Лулу Тейлър
Нежна империя (23)

23.

Джемайма се стараеше да се наслаждава на обяда, но това трудно й се удаваше. Обикновено такива неща й допадаха — малко събиране на двайсетина жени, деликатно потракване на сребърни вилици по порцелана, докато тихичко побутват салатата в чиниите си в частната зала на изключително модерния ресторант „Мейфеър“ и следят с орлов поглед колко изяждат другите.

— Ще ходиш ли в Монако тази година, скъпа? — попита една от дамите съседката си.

— Да, да, поканени сме на яхтата на Фердинанд Мазори.

„А аз тази година няма да ходя в Монако — помисли си Джемайма, вперила поглед в един маринован артишок в чинията си. — Трябва да работя.“ Вече започваше да усеща големите промени и те ни най-малко не й допадаха. Сега, вместо да се запъти към магазините и бутиците в Найтсбридж, както правеше в повечето случаи сутрин, трябваше внимателно да премисля какво иска и дали наистина се нуждае от него. Чувството й беше непознато и неприятно.

Джемайма се опита да се пооживи. Единственото по-лошо от факта, че трябва да се лишава и да пести, щеше да бъде останалите да узнаят. Несъмнено много от тях криеха брачните си проблеми и поизпразнените си банкови сметки зад изпънатите си с ботокс лица и инжектираните си с колаген усмивки. Просто не трябваше да я разкриват, това е. Не би понесла да я съжаляват.

— А какви са твоите планове, Джемайма? — попита Вениша Фулкс. — Нещо вълнуващо?

Джемайма се обърна към нея с грейнало щастливо изражение и каза:

— О, Вениша, както обикновено. Толкова е досадно, нали? Арабела ме помоли да организирам парти за регатата. И както обикновено ще се видим всички в Челтнъм в ложата на Джери, нали? Купих си божествена шапка на „Фредерик Фокс“, направо неописуема…

И тя продължи да бърбори, сякаш всичко на света си беше наред.

Тара цялата трепереше.

— За бога, Джералд — изрече тя възможно най-спокойно. — Децата спят през няколко стаи. — Бяха в спалнята си, съпругът й крачеше напред-назад и спираше само за да я изгледа яростно, докато тя се беше свила в долния край на леглото.

Очите му мятаха искри.

— Защо, по дяволите, си толкова непокорна, кучко?

— Стига, скъпи, моля те… да не спорим за това — усмихна се тя, опитвайки се да го накара да се успокои.

— Не ми казвай „скъпи“, проклета глупачка такава! — изстреля злобно той. — Мислиш се за толкова умна, че можеш просто да си поемеш по пътя и че всичко останало ще се подреди. Глупачка!

— Джералд, не разбирам… — поде тя, но той я прекъсна:

— Ами защо не се понапрегнеш малко! Нека ти обясня отново. Изоставила си успешна кариера и способен началник, за да си губиш времето с някаква съсипана компания. За всеки е ясно, че дните на „Тревелян“ приключиха. Естествено, дори не би ни хрумнало да си помислим или да изречем подобно нещо, докато майка ти беше жива, но нея вече я няма и е време да се изправиш пред истината. С „Тревелян“ е свършено.

— Аз не мисля така… — започна Тара, но Джералд отново я прекъсна:

— А сега дочувам, че някой е готов да плати доста пари за тази компания! И вместо да благодариш на щастливата си звезда и веднага да приемеш, ти смяташ да отхвърлиш предложението! — извиси се гласът му.

Беше влетял в спалнята с блеснали от възбуда очи и едва сдържащ вълнението си, за да й съобщи, че някаква американска компания е готова да купи „Тревелян“.

— Не е ли чудесно? — сияеше той. — Сега ще можеш да зарежеш тази глупост и да се върнеш при „Кързънс“, при това с доста солидна сумичка в джоба!

Може би Тара сгреши, че с лека ръка отхвърли всичко. Явно Джералд беше очаквал тя да се развика от радост, да му благодари, че я е спасил, и да се втурне към телефона, за да проведе няколко спешни разговора. Само че вместо това тя само го изгледа над очилата си и отвърна нехайно:

— О, знам. Не проявяваме интерес.

И отново се зачете в списанието. Миг по-късно Джералд избухна в такава неистова ярост, каквато не бе виждала от доста време.

Сега отново крачеше напред-назад из стаята.

— Как се осмеляваш да се държиш с мен толкова неуважително? Дори не поиска разрешението ми да напуснеш „Кързънс“. Изобщо не ме осведомяваш какво правиш и непрекъснато ме подвеждаш. — Той дишаше учестено, сякаш беше участвал в надбягване, и дебелото му тяло изпитваше трескава нужда от кислород.

— Как? — Тара свали очилата и впери поглед в него със стиснати юмруци. Беше изплашена и цялата трепереше, но се стараеше да не го показва. — Как съм те подвела?

— Как ли? На глупачка ли се правиш? — Джералд свали вратовръзката си и тежко се стовари в едно кресло срещу нея. — Напусна „Кързънс“. Не получаваш заплата. Нагърбила си се с някаква упорита и глупава мисия да възстановиш състоянието на семейството си, да се опиташ да спасиш тази окаяна и жалка старомодна компания. И направи всичко това, без нито веднъж да се посъветваш с мен. С мен, твоя съпруг. С човека, който винаги знае кое е най-добре за теб. Е? — Той се приведе напред и стовари юмрук върху масичката отстрани.

— Не съм напуснала „Кързънс“, взех си отпуск…

— Постъпила си глупаво. Достатъчно неприятно е, че не получихме нищо от завещанието на майка ти, освен дял от една почти фалирала компания, та да зарязваш и работата си, а сега дори отказваш да продадеш тази скапана фирма, въпреки че някой ти предлага доста солидна сума.

— Не разбирам — умолително каза Тара, — мислех, че ще бъдеш доволен. Искам отново да изправя „Тревелян“ на крака.

— Хайде стига — изсумтя Джералд. — Наистина ли смяташ, че е възможно?

Тя наведе глава. Замисли се за всички неприятни изненади, на които се бе натъкнала през изминалите две седмици.

— Не знам — прошепна, — не знам.

— Така е, не знаеш. Твърдоглава пачавра! — кресна той и Тара подскочи. — Имаш ли представа какво си направила?

— Не разбирам — извика тя. — Какво значение има това за нас? Нямаме нужда от пари.

Джералд изобщо не й обърна внимание, а отново скочи на крака и започна да кръстосва стаята. После се обърна към жена си и кресна:

— Не си губи времето с тази глупост, чуваш ли? Заповядвам ти да продадеш „Тревелян“!

— Моля?! — изуми се тя.

— Чу ме, продай я! Махни се оттам, докато все още има нещо, което може да бъде спасено.

— Казах ти, че не искам да продавам компанията — заяви Тара, опитвайки се да звучи категорична, макар да бе ужасена. Какво, за бога, беше предизвикало тази реакция на Джералд?

— Заповядвам ти да я продадеш! — извика той.

— Не! — отсече Тара. — Няма. Не мога. Дължа го на другите.

Лицето му стана мораво.

— Няма ли да ми се подчиниш?

Тя не се осмели да отговори. Той се втурна към дрешника и отвори вратата. Отвътре се показаха полици и редици закачалки с дрехи и обувки, подредени безукорно по цвят. Нямаше нищо нередно. Всичко беше безукорно и чисто.

— Не, Джералд — извика Тара, изпаднала в паника. Толкова дълго бе живяла с неговата мания за подреденост и правилност, че самата тя бе започнала да разчита на нея и да се напряга, когато нещата не са подредени. Освен това знаеше какво представляват избухванията на Джералд.

Той явно не я чу. Втурна се в стаята, спря за момент, сякаш да събере сили, и после нападна дрехите, изтръгваше ги от закачалките и после помиташе съдържанието на рафтовете.

Тара скочи от леглото и хукна към него, крещейки:

— Не, Джералд, моля те, не го прави!

Но вече беше твърде късно. Той беше изпаднал в неистов гняв, събаряше кутии, изсипваше обувките отвътре, трупаше дрехите й на купчина насред стаята. След това взе тънък колан и го изпробва на дланта си. Извърна се към нея с неистов поглед, който Тара познаваше прекалено добре.

„О, боже! — помисли си тя, вцепенена от страх. — Не, господи! Не това. Моля те. Няма да понеса, ако започне отново!“