Лулу Тейлър
Нежна империя (48)

48.

Тара лежеше в леглото на хотелската си стая. Беше изтощена. В Ню Йорк беше невероятно горещо — беше забравила какви са летата тук.

Постара се да не се чувства твърде потисната заради срещите си през деня. Хората бяха учтиви, но жестоки по отношение на оценката си за „Тревелян“. Никой в Америка не се интересуваше особено от марката. Новият аромат беше доста добър, но щеше ли да се превърне в успех? Никой не се ангажираше с прогноза — невъзможно бе да отгатнеш мнението на средностатистическия купувач. Всички не проявяваха особен интерес и всички й задаваха едни и същи въпроси, които водеха до внезапен край на срещата. „Кого сте привлекли за рекламно лице на парфюма? Никого? О! Добре, благодарим ви много, ще го обмислим и ще ви се обадим, но честно казано, шансовете са нищожни. Съжаляваме. Довиждане.“

Тара се постара да се настрои положително. „Имам и утрешния ден — напомни си тя. — Очакват ме още две срещи, а ми трябва само един, който да клъвне…“

Възнамеряваше вечерта да се види със стари приятели, но след напрегнатия ден не й се срещаше с никого. По-добре да си поръча нещо в стаята и да гледа някой стар филм.

Преди това обаче реши да слезе в бара и да се поглези с голям и скъп коктейл, за да се освободи от напрежението.

Свали деловия си костюм, облече си къса рокля „Матю Уилямсън“ в ярки и дръзки цветове и обу сандали на висок ток — идеално за питие в хотелски бар. След това се огледа, среса си косата и слезе долу.

Запъти се към „Двора“ навън. Това беше светло и приятно открито пространство, където хората пиеха големи кани с мохито, маргарита и сангрия, докато хапваха бургери или пилешки шишчета.

„Ето това ми харесва в Ню Йорк — помисли си Тара, оглеждайки се наоколо. — Винаги енергичен, винаги интелигентен. Хората тук работят много, но умеят и да разпускат. Трябва да си наистина специален, за да успееш в този град.“

Поръча си мохито и след като й поднесоха коктейла, отпи от ментовата свежест, идеален избор за лятната вечер, и се зае да наблюдава как приятните млади нюйоркчани разговарят, пият, смеят се и се хранят. Преди колко време самата тя беше млада жена, отговорна единствено за себе си? Откога не си бе почивала така вечер, отпусната и същевременно напълно владееща положението?

„Никога“ — осъзна с изненада. В Оксфорд здравата се бе трудила, насърчавана от наситената академична атмосфера в колежа. Тъй като отчаяно се боеше, че няма да покаже всичко, на което е способна, непрекъснато слабееше, макар че постиженията й ставаха все по-добри. Когато завърши университета, вече беше невротичка с мания към кльощавото си тяло и с две завършени с отличие специалности. Една от големите банки веднага я назначи и Тара започна изкачването си към професионалния успех, трудейки се неуморно. Само че не можеше да се преструва на щастлива. Така и не усвои самоувереността на хората край себе си. Започна да си мисли, че никога няма да се научи как да живее. И тогава се запозна с Джералд.

Вече разбираше, че просто бе заменила един вид контрол с друг. Той сякаш я освободи с любовта и с всеотдайността си, но в действителност изгради за Тара нов затвор, който измамно приличаше на свобода. Започна да й нарежда как да изглежда и как да се облича, как трябва да бъде обзаведен домът им. Той реши кога трябва да имат деца, всъщност преди Тара да се почувства готова, макар че сега за нищо на света не би желала Едуард и Имоджен да ги няма. Само че навремето навикът й да се подчинява се бе вкоренил толкова дълбоко, че й бе невъзможно да го преодолее.

Само „Тревелян“ успя да я освободи. Едва когато се изправи пред предизвикателството, успя да направи нещо за себе си, и този единствен бунт сложи началото на поредица от събития, които доведоха до нейната свобода.

Сега разбираше, че я очаква нов живот. Ново начало. Нямаше търпение да се премести в новата къща в квартал, където никой не я познава, където тя и децата можеха да бъдат нормално семейство — е, поне доколкото е възможно, докато върху им все още тегнеше застрашаващият Джералд съдебен процес. И щеше да започне да се учи да си доставя удоволствие.

Усети прилив на сила и на оптимизъм. „Мога да се справя, знам го. Просто трябва да се постарая да намеря равновесието. Трябва да работя, но не за сметка на личния си живот. Трябва да се грижа за децата, но не за сметка на собствената си личност. Трябва да открия какво ми харесва в живота, освен работата, успеха и всички свързано с тях.“

Допи коктейла си и въздъхна щастливо. Обърна се и се накани да се върне в стаята си.

Видя го да разговаря във фоайето с мъж с костюм и се закова на място. Можеше ли да мине покрай него, без да я види? Може би, ако се шмугнеше… или пък бързо се обърнеше и се върнеше в двора, за да си поръча още едно мохито, докато той си тръгне.

Твърде дълго се колеба. Той вдигна поглед и я видя. Разпозна я на мига и се смути не по-малко от нея. Как да я поздрави? При последната им среща тя беше доста пияна и съвсем не любезна. Обаче възпитанието му надделя и той й се усмихна, извини се на събеседника си и се приближи до нея.

— Госпожо Пиърсън. Какво неочаквано удоволствие! Какво ви води в Ню Йорк?

— Добър вечер, господин Ферера. Тук съм по работа. Освен това вече съм Тара Тревелян.

Тя се опита да уцели правилния тон някъде между учтивостта и студенината. Щом се сетеше за приема, изпитваше неудобство. Е, щеше да бъде много по-груба, ако знаеше каквото знае сега — Ферера беше съдружник с Джека и най-вероятно финансираше съдебния й иск срещу сестрите Тревелян.

— Тара Тревелян. Звучи добре, разбирам защо родителите ви са ви кръстили така — усмихна се той. Изглеждаше много красив с изискания си ленен костюм на „Ралф Лорън“, който великолепно подчертаваше мургавата му кожа, кафявите очи и малко острата коса. „Не допускай да те омае“ — строго си нареди Тара. Трябваше веднага да си тръгне — да му обърне гръб и да се махне. В крайна сметка нали го презираше: този мъж се бе държал ужасно с бившата си съпруга, унищожаваше компаниите, които придобиваше, а най-лошото бе, че спеше с жената, която се опитваше да постави „Тревелян“ на колене. Само че добрите обноски до такава степен бяха станали втора природа на Тара, че тя не успя да го направи. Само попита хладно:

— А вие как се озовахте в „Гранд“?

— По работа, разбира се. Какво друго?

— Никога ли не почивате?

— Понякога. — Въпреки здравия си вид Ферера внезапно й се стори изморен. — Всъщност в момента ми се полага почивка. Вече месеци работя по европейското ни разширяване.

Тя не можеше да не го съжали. Познато й беше чувството на мъчително физическо изтощение, когато за почивка и дума не можеше да става.

— Все пак всеки трябва да зарежда батериите от време навреме, иначе съвсем ще рухне. А тогава каква полза от него?

— Такава нагласа е по-скоро британска, отколкото американска. Ние обичаме да натискаме педалите, да не спираме, да продължаваме напред.

— Нищо чудно, че всички получавате инфаркт и нервен срив на петдесет — остро отбеляза Тара.

Той се засмя.

— Приличате на сестра си. Приемете го като комплимент.

Тара впери поглед в него и бавно попита:

— На коя? На сестра ми Джемайма или на жената, с която спите?

Усмивката му леко помръкна. В очите му проблесна гняв.

„Прекалих — каза си Тара. — С какво този човек ме настройва толкова враждебно?“ После за нейна изненада той отново се засмя.

— Изобщо не се разкайвате, че се държите грубо с мен, нали? Много освежаващо. Имате ли планове за вечеря?

— Всъщност имам.

— Жалко. Надявах се да поговорим. Не можете ли да ги отмените?

— Не знам. Телевизорът ми може да се разочарова, ако не се върна, за да си изям салатата с него — кисело заяви Тара. После се опомни и възвърна хладното си държание: — Но мисля, че не е редно да вечерям с вас.

— Е, не желая да възпрепятствам толкова специален ангажимент, обаче много ми се иска да обмислите предложението ми. Знам, че имаме различия, но смятам, че ще бъде от полза и за двама ни, ако проведем трезв и цивилизован разговор.

Тара леко се изчерви при думата „трезв“ и се надяваше, че той няма предвид състоянието й, когато се бяха запознали. Не можеше да отрече, че Ферера е очарователен, освен това й допадаше, че той се опитва да флиртува с нея. Да се откаже ли от шанса да научи повече за него и за методите му на работа?

Ферера се досети, че съпротивата й отслабва.

— Хайде. Салатата си е салата. Знам едно много хубаво място. — Видя, че тя все още се колебае. — Досещам се какво си мислите. Смятате ме за свой конкурент. Какво ще кажете тази вечер всичко да бъде неофициално.

Тара скептично отбеляза:

— Който не вярва, да провери!

Той отново се засмя.

— Добре, нека просто се постараем, става ли? И двамата сме прекалено вманиачени по отношение на бизнеса, за да избегнем темата напълно. Но моля ви, наистина смятам, че би било добре да поговорим.

Тара се замисли. Празната стая и телевизорът внезапно не й се сториха толкова привлекателна перспектива. Съзнаваше, че трябва да се възползва от възможността да опознае Ферера.

— Добре, приемам. Къде мислите да отидем?

 

 

Мобилният телефон на Попи дрънна и тя вдигна.

— Нийв? Върна ли се вече?

— Направо не е за вярване! Върнах се и имам страхотни новини. Искаш ли да излезем да празнуваме?

— Веднага ли?

— Да, веднага. Желязото се кове, докато е горещо. Освен това искам да поговорим за още нещо.

„Имам нужда от нещо, което да ме развесели“ — помисли си Попи, а Нийв се справяше отлично с това. Загубата на Джордж — или който беше всъщност — започваше да я измъчва. Не само заради предателството и въпросите, които се нижеха в главата й ден и нощ, Джордж й липсваше. Той й бе помогнал да преодолее самотата след раздялата с Том и загубата на майка й. А ето че сега отново се чувстваше самотна и най-лошото бе, че никой не я разбираше: сестрите й не познаваха Джордж и тя не можеше да им разкаже какво й е причинил.

Срещата с Джека бе задълбочила депресията й. Утре щеше да предаде така нареченото предложение на Джемайма и на Тара, но се досещаше какъв ще бъде отговорът им.

Облече си хубава бяла рокля, сложи си панамена шапка и тъмни очила и се запъти към Сохо за срещата с Нийв.

Срещнаха се в частен клуб, пълен с красиви хора — актьори, актриси, модели — и техните екипи, филмови продуценти се бяха скупчили край масите и обсъждаха сделки с финансисти, режисьори омагьосваха журналисти и се опитваха да привлекат интереса им към най-новите си проекти. Редактори от вестници се договаряха с бивши съпруги на попзвезди за пълната и ексклузивна истина за цялата история.

— Боже, какво място! — примигна Попи. — Сестра ми Джемайма ходи по такива клубове. Даже ми се струва, че виждам няколко от бившите й гаджета.

Манекенката не изглеждаше впечатлена от известните лица наоколо.

— Аз предпочитам твоя клуб. Това място е прекалено показно и претенциозно. Само че тук никой не ми досажда.

Попи не беше много убедена. Дори отегчената момчешка група в ъгъла се пооживи при появата на Нийв и момчетата си зашепнаха силно. Тя изглеждаше шеметно както винаги с отрязаните дънкови шорти, обикновената бяла фланелка и ниските сандали „Прада“.

— Обикновено не го правя, защото съм изпила предостатъчно шампанско за един човешки живот, обаче сега ще поръчам. Задължително е, когато човек празнува — каза Нийв и весело плесна с ръце.

— Какво празнуваме?

— Да си поръчаме и ще ти кажа.

Когато пред тях заискриха чаши с шампанско розе на „Дом Периньон“, Нийв вдигна своята чаша и драматично, но приглушено изрече:

— Пред теб е новото момиче на Бонд!

— Не! — възкликна Попи. Смаяна впери поглед в нея.

— Да! — увери я Нийв и се засмя. — Но засега трябва да го пазиш в тайна. Официално още никой не знае. Ще бъде обявено на голяма пресконференция следващата седмица.

— О, Нийв, това е великолепно. Поздравления, много се радвам за теб. — Попи се наведе и я прегърна. Познаваха се съвсем отскоро, но наистина се бяха сближили. „Може би защото сърцата и на двете ни не са в този свързан с парите и с материалното благополучие свят — помисли си. — Не сме забравили наистина важните неща.“

— Искаше ми се да ти кажа, защото знаех, че ще се зарадваш за мен — призна Нийв. Първата ти мисъл не беше: „Хм, какво мога да спечеля от тази работа?“. А точно това чета по лицата на познатите си, дори на старите си приятели и на близките си. Разбира се, агентката ми е на седмото небе, вече си представя как печеля „Оскар“ — засмя се тя. — Казах й, че никой не дава „Оскар“ за това, че си облечен с възможно най-изрязания бански, а тя отговори, че няма предвид този филм, а може би някой от следващите.

— Ще станеш филмова звезда! — ухили се Попи.

— Така казват. Виж, задължена съм и на теб.

— За какво?

— Заради иглата и конеца, които извади в точния момент. След като ми се притече на помощ в тоалетната, имах среща с прочутия продуцент, той ме хареса и така започна всичко. — Нийв я изгледа с дълбоките си смарагдови очи. — Затова искам да направя нещо за теб. Искам да стана рекламно лице на парфюма ви.

Попи я зяпна слисано, докато осъзнае чутото.

— Моля? — прошепна, неспособна да повярва.

— Искам да участвам в рекламната ви кампания. При това не за много пари, а за каквото сте определили за целта. Наистина, Попи, длъжница съм ти. Парфюмът много ми хареса и мисля, че ще стане хит. Така че искам да го направя.

— Ами агентката ти?

— Ще й съобщя, че ще участвам в рекламната кампания и ако не й харесва… — щракна с пръсти Нийв, — да си ходи! Само че тя е толкова развълнувана заради филма за Бонд, че едва ли ще има нещо против.

— Толкова се радвам! — весело възкликна Попи и прегърна приятелката си, предизвиквайки завистта на рокерите в ъгъла. — Много ти благодаря, Нийв, това е най-прекрасното нещо, което би могла да направиш. Означава страшно много за нас.

— Искаш ли да ти кажа и другата причина, поради която реших да го направя? Защото ти не ме притискаше. Прие решението ми, когато ти казах, че не мога да го направя, и толкова. Уважи моя избор и това ми допадна. — Тя се усмихна широко. — Както виждаш, когато човек е добър, това наистина му се отплаща. Затова направих за теб и още нещо — внезапно доби сериозен вид тя.

— Какво?

— Историята с приятеля ти ме разтревожи. Нещо в нея ме смути. Освен това видях колко си разстроена. Изчезна искрата от очите ти, миличка, беше ясно като бял ден. Затова звъннах на един познат, който ми помогна миналата година, когато някакъв непознат ме тормозеше. Дадох му данните за приятеля ти, които знам от теб. — Тя извади от чантата си една папка. — Той се поразрови малко и ето какво намери. Не съм отваряла папката, ти сама реши какво да правиш. Успех, скъпа. Надявам се да научиш каквото искаше.