Лулу Тейлър
Нежна империя (15)

15.

Джемайма получи съобщението на телефона си на излизане от „Риц“ в петък следобед. Беше от Хари.

„Надявам се, не си забравила, че довечера трябва да бъдем у Роло за уикенда.“

— О, мътните да го вземат! — Бързо отговори на съобщението: „Да, бях забравила. Можеш ли да им кажеш, че съм болна?“

Няколко минути по-късно, докато чакаше такси, за да се върне на Итън Скуеър, пристигна и отговорът на Хари: „Не. Те знаят, че не си болна. Не бъди груба. Ще се срещнем в 8“.

Джемайма изстена.

От време навреме трябваше да се появяват някъде като двойка и да се преструват, че помежду им всичко е наред. Хари имаше група приятели — предимно от училище и неколцина от университета. Това бяха единствените хора, от които се интересуваше. Приемаше поканите им, ходеше на балове и на тържества в домовете им, забавляваше се и смяташе, че води невероятно активен социален живот.

Когато Джемайма се оплака, че той се среща все с едни и същи хора, Хари я попита какво нередно има в това.

— Забавно е да се запознаваш с нови хора! — настояваше тя. Той обаче бе непреклонен по въпроса.

Роло беше един от приятелите му от училище. Имаше огромна къща с много пристройки в Глостършир. Имаше богата и буйна руса съпруга, която се казваше Ема и караше Джемайма да се чувства стара и измъчена.

Ето че сега бяха поканени на едно от ужасните събирания в къщата на Роло. Джемайма скръцна със зъби и се зачуди как би могла да се измъкне, само че дълбоко в себе си съзнаваше, че трябва да отиде. Беше оскърбително, понеже си беше планирала много забавен уикенд с благотворителен коктейл и вечеря с приятели, следван от дълга и ленива неделна сутрин, през която щеше да се погрижи за външността си и да поклюкарства по телефона. Освен това Тара искаше от нея да започне работа в понеделник. Работа! За пръв път през живота й. Безспорно заслужаваше да си отдели малко време, преди да се впусне във всичко това. Изглежда обаче нямаше измъкване.

Освободи Шри за уикенда, нахвърли малко дрехи в сак на „Луи Вюитон“, избра две вечерни рокли и ги окачи в пътна чанта за рокли, подбра няколко чифта обувки и малко бижута и реши, че е готова.

Докато товареше багажа си в колата, усети пролетния вятър в косата си и се ободри: може би шофирането с висока скорост по магистралата за Глостършир не беше толкова лоша идея. Щеше да свали гюрука, да си включи айпода и през целия път да пее с любимите си изпълнители. Ако изобщо нещо беше в състояние да повдигне духа й, беше това.

 

 

Докато летеше по магистралата с ламборгинито, Джемайма не усети очакваното повдигане на духа. Първо, все повече се приближаваше до Хари, което я караше да се чувства неловко и я изпълваше с усещането, че се готви за някаква битка. И второ, не успяваше да се отърси от тревожното си опасение.

В понеделник трите с Попи и с Тара щяха да се заемат с колосалната задача да изправят „Тревелян“ отново на крака. Как щяха да успеят, за бога? Шансът със сигурност не беше на тяхна страна. Ако се проваляха, тогава всичко щеше да се промени. Тогава щеше да й се наложи да преосмисли живота си и — което бе още по-важно — брака си и да реши какво да прави.

Когато се стъмни и колите на пътя се превърнаха в поток от червени и жълти светлини, тя реши през този уикенд да погледне Хари по различен начин и да се опита да си представи какво би било положението, ако нямаше пари.

Изгуби се по пътя за къщата. Наложи се да спре и да разгледа картата на светлината вътре в колата, преди най-сетне да установи къде се намира. В резултат бе закъсняла почти с половин час, когато мина през портата от ковано желязо и спря пред сградата от епохата на кралица Ана.

Ема дойде на входа да я посрещне заедно с двата златисти лабрадора, които подскачаха зад нея и лаеха възбудено. Изглеждаше красива с прилепналата си черна рокля, със свежата си млада кожа и с блесналите си очи. На шията й искреше колие от диамантени маргарити.

— Здравей, Джемайма, толкова се радвам, че успя да дойдеш. Не се тревожи, още не сме започнали. Всички са на питие в гостната. Да те заведа ли до стаята ти? Ще ти помогна с багажа.

Ема пое калъфите с роклите й и тръгна нагоре по стълбите, бъбрейки весело, докато Джемайма я следваше с багажа си.

— Толкова се радвам, че дойде. Казах на Роло: „Ако дойде Джемайма, всичко ще бъде великолепно, тя просто е идеалният гост!“. Никой не умее да развлича гостите в залата като теб, скъпа, ти си просто невероятно остроумна и забавна. Този уикенд сме поканили прекрасни хора, ще прекараме чудесно. Облечи се спокойно — няма закъде да бързаме, ще те изчакаме.

— Благодаря.

Ема я поведе по един коридор и отвори вратата на една спалня. Стрелна Джемайма с тревожен поглед:

— Настанихме ви заедно с Хари. Надявам се, нямаш нищо против…

— Разбира се, защо да имам? — Тя мина покрай нея и влезе. Спалнята бе типична за къща в провинцията: удобна и невзрачна, с избелели тапети с флорални мотиви и с литографии с ловни сцени по стените.

— О, просто питам, скъпа! Радвам се, че вие двамата все още сте влюбени! Е, ние сме долу в гостната. Помниш ли къде е?

— Разбира се — усмихна се Джемайма. — Ще се видим там.

— Добре. Оставям те.

— Благодаря. — Джемайма я съпроводи с поглед и после въздъхна облекчено. Какво у тази жена я дразнеше? Младостта й? Красотата й — румената, пращяща от добро здраве английска външност, дължаща се на дългите часове на открито? Или пък невероятните й самоувереност и самообладание?

„Може би защото й нямам доверие“ — каза си Джемайма и влезе под душа. Не след дълго беше готова — със семпла червена копринена рокля без ръкави и много високи обувки „Лабутен“.

С лекота се ориентира до гостната по долитащите разговори. Когато отвори вратата, видя всички вътре — стояха прави с чаши в ръце. Мъжете бяха със смокинги, а жените блестяха с вечерните си копринени рокли или отрупани с пайети тоалети. Неколцина се обърнаха и я изгледаха, когато влезе.

„О, боже — даде си сметка тя, — тук наистина съм на вражеска територия. Тези хора са приятели на Хари. Сигурно всички са против мен.“

Ема отново й се притече на помощ:

— Джемайма, прекрасно е, че си тук. Изглеждаш великолепно, разбира се. Ще сложиш нас, провинциалистите, в малкото си джобче. Роло, ела да поздравиш Джемайма.

Висок и добре сложен мъж се отдели от групичка близо до камината и се приближи.

— Джемайма — каза той с хладна усмивка и се приведе да я целуне по двете бузи. — Как си? Хари е ей там.

— Да. — Беше забелязала съпруга си още като влезе. Домакинът я поведе към групата. — Здравей, скъпи — поздрави тя и вдигна лице да го целуне по бузата.

— Здравей. — Хари постави ръка на талията й в нещо като прегръдка. — Добре ли пътува?

— Отлично, благодаря.

— Роло ти е налял шампанско.

— Точно от това имам нужда — отговори тя със светска обиграност, пое чашата и отпи. Разговорът край масата не се възобнови, а тя стоеше с останалите, но въпреки това се почувства съвсем сама.

 

 

Вечерята не беше много неприятна. Двамата с Хари седяха в противоположни краища на масата, като съпругът й беше настанен до домакинята. Джемайма не седеше до Роло — доста демонстративно според нея, — а до един леко запотен мъж, който беше изключително развълнуван от близостта й. Невзрачна жена с отвратителна морава рокля с прихлупваща се предница непрекъснато ги стрелкаше със зли погледи, поради което Джемайма заключи, че това е съпругата на мъжа.

— Е, Стивън, с какво се занимаваш? Разкажи ми всичко — каза тя възможно най-съблазнително, после се облегна назад за предстоящото отегчение. Компанията около Хари явно се забавляваше доста повече. Чуваше се тъничкият глас на Ема, накъсван от смеха на мъжете край нея. Джемайма си даде сметка, че от доста време не е чувала Хари да се смее, и докато Стивън говореше, тя надаваше ухо, за да разбере какво е толкова забавно. Само че другите разговори и подрънкването на чашите и на приборите заглушаваха всичко, освен по някоя откъслечна дума:

— … купил си е къща отвъд долината — чу Ема да казва. И малко след това: — … надявам се, че ще се присъедини към нас утре. Неприлично богат, разбира се.

„Кого ли обсъждат“ — запита се Джемайма, докато дискретната прислуга раздигаше съдовете.

— Но аз винаги съм го твърдял. Не сте ли съгласна?

Тя вдигна очи и срещна очаквателния поглед на Стивън.

— О, да — отвърна уверено, макар да нямаше ни най-малка представа за какво говори той. — И аз така смятам.

След вечеря се върнаха в гостната, където коктейлите и шампанското бяха заменени от порто, бренди и скоч и пушачите си запалиха цигари и пури.

Джемайма си взе чаша бренди и застана до прозореца. Дръпна тежката завеса и се загледа навън към глостърширската нощ. Къщата се намираше насред гъста гора и тя не виждаше почти нищо, освен черните силуети на дърветата, които помръдваха на фона на притъмнялото небе.

— Някои ще ходят на лов утре, ако искаш да се присъединиш. Ще бъде една от последните хайки за сезона.

Ема бе застанала до нея.

— Не, благодаря — отвърна й. — Не яздя.

— Не е нужно да яздиш, можеш да ни следваш. Повечето правят така.

— Не. Благодаря за предложението, но предпочитам да остана тук, ако нямаш нищо против.

— Не, разбира се. Трябва да правиш точно каквото искаш. Просто не ми се ще да скучаеш. — Настъпи мълчание, което започна да изглежда неловко. Домакинята побърза да го запълни: — Тъкмо разказвах на Хари за новия ни съсед.

— Така ли? Кой е той?

— Един страховито богат чужденец. Бизнесмен. Може би го познаваш. Ричард Ферера.

Джемайма поклати глава:

— Не, никога не съм чувала за него. Трябва ли?

— Ами, той е от твоите среди.

— Какво искаш да кажеш?

— Аромати и сапуни, такива неща. И не само това естествено. Занимава се с луксозни стоки. Струва ми се, че компанията му притежава много известни марки.

— Така ли? — Джемайма изгледа Ема с интерес. Преди седмица би изтърсила някаква пренебрежителна забележка, без повече да се замисля над чутото, но сега случайно научената новина я заинтригува. Преуспял бизнесмен в областта, с която й предстоеше да се заеме сериозно. Може би щеше да й бъде от полза. — Много вълнуващо.

— Ще дойде утре вечер — добави Ема, — така че трябва да ви запозная. Не се съмнявам, че ще откриете много общи неща.

— Благодаря ти. Нямам търпение. — „По-добре да не губя благоразположението й — помисли си Джемайма, — след като ще ми бъде полезна и ще ме запознае с този тип.“ Усмихна се. — А ти как я караш, Ема? Харесва ли ти животът тук, в провинцията?

— Направо няма да повярваш колко съм заета — засмя се другата жена. — Сигурно хората си мислят, че скучая. Не подозират, че се налага да прекарвам по една седмица в Лондон всеки месец, за да съм в крак с всичко.

— Знам как се чувстваш. Хората изобщо не разбират колко усилия са нужни, за да може човек да изглежда винаги безупречно. Нямат ни най-малка представа, нали? — Джемайма отново се усмихна точно толкова мило, колкото бе уместно. Бързо огледа стаята. Имаше чувството, че тържеството едва ли ще стане по-вълнуващо. Ако успееше да се измъкне дискретно, едва ли щеше да пропусне нещо. — И като стана дума за безупречната външност… на всяка цена трябва да се наспя добре. Ще ти бъде ли ужасно неприятно, ако се оттегля да си легна? Винаги се чувствам много изморена, след като съм шофирала, а утре искам да съм в отлична форма.

— О, не, не, не. Моля те. Закуската е в девет, но ти слез долу, когато искаш. Лека нощ.

— Лека нощ. Няма да привличам вниманието, просто ще се измъкна и ще се видя с всички утре.

— Добре. — Ема й направи път да мине. — Приятни сънища.

Джемайма излезе от гостната, пожелавайки лека нощ на хората, които я забелязаха да излиза, и бързо се качи по стълбите. Изпитваше искрено облекчение, че отново е сама. Бързо се съблече и се пъхна в леглото. Надяваше се да е дълбоко заспала, когато Хари се качи в спалнята.

 

 

Джемайма се събуди от непривичната топлина на тялото на Хари до своето. За миг остана да лежи съвсем неподвижно, примигвайки на светлината на ранното утро. От колко време не бяха лягали в едно легло? Струваше й се толкова неестествено, но въпреки това болезнено осъзна колко много й липсва интимността с него. Опита да си спомни кога за последен път са правили секс. Беше преди месеци, знаеше го. Сигурно точно преди Хари да я спипа с Гай през онзи ужасен следобед. Оттогава не я беше докосвал.

Бавно се извърна и погледна широкия му гол гръб и русата коса, която започваше да се къдри на врата. Изпита силен порив да погали кожата му и да усети топлината под нея, но устоя. Хари беше тук само защото така трябваше.

Той се размърда и се обърна, без да се буди. Тя впери поглед в лицето му — за пръв път от доста време имаше възможност да разгледа чертите му отблизо. „Някога обичах това лице“ — каза си. А как се чувстваше сега? Отчуждена. Гневна. Обидена.

Докато си мислеше тези неща, очите на Хари бавно се отвориха и той впери поглед в нея.

— Здравей — каза тя.

— Добро утро.

Известно време се гледаха предпазливо.

— Как си? — попита Хари.

— Добре. А ти?

— Карам някак. — Той се обърна по гръб и се загледа в тавана. — Благодаря, че дойде.

— Няма защо. — Тя се облегна на лакът и го погледна. Лениво и възхитено огледа дългия му прав нос и решителната му челюст.

Сините му очи се плъзнаха по нея, но лицето му остана безизразно.

— Кажи ми какво става? Какво се случва с наследството ти?

— Всичко е много странно. Оказва се, че мама не е била толкова умна, колкото смятахме. „Тревелян“ е в беда — изглежда, компанията от доста време не печели пари. Тара мисли, че трите заедно ще успеем да се справим.

Хари изсумтя:

— За Тара разбирам, но вие двете с Попи?

— Какво искаш да кажеш? — възмутено попита Джемайма.

— Ами… вие двете! От какво изобщо разбираш ти?

Макар че почти същото тревожеше и нея, тя се засегна.

— Много ти благодаря! — отвърна.

— Хайде, Джемайма, бъди реалистка. Нямаш абсолютно никакъв опит в тези неща.

— Ще натрупам опит.

— Не разбираш от бизнес.

— Тара разбира.

— А какъв ще бъде твоят принос?

— Доста съм надарена.

— Много бих искал да разбера с какво — подигравателно отбеляза съпругът й. — Освен очевидното, разбира се.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че се досещаш.

Джемайма седна в леглото и придърпа завивката към гърдите си с пламнало лице.

— Чуй какво ще ти кажа, копеле. Надявай се, че ме бива не само да служа за украса, защото в противен случай нещата ще се развият доста зле за теб.

Хари присви очи и обърна глава към нея.

— Така ли? Значи цялото ми бъдеще зависи от твоята делова находчивост, а? Съмнявам се.

— „Тревелян“ е пред фалит, скъпи! Вече няма всеки месец да получавам солидни чекове. Няма да има пари за Хърн. Разорена съм.

Той доби притеснено изражение. Взира се в нея известно време и после попита:

— Ами апартаментът ти? Сигурно струва цяло състояние.

— Да, вероятно. Само че ако го продам, парите по право се полагат на „Тревелян“. Със сигурност няма да дойдат при теб.

Хари я изгледа студено и стана от леглото.

— Знам, че за теб това е изненада, но всъщност не се нуждая от парите ти. Не се ожених за теб заради тях, както и ти не се омъжи за мен за пари.

— А защо се ожени за мен тогава? — остро попита Джемайма с гневен поглед.

Той бавно се извърна и я изгледа.

— Не мога да повярвам, че ми задаваш този въпрос. — Влезе в тясната баня и затръшна вратата.

Тя го наблюдаваше бясна. „Ще му покажа аз на него — решително си каза. — Ще му покажа и още как.“