин.

Дейзи обаче трябваше да признае, че Флин не прави нищо, за да го насърчи — освен че изглеждаше едър, впечатляващ и красив, което едва ли би могъл да предотврати. Той не каза почти нищо — остави нея да говори. Както и трябваше.

Маниерниченето на агента не я притесняваше ни най-малко, но когато по време на огледа той продължи да се обръща единствено към Флин — когато тя задаваше всички въпроси — Дейзи най-накрая се вбеси.

Сръга го в ребрата.

— Ей, човек! Аз съм тази, с която правиш бизнес, не той. И стоя тук, пред теб.

Гибинс погледна към Флин за потвърждение — което ядоса Дейзи още повече.

Флин вдигна рамене.

— Аз съм просто кочияшът.

Гибинс сви устни.

— Какво искате да кажете — че тази сграда ще бъде наета от жена?

Все още говореше на Флин. Дейзи на драго сърце щеше да го цапардоса по ухото, но сградата наистина й харесваше.

Погледът на Флин стана суров.

— Да, една дама.

— Аз още съм тук — обади се Дейзи и смушка Гибинс в гърба.

Той се извърна сковано към нея.

— Но аз разбрах, че… Общувах с някой си господин Бартлет.

— Точно така. Моят делови представител — заяви високомерно Дейзи.

Флин ненадейно получи пристъп на кашлица и се обърна с гръб към тях.

Дейзи не му обърна внимание и продължи да говори на господин Гибинс:

— А сега, ще правим ли бизнес, или ще се наложи моят служител Бартлет да каже на собственика, че сте отхвърлили изгодно предложение само защото сте прекалено надут, за да работите с жена?

Гибинс не изглеждаше доволен.

— Не знам… Нямате ли съпруг, който да подпише вместо вас?

Флин се размърда неспокойно. Дейзи беше сигурна, че се кани да каже нещо, да заяви на Гибинс, че ще се ожени за нея, или нещо подобно. Тя го погледна с присвити очи и мълчаливо го заплаши, че ще го убие, ако каже и една дума. После се обърна към Гибинс:

— Не, пусто да остане, нямам съпруг. Но имам солидна банкова сметка. А сега какво, ще подскачате като дете в сладкарница, или ще ми позволите да наема тази сграда?

Гибинс остана скандализиран от прямотата й, но след миг кимна.

— Това е крайно необичайно, но да, ще ви позволя. — Той извади някакви документи.

Дейзи се поколеба. Искаше да ги подпише веднага, да си осигури магазина още в този миг, но в такива документи можеше да има ужасни клопки за неподготвените, а тя знаеше, че няма да разбере терминологията. Взе ги и рече:

— Ще накарам Бартлет да ги прегледа, а после ще ги подпиша и ще ви ги пратя обратно. Дотогава ще взема ключовете. — Тя протегна властно ръка към него.

Гибинс се поколеба.

— Ще допуснете голяма грешка, ако не й ги дадете — каза тихо Флин.

Гибинс премести поглед от него към лицето на Дейзи и кротко й предаде ключовете.

Пръстите на Дейзи се сключиха около тях. Тя затаи дъх с изражение на отвращение и властност и не се отпусна, докато този отвратителен дребосък не си тръгна. Заключи вратата след него, в случай че си промени намерението, и въздъхна дълбоко, с огромно облекчение. После се обърна към Флин.

— Получих го, Флин! Вече имам магазин!

— Беше блестяща. Чудесно се справи с него — похвали я той, хвана я за кръста и започна да я върти, докато й се зави свят и тя избухна в смях. Тогава й позволи бавно да се плъзне надолу по тялото му, без да спира да я разкъсва с поглед.

Въздухът ненадейно се изпълни с напрежение. Флин се сведе към нея, но след като устните им се докоснаха за кратко, Дейзи се извъртя и се измъкна от ръцете му. Беше прекалено въодушевена — прекалено нервна и настръхнала, — за да позволи нещата да отидат по-далеч.

— Ела! — подкани го, леко задъхана. — Хайде пак да го разгледаме!

— Ти не го ли огледа вече най-подробно?

— Да, но този ужасен дребосък ме разсейваше и… Имам магазин, Флин! Искам да го огледам пак, сега, когато е мой. Да реша какво ще правя с него. — Беше толкова въодушевена, че не я свърташе.

С усмивка на съжаление заради пропуснатия шанс той отново тръгна след нея и минаха през всички стаи.

Магазинът — нейният собствен магазин, поне за следващите пет години — беше тесен, но имаше три етажа. Приземният се състоеше от две части — по-официално място за пазаруване с великолепен еркерен прозорец и една задна част, която беше добре осветена и просторна, но малко мърлява и изтъркана.

— Малко боя и едно здраво чистене ще я оправят — каза Дейзи. — Ще купя пердета за онзи еркерен прозорец — кадифени, мисля. Зелени. Или може би с цвят на слонова кост. И още едни, за да отделя задната част от магазина. И хубав дебел килим за пода. И няколко елегантни стола. И огромно огледало със златна рамка. Може би две.

Вторият етаж имаше големи прозорци и от двете страни — сградата беше разположена на ъгъл — и бе идеален за работно помещение. Светлината беше от огромна важност за шивачките. Разбира се, някои от тях щяха да си носят работата вкъщи, но повечето щяха да работят тук.

Задният вход извеждаше право на стълбите — имаше две стълбища, едно отзад, което стигаше до всички етажи, и едно, което водеше само до първия етаж.

— Едно за важните клечки и едно за нас, останалите — обяви ликуващо Дейзи.

Най-горният етаж щеше да изпълнява функцията на склад, както и на нейно работно място. Вече можеше да си представи голямата маса, която щеше да постави под средния прозорец. И едно писалище в ъгъла за сметките и счетоводните книги.

— Не помня да съм видяла това. — Приличаше й на шкаф, но когато го отвори, видя тясно стълбище. — Как мислиш, накъде води?

Стълбището водеше до дълго, ниско таванско помещение, което минаваше по цялата дължина на сградата. В наклонения покрив имаше шест прозореца — мръсни и почти непропускащи светлина. Това обаче можеше да се оправи лесно. Стаята беше прашна, но суха. Сапун, вода и малко здраво търкане щяха да я превърнат в полезно допълнение към склада им. Дейзи погледна към прозорците. Може би дори в работно място.

В единия край на помещението имаше старо легло — без дюшек, само табла, четири крака и рамка от увиснали въжета. В центъра на стаята — дълга маса, която можеше да се използва за скициране на модели и кроене. В един ъгъл лежаха прекатурени два счупени стола.

— О, погледни само! — Една врата в края на коридора извеждаше към покрива. — Оттук се вижда половината Лондон! — прошепна Дейзи. — Погледни, Флин — там навън е моето кралство. Не е ли прекрасно?

— Прекрасно е — промълви той. В тона му имаше нещо, което я накара да се обърне. Той изобщо не обръщаше внимание на гледката. Взираше се в нея.

— Радвам се, че дойде с мен, Флин — каза тихо тя. — Благодаря, че си тук и че се застъпи за мен.

— И аз се радвам — отговори той. — Трябваше да видя съперника си.

— Съперник ли? — намръщи се тя озадачена. — Какво искаш да кажеш?

— Това — посочи той към магазина, без да откъсва поглед от лицето й. — Точно то ни разделя, не е ли така? Това е нещото, което искаш — него, а не мен.

В стаята се възцари тишина, която продължи дълго. Лекият ветрец задуха по-силно. Под краката им Дейзи можеше да чуе шума на града и гукането на гълъби.

— Не е така — промълви тя най-накрая.

— Не е ли? — В гласа му се долавяше лека горчивина.

Донякъде беше вярно и Дейзи не можеше да го отрече. Но само донякъде.

Загледана в тези наситеносини очи, които по изключение не блестяха от дяволитост, смях и арогантност, тя почувства как всичките й задръжки падат.

Дейзи отблъскваше брака, а не самия Флин. Него желаеше с отчаяна жажда.

И точно сега, докато въодушевлението пулсираше във вените й, на прага на превръщането на мечтата й в действителност, тя трябваше да му покаже това, да сподели този миг с него. Да го обича.

Направи крачка напред и сложи ръце на гърдите му, усети силата и топлината под пръстите си.

— Желая те, Флин. Желая те отчаяно.

И тя придърпа главата му надолу, за да му покаже точно колко.