Лулу Тейлър
Нежна империя (6)

6.

Попи Тревелян стоеше насред хаоса в спалнята си и се чудеше какво да облече.

Беше разглезена от прекалено многото възможности за избор. И тя като сестрите си обожаваше дрехите, но ако Тара и Джемайма правеха своя избор при най-прочутите световни дизайнери, вкусът на Попи беше различен. Купуваше дрехите си от сергии по пазарите, от магазини за дрехи втора употреба, от антикварни магазини и от аутлети. Харесваше й вълнението да се рови из купчини парцали и да открие някое съкровище.

„Каква искам да бъда днес? — запита се тя. Предвид факта, че отиваше в офис, може би щеше да е уместно да облече нещо добре ушито и в по-убити тонове. — Не, нагледах се на това вчера на погребението.“

Започна да рови в гардероба, да разглежда рокли, ризи, поли и панталони. Намери каквото търсеше: къси панталонки от туид, жизнерадостни и секси, с малки сладки обърнати маншети. Намери и яркожълто поло от седемдесетте, което да си отива с панталонките, и черна провиснала жилетка, която се закопчаваше с три огромни копчета отляво. И накрая избра лачени пурпурни ботуши до коляното с висок ток.

Облече се и се завъртя пред голямото си огледало. „Точно както трябва да изглежда една дама с имение“ — помисли си.

Засмя се на глас. Самата мисъл, че Локстън Хол и всичко вътре й принадлежи, й се струваше нелепа. Джемайма и Тара мислеха само за неща като мебели и бижута, а в главата на Попи се въртяха само глупавите практични подробности.

Какъв ли данък сгради щеше да дължи за викторианска готическа постройка с дванайсет спални? Не можеше дори да си представи.

Трябваше ли да плаща заплатите на прислугата? Икономката Алис работеше там още откакто бяха деца, а съпругът й Тони винаги се бе грижил за поддръжката на къщата. Имаше и чистачки, градинари и временно наети работници от селото. Каква застраховка трябваше да направи?

Тези глупави въпроси се въртяха в главата й преди всички други. Но всъщност Попи знаеше, че никога няма да бъде тясно свързана с къщата, фактът, че я бе оставила на най-малката си дъщеря, която със сигурност не я искаше, беше само част от противоречивия характер на майка й, същата като удоволствието, което вероятно бе изпитала, отнемайки къщата от Тара, копнееща за признанието на майка си, за отговорността да се погрижи за нещо скъпо на майка им. А пък Джемайма — тя сигурно не даваше и пет пари за къщата, но несъмнено не би имала нищо против още малко пари и семейните диаманти!

„Знам какво ще направя. Веднага щом вляза в залата с онези адвокати, просто ще върна Локстън. Не искам проклетата къща. През целия си живот съм се опитвала да избягам и да се отърва от семейното име и от всичко, което то символизира. Сега мама няма да успее да ме принуди да се върна.“

Грабна торбичката си „Диор“, затвори вратата на апартамента си и бързо хукна по стълбите. Единственото, което си бе позволила да купи с парите си, беше този апартамент в квартал, където не би могла да си го позволи, ако наистина беше бедна художничка, на каквато се правеше.

Винаги бе обичала лондонския Блумсбъри с неговата позападнала слава от времето на крал Джордж и с атмосферата, наситена с творчество и познания. Тук навремето са живели Вирджиния Улф, Дилан Томас и други литературни величия и кварталът беше пълен със стари книжарници и с антикварни галерии с офорти и литографии. Кварталът се намираше близо до Британския музей, до Британската библиотека и до болниците и сякаш тук се помещаваше интелектуалният елит на града. Само че бе изключително скъпо място за живеене. Затова Попи си бе позволила да бръкне в своя попечителски фонд достатъчно дълбоко, за да си купи мезонет на последния етаж на градска къща от епохата на крал Джордж на старинен площад около очарователна частна градина.

На горния етаж имаше просторно таванско помещение със стъклен покрив, от който влизаше обилна дневна светлина, затова Попи използваше стаята за ателие. Смяташе, че то оправдава парите, които е похарчила, защото така можеше да започне да осъществява амбицията си да си проправи път в света, без да се налага да използва прочутото име на Тревелян.

Само че вече минаха четири години, откакто завърши Кралската академия по изкуствата, а така и не можа да реши какво иска да прави в живота. Не й помогна мъчителната й раздяла с Том, който й беше гадже пет години — всъщност раздялата напълно задуши творческите й способности.

Попи затвори външната врата зад гърба си и вдигна глава към небето. Дъждовните облаци от вчера бяха изчезнали и навън беше ясен пролетен ден. Реши да отиде до „Тревелян Хаус“ пеша. Не искаше да се качва на метрото в този красив следобед, а таксита се стараеше да не ползва често. С Том постоянно спореха по този въпрос.

— Какво ти пука? — питаше той вбесен. — Нелепо е да се оплакваш, че е скъпо, като знам колко пари имаш.

— Наистина е скъпо — отвръщаше Попи. — Освен това е вредно за планетата.

Той мърмореше недоволно, но не успяваше да промени решението на Попи. Не й харесваше, че Том знае за парите й. Беше успяла да го запази в тайна през цялото време в колежа, където се беше записала под името Попи Томсън. Двамата с Том бяха в един курс и тя го забеляза още в мига, в който той пристъпи прага на сградата. Привлече я самоувереното му и властно излъчване, освен това благоговееше пред неговата артистична чувствителност. Здравата хлътна по него, но се събраха чак през втория семестър, след като цяла нощ обикаляха из кръчмите в Кентиш Таун. Едва след като завършиха, тя му разкри истинското си име и факта, че струва няколко милиона долара.

След това връзката им се промени. Най-напред се изправи пред проблема, че го е лъгала — или поне, че не му е признала по-рано. След това дойде ред на студената реалност на богатството й. Явно това сложи край на цялата предишна щедрост на Том. Изведнъж от нея започна да се очаква да плаща за всичко и не само това — вкусовете на Том също се промениха. Вече не му стигаше закуска в местното кафене. Прекрасната стара маркова риза, която Попи беше изровила на една сергия на пазара, вече не беше подходящ подарък за рождения му ден. Той искаше нещо от „Пол Смит“ или от „Долче и Габана“ — в крайна сметка, тя можеше да си го позволи, нали така? Щастливата им и уравновесена връзка стана напрегната и неравна. Каквото и да правеше тя, той се дразнеше и се противеше, и непрекъснато се заяждаше с нея. Но въпреки това твърдеше, че я обича. Продължаваше да се люби страстно с Попи. Тя също продължаваше да го обича както преди. Постепенно обаче укрепна нейната увереност, че двамата нямат бъдеще заедно.

„Винаги съм знаела, че моите пари от «Тревелян» ще унищожат нещо красиво — помисли си тя с горчивина. — И точно така стана.“

Том не прие новината добре. Беше свикнал с лукса, който осигуряваха парите й, точно както се бе опасявала тя, и не искаше да му ги отнемат. Накрая, след като се опита да я убеди да се върне при него, я нападна гневно:

— Ако толкова силно ненавиждаш собствените си проклети пари, защо не престанеш да хленчиш заради тях и не ги раздадеш?

— Да не мислиш, че не искам? — кресна тя в отговор. — Не е толкова лесно. Всичките ми пари са под попечителство и се контролират от адвокати според наставленията на родителите ми.

— О, горкичкото богато момиченце! — подигравателно рече Том. — Направо ми се къса сърцето за теб. Знаеш ли какво мисля? Че си скапана лицемерка. Можеше просто да зарежеш всичко това, ако наистина искаше. Само че ти обичаш да се преструваш, че си по-добра от другите, преструваш се, че презираш парите, а всъщност те си те чакат като огромно пухено легло, на което можеш да си полегнеш, когато стане напечено.

Думите му я пронизаха като нож, но Попи успя да запази спокойствие, само гласът й леко потрепваше. Изправи се решително:

— Съжалявам, Том. Всичко свърши. Ако преди не бях сигурна, ти определено затвърди решението ми. Сбогом.

Това се случи преди повече от година. От общи приятели научи, че Том излизал с друга. Някаква американка на име Чандлър, Челси или нещо подобно. Изглежда, баща й бил голяма клечка във Вашингтон и бил приказно богат, така че явно той си падаше по момичета с мангизи. Вероятно тя го правеше много щастлив, пръскайки щедро по него или просто заливайки го с шепи пари.

Попи заслиза замислено по стълбите на къщата си. Предишната седмица, когато научи новината за майка си, имаше чувството, че ще припадне. Това бе поредният удар след загубата на Том и след чувството, че творческите й способности са пресъхнали. Запита се колко още може да понесе.

А ето че сега това невероятно завещание й бе дало не само къщата, но и бизнеса. Колкото и зле да се чувстваше, щеше да мобилизира всичките си сили и да се справи.

С усещането, че се намира на прага на нещо непознато, тя излезе от елегантния старинен квартал и се запъти на запад.