Лулу Тейлър
Нежна империя (37)

37.

Джордж прокара носа си по шията на Попи и я помириса възхитено.

— Значи това е новият аромат?

— Да. Харесва ли ти?

— Не си падам много по парфюмите — не понасям жените, които направо се оливат. Кихам. Този обаче ми харесва.

Тя се засмя.

— Явно си много претенциозен. Е, поне преминахме през твоя качествен контрол. — Поднесе китката към носа си и помириса. — Харесва ми все повече и повече. Прилича на оригиналната „Чаена роза на Тревелян“ и все пак е различен. Има собствен характер. Другият миришеше старомодно — дори да е приготвен както трябва, пак беше старомоден. А този е точно каквото носят днес жените.

— Значи нещата се получават, нали така?

Бяха в леглото и се наслаждаваха на топлото слънце, което влизаше през кръглите прозорчета на тавана в спалнята на Попи. Тя въздъхна. Хвана ръката му и преплете пръсти с неговите.

— Обичам ръцете ти, знаеш ли? — Целуна кокалчетата му едно по едно. — Толкова са големи, обаче не са космати и груби. Просто са силни и умели.

— Радвам се, че ги одобряваш. — Той я придърпа по-близо и тя усети топлия мускусен мирис на кожата му. — Обаче ми кажи как вървят нещата — ще се справите ли?

— Нямах представа, че толкова се интересуваш от парфюмерийния бизнес.

— Не ставай глупава, интересувам се от теб. Просто всичките ти мисли са насочени натам, нали? Явно е много важно за теб. Тревожа се. — Нежно погали косата й.

— Просто трябва да се справяме с толкова много неща. — Попи замълча за миг и после каза: — Отначало ми се струваше съвсем просто и ясно. Пускаме нов парфюм, поразтърсваме компанията и готово. Само че изобщо не е толкова просто и колкото повече напредваме, толкова по-сложно става. — Тя въздъхна. — Колкото и добре да планираме, нищо не върви гладко. А и Тара… притеснявам се за нея.

— Защо? — нежно погали ръката й Джордж. — От това, което си ми разказвала за нея, явно съумява да се справя с всичко.

— Така е, но само си представи колко й е трудно, особено с проблемите на Джералд. Пресата го разкъсва на парчета, а се опитват да замесят и Тара. Направо побеснявам — тя не е знаела нищичко! Няма по-честен и прям човек от сестра ми.

— Спокойно, аз съм на твоя страна, забрави ли? — тихо я успокои Джордж. — А това включва и Тара.

— Извинявай, скъпи — усмихна се Попи. — Просто се тревожа за голямата си сестра, не знам колко може да понесе, без да се пречупи.

— Може би трябва да се поразсее, да се откъсне от бизнеса за малко.

— Може би — въздъхна тя. — Просто не виждам изход от главния ни проблем, а мисля, че и Тара не вижда. Трябват ни пари, много пари, за да проработи планът ни, а ги нямаме. Точно затова всичко, което ни остане след продажбата на Локстън, трябва да влезе в бизнеса — това е единственият начин да се сдобием с някакви пари в брой.

— Цялото ти наследство? Сигурна ли си, че е разумно?

— Защо го казваш? — попита тя с тревога. Никога не се бе чувствала толкова щастлива, както с Джордж. Той по някакъв начин успяваше да я накара да се отпусне напълно, да се чувства удобно, да приема себе си. Никога не се бе интересувал колко пари има тя или кои са бляскавите й приятели. Искаше само да бъде с нея, да са само двамата, да си говорят. Никога не бе пожелал да ходи по модерни ресторанти или по лъскави партита. Винаги беше готов да я изслуша, когато се оплакваше от проблемите в офиса или когато се прибираше у дома толкова скапана, че нямаше сили дори да се усмихне. Но дали в крайна сметка не го интересуваха парите й?

Джордж долови напрежението й и се ухили широко:

— О, скъпа, моля те, не мисли, че се притеснявам да не обеднееш, та да се наложи да те зарежа! Не може да станеш по-бедна от мен, а аз съм напълно щастлив! Пет пари не давам колко пари имаш! — Той се вгледа дълбоко в очите й. — Знам, че сме заедно съвсем отскоро, само от няколко седмици…

— Шест седмици и четири дни — прошепна Попи.

— … Радвам се, че ги броиш. Но на мен ми е достатъчно, за да съм сигурен, че те обичам.

Тя бе копняла да чуе тези думи и се надяваше, че са истина. Вече го знаеше със сигурност. Усмихна му се щастливо и го прегърна импулсивно.

— Наистина ли? Наистина ли? Толкова съм щастлива! И аз те обичам!

— Така ли? — засмя се той.

— О, да, да! Никога не съм била толкова щастлива.

Той я целуна нежно. После тихо каза:

— Пет пари не давам дали си Попи Тревелян или Попи еди-коя си. Ти си ти. Момичето, което обичам.

 

 

Докато Попи се наслаждаваше на сутринта, преди да тръгне към офиса, Джемайма беше станала преди часове, за да се появи навреме за срещата в адвокатската кантора.

— Много се радвам да ви видя отново, лейди Калторп — каза Али Тендулка, когато секретарката му я въведе в неговия кабинет. С жест я покани да се настани в коженото кресло срещу него. — Заповядайте, моля.

— Наричай ме Джемайма. Мисля, че сме достатъчно… близки, нали така? — Тя седна и скръсти крака елегантно и съблазнително.

Али Тендулка седна срещу нея на стола си и се облегна. Долепи върховете на пръстите си и се усмихна.

— Много добре. На какво дължа посещението ти, Джемайма?

— Нуждая се от една услуга.

— Учудваш ме. Разбира се, с радост ще направя всичко по силите си, стига да е в рамките на закона, разбира се.

— Разбира се. — Тя му се усмихна и кокетно примижа.

— Услугата е напълно законна, уверявам те. Свързано е с тази дреболия — завещанието на майка ми.

Али вдигна вежди и се засмя.

— Дреболия ли? Останах с впечатлението, че то доста разбуни духовете.

— Да, прав си. Така е. Но трябва да сме напълно сигурни относно условията в завещанието. Искам да ми разтълкуваш дребните буквички и да видим какво пише относно продажбата на компанията, ако се наложи.

— Възнамерявате да продавате?!

— Не непременно — бързо го прекъсна Джемайма. — Обаче трябва да знаем точно какви са ограниченията. Условията в завещанието на майка ми не могат да бъдат определени като предсказуеми. Надявам се, ще се съгласиш с мен.

— Напълно. Всъщност това е най-странното завещание, с което съм се занимавал.

Джемайма се приведе напред и разкри на Али прекрасна гледка към деколтето на тясната си бяла рокля.

— Има и още няколко неща. Искам да провериш отново кога е било подписано завещанието. И дали са споменати конкретно бижутата на майка ми. Смятахме, че те са в Локстън, но ги няма и никой не може да ги открие. Несъмнено струват много и искаме да разберем къде са отишли.

— Това едва ли ще представлява проблем.

— Добре. Може да се срещнем да пийнем нещо, когато разполагаш с отговорите. Винаги е по-приятно да смесваш работата с удоволствието, не си ли съгласен? — Удостои го с последна сияйна усмивка и се изправи. — Очаквам да ми се обадиш.

 

 

Снимките бяха подредени в редици върху бюрото. На повечето от тях се виждаше Тара Пиърсън, обикновено с големи тъмни очила и с разкривена от неудоволствие уста, да върви от къщата си към колата или от офиса си към колата. На една от снимките беше Джемайма Калторп — отдалечаваше се от фотографа с нехайна усмивка, а подире й почти осезаемо се стелеха вълните на самоувереността й. На трета снимка се виждаше Попи Тревелян със смаяни зелени очи и с притисната към гърдите брадичка, докато се опитваше да избегне обектива.

Флик Джонсън изцъка с раздразнение. Не можеше да си намери място и търкаше ръце една в друга. Адски й се пушеше, но така и не успяваше да намери време да излезе от нюзрума, за да изпуши една цигара навън. Отново огледа снимките на сестрите Тревелян.

— Защо, по дяволите, ми ги носиш, Бен? — рязко попита тя.

Бен — висок и слаб репортер, който работеше във вестника едва от шест месеца, се приближи да погледне.

— Това са момичетата Тревелян, нали?

Тя направи физиономия.

— Много добре ми е известно, достатъчно съм ги снимала навремето. До гуша ми е дошло от скапаните наследнички. Всички дърдорят колко пари ще получат, след като родителите им ритнат камбаната. — Флик взе снимката на Джемайма и се загледа в нея намръщено. — Виж я тази. Самата арогантност. Мразя тези надути принцеси. Няма никаква представа какво се случва в истинския свят и колко им е трудно на обикновените хора. На бас, че единственото, което прави сама, е да си вдигне гащите, след като се е изпикала — подсмихна се репортерката. — Макар да съм чувала, че адски я бива да си ги сваля. — Оттласна се от бюрото и каза: — Въпросът е какво търсят тези снимки на бюрото ми?

— Един от нашите папараци ни ги изпрати, в случай че искаме да ги публикуваме. — Бен посочи снимките на Тара.

— Нали тази е в новините?

— Беше преди няколко скапани седмици. Вече не ми трябва, освен ако не се случи още нещо.

Бен кимна. Той представляваше младежка смесица от самоувереност и несигурност и очевидно изпитваше ужас от Флик, която отдавна работеше във вестниците и изобщо не се смущаваше да говори каквото й е на езика и здравата да те скастри, ако прецени.

— Ще кажа на фотографския отдел. Скапани тъпаци — додаде той и прехвърли отговорността, задето е изгубил времето на Флик.

Тя отново се приведе напред. Хвана тъмнорусата си опашка и започна да върти косата около пръстите си, както правеше винаги щом се замислеше. Впери поглед в снимките.

— Най-голямата, Тара. Не изглежда щастлива, нали? Май така става, когато мъжленцето ти свие доста мангизи и най-вероятно го чака затвор. — Разгледа снимките малко по-внимателно. — Интересното обаче е, че тя не е до него, както обикновено постъпват богаташките съпруги. Искам да кажа, той просто е откраднал малко пари, не се е тряскал с крави или нещо подобно… поне доколкото знам. Повечето жени ще направят всичко по силите си да спасят съпруга си от затвора, нали? — Замисли се. — А тези момичета не ми изглеждат никак щастливи, макар че най-сетне докопаха милионите на семейството. Даже са адски нещастни, ако се позамисли човек. — Тя се обърна към младия репортер: — Какво забелязваш на повечето снимки, Бен?

— Ами… — Той се вгледа в снимките и уж се замисли, обаче главата му беше празна. — Ами… не знам.

— Нали искаш да станеш разследващ журналист, хлапе? Пораздвижи си мозъка, де. На почти всички снимки тези жени влизат или излизат от едно и също място — семейната компания.

— Е, и?

— Тези богати кучки никога през живота си не са работили! Освен най-голямата, тя е банкерка или нещо подобно. Обаче другите две… просто си пърхат волно с крилца като пеперуди и пият нектар. А ето че сега всеки ден ходят на работа като нормалните хора.

— И какво? — намръщи се Бен.

— Какво ли? Имам усещането, че тук се крие някаква история, тъпак такъв! — Флик се облегна на стола си. — Помниш ли, когато русата излизаше с онази рокзвезда? Пресата не можеше да й се насити. А после се омъжи за някакъв лорд и снимките от сватбата им отново бяха навсякъде. Предполага се, че са заживели щастливо, ама май не ги виждаме много заедно. Е, според мен е крайно време да разберем какво се случва с наследничките, какво ще кажеш?

Бен кимна и се подсмихна.