Лулу Тейлър
Нежна империя (9)

9.

Тара затвори вратата на кабинета си с въздишка. Наближаваше осем часът — не беше късно за Сити, но тя обикновено се опитваше да се измъкне най-късно към шест и половина. Срещата в „Тревелян“ напълно бе объркала дневната й програма и ангажиментите й бяха провалени.

Столът на Роуз беше празен, бюрото й също. Тара разчиташе за всичко на асистентката си, а тя за щастие беше същинско съкровище. Беше благонадеждна и предана. „Какво бих правила без нея?“ — запита се.

„Няма да успея да видя децата“ — помисли си тя с копнеж. Единственото, което я крепеше през деня, бе мисълта да се прибере у дома вечер и да види децата си. Едуард вече бе почти на пет, а Имоджен беше само на три. Успяла бе да убеди бавачката Робина да държи децата будни и да започва да ги къпе в седем. Което означаваше, че тя трябва да хукне към колата в шест и половина с надеждата, че шофьорът й ще успее да прекоси Лондон в най-натоварения трафик. Той знаеше точно как да преодолее задръстването с дългия лъскав мерцедес, къде да изпреварва, да засича и да влиза в лентата на автобусите, за да откара Тара у дома.

След това тя хукваше към детската баня, където децата цамбуркаха заедно във ваната и радостно пищяха. Тя сядаше на пода и независимо с каква дизайнерска дреха беше облечена, навиваше ръкави и започваше да играе с тях.

Скоро след това се появяваше бавачката с хавлиите и строго нареждаше: „Време е за лягане, деца“.

Тара обаче винаги поемаше вечерните грижи. Бършеше децата, обличаше им пижамките, миеше зъбките им, четеше им приказки и ги завиваше. Сутрин ги виждаше за съвсем кратко, когато Робина ги водеше долу за закуска точно преди Тара да изхвърчи на ранно заседание на борда, така че тези вечерни часове с децата бяха безценни за нея — само тях имаше до уикенда.

Днес обаче нямаше да има и това.

Шофьорът я чакаше на паркинга на компанията — четеше вестник, облегнат на колата. Щом я видя, бързо хвърли вестника на предната седалка, нахлупи фуражката си и й отвори задната врата.

— Благодаря, Джон. Съжалявам, че те задържам до късно.

— Няма проблем, госпожо. Ще опитам да ви закарам възможно най-бързо. Може би още има шанс да успеете да видите хлапетата.

Тя се усмихна измъчено.

— Боя се, че вече ще спят дълбоко.

— Дано нямате нищо против, че го казвам, госпожо, но работите твърде много — обади се Джон от предната седалка и даде ляв мигач. Тара зърна любимата си гледка: огромния сивкавобял купол на катедралата „Сейнт Пол“, осветена на фона на мастиленосиньото небе, и реката отвъд нея с мостовете и крайбрежната улица, осеяна с примигващи светлини.

Въздъхна и се облегна. Почувства се изтощена.

— Знаеш ли, Джон, имам против. Предпочитам да не разговаряме. Извинявай, но се нуждая от малко време да изключа.

— Ясно — каза той със съчувствена усмивка. Возеше я вече три години и бе невъзможно нещо да го разстрои. Стъклената преграда между предните и задните седалки плавно се вдигна и ги отдели един от друг.

Тара се отпусна за малко — сега цялата отговорност за прибирането й у дома лежеше върху неговите плещи. Движението по улиците беше изключително натоварено. Май Лондон вече непрекъснато беше задръстен. Ето това не можеше да контролира — колкото и пари да печелеше, не можеше да си купи свободно и безпроблемно прибиране у дома.

„Май е възможно да се получи само с хеликоптер“ — помисли си тя. Но бе невъзможно, макар да се изкушаваше. Къде щеше да каца хеликоптерът у дома? На комина ли? Беше нелепо.

Пътуването до къщи поне й даде време да поразмисли на спокойствие. На практика бе сама, въпреки че човек можеше да се свърже с нея по блекберито и че на гърба на предната седалка беше монтиран екран, на който се виждаше състоянието на все още отворените пазари и на търговията. Докато градът се носеше покрай матовите стъкла, тя можеше да се облегне назад и да размишлява.

Днешният ден бе безрадостен и мрачен. Погребението вчера я бе изцедило в емоционално отношение, но днес направо капна. Не беше нужно да си гений, за да схванеш, че „Тревелян“ е в беда и че отговорността да се справи ще падне на нейните плещи. С какво можеха да й помогнат Джемайма и Попи? Обичаше ги и двете, но беше наясно, че са почти безполезни. Беше така още от детството им. Тара беше разумната най-голяма сестра — длъжна беше, беше отговорна за по-малките. Свикна да контролира другите две, а когато пораснаха — и да ги спасява от неприятностите. Джемайма с нейното скандално поведение и непрекъснати изключвания от училище се нуждаеше от Тара като дипломатически посредник с родителите им. Попи, разглезена и изнежена, я използваше като алиби, когато искаше да избяга от къщи за малко. Беше еднакво и при двете — с радост използваха Тара, когато им трябваше, но бяха погълнати предимно от своите желания и нужди. Тя ясно съзнаваше, че двете й по-малки сестри с радост биха стоварили върху раменете й цялата отговорност за „Тревелян“. Пък и с какво ли можеха да помогнат!

Джемайма знаеше абсолютно всичко за тоалетите, пазаруването и купоните. Умееше да аранжира цветя, да обзаведе стая и да бъде идеалната домакиня. Но какво друго бе постигнала? Да не забравяме и проблема с нейния разпадащ се брак и с непрекъснатите й авантюри. За никого не беше тайна, че си имаше любовници в цял Лондон и в Ню Йорк. Тара бе чувала слухове, беше и чела за това. Така че ако очакваше от Джемайма да се посвети на решаването на проблемите на „Тревелян“, изглежда щеше да бъде горчиво разочарована. Единствената искрица надежда идеше от факта, че според Тара Джемайма бе по-проницателна и умна, отколкото изглеждаше.

Не би казала същото за Попи. Скъпата малка Попи — през целия си живот я бяха глезили и й бяха угаждали и затова понякога беше наивна и безпомощна. При това непресторено. Като дете тя живееше в собствен свят, непрекъснато си фантазираше нещо. След сериозното й боледуване като малка родителите им започнаха да й угаждат за всичко. Тя се превърна в светлината в живота на майка им. На другите две сестри им беше трудно, но се научиха да прощават на Попи — трудно им бе да устоят на кокетния й чар. Освен това имаше друг, срещу когото можеха да се обединят всички…

Тара въздъхна и погледна през прозореца, докато минаваха покрай Хайд Парк, но без да го забелязва. Попи се мислеше за независима, но всъщност не беше. С нищо не можеше да бъде полезна по отношение на „Тревелян“ — не разбираше нищичко от бизнес.

Затова на Тара й бе още по-трудно да преглътне, че Локстън е завещан на Попи. Прехапа устни, когато си спомни за това. Разсъждавайки рационално, знаеше, че не се нуждае от Локстън и не го иска. Не обичаше самата къща, а и детските й спомени не бяха особено приятни. Но не можеше да не се чувства наранена, задето къщата й бе напълно отнета.

Забарабани с пръсти по седалката и се размърда неспокойно, когато си спомни как отиде в спалнята на майка си и установи изчезването на бижутата. Дали бяха продадени? Всичките ли? Или пък някой ги беше прибрал на сигурно място в банката? Истинска загадка, но Тара бе решена да я разгадае. Майка й може и да бе имала малко приятели и да не бе особено любвеобилна, но едно нещо обичаше наистина страстно и това бяха бижутата. Дори ги използваше понякога, за да изнудва дъщерите си.

„Ще ти оставя диамантите си“ — казваше тя на фаворитката за деня, макар Тара тайно да подозираше, че Йоланда би предпочела да ги отнесе със себе си в гроба. Всъщност сигурно повече съжаляваше, че се разделя със скъпоценностите, отколкото с дъщерите си. В деня на сватбата на Джемайма Йоланда лично бе сложила на шията на булката един от най-великолепните си накити — голямата огърлица от перли и диаманти. Подаряването на огърлицата беше знак за благоразположението към Джемайма в този ден, макар да бе абсолютно сигурно, че огърлицата ще се върне при Йоланда в мига, в който Джемайма я свали от шията си. Попи получи назаем смарагдите, а Тара — изумителната огърлица от диаманти и сапфири заедно с обиците. Тези фантастични официални накити през повечето време стояха в банката. Майка им държеше в спалнята си само своите най-любими бижута: няколко перлени наниза, диамантените обици, няколко бижута за коктейли, пръстените и медальона.

Тара беше уверена, че майка й би се погрижила за бижутата си. Само че в завещанието нямаше и дума за тях — казваше се само, че принадлежат към Локстън. Съвсем нетипично бе за нея да се отнася толкова небрежно с бижутата си. Къде бяха?

— Пристигнахме, госпожо — обяви Джон по интеркома. Бяха спрели пред внушителната бяла фасада на къщата й в Холанд Парк. Той излезе и й отвори вратата.

— Благодаря, Джон. До утре.

— До утре, госпожо.

Тара пое по каменните стъпала към входната врата и звънна — толкова бе изморена, че дори не си направи труда да потърси ключовете си. Отвори й икономката, която я поздрави учтиво и й направи път да мине.

— Вечерята е почти готова, госпожо. Джон ни предупреди, че пътувате към къщи.

— Благодаря, Вив. Съпругът ми у дома ли е?

— В кабинета е.

— Благодаря. А, би ли ми донесла чаша вино, моля? „Менету-Салон“, ако има отворено, или „Шабли“, ако няма.

— Разбира се. — Икономката се отдалечи безшумно по коридора.

Тара пусна куфарчето си, свали палтото си, събу обувките и ги остави, където си бяха. Друг щеше да ги вдигне. В крайна сметка защо плащаше на всички тези хора, ако не за да може от време навреме да прави каквото си поиска?

Качи се по стълбите възможно най-бързо, на втория етаж пое по мекия килим в коридора и стигна до спалнята на децата. За момент се ослуша до вратата, после отвори и влезе вътре.

Веднага усети сладостния им мирис. Приближи се до бялото ниско легло на Едуард и коленичи. Личицето му, осветено от меката светлина на нощната лампа, беше съвършено като на херувимче, със спуснати дълги мигли. Постоя малко, преди да го целуне и да прошепне:

— Сладки сънища, миличък.

След това безшумно отиде в другия край на стаята при Имоджен, която въздъхна и се обърна насън. Беше завита с юрганче пачуърк — малка принцеса в миниатюрното си легълце. Тара приклекна до дъщеря си, погали косата й и се загледа в спокойното й личице.

— Сладки сънища, миличка. Ще се видим утре — тихо продума тя. След това излезе безшумно на пръсти и внимателно затвори вратата. Върна се долу във вестибюла и се запита къде ли е Джералд. Прекоси, приближи се до вратата на кабинета и се ослуша. Чуваше телевизора и гласа на Джералд, който се извисяваше още по-силно. Отвори вратата и влезе.

Стаята бе обзаведена по вкуса на съпруга й: фалшиви антики и лек модерен щрих. Покрай стените имаше библиотеки, на чиито рафтове зад стъклените вратички бяха подредени стотици кожени томове със златни букви. Джералд ги беше купил на килограм и нито една книга не бе сваляна от мястото си, откакто бяха поставени. Стаята беше потискащо мъжкарска — ловни трофеи красяха стените, макар съпругът й да не бе убил дори заек, модели на кораби с миниатюрни платна по лакираните странични масички и стари стикове за голф, изложени във витринки като в музей. И сред всичко това изпъкваше дразнещо огромен плазмен телевизор „Банг енд Олуфсен“ — техника от двайсет и първи век, нелепо разположена в клуб от епохата на Едуард. Вървяха новините по Си Ен Ен, а Джералд седеше на бюрото си, вперил поглед в екрана на компютъра си и притиснал с една ръка телефона към ухото си.

— Да, да, точно това казах! Предай на борда, че няма да търпя цивренето им. Възнамерявам да постъпя, както смятам за добре. Винаги правя така и както всички знаят инстинктът ми е безпогрешен. — Забеляза Тара и й махна.

— Да, добре, старче. Ще се видим утре. Дочуване. — Остави телефона и се изправи. — Здравей, скъпа, как сме?

— Добре сме или поне аз съм добре, ако това питаш. — Приближи се за целувка. Той прокара устни по шията й и остави влажна следа.

— Връщаш се късно — укорително каза той, седна, вдигна една широка чаша и разклати напитката си — скоч със сода, както Тара прекрасно знаеше. — Липсваше на децата.

— Знам. Тъкмо идвам от стаята им. — Тя се настани на хлъзгавата седалка на едно кожено кресло.

— Е? Какво прави? — забоде той стоманения си поглед в нея. Винаги ставаше така — той настояваше да узнае всяка подробност от деня й и точно къде е ходила. Преди време това я караше да се чувства в безопасност. Сега все повече я притесняваше.

— Казах ти, че днес ходихме на съвещание в „Тревелян“. После се върнах в офиса. Бях изостанала много, понеже и вчера отсъствах, така че се наложи да наваксам. Изтощена съм.

Тара усети умората и въздъхна. Откога не си беше почивала истински? Не можеше да си спомни. Пое си дълбоко въздух и погледна съпруга си.

— И какво е положението в „Тревелян“? — попита той.

— Не е добро.

— Наистина ли? — вдигна вежди Джералд. — Колко е зле?

— Утре ще узная подробностите, но според мен е много зле.

— Учудваш ме. — Той се облегна на стола си и долепи връхчетата на пръстите си.

„Винаги изглежда като борсова акула — помисли си тя. — Все едно е репетирал за някакъв филм. И никога не е съвсем убедително.“

Съпругът й се приведе напред и взе голяма пура. Обичаше да пуши пури — Уинстън Чърчил беше един от идолите му и тя винаги бе подозирала, че Джералд се опитва да му подражава при всяка възможност.

— Родителите ти ми се струваха компетентни хора, много компетентни. А „Тревелян“ е качествена марка, всеки го знае. Какво може да се обърка, за бога?

Тара настръхна. Напоследък всяка дума на съпруга й й звучеше като критика. А сега намекваше, че тя не е схванала положението правилно.

— Все още не знам всички факти — отговори студено. — Утре ще получа справка.

Джералд кимна бавно.

— Сигурен съм, че не може да е толкова зле, колкото си мислиш. Но ако ти трябва помощ или съвет, знаеш, че ще се радвам да направя каквото мога.

— Благодаря ти, скъпи. А как мина твоят ден?

— Плодотворен, много плодотворен! Днес екипът ми свърши чудесна работа и вече съм по-уверен от всякога, че ще успея да отправя много сериозно предложение за „Фодъргил Груп“ — или поне за голяма част от компанията. Това ще ни осигури нужната основа за по-нататъшен растеж. Много е вълнуващо. Ще ти разкажа повече на вечеря.

На вратата тихо се почука и влезе икономката, която донесе на Тара чаша вино на малък кръгъл поднос.

— Благодаря, Вив. Боже, имам нужда от това! — Тя взе чашата и отпи.

— Готова ли е вечерята? — попита Джералд.

— След пет минути, сър. Заповядайте в трапезарията, когато пожелаете. — Вив излезе.

— Хайде, да вървим. — Той се изправи и остави димящата си пура в пепелника. Приближи се до Тара и хвана ръката й.

Тя си помисли, че тези мигове изглежда са най-любимите за съпруга й — докато двамата вървят към трапезарията. Той се наслаждаваше на отколешната традиция на семейната вечеря. Всичко трябваше да бъде съвършено, защото иначе той изпадаше в ярост. Прислугата поддържаше цялата къща в безукорен вид и всички се суетяха, за да се уверят, че всичко е наред, най-вече преди Джералд да се прибере у дома. Децата вече бяха научени, че разхвърлянето е един от смъртните грехове.

Трапезарията бе озарена от меката светлина на няколко лампи и на свещите. Седнаха в двата края на масата, както обичаше Джералд, и икономът Ашби се приближи, за да им сервира, както го бе правил на господата в Тревълърс Клъб на „Пал Мал“. Макар че Джералд все още не беше успял да стане член на някой от най-добрите клубове, се надяваше, че един ден и това ще се случи. А дотогава искаше Ашби да му поднася пържоли, както ги поднасяха на лордове, епископи, членове на парламента и на всякакви други известни хора — това му бе изключително приятно.

— Как е сестра ти? — попита той, когато се заеха с картофената си кремсупа.

— Коя от двете? Ашби, ако обичаш, бих искала още малко вино.

— Джемайма, разбира се.

— Разбира се. Добре е. Същата е като вчера, струва ми се. — Джералд бе донякъде обсебен от Джемайма и Тара намираше това за дразнещо. Друга съпруга на нейно място би помислила, че мъжът й е увлечен — и защо не, сестра й беше красива жена, която излъчваше невероятно силна и активна сексуалност, дори тя забелязваше това. Само че беше сигурна, че Джералд не се интересува от тялото на Джемайма, от дългите й крака или от тъмнорусата й коса. На него му харесваше фактът, че Джемайма е истинска лейди, омъжена за истински лорд. Най-силното му желание бе да го поканят в Хърн за някой от ловните уикенди на Хари, но бе малко вероятно това да се случи.

Когато се ожениха, Тара не бе забелязала изключителната амбиция на Джералд за издигане в обществото. Изобщо не бе забелязала тази страна на характера му. Той й се струваше сърдечен и грижовен, караше я да се чувства уютно и сигурно. Освен това я научи да се наслаждава на секса по напълно непознат за нея начин. Той не оставаше доволен, ако не я беше издигнал до висотите на насладата, каквато тя не беше предполагала, че съществува. След като й беше обяснил, че не се чувства задоволен, ако и тя не е, и че да наблюдава нейния екстаз за него е най-дивото възможно удоволствие, тя се почувства освободена в спалнята.

Сега, докато го гледаше как яде супата си със зачервени бузи от няколкото уискита, които бе изпил в кабинета си, с вчесана над плешивината коса, й бе трудно да повярва, че той е същият мъж, който й е доставял такава неописуема и бурна наслада. Напоследък не се случваше често.

„Не мога да го виня — помисли си тя. — През повечето време съм изтощена. Той също работи толкова много. Нищо чудно, че никой от двама ни не е в настроение. Да, така е. Просто никога не сме в настроение.“

Не й се искаше да се взира в по-мрачната истина, която се спотайваше отдолу.