Лулу Тейлър
Нежна империя (16)

16.

Попи се събуди рано в събота сутринта, взе си душ и облече китайския си тюркоазен халат.

„Коя съм днес?“ — запита се, замислена за изненадите от последните няколко дни.

Само преди седмица остана сираче, макар да не бе съвсем сама на света и да нямаше приятели. В своя мансарден апартамент беше художничка, откриваше себе си и се опитваше да живее независимо. И не щеш ли внезапно се превърна в богата наследница, в собственичка на великолепна викторианска къща и на всичко в нея — от тучните морави до картините и персонала. Беше наследила всичко, съпътстващо модерния и цивилизован живот.

Обаче сега бе на ръба на бедността. Е, може би не чак на бедността, но заради наследството си дължеше на държавата милиони лири.

Щеше да се наложи да продаде наследството си. В мига, в който научи тази новина от Тара, изпита дълбока печал, макар да твърдеше, че старата къща не й харесва. Да изгуби Локстън? Притежаваше я едва от няколко дни, а вече бе свикнала с мисълта, че е нейна. Представяше си как се разхожда из къщата, как я притежава. А ето че сега я бе изгубила само за един миг. Сви рамене.

— О, я стига! — каза Попи на глас. — Не съм я искала истински.

Тя отвори вратите на огромния си викториански трикрилен гардероб. Значи вече не беше беднячка. Беше делова жена. Днес обаче щеше да прояви творчество… щеше да опознае душата на парфюма. Нуждаеше се от нещо, което да й създаде нужното настроение.

Два часа по-късно тя влетя в „Харви Никълс“, облечена с копринена рокля на „Алегзандър Маккуин“ в червено и бяло с връзка около врата, която бе видяла в последните колекции. От време навреме се развихряше из модните бутици, позволяваше си по нещо ново и тази рокля заедно с червените сандали на висок ток бе точно такава придобивка. Днес обаче не беше дошла за дрехи. Интересуваше се от парфюмите.

Целият приземен етаж бе посветен на козметиката и на парфюмерията. Навсякъде край Попи имаше малки бели шишенца, осветени силно отгоре, за да се постигне усещането за едва ли не стерилна чистота. Всеки павилион бе посветен на отделна марка, а вниманието й мигновено привлякоха познатите надписи на най-известните: „Ланком“, „Шанел“, „Живанши“, „Есте Лаудер“. Снимки на невъзможно красиви модели внушаваха, че ти също би могъл да изглеждаш така, ако използваш спирала на „Ив Сен Лоран“ или новото червило на „Клиник“. Разбира се, това бе само мечта, но много въздействаща.

Попи стотици пъти бе обикаляла такива магазини, докато си бе купувала гримове, но днес за пръв път наистина обърна внимание на изложените парфюми. Досега не се бе замисляла особено, а това бе странно предвид основополагащото значение на парфюма за целия й живот. Баща й й беше направил много специален подарък за дванайсетия рожден ден. Старинна стъкленица на „Тревелян“ с бистра бледозелена течност, опакована в синя кутия и вързана с копринена панделка.

— Честит рожден ден, Попи — усмихнал се бе той. — Поръчах да го разработят специално за теб.

Тя пръсна от аромата на китката си, развълнувана от усещането, че вече е толкова пораснала, и вдъхна сладникавия мирис на жасмин. Неин собствен парфюм! Разработен специално за нея! Много й хареса и я накара да се почувства специална, защото сестрите й нямаха парфюми, създадени специално за тях. Всяка Коледа и всеки рожден ден след това тя получаваше ново флаконче с аромат, което да сложи в специалната си стъкленица, а Тара и Джемайма винаги получаваха по някой от вече наложените аромати на „Тревелян“. Баща й беше нарекъл парфюма „Любима“. Сега мирисът предизвикваше у нея толкова силна носталгия, че Попи не бе в състояние да си пръсне дори на китката, макар че стъкленицата все още стоеше на тоалетката й. Не бе открила нищо друго, което да обикне толкова, макар да бе опитала от някои известни марки. Напоследък почти не слагаше парфюм.

Продължи да обикаля етажа. Всяко известно име имаше поне три-четири парфюма и представяше новата си разработка. На рафтовете на „Шанел“ имаше „№5“, „№19“, „Коко“, „Коко Мадмоазел“, „Алюр“ и „Шанс“ и това бе само началото. „Ланком“ предлагаха „Трезор“, „Поем“, „О дьо Ланком“ и „Хипноз“. Все повече започваше да осъзнава колко много скъпи и изключителни аромати се предлагат на пазара. Зад малките павилиони имаше многобройни редици с рафтове, пълни с още парфюми. Освен дизайнерски аромати като „Прада“ и „Калвин Клайн“, имаше и парфюми на знаменитости: Бритни Спиърс, Кайли Миноуг, Сара Джесика Паркър, Парис Хилтън, Дженифър Лопес, Кристина Агилера и Кейт Мос.

Даде си сметка, че винаги е знаела между колко много парфюми може да избира, но сякаш очите й се бяха отворили за пръв път. Броят на продаваните аромати бе смайващо голям: самото разнообразие от стилове беше почти непосилно.

— Здравейте. Да ви предложа ли тестер с най-новия ни женски парфюм? — прекъсна мислите й напевен глас. Попи се огледа. Безупречно гримирана жена с черен костюм й се усмихваше и й предлагаше шишенце за парфюм със сложна форма, а пръстът й с лакиран в червено нокът бе върху пулверизатора.

Продавачката забеляза колебанието й и продължи:

— Великолепен нов аромат от „Ерин де Кристо“. Нарича се „Уайт Мелъди“ и е прелестна смес от цитруси и бели цветя, идеален за летните вечери или за плажа… — И без да дочака отговор, тя натисна и богато ухание поръси ръката на Попи.

Попи се приведе и помириса. Усети остро ухание на грейпфрут и потръпна.

— Това е в началото — побърза да се намеси жената. — След няколко минути ще усетите наистина секси ароматите.

— Благодаря — усмихна се Попи. „Началото на обучението ми — помисли си. — Тук ще започна да осъзнавам кое какво е.“

Докато обикаляше, се опита да прогони тревожното опасение, което я изпълваше с желание да избяга от този непознат нов свят. Започваше да проумява с каква непосилна задача се е нагърбила. Пое си дълбоко въздух.

Започна да опитва тестери на парфюми, които привличаха вниманието й. Някои бяха изтънчени и класически, други — закачливо сексуални, трети — предназначени и за двата пола. Имаше старомодни цветни аромати и съвременни леки и плодови, имаше и дръзки напористи ароматни пориви, които крещяха за пари, секс и купони. Имаше за всеки по нещо. Тя миришеше и миришеше, докато направо се опияни от богатата и страстна смесица от цибет, мускус, ванилия, плодове и цветя.

Накрая попадна на парфюма, който познаваше през целия си живот. Някъде сгушен в ъгъла беше секторът на „Тревелян“, където се предлагаше само малка част от цялата продуктова гама. Тук беше прочутата „Чаена роза“ заедно с още няколко флорални аромата в здравите им картонени опаковки. Доколкото й беше известно, дизайнът никога не беше променян — тъмносини кутийки с надпис на марката „Тревелян“ в златисто и наименованието на аромата. Върху всяка кутия имаше бледа акварелна рисунка на цветето, на което се основаваше парфюмът.

Попи се приближи. Взе тестера на „Чаена роза Тревелян“ и го разгледа. Беше съвсем обикновен: прозрачно стъклено шише със златист пулверизатор отгоре. Изглеждаше много пуритански и скучно сред всички цветни шишенца с екзотични форми и модерни запушалки. Взе тънка хартиена лента и пръсна леко от парфюма, после я поразмаха пред носа си. Ароматът я зашемети като юмручен удар — в главата й нахлуха картини и места. След като първоначалното силно ухание отмина, тя започна да усеща още нещо, но нямаше представа какво.

„Това не е редно — помисли си Попи. — Нашият парфюм не би трябвало да мирише така. Твърде е… Не знам. Някак ми се струва неправилно.“

Какво й казваше? Какво внушаваше? Събуждаше у нея представата за стари спални, недокоснати с години. За освежители за въздух в тоалетните на старомодни хотели. За чайните в заспалите английски селца.

„Не, това изобщо не е правилно. Може и да не съм специалист, но дори аз усещам, че едва ли скоро ще продадем един милион шишенца от това чудо.“

Попи взе пощата си от масата във фоайето на сградата — обичайното топче и няколко сериозни на вид писма, върху които се мъдреше името на Голдблат Минденхол. Вече цяла седмица получаваше различна правна кореспонденция с подробностите около прехвърлянето на Локстън на нейно име и времето, което евентуално ще отнеме това, както и относно стотиците други неща, които би трябвало да я занимават. Изпълнителите на завещанието, чичо Клайв и един далечен братовчед, избран от майка й по неизвестна причина, със сигурност щяха да се справят с всичко. Щеше да почака, докато някой й съобщи, че Локстън вече действително е неин, а после щеше да помоли някой друг да го продаде от нейно име.

— Пари! — изрече тя на глас. — Всичко е толкова сериозно и скучно! Затова толкова ги ненавиждам.

— И аз — обади се весел глас зад нея.

Обърна се и видя един мъж, който влизаше в сградата.

— Обаче казват, че парите карат земята да се върти — продължи той с усмивка, — и за жалост всички ние се нуждаем от тях. Здрасти, аз съм Джордж Фелоус. Живеете тук, нали? Виждал съм ви.

Той протегна ръка и Попи я пое. Мъжът разтърси нейната силно, а очите му бяха дружелюбни и искрящи.

— О, да… — Тя го изгледа с празен поглед, опитвайки се да си припомни лицето му, но не успя.

— Не се безпокойте, едва ли сте ме забелязали. Пък и живея тук само временно. Вероятно познавате леля ми, тя живее на втория етаж. В момента е в Ню Йорк и ми отстъпи апартамента си.

— А, да, госпожица Фелоус. Срещала съм я няколко пъти. Аз съм Попи. За дълго ли ще останете?

— Около месец.

Стояха, гледаха се един друг и се усмихваха неловко, а после и двамата заговориха в един глас.

— Беше ми приятно да се запознаем — каза Джордж.

— Обадете се, ако се нуждаете от нещо… Ох! — изрече Попи.

Млъкнаха и се засмяха.

— Казах да ми се обадите, ако се нуждаете от нещо. Аз съм на последния етаж.

— Благодаря. — Той я озари с поредната широка усмивка, от която кафявите му очи се присвиха. — На всяка цена.

— Довиждане. — Тя пое нагоре по стълбите и се опита да изглежда заинтригувана от пощата си, но усещаше, че мъжът я следи с поглед.