Ан Грейси
Щастието на Дейзи (22)

22

По онова време не знаех какво е да обичаш.

Джейн Остин, „Разум и чувства“

— Тя добре ли е?

Дейзи се усмихна на съпруга си.

— Да, Флин, добре е. Държа я здраво.

— Не прекалено здраво, надявам се. — Той хвърли неспокоен поглед към бялото вързопче в ръцете на Дейзи. — Дали й е достатъчно топло?

Дълбокият му глас накара бебето да отвори очи и да изгука радостно.

— Топла е като препечена филийка. Престани да се тревожиш. — Дейзи обожаваше начина, по който едрият й корав съпруг не спираше да се суети над дъщеричката си.

— Трябваше да изчакаме. През февруари е много студено. Не знам защо изобщо трябва да я кръщаваме.

— О, тихо!

Бебето погледна сериозно към баща си от дълбините на меката бяла пелена.

Беше наследило неговите бездънно сини очи. Под мъничката плетена шапчица се таеше черен пух. Дейзи знаеше, че един ден този пух ще се превърне в къдрици. В ръцете й се беше сгушило най-красивото, най-съвършеното бебе на света.

Влязоха в църквата и заеха местата си на пейките най-близо до кръщелния купел.

— Хайде, дай ми я — каза Флин.

Дейзи се усмихна и му подаде малката. Той я сгуши в извивката на лакътя си и й се усмихна, целият грейнал.

— Виж как гледаш всички с тези хубави сини очички! Ти разбираш какво се случва, нали, миличка? Какво умно момиче си ми ти! — изгука той.

Дейзи наблюдаваше съпруга си и дъщеря си. Сърцето й беше изпълнено с такава обич, че не можеше да си поеме дъх. В сватбения си ден си мислеше, че не би могла да бъде по-щастлива. Но това чувство просто продължаваше да набъбва.

Около тях седеше семейството им. Увита в кожи, лейди Биа гордо държеше на коленете си наследника на рода Девънам, малкия си племенник — Джорджи, сина на Макс и Аби.

Джейн седеше до лейди Биатрис и правеше „куку“ на момченцето, което я наблюдаваше с широко отворени очи и гукаше щастливо. До нея седеше високият й съпруг, Закари, граф Уейнфлийт, мургав като циганин и красив като самия грях. Фреди и Дамарис седяха от другата страна на лейди Биатрис, хванати за ръка.

Всичките й сестри бяха дошли от именията си в провинцията, за да присъстват на кръщавката на дъщеря й. През най-мокрия февруари в историята на света.

Дейзи пъхна ръка в ръката на Флин. Беше наистина благословена.

Само преди осемнайсет месеца не познаваше никого тук. Беше сам-сама на този свят, без да има кого да обича и без дори да си мечтае, че някой някога ще я обича. Тогава всъщност не вярваше в любовта.

Сега си имаше семейство, имаше си съпруг и бебе, както и сестри, зетьове, обична леля и племенник. Както и приятели, добри приятели. И магазин.

Това беше почти повече, отколкото можеше да понесе.

Службата премина като в мъгла. Свещеникът попита:

— Кръстниците ще излязат ли напред?

Аби и Макс пристъпиха напред. Със зле прикрита неохота Флин подаде дъщеря си на Аби, но малката изобщо не се разплака. Тя познаваше леля си.

Дейзи наблюдаваше лейди Биатрис и сестрите си. Сърцето й беше толкова препълнено с любов, че почти не възприемаше думите на свещеника. Чакаше да дойде мигът с обявяването на името. Все още не им беше казала цялото име.

Свещеникът пое бебето от ръцете на Аби. То погледна нагоре към него, спокойно и доверчиво.

— Кръщавам те Биатрис Абигейл Дамарис Джейн Катлийн Флин, в името на Отца и Сина, и Светия дух.

Той потопи бебето в купела и поръси главата му с вода.

Малката Биати Флин отвори уста и опищя църквата.

— Това е моето момиче! — обяви гордо Флин.