Лулу Тейлър
Нежна империя (7)

7.

Лондон може и да бе един от най-скъпите градове на света, но Попи въпреки това го обичаше. Винаги когато го прекосяваше, се усещаше съблазнена от очарованието му. Да, беше шумен, мръсен и пренаселен, но имаше толкова богата история и бе толкова красив и бляскав, че няколко грозни сгради от стомана и бетон не можеха да отнемат привлекателността му.

Остави зад гърба си поизбледнелите прелести на „Блумсбъри“ и се запъти към по-охолната част на града. Заобиколи Оксфорд стрийт с тълпите туристи и купувачи и зави към Мерилебън с изисканите магазинчета и бутици и с модерните барове и ресторанти. Мина покрай Харли стрийт и Уимпоул стрийт и пресече Оксфорд стрийт почти на Марбъл Арч. Вече вървеше към „Мейфеър“, където всяка кола беше огромен джип, лъскав черен даймлер или наперено порше и където улиците като че ли миришеха на пари. Попи нямаше усещането, че принадлежи към тази среда, но сякаш не биеше толкова на очи. Наоколо се мотаеха хора с банкови сметки поне колкото нейната, които се чудеха за какво да похарчат пари днес.

„Тревелян Хаус“ се намираше в изключителна част на „Мейфеър“ непосредствено преди „Пикадили“. Тук се намираха магазините, посещавани само от познавачи. Тук се намираха и галериите, които продаваха стари майстори, прекрасни персийски килими, окачени като картини заради съвършената си изработка, бижута, блестящи на витрините на най-скъпите магазини в света. На съседната Бонд стрийт бяха имената от модния свят: „Шанел“, „Тифани“, „Гучи“, „Версаче“, „Прада“, „Ралф Лорън“, „Аспри“ и много други. На по-дискретните улички в „Мейфеър“ луксозни бутикови хотели се гушеха редом до магазините, обслужващи изключително богатите. Тук се намираше и „Тревелян Хаус“, сърцето на империята „Тревелян“, една от последните прочути марки на луксозни стоки, все още в частни ръце.

Магазинът се намираше на приземния етаж — красиво помещение, където в орехови витрини бяха изложени множеството аромати, сапуни, масла и аксесоари. Полираните дъски на пода бяха застлани с ярки турски килими, а кожените кресла и ниският диван осигуряваха отмора за клиентите, докато се опиват от прекрасните аромати на „Тревелян“ и правят избора си. Лампи и старинни огледала създаваха ненатрапчива и приятна атмосфера.

На горния етаж се намираха старите работилници, където ароматите се създаваха ръчно. Сега всичко бе преместено във фабрика в Средна Англия, където шишенцата биваха пълнени и пакетирани на поточни ленти, а после ги подреждаха в кашони и ги разпращаха по цял свят.

Магазинът бе точно какъвто си го спомняше Попи. Той никога не се променяше — беше все така прецизно изискан и отморяващо тих като клуб за джентълмени. Тя надникна вътре, преди да се отправи нагоре към офисите на „Тревелян“, където всъщност беше центърът на събитията. Колкото и важна да бе компанията в живота й, Попи я бе посещавала само няколко пъти, най-вече като дете, когато майка им ги водеше на покупки.

Влезе в рецепцията и забеляза масления портрет на Сам Тревелян с висока яка и черно сако. Срещу него имаше по-модерна маслена скица на баща й с извити надолу крайчета на устните. Не изглеждаше щастлив от факта, че е наследил богатството на Самюъл.

„Той никога не изглеждаше щастлив — тъжно си каза Попи. — Дали двамата с мама вече са заедно?“

Изпита болезнена нежност, докато гледаше лицето на баща си. Може и да не беше идеалният баща, но въпреки това го обичаше. Най-ранните й спомени бяха за това колко е отчужден и недостъпен. Известно време като съвсем малка си бе мислила, че бавачката е истинската й майка, а родителите й са собственици на къщата, с които трябва да се държи мило. Разбира се, много скоро бе разбрала, че Сесил и Йоланда са истинските й родители, но години наред бе получавала от тях съвсем малко обич в сравнение с обичта на бавачката. Положението бързо се промени, когато Попи се разболя. Оттам нататък тя им стана любимка и се радваше на много повече внимание от страна и на двамата си родители. Сесил не даваше израз на чувствата си, но силно обичаше дъщеря си. Тя също го обичаше и му вярваше. Той се превърна в нейна опора, когато отношенията на момичетата с Йоланда станаха напрегнати по време на пубертета им.

Докато съзерцаваше портрета му, Попи си каза, че истинският му провал бе, че не успя да предотврати разединението на семейството. Не успя да ги спаси от Джека.

Приближи се към рецепцията. Служителката изви вежди:

— Да? — каза ледено и огледа късите панталонки на Попи и лачените й ботуши. — С какво мога да ви помогна?

Попи свали слънчевите си очила.

— Аз съм Попи Тревелян. Мисля, че ме очакват.

Служителката скочи на крака и се изчерви.

— Да, да, разбира се, добре дошли, госпожице Тревелян. Лейди Калторп и госпожа Пиърсън вече са тук. Последвайте ме, моля, ще ви заведа до залата.

Попи я последва по дълъг коридор и влезе в заседателната зала. Тара седеше в единия край и разлистваше някакви папки, а Джемайма стоеше до прозореца и тихо говореше по телефона, който бе притиснала към ухото си. Виктор Голдблат ровеше из някакви документи в куфарчето си, а останалите адвокати и директори седяха, пиеха кафе и разговаряха тихичко помежду си. Попи забеляза един поразително красив млад мъж, който помнеше, че разговаря с Джемайма след погребението. Значи работеше в „Тревелян“.

Тара вдигна поглед.

— Скъпа, вече си тук. Прекрасно. Можем да започваме. Искаш ли вода, кафе или нещо друго?

— Не, благодаря. — Тя остави чантата си върху масата и потъна в един стол.

— Веднага щом Майми приключи разговора си, можем да започваме — заяви Тара, изправи се и размести някакви документи. Изглеждаше дискретно шик както винаги. Днес беше с черна тясна вълнена пола на „Алберта Ферети“, която само жена с фантастични крака можеше да си позволи. Беше я съчетала с черни обувки с висок ток на „Шанел“ и с кремава копринена блуза със съвсем малки подплънки, които правеха силуета й волеви и делови.

На Джемайма, от друга страна, явно й беше писнало от официалното облекло и носеше тъмни джинси „Пол енд Джо“, кашмирена фланелка на райета, тъмносиньо яке на „Ив Сен Лоран“ и огромни слънчеви очила „Том Форд“. У нея се усещаше някакво напрежение, което сякаш подсказваше, че нещо не е наред. Приключи разговора и пусна телефона в чантата си.

— Добре — обърна се тя към масата. — О, вече си тук, Попи. Чудесно. Може би не е зле да започваме. Тази сутрин шофирах чак от Дорсет, така че да побързаме.

— Много добре — обади се обиграно Виктор Голдблат и я изгледа над стъклата на очилата си. — Моля, седнете, лейди Калторп, и започваме.

Трите сестри се настаниха една до друга от едната страна на дългата маса с лице към облечените с костюми мъже със сериозни лица от другата.

Един от по-възрастните мъже, когото Попи също бе мярнала на погребението, се прокашля и подхвана:

— Опасявам се, че нямам удоволствието да познавам добре дамите. Познавам госпожа Пиърсън — кимна той на Тара, — но не и вас, лейди Калторп, нито пък вас, госпожице Тревелян. Затова ми се струва, че е добре да ви представя присъстващите. Разбира се, познавате Виктор Голдблат, президент на „Голдблат Минденхол“, който от много години работи с „Тревелян“. Фирмата умело ни представя и ни съветва от дълго време. С него е Али Тендулка, много талантлив млад адвокат, който неотдавна се е присъединил към „Голдблат Минденхол“ и когото с радост приемаме в екипа си.

„Значи това е той — каза си Попи. — В крайна сметка не е от компанията.“ Забеляза, че Али Тендулка поглежда към Джемайма, която сякаш изобщо не забелязваше присъствието му.

По-възрастният мъж продължи да представя колегите си. Когато чуваха името си, всеки от тях кимваше и промърморваше няколко думи.

„Прилича на война между половете — помисли си Попи. — Типичната заседателна зала, пълна с мъже.“

— Чудесно е да се запознаем с всички вас — заяви Джемайма с равен глас, но сестра й знаеше, че това предвещава неприятности. — Само че кой сте вие, по дяволите?

— Разбира се, разбира се, трябваше веднага да ви се представя. Аз съм Дънкан Инглис, управителният директор на „Тревелян“.

— Главният? — изгледа го Джемайма.

— Да, скъпа моя. За мен е чест да направлявам тази прекрасна стара компания през последните две десетилетия — усмихна се той снизходително на Джемайма. — Надявам се да прецените за уместно да не мътите водата и да ми позволите да остана на кормилото на скъпия стар кораб, както би желал баща ви.

— Е, господин Инглис, не се съмнявам, че както вече прекрасно сте се осведомили, майка ни не е искала това, следователно корабът вече си има нов капитан. По-точно трима. Затова най-добре ще е да забравите за всякакво направляване и да ни кажете точно какво става тук, защото аз поне държа да узная защо, за бога, като гръм от ясно небе от нас се иска да поемем управлението на компания, която уж се развива толкова добре при сегашното си управление!

Попи прехапа устни, защото осъзна, че сестра й е изразила с няколко изречения онова, което притесняваше самата нея, откакто бе прочетено завещанието.

Тара отправи на Джемайма предупредителен поглед.

— Случилото се бе доста силен шок за всички ни — спокойно заяви тя. — Доколкото разбираме от условията в завещанието на майка ни, сега ние трите заедно сме президенти и изпълнителни директори на „Тревелян“.

— Точно така — обади се Виктор.

— Веднага ми хрумват няколко въпроса и не на последно място какви са нашите финансови пасиви от това наследство…

— Тук е счетоводителят на компанията — прекъсна я Инглис. — Сигурен съм, че той ще отговори на всичките ви въпроси.

— Не съм специалист по данъка върху наследствата — каза Пол Гланвил с напрегнат вид. — Занимавам се най-вече с ежедневното финансово състояние на „Тревелян“… — заглъхна гласът му под натиска на изпълнения с очакване ядосан поглед на Джемайма.

Тара изгуби търпение:

— Вижте, всички знаем, че има пролуки за данъка върху капиталовата печалба за преструктуриращи се предприятия. Убедена съм, че съществуват многобройни начини за реорганизиране на капитала с цел повишаване на ефикасността. Въпросът ми обаче е дали компанията е смятана за част от имуществото на майка ни или не.

За видимо облекчение на Пол Гланвил Виктор Голдблат се приведе напред, за да отговори:

— За личните дела на майка ви се грижеше Себастиан Фенуик. Той ще се присъедини към нас по-късно. Вече обсъдих въпроса със Себастиан и той ми каза, че данъците няма да бъдат проблем в случая. Обясни ми, че нужните попечителски дружества и офшорни холдингови компании са основани още преди години, за да може финансовите задължения да бъдат сведени до минимум. Освен това вие и сестрите ви от доста време сте директори в „Тревелян“.

— Така ли? — удиви се Джемайма.

— Точно така. Получавате годишна заплата, дялово участие и премии. Всяка от вас се е присъединила към борда на „Тревелян“ на двайсет и първия си рожден ден.

— Имате предвид онзи лист, който татко ме накара да подпиша в библиотеката? — попита Попи. Изглеждаше объркана. — Той не спомена нито дума, че ще ставам директор на компанията.

— Нито пък аз — намръщи се Джемайма. — Каза, че е, за да мога да си получавам парите, а не че ще бъда директор.

— Аз знаех — тихо каза Тара. — Аз поне знаех, че съм директор. Наложи се да ме уведоми, когато станах партньор в „Кързънс“. Трябваше да знам какво е дяловото ми положение, за да мога да заявя евентуален конфликт на интереси.

— Знаела си и не си ни казала? — обърна се Джемайма към сестра си.

— Е, знаех за себе си… Не бях сигурна за вас. Освен това какво значение има? Според мен е просто стандартна процедура за намаляване на данъчната тежест и за улесняване на пътя на парите на „Тревелян“ към нас. Не съм подозирала, че това изобщо ще бъде от някакво значение.

— А какво си мислеше, че ще стане след смъртта на мама и на татко? — попита Попи.

— Не знам — трепна гласът на Тара. — Явно съм оставила на тях да вземат решенията. В крайна сметка те изобщо не се съветваха с мен и не ми казваха нищо за компанията.

Джемайма забоде поглед в масата и заяви:

— Не знам как се чувствам от факта, че съм била директор, без да го знам.

— Родителите ви не искаха да ви натоварват с всекидневните проблеми, свързани с дейността на една компания — обади се Инглис, явно доволен от това, че напереният гребен на Джемайма бързо беше оклюмал.

— Е, сега доста ме натовариха — сряза го тя. — В действителност, господин Инглис, на нашите плещи пада отговорността да увеличим продажбите на „Тревелян“, и не просто да ги увеличим, ами да ги утроим за една календарна година, иначе кранчето ще пресъхне. Просто така. Затова искам да разбера точно в какво положение се намира „Тревелян“. Пред каква планина сме изправени?

Инглис погледна финансовия си директор, който се прокашля и се изправи.

— Дами, аз съм Саймън Вести и ще ви запозная набързо с финансовото състояние на „Тревелян“. Може ли да намалим осветлението, моля?

Намалиха осветлението. По задната стена гладко се плъзна дървен панел и се показа плазмен екран, който веднага светна. Името „Тревелян“ се появи, изписано със запазения златен вълнист шрифт на фирмата на тъмносин фон, и се разнесе романтична цигулкова музика.

„Тревелян“ — чувствено изрече женски глас с американски акцент, — дом на разкошните ухания вече повече от сто и петдесет години.

Последва кратко филмче, което с обич се спря най-напред на магазина в „Мейфеър“ и неговия изискан вкус.

„В продължение на десетилетия познавачите идват в «Тревелян» за най-разкошните ухания и за най-изключителните аксесоари в света — измърка гласът. — От създаването си в една бръснарница на «Пикадили» през 1848 година до днешната история на международния си успех… — последваха кадри от щандовете на «Тревелян» в прочути магазини в Лондон, Париж, Ню Йорк и Токио, — «Тревелян» винаги е синоним на високо качество. Предпочитана от царски особи и от звезди, марката е една от най-признатите и ценени в света на лукса.“

На обикновен син фон се появи шишенце с „Чаена роза Тревелян“. Дикторката поде историята на парфюма и на дългия му живот като любимо ухание в цял свят.

— За бога, спрете тази щуротия! — скочи на крака Джемайма. Някой изключи филма и лампите светнаха. — Да не мислите, че не знаем тези глупости? Набиват ни ги в главите още от раждането.

Инглис се усмихна и направи помирителен жест.

— Лейди Калторп, моля ви да запазите спокойствие. Просто исках да разберете, че и ние, сегашният управителен съвет и съветът на директорите, познаваме и разбираме марката не по-зле от вас. Искам да ви уверя, че тя е в сигурни ръце и че ние ще направим всичко по силите си, за да може продажбите да продължават да растат. Разбира се, увеличението, за което споменахте, е… хммм… ами, няма да го увъртам… амбициозно е. Би било паметно постижение за всички нас. Но аз съм убеден, че ще съумеем да го постигнем и че „Тревелян“ ще остане в частни ръце още много години. Ако позволите на Саймън да продължи, той ще сподели с нас отлични резултати.

Тара усети, че Джемайма няма да търпи повече глупостите на Инглис, затова побърза да се изправи.

— А сега, господа — хладно изрече тя, — надявам се, не възнамерявате да ни подценявате.

Настана мълчание, а бизнесмените се спогледаха.

— Какво искате да кажете, за бога? — Вдигна поглед Инглис към двете сестри с вдигнати вежди и с лукаво изражение.

— Не знам какво точно ви е известно за нас, но аз съм партньор в „Кързънс Прайвит Екуитис“. Управлявам портфолио на стойност милиарди лири. Свикнала съм да анализирам компании и техните пазари, да се доверявам на инстинкта си и да залагам на победители. Затова „Кързънс“ е един от водещите мениджъри на хеджингови фондове в света. Със сестрите ми сме тук днес, за да получим ясна представа за състоянието на „Тревелян“. Всички знаем, че майка ни не би искала от нас да повишим продажбите на компанията с астрономическа цифра, ако всичко беше наред. Искам да науча каква е равносметката и настоявам да го науча веднага. Ясно ли е?

Тара седна изискано и вдигна очаквателно глава. Джемайма последва примера й — седеше, вперила в директорите най-сполучливия си леден поглед. Дънкан Инглис изглежда се чувстваше неловко.

— Разбира се, госпожо Пиърсън — каза той и се прокашля. — В такъв случай ще помоля Иън да докладва продажбите.

— И никакви презентации на „Пауър Пойнт“, ако обичате — промърмори Джемайма. — Просто ни кажете.

— Да, да, разбира се. Така… — Той размести листовете пред себе си и неспокойно опипа възела на вратовръзката си. — Така, добре, размерът на продажбите тази година изглежда е… хм… продължава тенденцията, забелязана предишната година… по отношение… хм… ами… продажбите в страната… следват тенденция на спад с всяка следваща година, а продажбите в чужбина също са пострадали вследствие на стойността на лирата спрямо другите основни валути. Затова… ами… като цяло картината в момента е… разочароваща.

— Колко разочароваща? — остро попита Тара.

— Не регистрираме загуби, нали? — попита Джемайма невярващо.

Иън Кендал разлисти още някакви документи.

— Мммм… не. Не, не регистрираме загуби, обаче… ще трябва да направим още значителни съкращения, вероятно в оперативните и административните разходи и ако… ами… ако искаме да останем в играта.

Настана продължително мълчание, докато сестрите асимилираха новината.

— Извинете ме — тихо се обади Попи, — не разбирам нищо от бизнес. Да не би да казвате, че положението е лошо? Че „Тревелян“ вече не се продава добре?

— Така изглежда, Попи — каза Тара. — Трябва да прегледам цифрите подробно, но съдейки по езика на нашия директор по продажбите, човек не слуша такива приказки, ако всички черешки са си на тортата.

Някой се раздвижи от страната на масата, където седяха членовете на борда. Али Тендулка се облегна на стола си.

— Може ли да ви прекъсна за секунда?

Всички погледи се насочиха към него. Остави ги да го гледат доста дълго. Тъмните му кафяви очи за миг срещнаха изненадания поглед на Джемайма — и двамата знаеха, че тя нарочно го избягваше, но сега бе принудена да му обърне внимание.

— Господа — започна той, — когато Виктор ме привлече да работя за „Тревелян“, си направих труда да проведа доста подробно проучване. Наистина подробно. Запознат съм много добре със състоянието на тази компания и ви предлагам да престанете да заблуждавате дамите и да започнете да ги въвеждате в ситуацията. Защото ако вие не го направите, ще го сторя аз.

Напрежението в залата се покачи с няколко степени, когато всички осъзнаха думите на Али. Сестрите се спогледаха. Само Тара изглеждаше спокойна и невъзмутима. Джемайма бе смаяна, а Попи — изплашена. Инглис свали очилата си и ги изтри с мек плат.

— Много добре. Няма да увъртаме, дами… напоследък „Тревелян“ има трудности. Всъщност вече от няколко години регистрираме спад. Още докато баща ви беше начело на компанията, стана ясно, че светът се променя и че обръща гръб на „Тревелян“. Сега положението е още по-лошо. Майка ви направи всичко по силите си, за да задържи компанията на повърхността, а и на световния пазар все още има добри места за бизнес, но тук печалбите спаднаха с четирийсет процента през миналата година. Можем да продължим да снабдяваме основния си пазар, но както стоят нещата, едва ли ще получим по-нататъшно развитие. При това положение марката е почти мъртва.

— Мъртва ли? — повтори Джемайма.

— Какво точно означава това? — настойчиво попита Тара. — И как компанията е успяла да издържи толкова дълго, ако е западала още когато е била управлявана от баща ни?

— Много просто. „Тревелян“ притежава щандове в някои от най-престижните магазини за търговия на дребно по света. Разпродавахме ги един по един, когато се нуждаехме от приток на свежи пари. Затова вече няма магазини „Тревелян“ — с изключение на този, над който се намираме в момента, разбира се. Осъществихме и значителни съкращения на разходите в централата и във фабриката.

— Но въпреки това… — смръщи се Тара и почука с писалката си по тетрадката. — Но винаги е имало достатъчно пари за акционерите? Достатъчно пари за нас? Майка ни изобщо не ни е намеквала, че финансовите ни интереси, свързани с „Тревелян“, може да се окажат застрашени.

— Майка ви се постара издръжките и дивидентите ви да бъдат редовно изплащани — сериозно отбеляза Дънкан. — Дори когато компанията трудно можеше да си го позволи. Освен това подозирам, че тя се е освободила и от съществени лични авоари — някои инвестиции и имоти тук и в чужбина. Бижута и мебели.

Тара изглеждаше шокирана, но нищо не каза.

Джемайма беше пребледняла и ръцете й трепереха.

— И кога точно възнамерявахте да ни обясните всичко това, ако Али и Тара не го бяха изтръгнали от вас насила? Каква е вашата роля за този упадък? — извиси глас тя. — Нуждая се от отговори, по дяволите!

— Майми, запази спокойствие, моля те. Не виждаш ли какво е направила майка? Ще поговорим за това по-късно. Преди това обаче искам да науча колкото може повече за положението ни в момента. — Тара посочи Саймън Вести с писалката си „Монблан“. — Вие можете да започнете пръв. Искам пълен доклад за настоящия персонал, за продуктовите разходи, продажбите, маркетинговите разходи и маркетинговия анализ. И ако не разполагате с всичко това подръка, ще поискам изчерпателният анализ на цялата компания да ми бъде изпратен най-късно до утре на обяд. Ясно?

Мъжете кимнаха. Деловият й тон ги бе направил хрисими.

— Добре. Тогава да се залавяме за работа.