Мариус Габриел
Маската на времето (33)

Италия

Санаториумът за белодробни заболявания се намираше в Арко, в най-отдалечения край на езерото, където казваха, че въздухът бил най-чист и най-свеж. Арко бе укрепен град на върха на хълм и приличаше на Йерусалим от някоя средновековна картина. Над него се простираха Алпите и колкото повече наближаваше Трентино, толкова по-снежни и по-стръмни ставаха върховете им.

Като дете Катарина мислеше, че раят сигурно прилича на тази болница — с високи палмови дървета, по коридорите се разхождат медицински сестри и навсякъде цари пълна тишина. Мислеше чичо си за обитател на този рай, за някакъв ангел. По-късно започна да осъзнава и други страни от живота, който той водеше тук от толкова години.

Единствен на света Тео я обичаше истински и макар да знаеше, че обичта му не може да промени съдбата й по никакъв начин, Катарина също го обичаше.

Тя избута инвалидната количка от отделението му в дневната стая, в която гореше печка от ковано желязо. Тъмната глава на Катарина бе приведена към сивите коси на чичо й и му шепнеше нещо разпалено.

— Няма да отида. Няма. Няма. Няма.

— Нямаш избор.

— Имам избор. Няма да те изоставя. Сега ти си единственото, което имам!

Той вдигна измъченото си лице към нея.

— Но там ще започнеш нов живот. Не разбираш ли? Тук няма какво да правиш.

Тя издърпа количката до прозореца и седна на пейката до него.

— Защо чак сега? — Гласът й беше напрегнат. Мътната зимна светлина осветяваше лицето й само наполовина. — Защо чак сега, след толкова много години?

Той й се усмихна.

— Днес толкова приличаш на майка си. Толкова си красива. Досущ като нея.

Тогава беше на петнадесет години. Каквато и красота да се криеше у нея, тя беше добре маскирана от беднотия и липса на грижи. Имаше невероятни очи — огромни, черни, блестящи, но те се криеха под провисналите й къдрици. Устата й също беше прекрасна — голяма и страстна, но пълничката долна устна беше обезобразена от цепнатина, която не беше зараснала напълно — сякаш някой я беше ударил.

Беше облечена в мазно авиаторско яке, щедро окичено с петна от масло, спирачна течност и керосин. Беше го намерила заедно с очуканите обувки с високи токове в един магазин за дрехи втора употреба. Черните чорапи с бримки отзад й ги бе подарила една жена от селото. Nonna никога не би й позволила да носи такива дрехи, но откакто нея вече я нямаше, никой не обръщаше внимание какво облича момичето. Харесваше й заплашителния вид, който й придаваше якето. А обути в тънки чорапи и високи обувки, краката й бяха съвсем като на голяма жена.

Напоследък се държеше предизвикателно и горделиво, защото осъзнаваше, че тялото й съзрява. Не само краката. Гърдите й вече стърчаха, полата очертаваше извивките на хълбоците, а в някои дрехи приличаше на осемнадесетгодишна.

Лицето на Тео бе унило, защото макар че ясно осъзнаваше всичко това, то все пак го смущаваше.

— Занимаваш ли се по английски?

Тя сви рамене.

Той се пресегна и докосна цепнатата устна.

— Имаш блестящ ум, Катарина. Наследила си го от него.

— Мразя го — каза тя с особен блясък в тъмните очи.

— Никога не си го виждала, значи не можеш да знаеш дали го обичаш, или не. Баба ти ми остави „Ил Ноче“ в завещанието си. Ако струваше нещо, щях да го продам, за да платим образованието ти. Но част по част, цялата земя отдавна е разпродадена заради мен, а старите селскостопански постройки не могат да послужат за нищо в наше време. Когато умра, то ще бъде твое. Та поне винаги да имаш покрив над главата си, бил той и надупчен като решето. Каквото и да мислиш за него, той е богат и влиятелен мъж. Ти имаш пламенна мисъл, моето дете. А пламъкът може да се разгори буйно, но може и да бъде потушен и да изгасне. Той ще се погрижи пламъкът ти да блесне ослепително. С негова помощ би се издигнала много повече, отколкото можеш да си представиш. Не пропилявай този шанс, детето ми. Не го прахосвай.

— Няма да отида! Имам избор и няма да отида!

Той се закашля — не остро, но безнадеждно, сякаш в гърдите му пукаха гнили съчки. Тя видя как изведнъж устните му посиняват.

Уплашена, хукна да му донесе чаша вода. Той я изпи на глътки между отделните спазми и полека-лека пристъпът отмина.

— Смърт — задъхваше се той. — Смърт, немотия, черен труд. Тук друго не те очаква.

Тя му показа ръцете си, целите в мазоли и с изпочупени нокти.

— Не се страхувам от работа.

Той взе ръцете й в своите. Все едно я галеха птичи крила. Не си спомняше някога да го е чувала да говори грубо или да повишава глас.

— Не ти е писано това, детето ми.

— Знаеш ли, че през всичките тези години nonna не е похарчила нито стотинката от онази жалка издръжка? — горчиво попита тя. — Спестявала я за мен. Разбрах това едва когато тя почина. Хиляда и петстотин английски лири. Това ми е писано, zio^[1].

Тео бавно отвори очи.

— Умирам, Катарина.

— Не! — извика тя толкова силно, че главите на околните извърнаха към тях и хората започнаха да ги оглеждат.

— Да — меко отвърна той. — Животът ми свърши.

— О, zio!

Очите й се наляха със сълзи. Тя обви врата му с ръце и притисна страна до крехките му гърди. Болните му дробове свиреха като пробити мехове. Той погали лекичко тъмните сплъстени кичури.

— Чуй ме. Моето предсмъртно желание е да отидеш при него.

— Не го казвай!

— Заради мен, Катарина. Направи го заради мен, ако не искаш да го направиш заради себе си.

Тя се притисна още по-плътно към него.

— Но той не ме иска! Отказал се е от мен, още когато съм била бебе. Защо ще иска да отивам при него сега?

— Може би е станало някакво чудо.

— Не. Иска да ме използва за някакви свои цели.

— Тогава и ти го използвай. Слушай мен, Катарина, защото аз го познавам. Той е човек, воден от желанията си. Има остър ум, но се поддава на чувствата си. Най-вече на гнева, страха и страстите си. Разбираш ли за какво говоря?

— Да — пошепна тя.

— Заради това винаги ще бъде слаб. Способен е да обича, но никога няма да обича когото и да било така, както обича себе си. Ако осъзнаеш тези неща за баща си, ще го разбереш. Може би дори ще се научиш да му влияеш.

Тя прехапа силно долната си устна — бе придобила този навик през последните няколко седмици — и в устата й покапа кръв.

Тео се намръщи, като видя аленото петно.

— Защо го правиш? Нима светът не те наранява достатъчно? — упрекна я той и пак се разкашля.

Изневиделица се появи една сестра, сложи ръка на рамото на Тео и твърдо каза:

— Прекалено дълго се застояхте, трябва вече да си лягате.

— Нека след малко — замоли я Катарина.

Сестрата огледа дрехите й строго и с нескрито неодобрение, и се отдалечи.

Тео се усмихна на момичето с безкрайна нежност. Очите им се срещнаха — нейните, блеснали от скрити сълзи, и неговите, обезцветени от болестта.

— Мило мое момиче, не можеш да отхвърлиш предсмъртното ми желание.

— Не — уморено отвърна тя. — Не мога.

— Ще заминеш ли?

— Да — с усилие отвърна тя.

Той затвори очи.

— Когато почина майка ти — тихо започна той, — исках да ти бъда като баща. Но заради това… — Той докосна гърдите си. — Но не можах заради това.

— Обичам те, zio.

— Довиждане, мило мое дете — нежно изрече той. — Ще се моля за теб.

Усилието, което трябваше да положи, за да стане и да подкара количката обратно към отделението, беше толкова голямо, че й причини физическа болка.

 

 

В автобуса за вкъщи седеше срещу трима юноши. Те лакомо се взираха в нея, шепнеха и се кикотеха. Тя не им обърна никакво внимание и прехапала устни, се остави на препускащите си мисли.

Катарина беше достатъчно умна, за да разбере, че стои на кръстопът в живота си. Той я викаше при себе си. Те го молеха за пари, а той й предлагаше дом. Да не повярваш.

Въпреки че никога не би си признала, дълбоко в сърцето си винаги бе таила скрита надежда някой ден да получи известие от баща си. Картичка или снимка, пък макар и само с най-изтъркан въпрос дали е здрава и как се развива. Но такава картичка не пристигаше. Година след година все не пристигаше, докато най-сетне през юношеството си Катарина достигна до окончателното ужасяващо заключение, че той отдавна е забравил за съществуването й. А сега пък това.

Катарина огледа чорапите си. Бримката бързо се катереше над коляното й. Повдигна полата си, за да види докъде е стигнала. Белналото се за миг бедро предизвика бурен кикот на отсрещната седалка. Девойката вдигна глава и изгледа последователно всеки един от тримата. Смехът им замлъкна и те млъкнаха засрамено.

Напоследък вече бе свикнала момчетата — и дори мъжете — по улиците да я заглеждат. Това я ядосваше, но от друга страна я радваше и караше сърцето й да тръпне в предположения. Да ти се възхищават, е скъпо удоволствие, но когато се взираше в лицата им, недодялаността на тези хора я отблъскваше.

В тялото й се събуждаха могъщи, но неясни инстинкти. В ярките й сънища се появяваше страст, но без някаква определена форма. Те се изпаряваха в мига, в който се събудеше, и тя оставаше да лежи в тясното легло с настръхнало тяло и разтуптяно сърце. В такива сутрини тялото й се разкъсваше в тъга и дива радост, в ярост и копнеж, а душата й болезнено се опъваше като хвърчило на канап. Да можеше да скъса връвта и да полети! Но все още не знаеше как. Още не познаваше пълното отдаване на чувствата.

Не помнеше миг, в който да не е съзнавала, че е по-силна от останалите хора. По-силна и по-умна. По-умна от другите деца в училище, които вечно я заяждаха и я замеряха с камъни, за да й причинят болка; по-умна и от учителите, които се опитваха да я наранят с още по-остри камъни, от които не оставаха синини — с думи; по-умна от намръщените братовчеди от Брешия.

Толкова умна, че повечето хора не можеха дори да осъзнаят до каква степен превъзхожда останалите. Знаеше, че nonna смята изключителния й ум за тъжна случайност. Само двама души бяха успели да проникнат донякъде в душата й и да разберат какви съкровища се крият там. По това време животът на Тео вече беше прикован с железни вериги към болничното легло и самият той бе също толкова отритнат, колкото и тя. При това го мразеха много повече, защото заради неговото лечение nonna се принуди да продаде земите на „Ил Ноче“; което просто подлуди намръщените братовчеди от Брешия.

Те я смятаха за упорито и непокорно момиче. Ако знаеха как ги нарича в мислите си, киселите им лица щяха да останат без капчица кръв от изумление.

Слънцето залязваше над езерото. Сгушена в авиаторското яке Катарина си припомняше колко пъти се е молила да бъде свободна. Питаше се как ли ще се изпълнят сега тези молитви.