Лулу Тейлър
Нежна империя (8)

8.

— Къде ще отидем? — Попи се загърна по-плътно с жилетката си срещу хладния пролетен вятър, който духаше по Мейфеър стрийт. Трите сестри стояха на тротоара пред „Тревелян Хаус“.

— У нас, най-близо е — каза Джемайма. — Можем да вземем такси.

— О, мамка му! — изруга Тара, когато погледна блекберито си. — Роуз ми е звънила и ми е пратила безброй имейли. Трябва да се върна в офиса.

— Не, Тара, не можеш просто да ни зарежеш — сопна й се Джемайма. — Трябва да се справим с това, и то веднага. Не чу ли какво казаха вътре? Положението е сериозно!

Тара безпомощно впери поглед в сестра си.

— Знам, че за теб най-важното нещо в живота е дали си успяла да се наредиш на първите места в списъка за поредната чанта на „Бъркин“, но някои от нас наистина работят за прехраната си, така че имам сериозни отговорности другаде. Трябва да вървя. А и наистина няма за какво толкова да говорим, докато не ми осигурят пълната информация за компанията.

— Сещам се за няколко неща, които бихме могли да обсъдим — рязко заяви Джемайма на сестра си. Стрелна я с предупредителен поглед, който й казваше да не залага на старшинството. Може и да бе най-голямата, но Джемайма бе роден водач. Острите забележки и сарказмът й се удаваха съвсем естествено и тя нерядко прибягваше до остроумието и до острия си език, за да постави сестрите си на мястото им. Тара може и да имаше блестящ ум, Попи да беше надарена художничка, а Джемайма да беше красавицата. Обаче не бе празноглава. Искаше да бъде единствената красавица с остър ум. Може и да не бе най-добре образованата сестра, но по интелигентност не им отстъпваше с нищо.

Тара въздъхна, закопча палтото си „Миу Миу“ и пъхна блекберито в чантата си.

— Не искам да се караме. Едно е сигурно — трябва да сме единни. Достатъчно хора са против нас, няма нужда и ние да ставаме част от тях.

— Какво искаш да кажеш? — уплашено попита Попи и огромните й зелени очи се разшириха. — Кой е против нас?

— Никой, никой. Хайде, Попе, ти идваш у дома с мен. Ще си направим чай и ще се опитаме да осмислим всичко това. — Джемайма стисна ръката на сестра си.

— Добре, ще поговорим по-късно. Има вероятност да се прибера навреме, за да видя децата. После ще трябва да наваксам с пропуснатото днес. И след това ще ви се обадя. — Тара видя едно такси да се приближава към тях и без изобщо да се поколебае, махна на черната кола и им подвикна: — Довиждане!

Апартаментът на Джемайма на Итън Скуеър беше любимото й място. Тук се чувстваше напълно у дома си и съвсем отпусната.

Беше го купила скоро след като завърши училище в Гщаад, идеята за което беше на майка й и тя се бе подчинила поради заплахата, че иначе ще изгуби издръжката си. Макар да хленчи ужасно заради напускането на Англия, в Швейцария отначало й харесваше, ходеше на ски и усвояваше различни женски умения заедно с дъщерите на други европейски, близкоизточни и американски богаташи и знатни родове. В края на първата година обаче вече й доскуча. Повечето момичета в пансиона бяха благовъзпитани — интересуваше ги само кой е правилният начин да слезеш от спортен автомобил и крояха за кого ще се омъжат. Джемайма не даваше пет пари за тези неща. В края на втората година направо умираше от нетърпение да се отърве и да се върне в Лондон. Инстинктът й подсказваше, че Лондон може да й предложи много повече приключения и вълнения.

Върна се на солидните двайсет години и отначало живя в един апартамент със свои приятелки от училище, обаче й ставаше все по-скучно. Приятелството им не след дълго отслабна, когато другите посветиха времето си на търсенето на милиардера, за когото да се омъжат. Джемайма не ги разбираше. Имаха повече пари, отколкото ще могат да похарчат през живота си, а освен това бяха млади и красиви. Защо не се забавляваха?

Реши, че се нуждае от независимостта си. Когато откри апартамента на Итън Скуеър, реши да се сдобие с него. Струваше много повече пари от тези, с които разполагаше, затова се наложи да се обърне към баща си. Благодарение на печеливша смесица от ласкателства, молби и обяснения за прекрасната дългосрочна инвестиция, както обикновено тя успя да постигне своето.

Апартаментът бе свидетел на диви нощи, откакто го купи. По време на бурните си двайсет години тя не можеше да се насити на изключителни купони, някои от които продължаваха по три-четири дни. На гостоприемството й се радваха прочути актьори и актриси, музиканти, модели, плейбои, принцове и лордове. В жилището й се стичаха младите и богатите, както и наскоро прочулите се или просто изключителните. Всеки беше добре дошъл. Поемаха огромно количество наркотици и алкохол, правеха адски много секс, разбиваха сърца, създаваха се и се разрушаваха приятелства, едва съумяваха да избягват трагедии — например, когато един приятел на Джемайма, пиян до козирката, се покатери на балкона на третия етаж и полетя долу. Счупи и двата си крака, но оцеля, за да разказва.

Скоро след като се премести на Итън Скуеър, тя привлече вниманието на пресата, която проявяваше огромен апетит към красивата млада наследница с бляскав живот. Медиите бяха жадни да научат подробности за красивата млада наследница, която живееше бурно. Интересуваха ги подробности за Джемайма и приятелите й, но за щастие никой не издаде какво се случва всъщност зад затворените врати на апартамента на Итън Скуеър.

Разбира се, след като Джемайма стана благопристойна омъжена жена, лудите купони престанаха.

Сестрите се качиха спокойно до третия етаж в старинната кабинка на асансьора от ковано желязо, после домакинята отключи лъскавата червена врата и поведе Попи навътре.

— Шри? Тук ли си? — провикна се Джемайма и пусна палтото си върху един от столовете в хола.

— Да, госпожице Джемайма? — появи се Шри откъм кухнята, бършейки ръце в престилката си.

— Може ли да ни приготвиш чай, моля? Много благодаря. — Джемайма влезе преди Попи в огромна дневна с висок таван. Трите френски прозореца се отваряха към малък балкон, откъдето се откриваше прелестна гледка към градината насред площада, сърцето на Белгрейвия, най-специалния пощенски код в Лондон.

Джемайма беше преобзавела апартамента неотдавна и не бе пестила средства. В Локстън се бе нагледала на викторианско и на готическо, не по-малко ненавиждаше и замъка Хърн, който си беше истинска провинциална къща. Копнееше за пространство, за светлина и за простота. Когато апартаментът бе започнал да се позанемарява след безбройните купони и разгулен живот, тя се бе възползвала от възможността да възприеме красотата на съвременния стил и начин на живот.

Дневната беше любимото й помещение: гостоприемна, отморяваща, спокойна. Дълго сиво плюшено канапе бе поставено срещу изчистен бял диван, а помежду им имаше огромна ниска масичка върху бял килим от монголска овча вълна. Основните цветове бяха разнообразени с малки цветни петна: редица тревистозелени възглавнички, червено кашмирено покривало, огромна тъмна нефритена ваза, от която като водопад се сипеха хортензии.

— Сядай, скъпа. — Джемайма изрита обувките си и се отпусна на сивия плюшен диван, подпъхвайки крака под себе си. — Шри ще ни донесе чай, макар че не знам за теб, но аз бих предпочела нещо по-силно. Здравата съм разтърсена.

— Боя се, че не успях да схвана по-голямата част — призна Попи и се настани в другия край на дивана.

— Ще трябва да изчакаме експертното мнение на Тара, защото не разбирам от бизнес повече от теб. Но дори и аз виждам, че положението е направо ужасно. Ако казаното от този Инглис е вярно, може и да се наложи да се научим да оцеляваме. Направо не мога да повярвам. Живели сме в илюзорен свят. Родителите ни са ни измамили, мамили са целия свят. Всички ни мислят за богати наследници, ние самите се мислехме за такива, а истината е, че са продавали всички авоари на компанията, за да запазят фасадата.

— Възможно ли е „Тревелян“ наистина да е толкова закъсала? — смаяно попита Попи. — Все още виждам нашите парфюми навсякъде, в най-луксозните магазини.

— Което не означава, че хората ги купуват. Кажи ми истината — приведе се напред Джемайма и погледна сестра си в очите, — ти би ли си купила „Чаена роза Тревелян“? Или „Стара лавандула“? Или „Старинна лилия“?

Настана дълго мълчание. Попи бе забола поглед в ръцете си.

— Така си и мислех. И аз не бих си купила нито един. Не са модерни. Може би възрастните дами, които са купували тези неща, вече са на изчезване и никой не заема тяхното място.

— Но Щатите… Япония… Европа — заекна Попи.

— Да, да, проглушиха ни ушите с това колко са харесвани нашите стоки в чужбина. Но така ли е наистина? Разбира се, винаги ще има хора, които купуват нещо, защото има кралски печат, но ще можем ли да се издържаме така? Виж срещу какво сме изправени!

— Какво?

— Основните марки луксозни стоки, разбира се! Помисли само — днес всяка актриса и незначителна знаменитост пуска свой аромат. Бритни Спиърс или която и да е там са само началото — конкуренцията е огромна. Нищо чудно, че „Тревелян“ закъсва здравата. — Джемайма се облегна назад с блеснали очи. После скочи. — Хайде, ела с мен — дръпна тя Попи.

— Къде?

— Ще видиш. — Поведе я по коридора и после към спалнята си. След това се запъти към банята и отвори вратата.

— Погледни вътре. Какво виждаш?

Попи колебливо пристъпи в стаята, сякаш очакваше да я нападне някой противен тип. Огледа морскосините мозаечни плочки, масажиращия душ, извитата медна вана на крачета.

— Банята ти? — пробва тя.

— Естествено! Но какво виждаш?

— Ваната… светлините…

Джемайма изпухтя нетърпеливо.

— За бога, Попи, знам, че си художничка и си обгърната в творческа мъгла, но не бъди толкова тъпа. Какво имам на поличката и в шкафчето? Ето, ще ти подскажа… — Приближи се към ваната и посочи към вграденото рафтче: — „Ориджинс“, „Лиз Ърл“, „Кларинс“, „Клиник“, „Бенефит“, „Аведа“… А сега погледни в шкафчето ми… — Приближи се до двете медни мивки и натисна скрита пружина в рамката на огледалото над тях. То покорно се разтвори и вътре се разкри рогът на изобилието от най-скъпата козметика на света: „Крем дьо ла мер“, „Д-р Хаушка“, „Блис“, „Ла Прери“, Ес Кей-II и други скъпи и прочути марки. — Кажи ми, ако видиш нещо с марката на „Тревелян“.

Попи се извърна и я изгледа разтревожено:

— Права си. Но ти си различна, можеш да си позволиш каквото си поискаш.

Сестра й поклати глава:

— Нито една жена не си казва: „О, на мен ми се полага козметика само от супермаркета, ще оставя хубавите неща за богатите“, а си мисли: „Заслужавам го!“. Иска да бъде Кийра Найтли с „Шанел №5“ или Кейт Уинслет с „Трезор“. Не желае да е с „Тревелян“ и особено с „Чаена роза Тревелян“, която сигурно е виждала на тоалетката на баба си. А що се отнася до богатите… дори да не можеш да си позволиш мерцедес, къща в Кенсингтън или чанта от крокодилска кожа на „Ив Сен Лоран“, винаги можеш да си купиш един парфюм.

— Така погледнато… — Попи се облегна на стената. — Божичко, какво ще правим?

— Очаква ни борба, това е сигурно. — Джемайма се замисли. — Но няма причина да не опитаме и да не дадем всичко от себе си. Хайде, да вървим да си изпием чая. Човек никога не знае кога ще го споходи вдъхновението. Пък и аз не смятам, че положението е толкова тежко, колкото смята Тара и онези смахнати старчета в залата. Всичко ще се оправи, сигурна съм.