Лулу Тейлър
Нежна империя (1)

1.

„Ама че ден се случи за скапаното погребение! — помисли си Джемайма и погледна с присвити очи ситните капчици, които тъмносивите облаци ръсеха цяла сутрин. — Ще си съсипя шапката «Филип Трейси».“

Когато селото се показа, Хари даде ляв мигач и подкара плавно ягуара по тясната алея към църквата. През целия път от Дорсет не си размениха нито дума. За кратко, след като се обади Тара, за да им съобщи за смъртта на майка им, Хари бе поомекнал и за пръв път от месеци бе прегърнал съпругата си.

— Господи, Джеми, много съжалявам.

Тя знаеше, че той си е спомнил за собствената си майка, която загубил едва дванайсетгодишен. Нито една жена не бе успяла да се доближи до дамата, въплъщение на съвършенството, която ги наблюдаваше от портрета в гостната.

На следващата сутрин обаче помежду им отново се възцариха обичайните студенина и отчуждение и Джемайма усещаше, че бойните действия не са далеч.

Погледна към съпруга си, докато той шофираше. Днес изглеждаше красив и елегантен — забравила бе, че може да бъде и такъв, стига да се постарае. Беше облякъл единствения си черен костюм, който винаги вадеше от гардероба за погребения или когато трябваше да замине за Лондон за среща със семейните адвокати — стар костюм, ушит за баща му на Севил Роу.

„И костюмът е като повечето ни притежания — наследен — помисли си Джемайма. — Само едно го интересува: нещата, които получава по наследство. Аз искам нещо ново, нещо свежо в живота си. Това е разликата помежду ни.“

Завиха покрай малката селска мера и видяха църквата. Недалеч бяха паркирани дълги черни лимузини, а отвън се виждаше катафалката, отрупана с цветя. Отпред се тълпяха хора — известните и уважаваните, и всички бяха познавали добре майка й. Имаше и скъпи лондонски автомобили, лъскави и изискани. Джемайма знаеше чии са — на хората, натрупали пари благодарение на семейството й.

Хари паркира колата и се обърна към нея:

— Добре ли си?

— Доколкото може да се очаква — студено отговори Джемайма. — В крайна сметка това е погребението на майка ми.

Свали сенника и се огледа в огледалото. Златисторусата й коса с по-светли кичури беше оформена в безупречен и строг кок. Малката й черна шапка с извито черно перо изглеждаше прелестно на фона на лъскавата й коса. Съчетаваше се прекрасно с класическия й тъмносив костюм от туид „Вивиан Уестууд“, който подчертаваше тънката й талия и извивките на тялото й. Джемайма примигна с големите си сини очи пред огледалото и се увери, че гримът й е безупречен. След това извади червилото си „Шанел“ и положи още един яркочервен пласт, докато Хари излизаше и отваряше големия черен чадър. Заобиколи от нейната страна да отвори вратата.

— Каква загриженост! — отбеляза тя.

Той само сви рамене и вдигна чадъра близо до колата, за да я предпази от дъжда.

„Нищо не може да накара Хари да забрави проклетите си добри обноски — помисли си тя. — Дори фактът, че ме мрази. Едва ли съжалява, че старата вещица е мъртва. В крайна сметка заради нея сме в тази каша.“

— Майми! — приближи се към нея Тара измъчено. Изглеждаше великолепно: с тясна пола от „Диор“, блуза с фльонга, черен кашмирен пуловер с остро деколте и огромна диамантена брошка с формата на водно конче на едното рамо. Прегърна сестра си, после отстъпи назад да я огледа. — Скъпа, толкова се радвам, че си тук. Господи, това е такава трагедия!

Примигна с влажните си сини очи към сестра си. За разлика от Джемайма тя беше тъмнокоса, а класическата й прическа с деликатни тъмни кичури беше подходяща за жена с изключително успешна професионална кариера, отвела я в най-престижните заседателни зали в лондонското Сити.

— Здравей, мила. — Джемайма разцелува по-голямата си сестра по двете бузи. — Наистина тъжен ден, но „трагедия“ все пак ми се струва малко прекалено. Едва ли настъпва краят на света заради смъртта на възрастна дама със слабо сърце и с дълъг и активен живот, през който е прецаквала всички останали.

— О, моля те, Майми, недей днес! Постарай се да мислиш за нея само най-доброто.

Хари пристъпи напред.

— Здравей, Тара, много съжалявам за майка ти — изрече той пресипнало и я целуна. — Ще ви оставя насаме и ще вляза да потърся място в църквата.

— Как са нещата? — прошепна Тара, докато го гледаха как се отдалечава.

— О, както обикновено — сви рамене Джемайма. — Все едно съм омъжена за камък. Къде е семейството ти?

— Децата са вътре с Джералд — кимна сестра й към църквата.

— Обзалагам се, че нямат никаква представа какво става — отбеляза Джемайма.

— Опитах да им обясня, че баба им е мъртва, но са много малки и не разбират какво означава, това.

— Горките мъничета! Ще отида да ги видя.

Тара я погледна признателно.

— Виж, трябва да вървя. В крайна сметка аз организирах всичко, разбира се. Виждала ли си Попи?

Джемайма поклати глава.

— Е, внимавай. Може да се наложи да я удържаш — изпаднала е в истерия, милата — предупреди я Тара и се запъти към викария, тракайки с високите токчета на обувките си „Лабутен“.

Хари беше изчезнал. Джемайма махна на някакви роднини и побърза да влезе в църквата. Приближи се до племенника и племенницата си, които седяха заедно с баща си.

— Здравейте, милички. — Целуна Едуард и Имоджен, а те вдигнаха към нея уплашените си личица. Зачуди се защо изобщо ги е довела Тара, но подозираше, че причината по-скоро е Джералд.

— Джемайма — кимна той с лъсналата си на светлината плешива глава. — Много печален ден, много печален. — Имаше звучен глас с мелодичен южноафрикански акцент. — Скъпата ти майка ще ни липсва.

— Щом казваш, Джералд — усмихна му се широко тя. Едно от удоволствията в живота й бе да се подиграва с помпозното поведение на нелепия си зет. — Не съм сигурна дали ти ще липсваш на нея в отвъдното. Все пак тя не можеше да те понася, както несъмнено ти е известно.

— Погребението едва ли е най-подходящото място за тези спомени — отбеляза той с обичайните си високомерие и арогантност. — По-уместно е да си спомним хубавите качества на майка ти.

— Ще се постарая. Кажи ми, ако се сетиш за някое. — Джемайма чу приглушено ридание от първия ред. — Извини ме, изглежда се нуждаят от мен другаде.

Завъртя се и се приближи към първия ред, където тъмнозелена кадифена пелерина, патладжанена барета и буйна тъмна коса се бяха свили на малка купчинка.

— Попи? — предпазливо попита Джемайма.

Сестра й вдигна глава — лицето й бе пепеляво, а очите й бяха подути и зачервени.

— Майми! — Отново избухна в сълзи и зарови лице в кърпичката си. — Ужасно е, нали? Не съм на себе си, откакто научих. Не мога да повярвам, че я няма. Не мога да повярвам, че оставаме сираци.

— О, скъпа! — Джемайма седна до по-малката си сестра и я прегърна. — Мама все някога щеше да умре, нали разбираш? А и не може да се каже, че сме бедни невръстни хлапета на път за сиропиталището. Тара е на трийсет и няколко, аз също съм почти на толкова, а ти си на двайсет и шест.

Попи шумно подсмръкна.

— О, знаех си, че ти няма да се чувстваш така! Винаги се владееш. Но не разбираш ли… става дума за майка ни. Мъртва е, няма я. Напълно естествено е да плача, да скърбя за нея.

Джемайма се загледа в тъмната къдрава коса на сестра си и погали почти разсеяно кадифеното й рамо.

„Божичко — помисли си, — и една сълза не мога да пролея! Май наистина съм ненавиждала дъртата кучка.“

Погребението премина като много други поводи, които събираха семейство Тревелян. Всичко бе организирано съвършено и с безукорен вкус, без следа от показност и суета.

Трите сестри стояха една до друга на първия ред. Зад тях бяха зетьовете и внуците на починалата, после следваха далечните роднини, местните величия и по-изтъкнатите приятели от Лондон. Жените бяха облечени с дискретни скъпи черни дрехи, с перлени нанизи и диамантени брошки. Присъстваха също адвокатите и директорите от семейната компания — много сдържани и почтителни, преструвайки се на опечалени.

Джемайма хвърли поглед през рамо и съзря цяла редица свадливи старчета с побелели коси или плешиви темета, с бръчки и сълзящи очи, взиращи се мъчително през очилата. Директорите на „Тревелян“, естествено, макар да не помнеше изобщо да се е срещала с някой от тях досега. Сред тях стоеше и един по-млад мъж, облечен различно — с елегантен тъмносив костюм, който Джемайма разпозна като „Прада“, и с ярка пурпурна вратовръзка от коприна. Това й допадна. В пурпурното имаше и нещо кралско, пък и нали то също бе траурен цвят!

Зачуди се кой ли е той. Беше по-нисък от Хари, обаче имаше широки рамене, които подсказваха източено и мускулесто тяло. Биеше на очи не само защото бе значително по-млад от околните мъже, а и защото беше по-тъмен — косата му беше почти черна, имаше гъсти вежди над тъмнокафявите очи и мургава кожа.

Тя отново се обърна напред. Сигурно беше един от онези противни, наети от майка й мъже, които се умилкваха и пълзяха пред нея, като че ли е богиня. Добре де, наистина беше собственичка на „Тревелян“ и държеше в ръцете си съдбите на всички тях — това несъмнено я правеше много важна, обаче Джемайма не се нуждаеше непрекъснато да й го припомнят. „Това я правеше адски непоносима“ — каза си тя.

Джемайма усещаше някаква възбуда в църквата, напрегнато очакване, което долавяше у всички — от Хари до служителите на майка си. „Всички се питат какво ли ще стане сега. Какво ще стане с «Тревелян»? Ами, добре дошли в клуба“ — помисли си.

Викарият произнесе обръщението си, в което описа жена, смътно напомняща майка й, чиито изключителни добродетели, „голямата й обич към хората“ и многобройните й благотворителни дела бяха пълна измислица. След това управителният директор на „Тревелян“, невзрачен възрастен мъж с грозни очила, се изправи да изрече молитвите и всички покорно замърмориха отговорите. Прочетоха още един химн, с това службата приключи и стана време да отидат в гробището за полагането на тялото.

Когато видя зейналия гроб, в който щяха да бъдат положени тленните останки на майка й редом до гроба на баща й, Джемайма за пръв път през този ден почувства нещо. Ужас.

„Не може да я положат вътре! — помисли си ужасена тя. Изглеждаше непоносимо тъмно и студено. Майка й винаги спеше на светлината на малка розова лампа в ъгъла на спалнята, защото мразеше тъмнината. — Значи все пак е мъртва.“

Безвъзвратността на случилото се я връхлетя с внезапна и неочаквана сила. Усети дълбок трепет в гърдите си и за миг се олюля. Протегна ръка и стисна палтото на Попи. Кадифето беше хлъзгаво и измамно в шепата й и за секунда тя се уплаши, че ще политне напред и ще падне. Тогава Попи протегна ръка и стисна нейната, а Тара пое другата й ръка.

Сестрите се държаха здраво една друга, докато обикновеният черен ковчег с тленните останки на майка им се спускаше в дълбокия изкоп. Викарият изрече последните думи от ритуала, с които напомни на всички откъде идват и в какво ще се превърнат.

— О, мили боже! — прошепна Тара. — Това е краят. Тя наистина си отиде.

Попи беше престанала да плаче и бе вперила надолу големите си зелени очи.

— Не мога да повярвам, че повече никога няма да я видим.

— Да — стисна ръцете им Джемайма, — извадихме късмет.