Ан Грейси
Щастието на Дейзи (12)

12

Човек трябва да знае какво може да го направи щастлив.

На вас не ви липсва нищо, освен търпение, или, ако го наречем с по-завладяващо име — надежда.

Джейн Остин, „Разум и чувства“

На следващия ден в къщата на площад „Бъркли“ започнаха да пристигат цветя. Първият букет беше малък — благоуханни диви теменужки, завързани с панделка, с една-единствена бяла маргаритка в средата.

— Кой може да ги е изпратил? — зачуди се Джейн. Към букета имаше картичка — чисто бяла, макар и от добро качество, и адресирана до госпожица Дейзи Чанс. Но нямаше име, нито подпис на изпращача.

Дейзи сви рамене.

— Може би някоя доволна клиентка?

Подозираше кой е, но той със сигурност не би направил нещо толкова… толкова малоумно.

На следващия ден пристигнаха розови рози, пак с едничка бяла маргаритка в средата.

— Не са ли прелестни? — възхити се Джейн, докато ги носеше нагоре, към работното помещение на Дейзи. — Не можеш да ми кажеш, че са от някоя клиентка, не и с тази маргаритка в средата. Толкова е романтично!

Дейзи изсумтя пренебрежително.

— Какво й е романтичното на маргаритката? Според мен това цвете се среща на всяка крачка.

— Има символичен смисъл — той казва, че на този свят няма втора Дейзи^[1]! Че ти си единствена.

— Откъде знаеш, че е от мъж?

— Ами, разбира се, че е мъж! Кой друг ще ти изпрати цветя?

— Пристигна още един букет — обади се Федърби от вратата и влезе с букет бледожълти иглики. Дори нямаше нужда Дейзи да погледне дали в средата има маргаритка — знаеше, че има.

— И така, кой е той, Дейзи?

— Нямам представа.

Джейн се засмя.

— Да не се срещаш тайно с някой джентълмен?

— Не, с такива работи се занимаваш ти, нали, Джейн? — Дейзи знаеше всичко за Джейн и нейните случайно нарочни срещи с един циганин в парка.

Джейн се изчерви и хвърли виновен поглед към Федърби, който се зае да подреди цветята и се престори, че не ги чува.

Точно както се надяваше Дейзи, този въпрос пресече предположенията на Джейн и тя я остави на мира.

Но кой й изпращаше цветя, по дяволите? Дейзи не можеше да се сети за никой друг, освен за Флин. Знаеше, че Федърби го е предупредил да престане веднъж завинаги — икономът предупреди и нея и я накара да се почувства като абсолютно нищожество. Тя знаеше, че и най-малкият скандал ще бъде фатален за бизнеса й, но не се беше замисляла как ще се почувства възрастната дама. Особено след всички тези уроци по изтънченост.

Но ако един букет можеше да мине за извинение, два означаваха… всъщност не можеше да си представи какво означават. Не искаше дори да си помисля какво може да значат три. Колкото до едничката бяла маргаритка в средата на всеки букет…

Той като че ли… Това беше невъзможно! И все пак като че ли я ухажваше.

След като обяви пред целия свят, че ще се ожени за най-прекрасната дама в Лондон.

Това беше абсурдно! Сякаш би се отказал да ухажва някоя изящна аристократка като лейди Лиз и би хукнал след такава като Дейзи Чанс. Как ли пък не!

 

 

— Госпожа Фостър дойде да ви види, госпожице Дейзи — каза Федърби по-късно същия следобед и се отдръпна, за да пусне посетителката.

Дейзи я погледна с ужас.

— О, но аз не съм довършила…

— Знам, че е много рано и нощниците ми още не са готови, но не съм дошла заради това. Надявам се да ми простите, че нахлух така — каза госпожа Фостър и си свали ръкавиците. — Но си мислех…

Очите й блестяха от въодушевление.

— Така ли? — Дейзи не можеше да си представи за какво си е мислела.

Госпожа Фостър изчака Федърби да излезе, седна и подхвана:

— Мисля, че ви споменах, че съпругът ми почина преди малко повече от година.

Дейзи кимна.

— И че се опитвам да реша какво да правя с живота си.

Дейзи отново кимна.

— Знаете ли, той ме остави много добре подсигурена — продължи госпожа Фостър несигурно. — А освен това една моя възрастна леля почина наскоро и ми остави значителен доход.

„Някои хора са късметлии“ — помисли си Дейзи и незабавно се почувства виновна. Сега госпожа Фостър беше останала без семейство. А то бе по-важно от парите.

— И си помислих, че този доход… ами, това са допълнителни пари, които мога да харча спокойно, нали?

— Ммм — измърмори учтиво Дейзи. Според нея нямаше такова нещо като допълнителни пари, които можеш да харчиш спокойно. Но какво разбираше тя?

Госпожа Фостър продължи:

— И си помислих, че трябва да направя с тях нещо специално — нещо различно и вълнуващо.

— Да попътувате?

— Още по-хубаво! Помислих си, че няма да е лошо да ги инвестирам.

— Искате да кажете, да строите канали и мини и… и парни машини и такива неща — предположи Дейзи с надеждата да прозвучи интелигентно.

— Всемогъщи небеса, не! Не съм си и помисляла за нещо толкова скучно. Искам да инвестирам във вас.

Дейзи примигна.

— В мен ли?

Госпожа Фостър кимна.

— Във вашия магазин.

Дейзи я погледна удивена, после поклати глава.

— Не разбирам какво искате да кажете. Как така да инвестирате в моя магазин? Аз още дори нямам магазин.

— Знам. Така ще можете да си купите. Състоянието, което наследих, не е малко, Дейзи. Може да бъде от решаващо значение за вас и вашия бизнес.

Тя назова сума, от която Дейзи примигна. Толкова много пари, а тя ги наричаше „допълнителни“? Беше прекалено хубаво, за да е истина.

— Ако имате предвид заем, не, благодаря. Не искам да заемам пари.

Това беше най-сигурният начин да потърси път към гибелта си. Опитът на Дейзи показваше, че хората биват пребивани — или още по-лошо, — ако не успеят да платят някой заем, и вместо да им помогне да преодолеят временния лош късмет… Ами, да кажем, че заемите никога не водеха до нищо добро.

— Не, няма да е заем, а инвестиция. Моят съпруг имаше бизнес и когато се разболя, аз научих… о, вие дори не подозирате колко много неща научих! Някой ден ще ви разкажа всичко. Но на вас мога да предложа следното: аз ще ви дам парите, а вие ще ги използвате, за да осигурите сградата — магазина, — да купите мебели и материали, да наемете шивачки. Такива неща. А в замяна аз ще получавам част от печалбата.

Всичко това звучеше толкова лесно. Дейзи не й вярваше.

— Ами ако няма печалби? Ако фалирам?

— Тогава ще загубя инвестицията си — отговори госпожа Фостър и й се усмихна уверено. — Но вие няма да фалирате. Имам огромна вяра във вас и във вашите модели, госпожице Чанс.

Дейзи изобщо не беше сигурна дали да приеме.

— Не мисля, че…

— Вие ще притежавате петдесет и един процента от бизнеса и ще можете да контролирате всичко. Аз ще бъда просто вашият партньор в сянка.

Партньор в сянка ли? Дейзи си спомни какво й беше казал Флин за партньорите в сянка. Фреди беше използвал наследството, завещано от някаква леля, за да стане партньор в сянка на Макс, Флин и другия им приятел, и това им беше помогнало да основат компанията си. И вижте ги сега — всички бяха богати.

Госпожа Фостър добави:

— Разбира се, всичко това ще бъде записано в официален договор — за да сме защитени и аз, и вие.

— Не знам — промълви Дейзи след продължителна пауза. — Ще трябва да помисля.

Изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина. Със сигурност имаше някаква уловка.

— Разбира се — съгласи се госпожа Фостър, стана и си сложи ръкавиците. — Помислете, посъветвайте се със семейството и приятелите си и ми кажете какво сте решили. Сигурна съм, че ще вземете правилното решение. — Тя се усмихна на Дейзи и плесна с ръце с момичешко въодушевление. — Трябва да призная, че тази идея да навляза в модния бизнес ми се струва ужасно вълнуваща.

Дейзи на свой ред й отвърна с колеблива усмивка. Вълнуваща ли? Да… а също така и ужасяваща.

 

 

Следобед на следващия ден Флин направи сутрешно посещение на лейди Биатрис. Всичко беше много официално и коректно. Дейзи разбра за това, когато Федърби й каза, че лейди Биатрис искала тя да отиде в салона. Не й обясни защо — просто й задържа вратата и зачака с безизразно, но неумолимо лице.

Дейзи въздъхна, оправи дрехите и косата си и се запъти към салона.

На прага закова на място. И примигна. На тапицираните с гоблен позлатени кресла седеше обичайната групичка възрастни дами… и Флин, който държеше в голямата си длан една изящна чаша и отпиваше китайски чай така, сякаш беше нектарът на боговете.

Дейзи се намръщи. Флин мразеше китайски чай.

Той стана и се поклони. Поздрави я толкова учтиво, сякаш не й беше запретнал полите само преди няколко дни. Почти седмица. Изчака я да седне, преди и той да се настани пак. Изглеждаше много доволен от себе си.

Тя искаше да го попита за цветята, но не и в тази компания. Слава богу, Джейн беше излязла да разходи кучето си и не можеше да повдигне въпроса.

Стариците обожаваха всичко, в което можеха да видят и най-малката мистерия. Ако се добавеше малка доза възможна романтика — а цветята бяха романтични, — щяха да започнат да разнищват цялата история и тогава лейди Биатрис щеше да поиска да разбере какво става… и Дейзи щеше да си плати скъпо и прескъпо.

— Малко чай, Дейзи, миличка? — попита Биатрис. Без да чака отговор, Федърби напълни една чаша и й я подаде.

Тя вдигна глава да му благодари, но вместо това забеляза как с Флин мълчаливо се споглеждат. Федърби го изгледа многозначително. Дейзи нямаше представа защо. Флин обаче сякаш знаеше. Той кимна на Федърби и й се усмихна.

Тя се намръщи. Нямаше представа какво означава този поглед, но не му вярваше.

Погледът на лейди Биатрис премина от нея към Флин и обратно десетина пъти. Приятелките й се спогледаха и последваха примера й.

Дейзи се почувства като някоя пуста пеперуда, набодена на карфица. На какво си играеше Флин, да го вземат дяволите?

През следващите двайсет минути Флин не спря да бъбри с възрастните дами, да ги очарова и да ги кара да примират от възторг. Не каза на Дейзи нито дума извън границите на общоприетото, но когато си тръгна, тя вече беше напълно объркана.

Вечерта четирите момичета се събраха край камината в спалнята на Джейн и Дейзи. Макс, Фреди и Флин бяха отишли да гледат схватка — боксов мач — и тъй като лейди Биатрис бе решила да си легне рано и се оттегли в спалнята си, Аби и Дамарис се възползваха от възможността за неформална вечеря с горещ шоколад, препечени филийки и питки пред огъня.

Това им напомняше за едно време, преди Аби и Дамарис да се омъжат — още преди всички те да се запознаят с лейди Биатрис, — когато животът им беше толкова труден и бяха решили да се съберат под един покрив и да станат „сестри по сърце“ просто за да оцелеят.

Дейзи обичаше тези събирания, обичаше да си бъдат само четирите и да не трябва да се тревожи за маниерите си, за подобаващото поведение, за нищо.

Просто си говореха. И се хранеха. И говореха.

Дамарис и Дейзи седяха на леглото и шиеха. Аби и Джейн препичаха хляб и питки под зоркия поглед на трите котки. Поне Джейн не беше довела онова пусто куче.

Дейзи се загледа в огъня, запленена от играта на пламъците. Трябваше да мисли за удивителното предложение на госпожа Фостър, но не можеше да си избие Флин от главата. Какво беше намислил?

— Дейзи? Дейзи?

Тя подскочи, изтръгната от унеса си.

— Какво?

— Ами маргаритката? — попита Дамарис.

Дейзи погледна към вазите с цветя, които украсяваха цялата стая. Тези единствени маргаритки… те успяваха да я трогнат.

— Махнах ги. Защо?

— Махнала си ги? Но защо? — попита Дамарис и се намръщи над роклята, чийто подгъв беше довършила току-що. — Тъкмо ти предложих да избродирам тази рокля вместо теб, но ако вече не ги искаш…

Дейзи усети, че се изчервява.

— Извинявай, мислех за нещо друго. Нямах предвид роклите.

Джейн вдигна глава.

— Мислех, че бродираш незабравки на тази рокля, не маргаритки.

— Не си ли забелязала? — обърна се Дамарис към нея. — Дейзи бродира мъничка маргаритка на яката на всяка дреха. Съвсем малка — бял конец с един-два жълти френски възела в центъра.

— Така ли? — попита Джейн и стана, оставяйки на Аби да пази храната.

Забърза към гардероба си и започна да оглежда роклите си. — О, погледнете! Права си! — възкликна тя. — Ето тук, на тази рокля… и на тази… и на тази… и…

— Има я на всичките — обади се Дейзи, за да попречи на Джейн да възклицава над всяка пуста дреха.

— Колко хубаво! Но защо се занимаваш да бродираш нещо на място, където никой не може да го види?

Дейзи притеснено се изгърби.

— Не е нищо, просто…

— Ти подписваш работата си, нали, Дейзи? — попита тихо Дамарис. — Като художник или занаятчия.

Дейзи кимна. Фактът, че Дамарис приемаше това така спокойно, й вдъхна увереност да обясни.

— Художниците подписват картините си, мъжете, които направиха тези столове на лейди Биа, също оставиха знака си и…

— И аз подписвам порцелановите си фигурки и картините си — добави Дамарис.

Дейзи кимна.

— Точно оттам ми дойде тази идея. И си помислих… защо не? Става буквално за секунди. Сигурно си мислите, че е малко глу…

— Мисля, че идеята е прекрасна, Дейзи! — увери я сърдечно Аби. — Тя превръща твоите дрехи в нещо още по-лично и специално.

— О, да, и аз мисля така! — съгласи се Джейн. — Какъв късмет, че се казваш Дейзи, а не Анабел или Гуендолин — представи си само как се бродира това!

Всички се засмяха.

— Някоя от вас знае ли нещо за партньорите в сянка? — попита Дейзи. — Делови партньори, искам да кажа.

Дамарис поклати глава.

— Всъщност не. Знам само, че Фреди беше партньор в сянка в компанията на Макс.

— На Флин — поправи я Дейзи. Все пак компанията се казваше „Флин и съдружници“.

— Макс никога не говори с мен за бизнес — каза Аби.

Джейн, която все още стоеше пред гардероба, нададе лек вик.

— Филийките, Аби! — И се стрелна към вилицата за печене. От дебелата филия хляб се издигаше гъст пушек.

Аби извади овъглената филия от огъня, огледа я, реши, че не става за нищо, и я пусна в кофата с въглища.

— Хайде, време е да хапнем.

Очакваше ги истинско пиршество. На покривката пред камината имаше чинии с масло, мед, няколко вида мармалад, конфитюр от портокали, прясна сметана, сирена, пастет от гъши дроб и дори пастет от аншоа, макар че беше загадка защо готвачката го е изпратила. Никой не го обичаше — освен котките.

— Макс, не! Не е за теб! — възкликна Аби и избута котето. За трети или четвърти път й се налагаше да възпира котките в стремежа им да се нахвърлят на храната.

— Изхвърлете тия пусти котки навън! — обади се Дейзи не за първи път. — Всеки момент ще съборят нещо.

— Горките котенца! Ужасно ви изкушаваме с тези вълшебни миризми, нали? — изгука Джейн, докато събираше маслото, пастета и аншоата и ги вдигаше на малка странична маса.

Дейзи завъртя очи. Все едно котките не можеха да скачат! И тя обичаше котки, но искаше да се нахрани на спокойствие. Сгъна шева си и преди да се присъедини към останалите пред камината, обиколи стаята, взе трите почти пораснали котки и ги изнесе в коридора. После седна пред огъня и в отговор на обвинителния поглед на Джейн каза:

— После могат да доядат остатъците, но нямам намерение цяла вечер да махам котки от скута си. Искам да си почина.

На решетката над камината имаше голяма купа с гъст, горещ шоколад — огънят го поддържаше топъл. Дамарис хвана дръжката с дебело парче плат и внимателно наля шоколада в чаши, докато Джейн и Аби мажеха филийки и питки и ги раздаваха.

— Ооо, чудесно е! — измърмори Дейзи, преглъщайки препечена филийка, от която капеха масло и ароматен портокалов конфитюр. Дамарис ядеше препечена филийка с ягодов мармалад и гъста бита сметана, а Джейн — питка с много мед. — Каква великолепна вечеря! Как мислите, кой е измислил препечения хляб? Сигурно е бил някой гений.

Тя погледна към останалите. Всички дъвчеха усилено. Очите на Дейзи се разшириха.

— Аби, какво ядеш, по дяволите? Това пастет от аншоа ли е? Със сметана? И към тях пиеш горещ шоколад?

Аби погледна със съжаление към филийката си, намазана с пастет от аншоа и отгоре — със сметана. Погледна към Джейн и леко сви рамене.

— Май няма смисъл да се мъча да го пазя в тайна. Джейн знае, и Макс, разбира се, и щях да кажа и на вас двете, когато лейди Биа е с нас, но… — Тя се усмихна несигурно. — Ще имам бебе.

Дамарис скочи на крака и я прегърна.

— О, Аби, толкова се радвам за теб!

Следващите няколко минути бяха запълнени с прегръдки, поздравления, „Кога трябва да се роди?“ и „Какво каза Макс?“.

Разбира се, Дейзи я прегърна, усмихна се и я поздрави. Знаеше, че Аби много иска да има деца. Щеше да бъде чудесна майка, а Макс щеше да бъде добър баща.

Но въпреки всичко й се стори малко странно. За пръв път виждаше жена, която беше възхитена — истински, абсолютно възхитена — от това, че ще има дете.

През целия си живот бе виждала обратното. Всички жени, които познаваше, смятаха бременността за нещастие, за участ, която на всяка цена трябва да избегнат. Някои от момичетата, които не успяваха да се предпазят — каква издайническа фраза! — дори излагаха живота си на опасност, като търсеха помощта на стари билкарки в тъмните улички.

За тях предстоящата поява на едно бебе беше проблем, който трябваше да бъде решен. Не повод за радост.

Вярно, някои от момичетата обичаха бебетата си, но все пак ги даваха на други хора. Дори някои от омъжените.

А ако бебето умреше — защото немалко бебета умираха, — момичетата скърбяха, наистина, но изпитваха и известно облекчение. Казваха, че такава била Божията воля. И бебето скоро биваше забравено, или поне повече не се говореше за него.

Дори майката на самата Дейзи я бе дала на други хора. Или я беше продала.

Не знаеше със сигурност. Но във всеки случай не я беше искала.

Тя погледна към Аби, грейнала от радост, щастие, гордост и вълнение. Не можеше да си представи какво е да се чувстваш по този начин.

Колкото до бебето, какво ли би било да дойдеш на този свят желан, обичан и обгрижван? Да се родиш като част от вече любящо, готово винаги да те закриля семейство?

Изобщо не можеше да си го представи.