Лулу Тейлър
Нежна империя (39)

39.

Тара реши, че в атриума е прекалено горещо в това време. През зимата там беше приятно топло, обаче в ден като днешния все едно се намираш в парник. Все пак това беше първият й обяд навън с приятелки, затова трябваше да се опита да се забавлява.

Със Сузана и Оливия се бяха срещнали в един ресторант в Челси за приятен и отморяващ женски обяд. Само че през повечето време бяха обсъждали положението с Джералд.

— Това е ужасно, скъпа — състрадателно каза Оливия. — Не знам какво ще правя, ако Джеръми ме постави в такова положение. Сигурно и аз ще го изхвърля.

— Не е толкова просто — рече Тара, но не се впусна в подробности. Въпросът беше твърде личен и болезнен.

— И какво ще правиш сега? — попита Сузана.

— Днес петима потенциални купувачи огледаха къщата — сви рамене тя. — На много хубаво място е.

— А ти къде ще отидеш? — попита Оливия, набоде си парченце маруля с вилицата и го огледа преценяващо.

— Не знам. Искам жилище с чар, с характер. Но за да се сдобием с нужната ни площ на половината цена на къщата в Холанд Парк… не знам. Може би ще се наложи да се преместим по̀ на юг.

— В Ричмънд ли? — учуди се Оливия.

— Или в Уимбълдън? — попита Сузана и си наля още малко газирана минерална вода.

— Мислех си за Клапам.

— О, горкичката! — рече Оливия. — Сигурна ли си, че е необходимо?

Тара се засмя:

— Не познаваш целия град, нали? Там има много чудесни къщи, при това на доста разумни цени. Човек може да си купи голяма къща на хубаво място и с голяма градина за около два-три милиона. А напоследък се намират и наистина изгодни предложения.

— Така ли? — смая се Оливия. — Само за три милиона?

— Да. Така че лесно ще си намеря нещо прилично за два пъти по-малко пари от сумата, която ще взема за Холанд Парк, и ще заделя нещичко, докато върна „Тревелян“ в играта или пък се наложи да се върна на предишната си работа.

— Ерик ще те приеме ли обратно?

— Надявам се — замислено отвърна Тара. — Знае, че съм адски добра в работата си.

— Да, обаче „Кързънс“ също обмислят съкращения, така дочух — изгледа я загрижено Сузана. — Знаеш, че в момента пазарът е доста свит.

— Да, всички сме го чували. Само че може да се прави още много бизнес и да се печелят много пари. Сигурна съм, че самоувереността ще спечели. — Усмихна се на приятелките си. — Пък и дори Ерик да не ме иска, ще намеря някого, който да ме иска. Или пък ще си отворя фирма. — Тя вдигна чашата си: — А сега искам да вдигна тост. Тази сутрин съпругът ми отлетя от „Хийтроу“ за Южна Африка. Бог ми е свидетел, че не му желая злото, но се радвам, че замина. През по-голямата част от живота си като зрял човек бях под неговото влияние и смятам, че вече е време да поема нещата в свои ръце и да заживея така, както искам аз.

— Само така! — възкликна Сузана и чукна чашата си в нейната.

— За теб, Тара — каза Оливия и присъедини чашата си към другите две.

— И… ще прекарвам повече време с децата. Трябва да ги опозная добре, не искам да израснат без мен. А сега, след като баща им го няма, ще се нуждаят от мен повече от всякога.

Всички отпиха от шампанското си. После Оливия каза:

— Но, скъпа… все пак Клапам… Честно, сигурна ли си, че не можеш да си позволиш нещо в Нотинг Хил при нас?

— Ще се учудите каква къща ще намеря — засмя се Тара. — Уверявам ви.

 

 

Тара седеше на бюрото в кабинета си и нахвърляше бележки в лаптопа си за стъпките, които трябва да предприемат през следващата седмица. Кабинетът вече изглеждаше съвсем различно. Беше наредила да приберат в кашони всички вещи на Джералд и да изхвърлят нещата, които не могат да се поправят, след като бяха пострадали от гневния му изблик, и сега кашоните бяха подредени в редици покрай стената в очакване да бъдат изпратени в Южна Африка. Звънна телефонът, докато тя попълваше една таблица, за да изчисли производствените разходи.

— Тара Тревелян — каза. Беше необичайно и приятно отново да използва моминското си име. Не се беше представяла като Тара Тревелян от Оксфорд.

— Тара, аз съм. Джемайма.

— Здрасти, Майми. Добре ли си? — Гласът на сестра й звучеше странно.

— Може ли да намина?

— Разбира се, не правя нищо особено. Децата си легнаха. Жалко, че няма да те видят, липсва им леля Майми.

— Скоро ще ги изведа навън за цял ден, но тази вечер трябва да поговоря с теб.

— Ела. Ще помоля Вив да ни приготви нещо вкусно.

Един час по-късно на входната врата се позвъни.

— Аз ще отворя! — провикна се Тара и се запъти към вратата. Отвори и се озова пред Джемайма, която беше с големи тъмни очила, макар че навън вече бе здрач. — Здрасти, скъпа. — Целуна Тара сестра си по бузата. — Нали не си шофирала с очилата, много е опасно.

— Не, не съм. Обаче докато паркирах, забелязах някой да седи в един ситроен срещу къщата. Наблюдават те. Изобщо не ми харесаха.

— Сигурно са от пресата. — Затвори вратата зад нея. — Мислех, че ще загубят интерес, когато Джералд напусне страната, но може би ще отнеме малко време.

Джемайма свали очилата си. Тара ахна.

— По дяволите, Джемайма! Какво се е случило?

Очите на Джемайма бяха подути и зачервени, клепачите й бяха посинели и прозрачни.

— Отидох да се видя с Хари. — Лицето й се сгърчи.

— Господи! Добре, ела в дневната. Ще ти налея бренди, а ти ще разкажеш всичко.

Настанена на дивана и загърната с кашмирено одеяло, за да престане да трепери, Джемайма отпиваше от коняка и разказваше на сестра си за случилото се.

— Значи той не е знаел, че бебето, което изгуби, е негово? — невярващо попита Тара.

— Ето това никога не съм можела да разбера и толкова много ме нараняваше. Когато абортирах, той се държа с мен толкова студено, толкова ужасно. Знаех, че случилото се с Гай го е оскърбило дълбоко, но се надявах, че заради бебето нещата помежду ни ще се оправят. Толкова много искахме дете, часове наред разговаряхме как ще го отгледаме. Искахме да имаме много деца, ако е възможно. Хари беше толкова щастлив, когато му съобщих, че съм бременна. Бях сигурна, че знае, че бебето не може да е на Гай, защото… с него правихме секс само веднъж… и по очевидни причини не стигнахме до края.

— О, Джемайма! — Тара се протегна да хване ръката й.

— Знам, знам… това е най-глупавата грешка, която съм правила. Иска ми се да не се беше случвало, но се случи. Смятах, че ще съумеем да го преодолеем, да го оставим зад гърба си и отначало сякаш успявахме. Но после внезапно Хари се промени. Стана студен, но отказваше да ми обясни защо. Започна да се държи с мен така, сякаш ме мразеше. Когато лекарят ни съобщи, че бебето е мъртво, той само сви рамене и излезе от стаята. Остави ме сама.

— Това обяснява всичко. Не го разбирах, Хари не беше такъв човек. Защо, за бога, е решил, че бебето е на Гай?

— Защото Гай му е казал.

Тара се смая:

— Как така му е казал? Нали Хари отказваше да се среща с него?

— Допускам, че Гай е научил за бременността и по необясними за мен причини е писал на Хари. Казал му, че връзката ни продължава от доста време и че бебето несъмнено е негово, че аз съм му била казала така.

Тара се приведе и разтри ръцете й. Бяха леденостудени въпреки топлата вечер.

— О, скъпа, Хари е постъпил адски глупаво, като му е повярвал. Защо е приел твърдението на Гай?

Джемайма се засмя горчиво:

— О, ти не познаваш Гай. Умело си служи с думите, страхотен манипулатор е. Използвал е неща, които съм споделила с него съвсем наивно. Създал е много правдоподобни сценарии. Не мога да виня Хари, че се е хванал на въдицата му.

— Все пак — тихо настоя Тара — трябвало е да поговори с теб. Майми, каква ужасна бъркотия!

— Цял ден плаках — призна тя. — Всичко е толкова непоносимо — тези недоразумения и болката. Само като си спомня как ме изостави, когато бебето ни умря…

— Как се развиха нещата днес?

— След като се разкрихме и уточнихме какво се е случило… ами, беше много странно. Двамата седяхме на пода в библиотеката, свити зад подвижната стълба. Представи си само — засмя се Джемайма, — цял огромен замък, а ние да се наврем зад стълбата. Дълго разговаряхме. Накрая Хари стана доста мълчалив. След това ме целуна по бузата и каза, че трябва да остане сам за малко. И изчезна.

— А ти какво направи?

— Не знам. Почаках. Отново изгубих надежда. Нуждаех се от него, но той не се върна. Накрая си взех чантата, качих се на колата и се върнах.

— Не се ли сбогува?

Джемайма поклати глава.

— Никъде го нямаше. Не си вдигаше телефона, не отговори и на съобщенията ми. Не можех да остана на онова място сама. Наистина имах нужда от нечие присъствие. Надявам се, нямаш против, че ти се натрапих.

— Не, разбира се. Радвам се, че си избрала мен. — Тара седна на дивана до сестра си и я прегърна. Никога не я бе виждала толкова обезсърчена. — Майми, ти все още обичаш Хари, нали?

Джемайма оброни глава на ръката на сестра си и кимна безмълвно.

 

 

В понеделник сутринта Попи забеляза, че Джемайма е изгубила обичайната си жизнерадост, но реши да не й досажда с въпроси. Явно докато някой преживяваше подем, друг изпадаше в криза. До неотдавна Джемайма беше щастливо омъжена, а Попи се опитваше да се справи с разбитото си сърце след раздялата с Том. А сега връзката на сестра й бе на труден етап, а нейната набираше сила.

Беше забравила, че когато си влюбен, целият свят ти се струва обгърнат от розово сияние. Беше абсолютно уверена, че с Джордж до себе си може да постигне всичко. Точно за такъв мъж беше копняла — чувствителен, артистичен, забавен и мил. Парите никога не бяха имали значение за нея, нуждаеше се от мъж, който да е на същото мнение. Обаче не беше сигурна, че ще го срещне. А после съдбата се намеси и й го изпрати. Какъв огромен късмет…

— Попи, внимаваш ли? — строго я попита Тара.

— Да, да — бързо отговори тя, прогони всякакви мисли за Джордж от главата си и изопна гръб. — Говореше за ремонта.

— Точно така. Минаха няколко човека от проектантското бюро, показахме им новите чертежи. Дизайнерите измислиха много изобретателни фалшиви стени, които ще сложат върху ламперията, ще я оставят непокътната, а освен това ще изолират влагата и така ще я съхранят.

— По-късно ще ни донесат мостри от етажерките и от другите мебели, така че нека всички се съберем в заседателната зала в три — каза Дона. — Най-важното обаче е да насочим вниманието си към рекламната кампания. Трябва да привлечем максимално вниманието на пресата. Искам да освирепеят за информация относно случващото се тук и да започнат да изпращат посланието, че се готви нещо голямо, вълнуващо и сензационно. Така, да поговорим и за приема, на който ще ходите в сряда. — Тя извади твърд картон от папката си и го побутна върху масата, за да го видят всички — беше голяма покана с релефни букви и с логото на Еф Еф Би на компанията на Ерин де Кристо.

— Приемът на Ферера — оживи се Джемайма. — Поканата е красива, нали?

— Напудрена, както очаквах — отбеляза Дона. — Доколкото виждам, приемът ще бъде в Спенсър Хаус. Грандиозно! Там не пускат всеки. Да знаете, че ви завиждам.

— Искаш ли да дойдеш? — веднага попита Тара. — Сигурна съм, че ще успея да го уредя.

— Не, може да се получи малко неловко, там ще бъде предишната ми шефка. Една приятелка от лагера на Де Кристо ми съобщи имената на някои от хората, които ще присъстват. Само знаменитости, много, много бляскаво събитие. — Тя изреди имената на няколко холивудски актриси, популярни модели, бизнесмени и влиятелни представители на медиите.

— Впечатляващо. Този тип пипа адски здраво — рече Тара.

— Затова и трите трябва да надскочите себе си за това парти. Искам да ви забележат! И трябва да създадете колкото можете повече връзки! Очаровайте колкото може повече журналисти, изглеждайте блестящо и, за бога, сложете си „Чаена роза“! — Погледна към Джемайма. — Между другото, Нийв ще присъства.

— Така ли? — Джемайма за миг се оживи, но после лицето й помръкна. — Няма да се съгласи да рекламира парфюма ни, след като се стреми към бъдеще в киното. Може би й се иска някой ден да стане лице на „Шанел“, а не на „Тревелян“.

— Не се знае. Все пак опитайте да я омаете. Подготвила съм всичко за сряда, ще направим и невъзможното, за да влезете в новините. Запазила съм апартамент в хотел „Дюк“ на „Сейнт Джеймс“. На няколко минути от Спенсърс Хаус е. Там ще се приготвите, затова искам да сте там не по-късно от сряда на обяд.

— Какво ще ни правиш, за бога? — попита Попи малко изплашено.

— Ще видите — усмихна се тя. — Обещавам, че ще ви хареса.

 

 

— Какво изрови? — попита Флик. Притисна телефона до ухото си и се завъртя на стола, за да се обърне към реката. Обичаше да седи така, докато говореше по телефона. По този начин никой в нюзрума не можеше да чете по устните й или да гадае по изражението на лицето й.

— Немного — отговори Бен. — Ейдриън проследи най-голямата сестра днес. Нищо особено.

— Ами средната?

— Отидох до апартамента й, обаче от нея нямаше и следа. Нямаше я през целия ден, после изведнъж цъфна в къщата на другата в Холанд Парк.

— Мммм, може би съм сгрешила, възможно е инстинктът да ме е подвел. Нещо обаче ми подсказва, че съм права. Не ме питай защо. Опитахте ли да проследите най-малката?

— Никой не се интересува от нея, нали?

— Прав си. Ще следим другите две още няколко дни. Хрумна ми нещо. Искам да отидеш в онзи замък в Дорсет, който е на съпруга на Джемайма. Поразрови се и виж дали някой няма да изпусне сочна клюка или да ти подскаже някакви следи. И гледай да се върнеш с нещо, достойно за моите уши, ясно?

— О, мамка му, добре!

 

 

Джемайма почти не бе в състояние да се съсредоточи. Защо Хари не се свързваше с нея? Минаха два дни, а той не се обаждаше. Би трябвало да й каже какво изпитва сега, след като вече знае истината. Едва се сдържаше да не звънне в Хърн и да не помоли да говори с него, но го познаваше достатъчно добре и знаеше, че трябва просто да изчака.

Лаптопът я осведоми със звуков сигнал, че е получила ново съобщение по електронната поща. Бързо кликна на екрана с надеждата да е от Хари. Остана разочарована, съобщението беше от Али.

Здрасти, Джемайма,

Обади ми се, имам резултати.

Али

Веднага му се обади.

— Така, прегледах подробностите във връзка със завещанието на майка ти. Въпросът дали имате право да продавате е доста сложен и отговорът е в една от клаузите на приложенията, където са изложени преходните и заключителните разпоредби.

— Добре. Как стоят нещата с две думи?

Той замълча за момент.

— Не можете да продавате. Или по-точно можете, но трябва да предложите компанията първо на Джека Тревелян или Джека Фарнезе, зависи кое име използва в момента, и да й дадете възможност да ви направи оферта за исканата сума. Ако успее да ви направи такава или по-висока оферта, сте длъжни да продадете компанията на нея.

— Моля? Но това е лудост! Какво си е въобразявала майка?

— Е, несъмнено е искала да ви обвърже със семейния бизнес, нали? Боя се, че завещанието й е доста непоклатимо.

— Утехата е поне, че Джека сигурно не може да си го позволи — или поне така допускам. — Джемайма съобрази бързо: — Али, би ли се заел с издирването на Джека? Всички ние престанахме да мислим за нея и се надявахме, че повече няма да ни се наложи да се тревожим, но явно е по-добре да бъдем подготвени.

— Това все още ли е услуга? — попита той тихо и интимно. — Ако е така, ще трябва да помислим как можеш да ми се отблагодариш.

За свое учудване тя изпита отвращение.

— Ами… всъщност проблемът засяга компанията. Трябва да намерим Джека Фарнезе. — Така и не бе успяла да се накара да нарече Джека с фамилията, която бе получила при осиновяването си. — Ще ти изпратя папка с всички необходими документи като начало.

Али се засмя тихо.

— Добре, няма проблем. Ще се заема. Между другото, последният вариант на завещанието на майка ви има дата две седмици преди смъртта й.

Джемайма примигна.

— Две седмици ли? Какви са промените?

— Това не знам. Трябва да прегледам архива.

— Добре, Али. Благодаря.

— Винаги съм насреща.

Тя затвори телефона и замислено се загледа в него. Две седмици? Струваше й се прекалено кратък срок.