Лулу Тейлър
Нежна империя (11)

11.

Спомни си сватбения си ден, докато таксито спираше пред хотела. Трудно й беше да повярва, че е било само преди четири години. Сега отново беше тук, но животът й бе напълно променен — бракът й с Хари се оказа провал, а наследството й беше застрашено. Явно всичко, в което вярваше, свързано със семейството й, с неговото положение — финансово и всякакво друго — и със собственото й бъдеще, трябваше да бъде преосмислено. Дали щеше да й се наложи да започне да работи, за да си изкарва прехраната? Потръпна от ужас, докато минаваше през въртящите се врати и влизаше във фоайето.

— Имам среща с Тара Пиърсън — каза тя на облечения със спретната униформа портиер.

— Да, госпожо. Тя вече е тук и ви очаква в апартамента.

Няколко минути по-късно вече влизаше в един от луксозните апартаменти на хотела, чиято дневна гледаше към Грийн Парк.

— Здравей, Джемайма. — Тара седеше на пъстър диван с лаптоп на коленете и с купчина листове на масичката пред нея.

Джемайма свали очилата си.

— Милият стар „Риц“ — каза тя. — Все същият. Затова го обичам, макар да е обзаведен по-скоро по вкуса на майка, отколкото по моя.

— Не съм идвала тук от сватбата ти. Приятно ми е пак да дойда. — Тара изгледа сестра си над очилата си с черни рамки. Беше прибрала косата си на елегантен кок и изглеждаше много делова. — Исках да се срещнем на частно място близо до „Тревелян“, затова ми се стори добра идея първото съвещание на изпълнителните директори на компанията да бъде тук.

Джемайма се поразходи и огледа старинните мебели и маслените картини.

— Напомня ми на „Тревелян“ — гласеше коментарът й, — в духа на старата школа, в духа на Стария свят.

Тара кимна.

Вратата се отвори и в стаята се втурна Попи задъхана и с разрошени къдрици.

— Божичко, пак закъснях, нали? — провикна се тя.

— Не се тревожи, скъпа, и аз сега идвам — отговори Джемайма. — Нищо не си изпуснала.

— Здравей, Попс — усмихна се Тара на сестра си. — Добре, да се залавяме с тази работа. Инглис ми изпрати цялата информация, която поисках, и аз прегледах голяма част от нея снощи. Опасявам се, че трябва да ви съобщя някои доста сериозни неща за положението, в което се намираме.

Джемайма театрално се отпусна в едно кресло.

— О, мамка му, фалирали сме, нали? Противната дърта кучка е съсипала всички ни, нали?

— О, не, не може да е вярно! — Попи изглеждаше ужасена. — Но как, за бога, е възможно да се случи? Не проумявам как така един ден всичко е наред, а на следващия е пълен провал!

Тара изгледа и двете сериозно.

— Не сме фалирали, но сме адски близо.

— Ще ми трябва ли питие, за да те изслушам? — попита Джемайма.

— Не, мисълта ти трябва да е ясна. Отнася се за всички ни. — Тара погледна Попи: — По-добре седни. — Попи покорно пусна чантата си и се отпусна на един стол. — Ние си мислехме, че мама е едва ли не вълшебница, нали? След смъртта на татко тя се превърна от безполезна светска дама в упорита делова жена, поела управлението на компанията и превърнала я в успех. Явно обаче нещата не са стояли точно така. Истината е, че мама страшно се е провалила. Вярно е, че нещата не са вървели блестящо за „Тревелян“ още докато е управлявал татко. Винаги сме знаели, че той би се чувствал много по-щастлив да свири на пиано или да преподава нещо, обаче поне е разбирал основните принципи и факта, че е нужна стратегия — че бизнесът трябва да се променя в крак с времето, както винаги е било в „Тревелян“. Проблемът е само, че татко не е знаел как да го постигне. Той изобщо не е разбирал своето време, затова е насочил вниманието си предимно към основния пазар на „Тревелян“, който е разбирал — старата гвардия. Направил някои съкращения, тъй като „Тревелян“ вече не е бележел растеж, но е запазил компанията стабилна. След това мама поела нещата в свои ръце.

— И какво е станало? — ококори се Попи.

— С една дума — катастрофа. — Тара направи справка в няколко документа пред себе си. — Авоарите са изчезнали. Продажбите спират. Компанията тръгва надолу. Боя се, че всичко се дължи на нейния тоталитарен подход към управлението. Никой не се е осмелявал да я посъветва за каквото и да било — ако съветът не й допадне, тя просто уволнявала човека и избягвала съдебните разправии, като му плащала огромна сума в брой, дългогодишни частни медицински грижи, автомобили…

— Подозирам, че в такъв случай половината са си умирали да ги уволни… — коментира Джемайма.

— Накрая да. Честно казано, „Тревелян“ е потъващ кораб и всички би трябвало да са знаели за това. Допускам, че онези, които са останали на борда, просто искат да видят какво още могат да докопат. Директорите все още получават добри пари. Ние също. Всъщност тъкмо нашите издръжки, заплати и дивиденти източват компанията. Ето така стоят нещата. Край на всички пари от „Тревелян“. Веднага.

Джемайма ахна и пребледня, ръката й се стрелна към устата.

Попи поклати глава и се усмихна.

— Всички ли?

Тара свали очилата си.

— Да. След време ще можем да си договорим нови заплати като директорки на компанията, ако успеем действително да реализираме някакви печалби. Засега обаче ще трябва да работим безвъзмездно.

— Чакай малко, Тара — обади се Джемайма. Гласът й звучеше напрегнато, ниско и малко трепереше, явно се стараеше да се овладее. — На теб ти е все едно да отсечеш, че няма да получаваме повече пари — имаш си работа, от която вадиш луди пари, а Джералд също е фрашкан с мангизи. Обаче за мен и за Попи загубата на „Тревелян“ е от огромно значение. Само това имаме.

— Аз нямам нищо против — намеси се Попи с най-жизнерадостния си вид от седмици насам. — Смятам, че ще ни се отрази добре известно време да поживеем без тези пари, поне веднъж да се наложи да се погрижим за прехраната си.

— Не бъди такава глупачка! — изсъска вбесена Джемайма. — Толкова си наивна, Попи. Скоро ще разбереш какво означава да си беден и според мен изобщо няма да ти хареса. На мен със сигурност няма. — Обърна се към Тара: — Не виждаш ли в какво положение ще се озова, ако ни отнемеш парите? Ще бъда съсипана.

Изражението на Тара остана сурово. Този път категорично влезе в ролята си на най-голямата сестра и се наложи над Джемайма. Познанията й в областта на бизнеса й осигуряваха авторитет, какъвто не бе имала преди.

— Явно не разбираш. Не ти вземам парите от „Тревелян“ — пари просто няма. Няма какво да получиш.

— Не ти вярвам! — кресна Джемайма. — Не може да е толкова зле!

— Добре, да кажем, че продължиш да си получаваш парите. След шест месеца до година те ще свършат. Завинаги. „Тревелян“ ще банкрутира. Но ако се откажеш от парите си сега и работиш заедно с мен и с Попи, нещата отново да потръгнат, тогава всички ще имаме „Тревелян“ и доходи до края на живота си. Е, какво решаваш?

Джемайма скочи на крака и отиде до прозореца. Сестрите й я наблюдаваха, докато тя се взираше навън, където животът продължаваше както обикновено, макар да се бе променил драстично за сестрите Тревелян.

— Не е толкова зле, колкото ти изглежда — тихо се обади Тара. — Притежаваш апартамента си. Сигурно имаш и нещо в банката. Разполагаш с много неща, които би могла да продадеш, ако се наложи. Ще трябва да се ограничиш за известно време — край на скъпите пътувания, край на пазаруването и угаждането.

Джемайма стисна юмруци.

— Остава и дребният проблем с кредитните ми карти.

— Колко дължиш? — попита Тара.

Настана мълчание.

— Осемдесет по едната. Четирийсет по другата.

— Какъв е проблемът? — изчурулика Попи. — Това е нищо.

— Тя има предвид осемдесет хиляди — студено обясни Тара. — Е, това прави сто и двайсет хиляди по кредитните карти. Доста е. Лихвите ти сигурно са над двайсет хиляди паунда годишно.

Джемайма продължаваше да се взира упорито през прозореца, после изрече:

— Банкерът непрекъснато ми звъни и ми предлага по-голям кредит. Толкова е лесно да платиш с кредитна карта няколко полета, малко пазаруване, хотели в Ню Йорк… дълговете се трупат много бързо. Все се каня да ги платя и все забравям.

Възцари се кратко мълчание, после Тара бавно каза:

— Съветвам те да използваш спестяванията си, за да намалиш дълга си възможно най-много. Без приходите си несъмнено ще ти е трудно да плащаш. Осведоми ме как вървят нещата. Ако положението ти наистина стане безнадеждно, винаги можеш да се обърнеш към мен и Джералд.

Джемайма се завъртя с блеснали очи и саркастично изрече:

— О, благодаря ти, Тара. Колко мило от твоя страна! Да ти изпращам ли сметките си? Ами парите, които всеки месец харча за поддръжката на Хърн? И за това ли ще плащаш? Прелестно е, че имаш толкова много пари!

— Чакайте! — провикна се Попи. Двете я погледнаха с очакване. На лицето й грееше усмивка. — Не знам защо толкова се тревожите. Намерих решение. Толкова е просто.

— Добре — бавно изрече Тара. — Това е прекрасна новина. Явно не съм догледала нещо. Какво е?

— Локстън!

Тара се намръщи. Лицето на Джемайма просветна.

— Разбира се, Локстън!

— Можем да го продадем — обясни Попи. — Така де… аз мога. Ще го продадем — сигурно струва милиони. И после ще вложим парите в „Тревелян“, за да може компанията да продължи да работи. — Тя се облегна назад и каза: — Та — да. Проблемът е решен.

— Права е. Браво на теб, Попи. Какво облекчение — отново се усмихна Джемайма. — За момент се уплаших, че здравата съм закъсала.

Тара прехапа устна. Джемайма забеляза.

— Какво? Какво има, Тара?

— Ще ми се да беше толкова просто. Разбира се, и на мен ми хрумна, че можем да продадем Локстън, и си права, че в момента цената му е няколко милиона. Само че има проблем. По-точно, два проблема. — Сестрите й я погледнаха въпросително. — Работата е там, че мама не ти е прехвърлила собствеността достатъчно рано, Попи. Трябва да бъде платен данък наследство върху къщата и върху всичко в нея. Можем да очакваме сумата да възлезе най-малко на три милиона, а може би дори повече в зависимост от сегашната пазарна стойност на някои от мебелите и произведенията на изкуството.

Попи ахна.

— Три милиона лири! Откъде ще намеря три милиона лири?

— Именно.

Замълчаха, докато всички осмислят казаното.

— Значи тя така или иначе ще трябва да продава — отбеляза Джемайма с равен тон. — Това поне е очевидно. Ще остане поне нещичко, след като данъчните отхапят своя залък, нали? Не може да вземат всичко.

— Не, но тук идва ред на втората малка изненада на мама. — Тара взе някакъв документ.

— Втората ли? — промърмори Джемайма. — Вече изгубих броя на нейните изненади. Обзалагам се, че се залива от смях в пъкъла.

— Докато се е опитвала да укрепи „Тревелян“, като е разпродавала авоари и недвижимост, тя е ипотекирала Локстън. Ножът не е забит чак до дръжката, но все пак, ако продадем имението, платим данъка и върнем заема на банката, на практика няма да ни остане нищо. Може би ще има, колкото да платим нещичко на персонала и да поразчистим, но нищо съществено. Със сигурност няма да е достатъчно, за да се оправим с бъркотията в „Тревелян“.

Джемайма се върна на дивана и се отпусна тежко.

— О, божичко! — промълви тихо. — Значи наистина е сериозно.

Тара кимна.

— Значи Локстън при всички случаи трябва да бъде продаден, така ли? — попита Попи.

— Боя се, че да, Попе. Възможно най-бързо. Най-добре е да наредим на някой агент незабавно да пусне имението на пазара.

— Ами нещата вътре? Мебелите, картините…

— Можем да опитаме да продадем всичко наведнъж. Ще получим повече, ако постъпим така. Вероятно ще си осигурим достатъчно средства да закрепим „Тревелян“ още известно време. Обаче — Тара впери сериозен поглед в сестра си — всъщност това е твоето наследство. Точка. Ако продадеш Локстън и вложиш парите в „Тревелян“, не мога да ти гарантирам, че няма да ги изгубиш.

— Ами аз? — ледено попита Джемайма. — Аз наистина нямам нищичко, мамка му! Попе, смятам, че трябва да продаваш. Изпрати всичко в „Сотбис“, а парите ще използваме за компанията.

Тара вдигна ръка:

— Млъкни, Джемайма. Попи трябва да реши. Няма значение как се чувстваш ти — тя е собственичка на Локстън, затова решението за бъдещето на къщата и на всичко в нея е единствено нейно.

Попи впери в сестрите си огромните си зелени очи, въртейки кестенява къдрица около пръста си.

— Разбира се, че ще продам всичко. Смятам, че всяка от нас трябва да избере няколко неща от къщата, които наистина иска и наистина цени. А за останалото ще обявим търг и с печалбата ще спасим компанията си. Категорично искам това.

— Добро момиче — одобри Джемайма.

— Това е невероятно щедро — усмихна се Тара. — Благодаря ти.

— И аз бих направила същото — побърза да добави Джемайма.

— Не се съмнявам. Само че се налага да ви помоля за нещо. — Тара замълча и ги погледна смутено. — Някоя от вас знае ли къде са бижутата на мама?

Сестрите й я изгледаха, слисани от въпроса.

— Не са ли в къщата? — попита Попи. — Винаги са били там.

— Не, не са.

Джемайма се намръщи.

— В такъв случай сигурно са в банката.

— Ще проверя, но от тоалетката й е изчезнало всичко, с изключение на една-две дрънкулки. Всички ценни бижута липсват. Някой е взел накитите.

— Кой? — попита Попи.

— Ясно е, че не знам. Може би мама сама ги е занесла някъде.

— Защо й е да го прави? — попита Джемайма.

— Един бог знае. Но каквато и да е причината, тези бижута ни трябват. Струват стотици хиляди долара и по право принадлежат на Попи.

— И на трите — поправи я лоялно тя.

— Трябва да ги потърсим — каза Тара.

— Да добавим и това към списъка със задачите си — изкиска се Джемайма. — Да видим какво се получи. Да намерим къде са скрити изчезналите бижута. Да продадем семейната къща и всичко ценно в нея, с което да се обречем на крайна бедност. Да спасим от банкрут семейната фирма. — Джемайма се засмя, после добави сериозно: — О, боже! Това е ужасно!

— Не се безпокойте, момичета. Ще запретнем ръкави и ще се справим — усмихна се Тара. — Сигурна съм.