Лулу Тейлър
Нежна империя (4)

4.

— Божичко!

— Мамка му!

— Това е ужасно! — проплака Попи с пламнали бузи. Винаги говореше най-изискано от трите сестри, може би като реакция на поведението на Джемайма, която ругаеше като каруцар още от четиригодишна.

Трите стояха в детската стая. Това бе най-логичното им убежище след прочитането на завещанието — тяхната лична територия далеч от останалите в къщата. Старото пиано, на което бяха свирили акорди и арпежи и се бяха упражнявали за изпитите си, още стоеше до стената, а до него имаше ноти на стойка.

Винаги бяха намирали убежище в тази стая. Обикновено тук Тара четеше някоя книга, излегнала се на килима пред камината и облегнала лице на ръцете си, вглъбена в четивото. Джемайма често си играеше с куклената къща или с колекцията си изключителни кукли Барби. Попи най-често свиреше на пианото или седеше до бюрото със скицника и с боите си. Докато не дойдеше бавачката и не им наредеше да се измият, да се облекат с белите роклички от органза, които майка им настояваше да носят, и да слязат долу за ежедневната ритуална семейна вечеря.

Родителите им ги чакаха в салона — баща им със смокинг, а майка им, накичена с бижута. Водеха учтив разговор на джин и тоник за възрастните и лимонада за момичетата, а след това отиваха в дневната за официална вечеря с четири блюда, поднесена им от иконом.

Всички се отнасяха към тази рутина с отмъстителна ненавист.

— Ние единствени от всичките ни познати нямахме търпение да заминем в пансион — каза Джемайма през смях, — за да се насладим на непосредствената и домашна атмосфера там.

Тук, в детската стая се държаха непринудено.

Джемайма се отпусна тежко в креслото, където седеше бавачката им и шиеше.

— Е, дъртата вещица все пак си отмъсти.

Тара застана до прозореца и се загледа навън със стегнати от напрежение рамене.

— Просто не мога да повярвам — промърмори тя.

— Правилно ли разбрах? — дивеше се Джемайма. — Оставя къщата на Попи?

— Цялата — едва-едва изрече Попи, застанала до камината. — Господи!

Тара обхвана главата си с ръце.

— Защо?

— Е, на нас с теб не ни трябват къщи, Тара — язвително отбеляза Джемайма. — Вече имаме предостатъчно.

— Но Попи не я иска! — провикна се Тара и се обърна със зачервени очи. — А аз я искам!

Възцари се мълчание, докато двете гледаха изненадани Тара и се стараеха да схванат чутото.

— И не става дума само за къщата — додаде Тара. — А за всичко в нея. Всичко. Всички мебели, картини, бижутата, порцеланът…

— Но ти имаш предостатъчно пари, за да купиш всичко в тази къща. Нищо от това тук не ти е нужно — тихо каза Попи.

— Не е там работата. — Тара седна на канапето до прозореца и протегна напред слабите си крака. — Не разбираш ли? Нямаш представа какво ми струваше непрекъснато да се старая да спечеля одобрението й. И двете не го разбирате, защото тя ви обожаваше. Ти беше непокорна, Майми, но мама ти се възхищаваше. Привидно не одобряваше, но всеки път, когато те изключваха, когато бягаше или името ти се появяваше по вестниците, понеже си се държала по възмутителен начин, на нея адски й харесваше. Ти й напомняше каква е била самата тя като млада. А после, когато се омъжи за Хари…

— Дъртата направо щеше да се подмокри от кеф — съгласи се Джемайма. — Само че ти беше нейната дъщеря мечта. Ти отговаряше на всичките й изисквания. Виж се само — отличничка, завърши Оксфорд отново първа, най-младата жена в управителен съвет в Сити, имаш две прекрасни деца…

— Тя от нищо не беше доволна — тихо отбеляза Тара. Нервно си играеше с колието си. — Каквото и да направех, все не беше достатъчно. Може би, ако и аз като Попи се бях оказала на прага на смъртта, тогава щеше да ме обича.

— Не обвинявай мен, Тара! Не съм виновна за отношението на мама и на татко. Никога не съм искала да се разболявам. И никога не съм търсила обичта им — не и по начина, по който ми я показваха. Знаеш ги какви бяха. Парите бяха всичко за тях. Така и не разбраха, че не искам пари. И все още е така! Наистина ли смяташ, че искам Локстън? Ще се откажа от къщата. Ще ти я дам, ако я искаш, Тара. След като е толкова важно за теб.

— Не, не разбираш. Проблемът не е, че искам Локстън, а че мама не е пожелала да ми го даде. Нищо не е искала да имам. Затова ми е толкова трудно. — Тя се извърна, за да се отдалечи от прозореца — явно ридаеше, съдейки по потръпващите й рамене.

— Поискала е да ми даде Локстън — тихо произнесе Попи, застанала до пианото, и прокара пръсти по пожълтелите клавиши от слонова кост. — Но не ми е дала онова, което наистина желая — свободата. Одобрението си за житейския ми избор. Уважението към моите ценности.

— О, боже, боже, боже! Това е ужасяващо трагично — провлечено изрече Джемайма. — Обаче според мен пропускаш главното. Мама може и да е решила да даде на малката Попи нещо повече, но в действителност се е отнесла еднакво и с трите ни. — Сестрите й се обърнаха и впериха погледи в нея. — Не разбирате ли? Най-скъпото нещо в живота й беше „Тревелян“. Огромната семейна компания, изворът на цялото ни щастие, източникът на нашето богатство. И тя ни даде тъкмо „Тревелян“… и на трите. А това е най-голямата ирония, понеже нито една от нас не го иска.

Попи учудено изгледа сестра си.

— Права си. Но ако е нещо толкова безценно, защо ще го дава на нас? Няма съмнение, че не може да ни се довери, всъщност не можеше да повери „Тревелян“ на никого след смъртта на татко.

— Имала ли е избор? — сви рамене Джемайма. — На кого другиго да я остави? В крайна сметка, само ние трите носим името Тревелян.

Тара се обърна към сестрите си. Беше поруменяла и очите й трескаво блестяха.

— Но старата кучка не се е задоволила с това, нали? В нейния свят никога нищо не е просто. Не е можела просто да ни остави компанията и толкова! Трябвало е да добави своето условие — противното извито жило на върха на опашката.

— Да. Трябва да призная, че това доста ме изненада. — Джемайма си спомни удивения шепот, разнесъл се в стаята, когато Виктор Голдблат бе добавил любопитното условие на Йоланда.

— Наистина не схванах — безпомощно призна Попи. Приближи се, коленичи до стола на Джемайма и умолително вдигна поглед към нея. — Разбирам, че е нещо ужасно и че е свързано с… нея.

Джемайма сведе очи към по-малката си сестра и я погали нежно по косата.

— Много е просто, Попе. Получихме „Тревелян“. Само че има уловка. Не утроим ли продажбите в рамките на една година, губим компанията.

Тара изсумтя и гневно избърса мокрите си бузи с опакото на ръката си.

— Ето това не разбирам. Как е възможно да ни поставя такава невъзможна задача? Можем ли изобщо да се справим?

Джемайма я изгледа ледено:

— Защото ако не го направим, Джека ще получи всичко.