Мариус Габриел
Маската на времето (67)

Епилог
Някъде другаде
1993

Нортъмбърланд

— Да — каза Кейт. — Добре е. Да, ще й кажа. Благодаря.

Тя затвори телефона и излезе на терасата, на която в люлеещия се стол седеше Ивлин и се наслаждаваше на следобедното слънце.

— Кой беше?

— Редакторът на Ана от Маями.

Ивлин се усмихна и погледна към Ана и Филип, които бяха седнали в края на цветната градина, уловени за ръце, сякаш потънали един в друг.

— Ако се надява някой ден да я върне във вестника си, готви му се голямо разочарование. Така като гледам, този млад човек изобщо не възнамерява да я пусне.

— Не, мисля, че Макензи вече не очаква нищо от нея. Искаше само да й предам една новина за лекаря от Хаити.

— Льовек?

Кейт кимна.

— Очевидно е завещал богатството си за построяването на детска клиника в Петионвил. Ще се нарича фондация „Андре Льовек“.

Ивлин държеше напъпилата роза, която Ана й бе откъснала. Тя повдигна цветето към устните си и попита:

— Мислиш ли, че ще се зарадва?

— Той смята, че това ще й помогне да си изясни нещата за себе си. Ти знаеш, че много се бе разстроила от самоубийството.

— Но напоследък я занимават по-важни неща. — Ивлин протегна ръка към Кейт. — С всички ни е така.

Двете жени се спогледаха усмихнати и преплетоха пръсти.

Колко близо е бил всеки един от нас до смъртта — мислеше си Кейт. — Колко ужасяващо близо.

Собственото й тяло още не беше напълно излекувано, но вече бе позаякнало. Понякога, когато вървеше или когато повдигаше предмети, се случваше силите й да изневерят; понякога безпомощно търсеше думи, за които би трябвало лесно да се досеща. Дребни неща. Съвсем дребни неща. Въпреки уверенията на Рам Синг, че ще се възстанови напълно, още нямаше преки спомени за нещата, които се бяха случили между пристигането на дневника на майка й във Вейл и мига, в който дойде в съзнание в болницата; знаеше цялата история само защото те й я бяха разказали. Може би това бе за добро. Не беше в състояние да даде показания по разследването и арестуването на жестоките старци, които бяха платили на Карл Бек, за да нападне нея и Ана.

Но важното бе, че оцеляха. Слава богу, всички те бяха надмогнали личните и общите изпитания.

Ивлин все още съумяваше да се пребори с болестта, която непрекъснато я мъчеше. Не се предаваше — със същата онази желязна сила на волята, която бележеше целия й живот. Лятото вече беше в разгара си, а тя още бе с тях. До последния си миг, когато и да настъпеше той, щеше да си остане все същата — главата на семейството, техния водач.

Ана бе надживяла ужаса в пустинята. Филип Уестуърд бе пристигнал точно навреме, за да я спаси; няколко дни лежа в болница и беше на ръба, но след това прескочи трапа. Още не бяха разказали на Кейт всички подробности от случката в Ню Мексико. Може би никога нямаше да й ги разкажат. А може би и това щеше да е за добро. Сега, като гледаше красотата на дъщеря си, грейнала под златното слънце на английското лято, като гледаше щастието и жизнеността, които се излъчваха от нея както никога досега, Кейт разбра, че Ана не просто бе оцеляла. Бе изплувала сред сенките с цялото величие на женствеността си, с цялата красота на бъдещето пред себе си.

И Филип оживя. Чернилката в неговата душа бе може би най-дълбока и най-тайнствена. Бе убил баща си — странна и ужасяваща съдба за един човек. Кейт знаеше, че му бяха необходими много месеци, за да примири съвестта си с този факт; знаеше също, че без Ана той може би изобщо нямаше да се справи. Нейната сила го крепеше, а неговата сила крепеше нея. Между тях съществуваше пълна симбиоза. Бяха родени един за друг.

Толкова много се обичаха. Видя, че Ана вдигна ръка да погали Филип, и далечна болка жегна сърцето на Кейт, че нито тя, нито Ивлин бяха познали такава любов през живота си. Не им бил такъв късметът.

Но можеха да я изживеят чрез децата. В това съдбата бе благосклонна към тях. Огнената топлина на любовта между Ана и Филип ще сгрява живота им, а после, на свой ред, любовта на техните деца.

— Ще ида да й кажа.

Понечи да стане, но Ивлин я спря, стисвайки лекичко ръката й.

— Недей още — тихо рече тя. — Нека им се любуваме, без да ги притесняваме. Толкова са красиви.

Дали те с Дейвид бяха притежавали тази красота? Не си спомняше, макар че онзи ден през 1945-та, когато се разхождаха по същата тази тераса, се открояваше в паметта й с кристална яснота. Толкова ослепителен, толкова романтичен й се видя той тогава. Бе го погледнала в очите и бе разбрала, че е неговата спътничка в живота. Че съдбата е избрала нея за него и него за нея.

Още тогава знаеше всичките му недостатъци. Чак й се набиваха в очите; винаги успяваше да надникне в душата му. Горкият Дейвид. Горкият красив и слаб Дейвид.

Могла ли е да постъпи по друг начин?

Не. Отговорът беше категоричен. Бе го обичала. Може би не както се обичаха тези двама щастливци — те бяха минали заедно през огъня и бяха излезли от него пречистени. А те с Дейвид не издържаха в огъня. Глината се пропука и съдът се разчупи.

Но тя го бе обичала по свой начин. И още го обичаше, въпреки всичките му слабости и всичките му грешки. Но сега те нямаха значение.

Скоро ще бъде при него. Отсрочката свърши. Сърцето й подсказваше, че идва и нейният ред. Съвсем скоро, някъде другаде отново ще бъде с него, за да му даде утеха и прошка, и любовта, която никога не бе ценил в земния си живот.

Кейт не беше дъщеря на Дейвид. Подозираше го от толкова отдавна, а сега знаеше със сигурност. Но и това нямаше значение. Не съжаляваше за стореното.

Тъкмо напротив. Тъкмо напротив. Тя беше бездетна. Когато доведе Кейт в Англия, в живота й стана чудо. Така сама си бе дала онова, което инак никога не би имала — семейство. Бъдеще. Поколение.

Оставяше „Грейт Ло“ на Ана. Филип имаше достатъчно пари и воля отново да направи тази къща величествена, ако с Ана поискат това. В противен случай могат да я продадат. Няма значение. Наследството е тяхно, каквито и да са кръвните връзки.

Бавно се обърна към Кейт, която нежно съзерцаваше Ана и Филип. Отне ми толкова много време — помисли си тя — да кажа на дъщеря си, че я обичам. Но й го казах. Сега тя го знае. Направих поне това преди смъртта си.

Дълбочината на любовта му го плашеше.

Никога досега не бе обичал така силно. Не можеше. Почти през целия си живот бе заобиколен от сенки. Още не знаеше дали ги е отпъдил завинаги; едва дръзваше да вярва, че може би най-после се е отървал от тях.

Но едно му бе ясно: тази млада жена, която му се усмихва сега, ще го спаси. Тя и никоя друга.

Когато дойде в Америка, промени името си на Уестуърд^[1], защото това бе посоката, в която бе пътувал. Със слънцето. Следвайки светлите му топли лъчи. То го доведе при Ана. И при корените му.

Никога не си бе представял съвсем ясно какво ще прави, когато намери баща си. Въображението му не прекрачваше тази граница. Бе търсил дълго, дори без да знае какво точно търси.

Напоследък бе започнал да вярва — макар да знаеше, че може и просто да си го е въобразил — че баща му нарочно го бе принудил да постъпи така. Че е искал всичко да свърши по този начин.

Изстрелът бе разкъсал рамото му и засегна мускулите — щеше да носи белега до края на живота си. Но старецът се бе целил встрани, бе пощадил сърцето и дробовете му. И не изстреля втората гилза, дори когато Филип вдигна своя пистолет…

С последните си думи спаси Ана.

Клаус фон Йена бе живял като лош човек. Бе живял всред зло, бе оцелял чрез зло и си отиде със зло. Филип не бе религиозен в общоприетия смисъл на думата, но понякога си мислеше, че в последните си мигове баща му може би се бе докоснал до спасението. Може би искрици от него са полепнали по пръстите му и така е посрещнал безкрая — като малка светлинка в непрогледния мрак.

Може би не е имало друг изход. Като умираше, баща му го гледаше в очите и каза: „Echt… Ganz echt“. Думи на безмълвно одобрение. А може би и на благодарност.

Смъртта му бе чиста и бърза. Не като онази смърт, от която бе избягал през 45-та — да увисне на въжето с убийците. Загина като войник. Смъртта му бе щастлива. Нито капка от безкрайното унижение на един съдебен процес. През целия си живот Клаус фон Йена нито веднъж не се бе изправил пред проклятието на света, в който неговите собствени дела го бяха направили стократно по-ненавиждан от ярките смъртоносни влечуги, които бе избрал за свои приятели в пустошта.

През месеците, които изминаха от събитията в Ню Мексико, мъката на Филип утихна. Скриха се и сенките. В сънищата му вече не витаеха призраци. Не течаха кървави реки. Вече не.

Спаси го единствено любовта.

На четиридесет и седем години, животът му се промени. Сега притежаваше такова огромно съкровище, че чак потреперваше, когато го погледне; такова съкровище, пред което натрупаните досега богатства изглеждаха като пепел.

Единствено Ана имаше значение за него. Тя и никоя друга. Колкото по-навътре я допускаше в сърцето си, толкова повече светлина му носеше тя и го изцеляваше.

Веднага щом и двамата оздравяха, той се ожени за нея, ужасен да не би по някакъв начин отново да му се изплъзне. Загледан в тъмните й грейнали очи, той си каза, че никога повече няма да се разделят.

— Обичам те — рече й тихо. — Ти си моят живот, Ана.

— А ти си моят — отвърна тя.

Не знаеше по какъв начин бяха оцелели. Единственият отговор, който й идваше наум, беше, че силата на любовта им ги бе спасила. Та какво друго има в живота? Единствено любов. Тя бе великата спасителка. Великата целителка. Единственият път към бъдещето.

В сърцето й нямаше рани, както нямаше и по тялото си. Единствено любовта бе достатъчно силна, за да я спаси от всичките опасности, на които се бе изложила.

А в последното изпитание дълбоката връзка помежду им заякна така, както се калява стомана. Вече не можеше да се пропука, тя знаеше това. Ще ги крепи един за друг, докато остареят и побелеят. Пред тази увереност брачните им клетви бяха просто формалност.

Усети помръдването под сърцето си — сякаш ново цветно листче се разпукваше в нея.

Толкова го обича! Така се е мъчил досега!

Но тя ще възмезди страданията му. Беше се заклела в това. И то съвсем скоро, като положи в ръцете му първото им дете и види изражението на лицето му.

Джоузеф бе мъртъв. Лежеше в Латвия на дъното на безименен, неизвестен дори гроб. Но не беше забравен. И не беше съвсем мъртъв. Живееше чрез нея и чрез живота, който тя носеше в утробата си. Живот, който водеше от страшното минало към светлото бъдеще.

— Обичам те — каза тя и му се усмихна с ослепителната топлина на жена, която е изстрадала изкуплението за себе си и за своя любим.