Мариус Габриел
Маската на времето (65)

Ел Пасо, Ню Мексико

Паркира наетия крайслер пред малката кръчма в кирпичената барачка с тенекиен покрив зад бензиностанцията и влезе.

Всичко бе прегоряло от суша — както подхождаше на една истинска пустиня. В самото заведение нямаше никакви мебели или каквито и да било други удобства, с изключение на наредените зад бара бутилки. Едната стена беше окичена с евтини каубойски украси — старинни седла, миньорски лампи, карабина „Уинчестър“. На отсрещната стена очевидно некадърни аматьори бяха накачили главите на различни видове антилопи.

На бара седяха няколко одрипани на вид мъже, всичките с изцапани от пот шапки и с каубойски ботуши. Ана се запита откъде ли са дошли — нейната кола беше единствената навън. Когато тя влезе, безцелният им разговор спря. Няколко глави се обърнаха. Някой свирна от възхищение и последва груб смях.

Барманката — мършава жена на средна възраст — неприветливо измери Ана от глава до пети.

— Какво да бъде?

— Една бира, ако обичате.

Жената отвори запотената бутилка с дълго гърло и я плъзна пред Ана.

— Заповядай.

— А може ли и чаша, ако обичате?

Кльощавата жена взе чаша от полицата, небрежно я забърса и я постави до бутилката. Ана си наля бира, усещайки как мъжете я следят с поглед. Вдигна чашата към тях и рече:

— Наздраве.

Всички кимнаха в отговор. Бяха посивели мъже, с кафеникава на цвят кожа; жилестите им ръце бяха подпрени на издраскания бар, а възлестите им пръсти стискаха гърлата на бутилките. Наоколо не се виждаше нито една чаша.

Ана беше с джинси и размъкната фланелка и всички те се любуваха на гърба й. Затворила очи, тя благодарно отпи от бирата. Жаждата започна да я мъчи веднага щом се отклони от гъсто населените брегове на Рио Гранде и пое през пустошта. По време на дългото праволинейно пътуване през Тулароса Вели тя току поглеждаше с тревога вградения термометър в наетата кола и броеше наум километрите един по един. Беше зима и температурата бе поносима, дори по върховете в далечината се виждаше сняг, но тя рядко бе попадала на такова усамотено място.

Като се изключи невероятната ирония, че Джоузеф Красновски и майка й са живели толкова време в съседни щати, едва ли можеше да има по-голяма разлика между гористите долини на Вейл и тази палеща пустиня. В безкрайния океан от пясък, тръни и градински чай дори бетонните стълбове и телените мрежи бяха добре дошъл полъх от човешко присъствие. В продължение на километри единственият знак, че и други коли минават оттук, бяха мъртвите тук-там по пътя диви свине и зайци, с които сега гаргите си устройваха пиршество — когато крайслерът ги наближеше, се разлитаха на всички страни, а когато колата отминеше, отново кацаха около труповете на умрелите животни.

Това място бе свързано със страшни исторически събития — в миналото тук се бяха водили битки, а сега се използваше за ядрени опити и беше пълно с военни бази. Най-близкият град беше Аламогордо, а отвъд планината се намираше Тринити, където преди почти петдесет години е била взривена първата атомна бомба, променяйки завинаги историята на човечеството.

От това място идеално е можело да се види как неземният пламък лизва небето, а оглушителният тътен да се чуе съвсем ясно.

Ана се питаше отново и отново какво би могло да доведе човек да живее сред тази зловеща и забравена от бога пустош, но все не намираше отговор.

Пресуши бирата, докато разглеждаше избелелите флагчета зад бара, които рекламираха бира и тортила чиле. Каубоите отново си говореха тихо, но един се наведе към нея.

— Видях, че гледаш дупките. — Той почука с дебелия си пръст по бара. — Едно време каубоите пускали сребърен долар в дупката. За да се вижда кой колко пие и колко плаща, нали разбираш? Като си изпие долара, барманът изважда монетата.

Ана огледа плота и забеляза, че целият е на дупки с големината на монета. В дървото бяха останало няколко потъмнели мексикански песо, но самите дупки бяха празни.

— Или пък хвърляли тюркоази — намеси се друг. После отправи замислен поглед към барманката. — Не пазиш ли някое и друго камъче от едно време, Алис?

Жената сви рамене с безразличие.

— Имах навремето. Ама ги продадох на един колекционер. Вече не даваме на кредит — допълни тя и изгледа Ана някак остро.

Младата жена хвърли поглед към тях.

— Търся ранчото на Каплан. Казаха ми, че входът излиза на това шосе, но не можах да го открия.

— Каплан?

— Джеймс Каплан. Има ранчо някъде тук. Мисля, че се казва „Сан Андре“.

Набръчканите лица се мръщеха.

— Аз доколкото знам, няма такова ранчо тука — отвърна един мъж с рунтави мустаци като на Бил Коди^[1]. — Пък и фермер на име Каплан също няма.

— Не съм чувал за стадото на Каплан — съгласи се друг. — Какъв добитък гледа? Лонгхорн? Херефорд?^[2]

— Не зная — безпомощно отвърна Ана. — Той е специалист по влечуги.

За миг ченетата на всички увиснаха. После един се засмя.

— Иска да каже оня приятел с гърмящите змии. Името му е Каплан, така ли?

И други се ухилиха.

— По дяволите, то не е ник’во ранчо — подхвърли друг. — Освен ако не го кръстите ваканционно ранчо. Повече прилича на градски парк.

— Той не гледа добитък — допълни Алис, барманката. — Само змии и такива подобни.

Ана кимна.

— Май за него става дума. Можете ли да ми кажете как да стигна дотам?

— А-ха. — Мустакатият стана и показа изпотрошените си зъби в широка усмивка. — Освен ако не те е страх от гърмящите змии. Те интересуват ли те?

— Аз съм журналистка. Дошла съм да взема интервю от господин Каплан.

— То ’начи ще е първото дяволско интервю, което ще даде от трийсет години насам — изръмжа някой. — Тоя е самотен стар перко.

— Не можеш да го намериш, ’щото не си на верния път — обясни мустакатият. — А дори и да уцелиш верния път, няма никакъв знак. Каплан като че ли не посреща гости с охота. Ела. Ще ти покажа.

Ана бръкна в джоба си.

— Колко ви дължа? — попита тя барманката.

Някой подхвърли на бара няколко монети.

— Аз черпя.

Тя благодари на мъжа за любезността. В отговор всички докоснаха шапки. Тя последва мустакатия навън, усещайки как сбръчканите от ветровете очи напрегнато я проследяват. Някой каза нещо с тих глас и точно когато тя излизаше, пак избухна смях. След мрачината в кафенето блясъкът на пустинното слънце й се стори непоносим. Мъжът хвана нейната ръка със своята загрубяла ръка, за да й покаже върховете в далечината.

— Трябва да хванеш оня път и по него да излезеш от града. Караш покрай бодливата тел около петнайсет километра. После ще видиш едни дървета. Там живее Каплан. Има бая голямо място, ама не отглежда нищо. Както каза Ферди, то прилича повече на парк. Входът е дупка в бодливата тел и няколко струпани камъка. Те бяха варосани едно време, ама варта сигурно вече е паднала. Там завиваш. Къщата е на около шест километра навътре по пътеката.

— Толкова съм ви благодарна — усмихна се Ана.

— От кой вестник си?

Тя му каза.

— И имаш уговорка с Каплан? — удивен я попита той, докато Ана се качваше в колата.

— Нещо като уговорка — отвърна тя, без да затваря вратата.

— Верно? Казват, че бил начетен човек, ама със сигурност не му идват много гости. — Той потупа колата, все едно беше кон. — И умната сега. Да внимаваш с гърмящите змии.

 

 

С посипано с прахоляк огледало Ана тръгна по обратния път, следвайки безкрайната линия на бодливата тел. Пред очите й като тъмна болезнена сянка се мерна образът на Филип. Тя отхвърляше всякакви опити да изясни чувствата си към него, докато не приключи с тази история. Ще имат време да си уредят сметките и да изяснят истината, но когато му дойде времето. Първо тази история.

А и тя искаше да се добере до Джоузеф преди него. Каквото и да искаше той от него, нейното издирване беше по-важно. Тя имаше предимство.

Беше изпаднала в състояние на доста изострена нервност — дишаше ускорено и съвсем леко. Почти не се бе замисляла до този миг. Действаше, без да разсъждава — всеки неин ход беше логическо продължение на предишния. Въодушевлението вече се смесваше с ужаса; бъркотията от страхове и надежди в душата й не й даваше мира. През последните няколко часа бе стискала зъби толкова силно, че цялото лице я болеше; трябваше да полага съзнателни усилия да се отпусне, за да не скърца със зъби и да не стиска юмруци през цялото време.

Вече се доближаваше към края на дългия си път.

Отмина табела с надпис: „Аламогордо 27 км“. В това име се криеше някакъв зловещ отзвук. Защо от всички красиви места в Съединените щати бе избрал да дойде тъкмо тук? Може би се самонаказваше — като Каин, който бяга в пустинята, след като е убил брат си? Можеше само да предполага как убийството на Дейвид Годболд го е преследвало през десетилетията, отвеждайки го сред тази пустош под чуждо име.

Джоузеф. Колкото Аламогордо звучеше зловещо, толкова това име беше красиво. Красива история. Като съименника си от Стария завет — Йосиф, този Джоузеф също бе предаден в младостта си и бе хвърлен в яма. Както и онзи Йосиф, той бе попаднал като пленник в чужда земя. И пак като него бе оцелял, за да възтържествува в ново въплъщение.

Понесен от топлите течения, в прахоляка на пътя пред нея сякаш танцуваше някакъв зъл дух. Тя намали скоростта, когато той достигна крайслера и го заблъска, а по предното стъкло затрополи ситен чакъл.

Когато облакът прах се раздигна, Ана видя, че се е изкачила по малко нанагорнище. Отпред сред монотонния пейзаж се проточваше ивица дървета. Сърцето й подскочи. Пред очите й се простираше имението на Каплан.

Като наближи още повече, разбра, че ивицата дървета е всъщност огромна плантация — необичайна гледка сред цялата тази безводна пустош. Ана разпозна във високите бели стъбла с дълги миризливи листа, които не изгаряха и в най-жаркото лято, австралийски евкалипти. Бяха чужди на този пейзаж, но буйната им зеленина отморяваше очите.

Колко много години, колко пари и усилия бяха хвърлени, за да се посади тази гора тук? Крайслерът подскачаше по прашния неравен път и тя гледаше как правите редици дървета отлитат покрай нея като безкрайна армия на парад.

Мустакатият каубой бе казал, че мястото било доста голямо. По тези места, където се ширеха цели животновъдни империи, стотината акра, регистрирани на името на Джеймс Каплан не бяха нещо необикновено. На всяко друго място по света имението му би струвало колкото цяло царство. Ако гледаше добитък, тук спокойно можеха да се поберат многохилядни стада. Но той бе предпочел да превърне пустошта в райска градина. Необикновеният характер на този мъж, заради когото бе пропътувала толкова километри, вече започваше да си проличава.

Едва не отмина входа към имението; видя алеята сред каучуковите дървета чак след като я подмина. Върна се назад и забеляза купчината пясъчникови камъни, по чиято закръглена повърхност все още се държаха няколко люспи вар. Нямаше нито знак, нито табела, нито пък порта. Тя зави и тръгна по пътя.

Сред каучуковите дървета бе осезаемо по-хладно. Те хвърляха шарена сянка, която радваше уморените очи, а когато смъкна стъклото, усети във въздуха тежкия дъх на евкалипт. Този аромат бе натрапчив и доста екзотичен на фона на вечнозелените кактуси и чаените храсти в околността, но на Ана й се струваше прекрасен.

След няколко километра започнаха да се появяват и други дървета — в евкалиптовата плантация се врязваха цели горички писташо^[3], смокини и някакви големи дървета с големи листа, които й приличаха на бобени шушулки. Вече се виждаха и дебелите поцинковани тръби на огромна напоителна система. Тук-там почвата бе влажна от скорошно поливане. Тук сигурно има вода — колкото си искаш вода. Ана се възхищаваше на изразходваните усилия и средства и на желязната воля, която бе постигнала всичко това с тежък труд, която бе накарала пустинята да разцъфти.

И този път приликата с библейски Йосиф я порази. Той също бе накарал пустинята да върже цвят — бе превърнал Египет в градина. Дали е нарочно? Дали Джоузеф, чувствайки значимостта на името си, е следвал в живота си библейската притча?

Изведнъж напряко на пътя се изпречи врата. Ана спря колата.

Беше страхотно съоръжение — на височина около три метра, обкована с ламарина и повдигната на масивни каменни колони. Нищо не се виждаше през нея. От двете страни на вратата започваше висока телена мрежа, която се простираше надалеч в евкалиптовите насаждения. На вратата имаше една-единствена табела с простичките думи: „ВНИМАНИЕ: ГЪРМЯЩИ ЗМИИ“. На една от колоните имаше домофон от неръждаема стомана и звънец. Нищо повече — нито име, нито някакви подкани.

Тя слезе от колата и продължително натиска бутончето, питайки се дали в другия край на жицата се чува звън. Зачака, вслушвайки се в глухите удари на собственото си сърце и припукването на изстиващите ламарини на крайслера. Вятърът в пустинята бе горещ и сух. Тук беше влажен, ароматен и освежаващ като глътка вода.

Тъкмо се канеше пак да натисне звънеца, когато домофонът щракна и изпращя женски глас.

— Да?

Ана се доближи до микрофона.

— Бих искала да говоря с господин Каплан, ако обичате.

— Коя сте вие?

Ана се поколеба.

— Името ми е Ана Кели.

Нищо друго не можа да измисли. Поне пред този бездушен домофон сред евкалиптовите дървета.

Зачака отговор и по-нататъшни въпроси, питайки се какво ще отговори. Не последваха такива, но след известно време — доста по-късно, вратата издрънча тежко и на едната каменна колона замига жълта светлина. Трополейки като гръмотевица, железарията се плъзна настрани по специални релси — отзад се простираше дълга алея с високи плетове от двете страни.

Озадачена, известно време Ана се взира в алеята. Не се виждаше никой. После се качи в колата и мина през портата. В огледалото видя как вратата отново се плъзва и се затваря. Имаше нещо зловещо в този механизиран вход.

Малко по-нататък плетът изведнъж свършваше. Ана се изуми — оказа се, че пред нея се простира езеро, което блести ослепително на следобедното слънце.

То, без съмнение, беше изкуствено и покрай красивите извивки на бреговете му се простираха пясъчни плажове. По гладката водна повърхност се плъзгаха лебеди и разни други водни обитатели. По брега пък бяха насадени стотици фурми, чиито перести листа се отразяваха във водата.

Пътят следваше естествените очертания на езерото и на няколко места се откриваха разкошни гледки. От другата страна на пътя в дълги прави редици бяха насадени овощни дървета; сред тях работеха неколцина тъмнокожи — първите човешки същества, които виждаше, откак влезе в имението: един караше трактор, а двама-трима копаеха. Вероятно бяха мексиканци и като чуха шума от колата, спряха работа и се втренчиха в нея.

Това бе удивителен оазис сред пустинната равнина, заобиколен отвсякъде с маслиненозелен пояс от евкалиптови дървета. Ана си припомни всички възможни ситуации, които си бе представяла — как намира Джоузеф в болница или в някой бедняшки приют за старци, или пък сред многолюдните улици на някой голям град. Никога, даже и в най-смелите си фантазии, не бе и помисляла за такова великолепие, не си бе представяла такава Едемска градина, сътворена от човека сред пустинята.

Ето какво бе накарало Джоузеф да дойде тук. Не да живее като отшелник бе искал той, а да си създаде красиво, но тайно убежище. Фермерът Ферди каза, че приличало на парк. Но това не беше парк. Това беше Египет на Йосиф, земя на мед и мляко.

Когато заобиколи езерото, пред очите й се изпречи къщата. Очакваше да види каменна къща на два етажа, а тази тук беше ниска, дълга, западняшка фермерска къща с кирпичени стени, подпиращи греди и керемиден покрив. От едната страна стряхата излизаше доста навън и образуваше сенчеста тераса. Като доближи, Ана разбра, че тази къща е величествена по начин, по който една каменна двуетажна постройка би била смешна тук — тази къща сякаш органично принадлежеше на плантацията и идеално се вписваше в пейзажа.

Беше построена на височинка и заобиколена с високи палми, които подсилваха впечатлението за внушителност. Пред входа бе построен красив алпинеум, в който растяха какви ли не кактуси; ниски и високи, с бодливи плоски листа и ярки цветове.

Няколко коли и пикапа бяха паркирани в долния край на каменните стълби, които се извиваха нагоре през алпинеума към къщата. Ана паркира до нов на вид кадилак и пое дълбоко дъх. Цялата трепереше, обливаше я пот. Беше пристигнала.

Край на пътуването.

Искаше й се да разполага с двайсетина минути, за да си събере мислите и да се овладее, но вече беше прекалено късно. Отвори вратата и слезе от крайслера. В необятната тишина се дочуваха едва доловими шумове — далечно пърпорене на трактор, крясъкът на патиците в езерото. Заковала очи в кирпичените стени на къщата, Ана стисна чантата си, в която носеше дневника, и се запъти към стълбите.

— Веднага спрете на място, госпожице!

Тревогата в гласа я накара да замръзне на място. Към нея се бе упътил огромен тъмнокож мъж в гащеризон. Широките скули на лицето му подсказваха, че има индианска кръв; носеше в ръце сламена метла.

— Здравейте — поздрави младата жена. — Позвъних на портата…

— Не видяхте ли надписа? — скара й се той.

Тя проследи сочещия му пръст. На първото стъпало имаше табела: „Не излизайте от колата си и чакайте придружител“.

— Съжалявам, не съм гледала…

— Не мърдайте.

Той продължи напред, замитайки пред краката си със сламената метла. Ана озадачено го наблюдаваше. И в този миг видя как точно пред шумолящата метла късче скала се размотава и се плъзва напред. Дебелото шарено тяло на змията се полюшваше след извиващата се насам-натам заострена като стрела главичка.

Ана се смрази.

На ръба на стъпалото змията поспря. Мъжът с гащеризона подбутна метлата. Крайчецът на змийската опашка веднага се вирна във въздуха. Роговите пръстени сухо изтрещяха. Малките черни очички се взираха в метлата, а езикът ту се показваше, ту се прибираше в безустнестата уста. Мъжът престана да се движи. Ана забеляза, че е с гумени ботуши до коленете.

После змията пак се раздвижи и запълзя към алпинеума. Опашката й, прилична на дебел житен клас, се изгуби между камъните.

— Проблемът е, че не нападат просто ей така — каза мъжагата, обръщайки се към нея. — Проблемът е, че докато не стъпиш върху тях, ти изглеждат точно като прахоляк. През зимата винаги ти се махат от пътя. Понякога стават бели.

Ана обаче не гледаше към него. Застинала от изненада, тя разглеждаше алпинеума. Сред бодливите стъбла на кактусите се размотаваха други камъни и се движеха още петнисти сенки. Когато очите й привикнаха, тя успя да различи змии навсякъде — те стояха навити на спретнати колела или бавно и предпазливо пълзяха сред камъните. Алпинеумът беше жив и бъкаше от влечуги.

— Госпожице?

Тя не можеше да се помести. Потта бе замръзнала по кожата й. Никога преди не би казала за себе си, че се страхува от змии. Масово разпространените фобии й бяха чужди. Но сега стоеше на няколко метра от стотици змии, от които не я делеше никаква преграда. Дълбоко в съзнанието й един древен глас й нашепваше, че ако се помести, ще я нападнат. Мускулите й се бяха сковали сякаш в парализа, дори и гърлото й се бе схванало и тя едва дишаше.

— Госпожице? — Той внимателно я подхвана за ръката. — Няма нужда да се страхувате. Хайде сега, бавно и спокойно.

Той я подбутна напред и й се наложи да пристъпи, за да не се просне на земята. Ужасът я караше да си затвори очите и да чака змийските опашки да я заудрят. Но той не я остави да спре.

— Чуваш какви ли не глупости за гърмящите змии — каза той утешително. — Хората ти разправят, че можели да преследват кон по трийсет километра. Или че като убиеш едната, другарят й идва да те убие. Пълни тъпотии.

Той я насочваше нагоре по стълбището, без да пуска лакътя й. Веднъж я накара да спре и нежно подбутна една змия, която се беше изпречила пред краката им.

Ана изпитваше належаща необходимост да изпразни пикочния си мехур. Гърлото й бе пресъхнало и се бе стегнало като кокал. Едва смееше да извръща глава към камъните от двете страни на стълбището, но и без друго ги виждаше — геометрични мозайки от лъскави люспи: на ромбове, на райета, на квадрати; черни очички и съскащи езици; треперещи рогови пръстени, вдигнати нагоре. Някои бяха огромни — дълги по два метра и дебели колкото човешки крак. Ако искаха да я нападнат, нищо на света не можеше да им попречи да се изправят и да забият зъбите си в тялото й. От време на време издаваха сухо предупредително трещене, но нищо повече.

Ана си помисли, че вече разпознава миризмата — острият лъх на урина и гниещо месо от зоологическата градина. Чувстваше краката си омекнали и съвсем безсилни, но грамадният мъж я придържаше.

— Съвсем скоро научаваш какво красиво животно е — рече той. — Повечето хора ги убиват веднага щом ги видят. Но са красиво животно.

Най-сетне се изкачиха на входната площадка. Пред къщата имаше обширен вътрешен двор с голямо декоративно езеро, което стигаше от единия до другия му край. В спокойните води с цвят на тюркоаз сред лъскави тъмни листа плуваха снежнобели и кремави водни лилии. Езерото можеше да се прекоси по удобно наредените за тази цел камъни, които отвеждаха до входната врата на къщата.

Индианецът я пусна.

— Тук вече няма страшно, госпожице. Просто прекосете езерото по камъните. Змиите почти никога не влизат във водата. Държи ги навън от къщата.

Тя се разтрепери и като че ли поотпусна парализираното си тяло.

— Благодаря — промълви едва и най-после пое дълбоко въздух. — Съжалявам.

— Няма за какво да съжалявате.

— В цялото имение ли ги има? — ужасена попита тя, обърнала невярващи очи назад.

— Бъкат навсякъде.

— Но онези хора, които работят в градините…

Той почука гумените ботуши с метлата.

— Всички тук носят такива. Пък и се научаваш как да се оправяш с тях.

Тя отново потръпна.

— Никога през живота си не съм се страхувала толкова.

— Това е първоначалната реакция. — Лицето му бе безизразно, не се и усмихваше. — Другият път като дойдете, няма да е толкова страшно. А на третия път ще можете и сама да минавате покрай тях.

— Божичко — каза Ана и отново потръпна.

— Само трябва да се научите да ги виждате. Да привикнете очите си, мисълта си.

Около присвитите му очи имаше хиляди бръчици и тя изведнъж осъзна, че въпреки огромното си тяло, той е по-възрастен, отколкото изглежда. Посочи й вратата и рече:

— Чакат ви, госпожице.

Вратата на верандата се бе отворила и на прага стоеше възрастна жена. Обзета от усещането, че вътрешностите й са премахнати и на тяхно място е натъпкан памук, Ана се овладя и закрачи по камъните към входа.

 

 

Белокосата жена, която се бе представила като икономка, я въведе в огромна дневна — сякаш двойна страница от „Аркитекчъръл Дайджест“ — обзаведена красиво, но семпло с традиционни дървени мебели и китни мексикански килими по настлания с теракотни плочи под. Една от стените представляваше плъзгаща се стъклена врата, която водеше към малка веранда с панорамен изглед към имението и заснежените върхове в далечината.

— Имате ли визитна картичка? — рязко попита тя, неприветливо вторачена в Ана.

— Картичка? О, да, разбирам.

Тя несръчно заровичка из чантата си, откри една и я подаде на жената.

Икономката й хвърли един поглед, после вдигна лице с още по-ледено изражение.

— Трябва да ви предупредя, че господин Каплан не разговаря с журналисти без предварителна уговорка, госпожице Кели. Изгубили сте си времето.

— О, не съм — не става дума за интервю. — Тя преглътна. — Идвам по личен въпрос.

Неприветливите очи я измериха подозрително от глава до пети.

— Разбирам. Почакайте тук.

Жената излезе от стаята. Сърцето на Ана биеше толкова силно, че ударите му сякаш отекваха в притихналата стая.

Намираше се в къщата на Джоузеф. Оглеждаше се неволно, жадно търсейки да разбере нещо за човека, когото бе издирвала толкова дълго. Къщата бе приятно мрачна и след жегата навън, вътре й се струваше изключително приятно. На стените имаше няколко огромни платна. Над каменната камина висеше най-голямото от всичките, един триптих. Всяка от трите части, почти по два метра високи, изобразяваше гола жена.

Картината я привлече и Ана се доближи да я разгледа по-внимателно. В нейните очи това бе технически безупречна работа. Невероятните детайли на телата и фона бяха в стила на шестнадесети век и напомняха за Албрехт Дюрер; но картината със сигурност беше съвременна, а най-после Ана откри и подписа — Сеп Хилц, 1941. Лицата на жените излъчваха жестока красота, златните им коси бяха сплетени на плитки и откриваха мраморните им чела; реалистът бе изписал с любяща ръка дори най-малките подробности — зърната на гърдите им, ноктите на пръстите и чертите на лицата им.

Ана се обърна. Почти всички други картини в стаята бяха етюди с фигури, но други голи тела нямаше. На една се виждаше як селянин с ъгловато лице, който засяваше обляно в слънце поле. На другите бяха изобразени намръщени семейства, застинали в странно строги пози, както и възрастни хора със сурови, благородни лица, които четяха или седяха със скръстени ръце. Всички платна бяха в един и същи детайлно реалистичен стил. Свързваше ги нещо общо, което трудно можеше да се определи от пръв поглед. Може би някакво усещане за монолитност, най-после реши Ана. Вероятно защото всеки художник се бе старал да придаде на седящите фигури някак странно излъчване на неестествена тежест. От картините се излъчваше натрапващо се лично присъствие, което вероятно бе причината, поради която Джоузеф ги бе избрал. Може би сред тях се чувстваше в компанията на живи хора. Ана се трогна от очевидното му желание да се разтуши от самотата си в човешко присъствие.

Имаше само един пейзаж, маслено платно с хълмист европейски изглед на пищна златна пшеница под прихлупено бурно небе. В него също се таеше усещането за нещо свръхестествено. До него в голяма рамка бяха окачени пет змийски кожи с красиви странни шарки в кафеникави цветове.

Краката вече не я държаха и Ана седна. Пред нея имаше дълга ниска маса, на която бяха наредени какви ли не глинени фигурки. Тя се пресегна и взе една скулпторка на човешка глава. Тя бе толкова стара, че бе олекнала като картон. Сплесканият нос и пълните устни не бяха в никакъв случай красиви, но фигурката бе великолепна в примитивността си. Богатият накит от преплетени змии подсказваше, че това е глава на жрец или бог. Тя изглеждаше много стара, както и всички останали фигурки, които може би са били намерени при разкопки на обект от предколумбово време и имаха изключителна стойност. Ана я постави внимателно на мястото й.

— Госпожица Кели?

Не беше чула кога е влязъл. Подскочи стреснато и се обърна към него.

Възрастният мъж беше висок, опънат като струна. Наблюдаваше я, прилепил ръце до тялото си почти като офицер — военната осанка се подчертаваше и от изгладената риза и сиво-зелени войнишки панталони. На врата му бе вързано шалче в същия цвят. Буйната му коса беше съвсем бяла — сресана назад, тя откриваше високото му чело и стигаше почти до яката на ризата му; но веждите му бяха смущаващо тъмни, строго надвиснали над блестящите му черни очи. В брадата, подстригана така, че да разкрива само устните му, също имаше черни кичури.

Ана знаеше, че е поне на седемдесет години, но човек трудно можеше да повярва. Изглеждаше на шейсет. Кожата му бе доста почерняла от слънцето и макар да имаше резки черти, по лицето му нямаше ситни старчески бръчици, които да го състаряват.

Ана не намираше думи. Беше прекалено заета да изучава лицето му, да търси в него прилика с лицето на майка си и със своето собствено лице. Разпозна го веднага и с лекота. Познаваше тези черти и то от много, много отдавна. Отличителните му белези бяха нови за нея и все пак в тях тя откриваше нещо изконно познато, неизличимо отпечатано в съзнанието й.

Да. Това беше той.

Но в излъчването му имаше нещо необикновено, което я притесняваше. Позна го наистина, но това като че не бе онова лице, което бе бленувала толкова дълго.

Очите й инстинктивно затърсиха белега на челюстта. Там беше, под брадата; космите й прикриваха сребристите следи, които се проточваха до розовата кожа на устните и ги опъваха в неизменна гримаса, подобна на подигравателна усмивка. Когато заговори отново, Ана видя как долната му устна тромаво се усуква.

— Госпожица Кели?

— Да — най-сетне се събуди гласът й. — Аз съм Ана Кели.

Той се запъти напред и тя видя, че е със сандали и сиво-зелени чорапи на цвят. В едната си ръка държеше визитката й.

— Вие сте журналистка, така ли? — попита той, а розовата устна продължаваше да се криви.

Гласът му беше дълбок, като че ли по-старчески в сравнение с останалата му външност. Освен малко съскащото „с“ поради белега, той говореше спокойно, с някак книжен акцент.

— Да. Но, надявам се, икономката ви е казала, че това е… ъ-ъ… ъ-ъ… лично посещение.

Черните очи срещнаха нейните и тя едва не подскочи от уплаха. Припомни си какво бе казала Ивлин. „Тъмни, вълчи очи.“ В дневника Кандида също говореше за вълчия му поглед. Той бе толкова прям, че чак плашеше. Ето го лицето, което Кандида Киприани бе познавала и обичала. Ето откъде тръгва нейният произход. Тя се взираше със страхопочитание в него.

— Лично запитване?

Тя сграбчи чантата и й се стори, че дневникът тежи в нея като буца олово. Бе измисляла цели речи за този миг, но сега всички те се бяха изпарили от главата й. Беше неспособна да намери подходящите думи.

— Безкрайно много се извинявам, ако ви притеснявам — започна тя с пресъхнало гърло. — Можех предварително да се обадя. Може би така и трябваше да постъпя. Но толкова се страхувах, че ще откажете да ме видите…

— Какво лично запитване?

Поради шипящото „с“ въпросът прозвуча рязко, макар гласът му да си оставаше все така дълбок и спокоен.

Чувстваше се напълно безпомощна и се взираше в него, сякаш хипнотизирана от пронизващите черни очи.

— Н-не зная откъде да започна.

Той просто стоеше и я гледаше — възрастен човек с изправен гръб, сребриста коса и крива уста. Ивлин й бе казала, че белегът го обезобразява. Сигурно през изминалите години се е подлагал на пластични операции; струваше й се, че вижда къде челюстта е била наставяна и къде е присаждана нова кожа.

Изведнъж осъзна колко абсурдно се държи, как го е зяпнала като заек, заслепен от фаровете на кола.

— Извинявайте — каза тя, чувствайки как кожата й първо пламва, а после изстива като лед. — Сигурно ме мислите за малоумна. Името ми не ви говори нищо, нали?

— Не.

— Подозирам… подозирам, че онова, което ще ви кажа, може би ще ви шокира.

Той не отвърна. Тя продължи, чувайки как нейният собствен глас трепери.

— Майка ми се казва Катрин Кели. Моминското й име е Катрин Годболд. Родила се е с името Катарина Киприани. Майка й… майка й се наричала Кандида Киприани.

Не знаеше какво бе очаквала; това неумолимо лице пред нея като че ли не умееше да изразява изненада или учудване. Пък и излъчваше такова непоклатимо присъствие на духа, че надали бе лесно човек да го извади от равновесие. И все пак тя бе очаквала някаква реакция. Нямаше такава. Той просто си стоеше и я гледаше с неизменно изражение.

Чувствата й бяха толкова изострени, че вече бе на ръба на сълзите. Единствено безразличието му не й позволяваше да ги остави да рукнат.

— Господин Каплан — заекна тя, — поне някое от тези имена говори ли ви нещо?

Дълго време той не отговори. Втренченият му поглед бе някак страховит — студен и безчувствен като очите на змиите, които бе видяла навън.

— За какво сте дошли? — попита най-сетне той.

Тя потръпна, сякаш я удариха през лицето.

— Надявах се, че няма да има нужда от обяснения. Може би е станала някаква ужасна грешка. Но не смятам така. — Тя пое дълбоко дъх. — Истинското ви име не е Джеймс Каплан, нали? Родили сте се с името Джоузеф Красновски.

Тя затърси по лицето сянка на емоция. Нямаше. После продължи:

— Под името Джоузеф Красновски сте се срещнали с една жена, наречена Кандида Киприани в Италия, по времето на войната. Тя починала при раждане през 1945-та година. Детето — моята майка — оцеляло. Но оцеляло и нещо друго.

Тя бръкна в чантата си и извади дневника. После му го подаде.

— Заповядайте.

Очите му не се отделяха от нейните.

— А какво е това?

— Дневник. Дневникът на Кандида Киприани.

Най-после лицето на възрастния човек се раздвижи. Клепачите му бавно се спуснаха надолу. Изражението му бе странно; изведнъж й хрумна, че може би най-сетне е разбрал отговора на нещо, и този отговор бе предизвикал у него досада, дори някакво презрение.

— Значи — тихо рече той, — Кандида е водила дневник.

Най-малкото това прозвуча като признание и то малко я поокуражи, макар да се разочароваше все повече и повече от това ледено посрещане.

— Да. Водила е дневник. Той се загубил след смъртта й. Излязъл на бял свят едва миналата година и го изпратили на майка ми. Тогава тя започна да ви търси.

Най-сетне той протегна ръка, но не за поздрав. Искаше дневника. Тя му го подаде. Той го разгърна и се вгледа в чисто изписаните избелели страници. Цялата ситуация й се струваше някак недействителна. Бе очаквала, че след първия електрически миг на разпознаване с този мъж, ще се развихрят бурни емоции. С нея се случи точно така и то с такава сила, че бе разтърсена до дъното на душата си. Но той очевидно изпитваше единствено сухо подозрение. Преднамерено не я допускаше до себе си.

А ти какво очакваше? — запита се тя. — Да те грабне в прегръдките си, макар никога да не те е виждал?

Тя го изучваше с поглед, отчаяно питайки се как да пробие тази каменна стена. Този човек бе далеч по-впечатляващ, отколкото си бе представяла. Лицето му беше изключително. Имаше страховито излъчване, което донякъде й напомняше за Констанс Граф — това бе гордият авторитет, зад който се крият минали страдания. Но у него липсваше мекостта на Кони. Изглеждаше непоклатим. Като че ли дори я плашеше в известен смисъл.

Като че ли беше по-висок, отколкото бе очаквала. Възрастта не го бе съсухрила. Беше обут със сандали, което й се стори малко странно на място, където всички носят гумени ботуши, но инак стройната внушителна фигура вдъхваше респект — раменете му изпълваха сивата риза, а възлестите му ръце излъчваха сила. Без да вдига поглед от страниците, той попита:

— Как ме намерихте?

— Чрез Дейвид Левкович. Синът на Сол Левкович.

— А, да. Левкович. — И пак притвори клепачи със същото досадно презрение. — Той знаеше къде съм?

— Не точно. Той ни даде информация, която ни помогна да ви издирим.

Той я погледна, ако не и още по-студено от преди.

— Ние? — рязко изсъска той. — Кого имате предвид с това „ние“?

— Мен и майка ми. — Инстинктивно бе решила засега да не споменава Филип. — Точно сега майка ми е в болница във Вейл, щата Колорадо. Миналата година стана жертва на жестоко нападение и доскоро беше в кома. Затова сега аз съм тук на нейно място.

И отново тя очакваше някаква реакция, някаква проява на загриженост. Но не последва такава. Тя облиза изсъхналите си устни.

— Господин Каплан, дойдох тук, защото съм уверена, че съм ваша внучка.

Той бавно затвори дневника. Сега очите му станаха някак замислени и като че ли я преценяваха напрегнато.

— Това твърдение е някак необичайно — студено отбеляза той.

Ана усети как лицето й пламва.

— Не мисля. Не и когато човек прочете дневника. А има и друго доказателство.

— Друго доказателство?

Тя зарови отново в чантата си и измъкна снимката.

— Дейвид Левкович ми я даде. Беше поразен от приликата. Разбирате ли ме сега? — тихо попита тя.

Той разгледа снимката мълчаливо. Дори и да го бе развълнувала, лицето му почти не го издаде. Вдигна поглед към Ана.

— Да. Има прилика.

Тя се опита да се усмихне, но устните й трепереха.

— Не се радвате особено много, че ме виждате, нали?

Случващото не се доближаваше и на косъм до онова, което бе очаквала така трепетно. Струваше й се, че целият разговор тръгна накриво от самото начало, че нещата са несвързани, че нито едно от тях не е напълно логично. Беше дошла тук, готова да отдаде сърцето си, а се оказа, че навлиза в чужда територия, където е нежелана. И щеше да навлезе в забранената зона още по-навътре с един последен опит да осъществи връзка с този човек. Тя събра кураж и каза:

— Има нещо, което искам веднага да елиминирам. Важно е, дори и да не ви се хареса особено.

— Да?

— Мисля, че разбирам доводите ви да промените името си и да дойдете да живеете тук.

По-скоро почувства, отколкото видя, как цялото му тяло настръхна в очакване. Изглеждаше напрегнато като навита пружина. Лицето му също се промени и на него се изписаха суровите бръчки на възрастта и неверието.

— Да? — още по-тихо рече той.

— Успяхме да проследим част от живота ви. Смятаме, че сте избягали от Съветския съюз горе-долу между 1959 и 1960 година. — Тя се запъна, притеснена от суровия му поглед. — Дейвид Годболд е бил убит през 1960 година. Майка ми е видяла мъжа, който го е убил. Смятам… смятам, че ако се бяхте срещнали миналата година, тя щеше да ви разпознае.

— Миналата година — повтори той, без да изпуска нито за миг очите й. — А сега?

— Сега не помни нищо. Нараняванията, които е получила, са блокирали най-скорошните й спомени. Те може и никога да не се възстановят. Но се съмнявам, че дори и да се възвърнат някога, би ви обвинила за стореното. Аз със сигурност не ви виня. Не казвам, че оправдавам убийството на Дейвид Годболд. Просто го разбирам. Нито пък възнамерявам да ви причинявам неприятности заради онова, което сте извършили.

— Колко безкрайно мило — отвърна той.

Очите й се насълзиха при тази неочаквана хаплива ирония.

— Божичко, справям се наистина ужасно зле.

Разтри с треперещи пръсти слепоочията си, които внезапно бяха започнали да пулсират; струваше й се, че ще припадне от напрежение. Осъзнаваше, че е прекалено разстроена, за да продължава така още дълго.

— Просто не зная как по друг начин бих могла да подходя.

От насъбралото се напрежение и изтощение главата й кънтеше. Трябваше днес да си почине в Санта Фе. Да се втурне веднага насам беше глупава грешка.

— Натрапих ви се. Съжалявам.

Той прелистваше дневника. Заразглежда една страница срещу светлината, сякаш искаше да се увери в автентичността му.

— Откъде точно се появи този документ? — поиска да знае той.

Тя пое неуверено дъх.

— Очевидно е бил скрит в стаята на Кандида. Под една разхлабена плоча. В момента къщата се модернизира — един работник го намерил. Изпратили го на майка ми.

— Приятно — тихо рече той.

— Извинете?

— Приятна история.

— Не ми ли вярвате? — изумена попита тя.

Той не й обърна внимание. Поднесе дневника към носа си и подуши страниците.

Изведнъж й прималя — осъзна, че той я подозира в опит за измама. Подозира я, че се преструва и че дневникът е някакъв коварен шантаж. Ето защо се отнася към нея толкова ледено. Не вярва и грам от чутото.

Наранена до дъното на душата си, тя отвори уста да каже нещо, но не намери думи. Единственото, което усещаше, беше отвратителното чувство на отчаяние, което я присвиваше под лъжичката. Очите й се изпълниха с горчиви сълзи.

— Божичко — задави се тя. — Да не мислите, че ви лъжа? Била съм целия този път… Вие не разбирате… Вие не разбирате. Майка ми загуби месеци да ви търси. Дори ходи в Русия. Буквално се съсипа, за да ви открие… Сега и аз съм при вас… и… и…

Тя млъкна и не можа да продължи, защото в гърлото й сякаш бе заседнала буца.

— Госпожа Берг!

— Да, господин Каплан?

Ана се обърна. Възрастната икономка бе застанала на вратата.

— Госпожица Кели се разстрои — каза Каплан, без да вдига поглед от дневника. — Има нужда да си възстанови присъствието на духа. Бихте ли я придружили до една от спалните? Погрижете се да получи всичко, от което се нуждае.

— Моля ви — каза Ана, опитвайки се да се усмихне през сълзи, — това не е необходимо. Просто ще се кача в колата и ще се върна в хотела си…

— Като се измиете и отпочинете, ще се почувствате по-добре. Може би се нуждаете от нещо освежително. После ще можем да разговаряме по-разумно. Съгласна ли сте?

— Да — тихо отвърна тя.

— Моля ви, госпожо Берг.

Икономката се доближи до Ана и я хвана над лакътя.

— Ако обичате, елате с мен, госпожице Кели — каза тя със заповедническия тон на гувернантка.

Доволна, че ще може малко да отдъхне, Ана я последва. На излизане от стаята мъжът със сребърната грива дори не я погледна. Беше погълнат от дневника.

Икономката крачеше пред младата жена. Отминаха някаква отворена врата, зад която се виждаше просторно перално помещение с множество перални и сушилни машини. По-нататък имаше друго, още по-голямо помещение, цялото в рафтове, върху които бяха подредени цели редици стъклени буркани. Сякаш насън пред очите й се мернаха консерви с плодове, сладка и кисели краставички — реколтата от безкрайните акри насаждения. В следващия миг осъзна, че икономката вече отваря някаква врата в дъното на коридора.

— Тук ще се чувствате удобно — безцеремонно обяви тя. — Ей там има баня с чисти кърпи и сапун. Можете да легнете на леглото, ако искате.

С несигурна крачка Ана влезе в стаята. Огледа леглото, приятните на вид кресла и вратата към банята и сковано благодари:

— Това е много мило.

Икономката продължаваше да стои на вратата.

— Господин Каплан ми нареди да ви донеса каквото поискате. Чай? Кафе?

— Може би чай би било чудесно — призна тя.

Възрастната жена наклони глава.

— Ще се погрижа да ви го донесат веднага.

Тя излезе от стаята и затвори вратата.

И Ана чу как ключът прещраква в ключалката.

Стоеше в тъмното, напрегната и унижена. Изминаха много часове, откакто икономката я заключи. Така и не се върна с обещания чай.

Ана отдавна се отказа да удря по здраво заключената врата. Прозорците, на които и без друго имаше решетки от вито желязо в испански стил, бяха запечатани. Гледаха към пуст двор, опасан с тухлена стена, и макар много пъти да я обхващаше паника, Ана устоя на изкушението да счупи стъклата и да се разкрещи. Беше заключена тук по заповед на господаря на дома. Никой нямаше да дойде да я освободи, освен ако той самият не издадеше такова нареждане.

Без да иска, ръката й отново се насочи към ключа на лампата. Той щракна под пръста й, но все още нямаше светлина. В стаята нямаше ток. Нямаше дори вода в банята. Гърлото й гореше от жажда. Удобната наглед стая беше затвор.

Ана лежа на леглото и крачи из стаята с часове, гледайки как светлината отслабва с угасването на деня, а умореното й съзнание се бореше с въпроси, които бяха като че ли прекалено тежки, за да го раздвижат. Умственото и емоционалното напрежение се усилваха с всеки изминат час. Справи се много зле. Бе извършила някаква ужасна грешка. Знаеше само едно — че намери Джоузеф Красновски, а той не повярва на разказа й.

Това беше горчивата ирония. И в най-налудничавите си мисли за тази среща не си бе представяла нещата така.

Той я прие като натрапница. Като някаква авантюристична златотърсачка, която е съчинила цяла история, надявайки се да измъкне нещо от него — пари, собственост, наследство. Дори може би да го изнудва; да говори за убийството на Дейвид Годболд бе глупаво и не на място.

И той я затвори тук, както лесничеят би затворил бракониера. Остави я да се пържи в собствения си срам и ужас.

Всичко й се струваше неразбираемо, но се бе опитвала да види нещата през неговите очи. След толкова много страдание и изпитания сигурно е станал патологично недоверчив. След цял живот, прекаран сред сенките, може би вече действа безкрайно предпазливо.

Сигурно сега проверява истинността на разказа й. Изследва дневника. Прави проучвания, сравнява дати и места. Питаше се колко ли време ще му отнеме да се увери, че тя е тази, за която се представя. Да дойде и да включи лампата в този тъмен затвор.

А после какво ли ще прави с нея?

Под унижението и яда долавяше някакво тъмно подмолно течение. Тя не знаеше за нрава на този човек нищо, освен написаното от Кандида в дневника преди повече от петдесет години; а дори и Кандида не го бе разбирала напълно. Това бе човек, който — поне доколкото й бе известно — бе застрелял Дейвид Годболд като куче. И мисълта, че за да се защити е способен на още насилие, никак не надхвърляше границите на въображението…

Опитваше се да надделее страха и да разсъждава разумно. Тя му беше внучка, за бога. Беше уверена в това. Но дали и той е уверен?

Толкова неща я тревожеха. Това познато и все пак чуждо лице. Черните безчувствени очи, ухилената уста.

И тези странно грамадни картини. В тях също имаше нещо познато. Някаква смътна догадка. Напомняха й нещо, но не можеше да се сети какво. Нещо зловещо, нещо друго, което беше едновременно познато и неочаквано. Ана се опитваше да улови тези смътни мисли. Но оставаше в пълен мрак.

Вече трепереше почти непрекъснато. Когато слънцето залезе, в стаята първо стана хладно, а после студено. Парното не работеше, а топлината на пустинята сякаш се изпари с падането на нощта. Ана се сви от студ. Ако стане още по-студено, ще трябва да се увие в юргана.

Филип я бе предупредил да не постъпва така.

Филип е знаел, че Джоузеф Красновски няма да я посрещне с разтворени обятия. А тя не обърна внимание на думите му.

Но какво друго можеше да направи? Вече не му вярваше. Отчаяно искаше да се добере до Джоузеф преди него; нямаше никакво време за дипломатичност и кокетничене.

А сега изпитваше болезнена необходимост от него. Каквито и тайни да криеше от нея, никой друг мъж не бе обичала като него и сега се измъчваше, още повече че той не е с нея в тази бъркотия. Любовта към него сякаш се надигаше в душата й и тя копнееше за силата му, за утехата, която би й дал. Толкова се нуждаеше от него… Легна на леглото и се опита да си представи как ръцете му я обгръщат, а топлият му дъх гали косата й.

Изведнъж светът избухна в кървави отблясъци. Ръцете й се стрелнаха към очите й, за да ги предпазят от болката. Включиха осветлението. Чу и шумоленето на водата, която потече в казанчето в банята.

Примижала, Ана стана от леглото.

Ключът щракна в ключалката и вратата се отвори. На светлината бялата коса на Джеймс Каплан бе като сребърен ореол. Още беше със сивата риза и сивите панталони, но сега бе облякъл леко кожено яке, за да го пази от нощния хлад. Мъжът, който го последва в стаята, беше огромен. Ана разпозна индианеца, който преди много часове я придружи нагоре по стълбите. Пак беше с гащеризон и гумени ботуши. Те затвориха вратата и я заключиха.

Замлъкнала неуверено, Ана се изправи пред тях и всичките й гневни думи се изпариха. Очите на стареца бяха черни като нощта и в тях не се отразяваше светлина.

— Къде е Филип Уестуърд? — тихо попита той.

Тя се стресна.

— Откъде знаете за Филип? — попита тя.

Индианецът пристъпи напред с невъзмутимо изражение. Преди Ана да разбере какво се кани да прави, той вече бе забил нещо в корема й.

Останала без дъх, се преви надве от конвулсивна болка. Строполи се тежко на пода, а главата й се удари в плочите.

Чу над себе си дълбокия глас, който тихо съскаше.

— Къде е Филип Уестуърд?

Тя не можеше да проговори. Диафрагмата й още не се бе отпуснала.

Този път болката сякаш избухна между плешките й — мускулният спазъм опъна тялото й назад като лък. В един безкраен миг болката бе ужасна. После бавно отмина и се превърна в пареща топлина; тялото й се отпусна.

Чу тъничък плачевен стон и изведнъж осъзна, че го издава тя самата.

Грамадната ръка я сграбчи над лакътя и грубо я изправи. Краката й се преплитаха. Индианецът я хвърли на леглото и, впил болезнено пръсти в ръката й, я задържа изправена.

Вдигна замъглен поглед към двамата мъже, прекалено слисана, за да проумее какво става. Лицето на индианеца бе все така безчувствено, както и когато го видя за първи път, а монголоидните му очи бяха нащрек. Държеше нещо, от което стърчаха два дълги стоманени зъба. Очевидно някакъв електрически уред.

— Къде е Филип Уестуърд? — повтори старецът с все същия глас.

Ана видя приближаващите се електроди и панически запищя.

— Не зная! Оставих го в Ню Йорк!

Ужасните зъбци отново се забиха в стомаха й. Младата жена се сгърчи в конвулсии. Приведе се и сгуши глава между коленете си.

За известно време я оставиха на мира, а после пак я дръпнаха да се изправи. Кожата й пламтеше на мястото, където я бе допрял електродът. Цялото й тяло трепереше и тя прошепна:

— Моля ви, моля ви, не ми причинявайте повече болка…

— Къде е Филип Уестуърд?

— Не зная! Казах ви, оставих го в Ню Йорк! Не му казах, че идвам.

Този път електродите отново се забиха в корема й. Огромните зъбци сякаш потънаха в слабините й. Когато болката се превърна в парене, Ана вече не можеше да диша. Изви назад глава, скована от страх, че ще умре от задушаване. Като през червена мъгла видя две безизразни лица, които внимателно я наблюдаваха.

После железните пръсти я сграбчиха за врата и забиха главата й в коленете й. Парализираната диафрагма се отпусна и дробовете й изведнъж се изпълниха с въздух.

Каплан се приведе над нея, а обрасналото му в сребриста брада лице се доближи до нейното. Видя как розовата му долна устна се изкривява и дочу тихото съскане:

— Къде е Филип Уестуърд?

— Кълна се, че не зная. — Тялото й се разтресе в ридания, все още заклещено в желязната хватка на индианеца, а подпухналите й очи се взираха в пода. — Тръгнах, без да му кажа, че идвам тук! Той не знае къде съм.

— Защо не му казахте, че ще идвате?

— Исках да ви видя първа. — Започна да й се повдига. — Станала е някаква ужасна грешка. Казвам ви самата истина. Аз съм ваша внучка…

Огромните нокти на уреда сякаш раздраха бъбреците й. Тялото й се отметна назад. Те наблюдаваха как припадъкът отминава. По тялото й бавно се разля жареща, почти облекчаваща топлина. Ана се примъкна в далечния край на леглото и вдигна ръце да се защити.

— Можем ли да говорим? — тихо попита Каплан.

Тя кимна и го погледна през обърканите коси, които падаха пред очите й.

— Кой е той?

— Не зная — шепнешком отвърна тя.

Ужасените й очи не се отделяха от двата зловещи електрода.

— Беше ми любовник. Но не зная кой е.

— Как е възможно?

— Той ме излъга. Помогна ми да ви открия. Не зная защо. Едва преди няколко дни открих, че ме е лъгал. Затова и дойдох сама.

Индианецът се раздвижи и тя се долепи до стената.

— Мислите, че ви лъжа? — избухна тя. — Не му позволявайте да ме докосне!

Каплан я преценяваше с поглед, замислено пощипвайки осакатената си долна устна. Мъртвите черни очи бяха сякаш очите на змия — безчувствени и будни.

— На кого казахте, че идвате тук?

— На никого!

Индианецът я сграбчи за глезена и я дръпна напред. Тя пищеше, когато електродите се забиваха в хълбока й. В ужасяващата хватка на хиляди волтове напрежение гласът й секна и тялото й се сгърчи в агония.

Когато шокът най-сетне отмина, тя лежеше на пода като счупена кукла.

Примъкнаха я пак на леглото. Каплан се наведе над нея и се взря в очите й. Когато тялото й немощно помръдна, той тихо попита:

— Можем ли да говорим?

— Казвам… ви… истината.

Можеше само да оформя думите с устни. В дробовете й нямаше въздух.

— Кой е той?

— Не… зная.

— Защо е замесен?

— Не… зная.

— Какво иска от мен?

— Баща… му…

Каплан присви очи.

— Баща му — какво?

— Като вас… баща му… изчезнал по време на бойни действия…

Цялото й тяло пламтеше, струваше й се, че всичките й стави са измъкнати от ставните ябълки. Струваше й се, че ако я ударят още веднъж, ще умре.

— Рамон. Вода.

Индианецът отиде в банята и се върна с чаша в ръка. Изправи грубо Ана и допря чашата до устните й. Тя отпи, задавена от отчайваща жажда. Чашата беше малка и скоро се изпразни.

— Още — моля ви.

— След малко. — Каплан скръсти ръце. — Разкажи ми за бащата на Филип Уестуърд.

— Като вас — зашепна тя — бил войник… Изчезнал в края на войната… Филип мислеше, че е попаднал… руски затворнически лагер… като вас.

— Това ли ти каза?

Ана кимна.

— Каза ми… Търсил ви… цял живот. Искаше да ми помогне да ви намеря… Мислеше, че можете… да му помогнете.

— Да му помогна?

— Да му помогнете да открие дирите… на баща си.

— Какво общо има баща му с мен?

— Мислеше, че може да сте били… в едни и същи лагери… да знаете…

— И вие вярвате на тази история? — изсъска той.

— Не… зная — простена тя.

— Той не е такъв, за какъвто се представя. Нали?

— Не…

— Тогава какъв е?

— Не зная…

Изпищя при вида на индианеца, който отново насочи електродите към нея.

— Какъв е той?

— Не зная!

Сред цялата й болка някъде дълбоко в нея припламваше и ярост към Филип. Той е виновен. Сега я подлагат на тези мъчения заради него.

— Той ме използва! — Изпищя тя. — Не разбирате ли? Използва ме!

Пуснаха я и тя се търкулна настрани.

Каплан дълго и мълчаливо мислеше над последните й думи. От страх да не й причинят още болка цялото й тяло се тресеше с все сила, а зъбите й така чаткаха, че й се струваше, че звукът отеква в цялата й глава. Широко отворените й очи не можеха да се откъснат от уреда за мъчение в огромната мазолеста ръка на индианеца.

— Как мислиш, Рамон? — най-сетне попита Каплан.

— Дрехите й — отвърна грамадният мъж. — Прекалено добре изолират. Трябва да вкарам електродите право в мускула. Да се съблече.

Ана се отдръпна ужасена и изскимтя.

— Моля ви. Моля ви. Недейте.

Лека усмивка пробяга за миг по изкривената уста на Каплан.

— Мисля, че тя май казва истината, Рамон.

— Моля ви. Казвам истината.

— Не можете да сте сигурен, освен ако не се стигне докрай — отбеляза индианецът и погледна машинката. — Има още сума ти гориво.

Каплан се вгледа за миг в ужасеното лице на Ана със замислени черни очи. После съскащият змийски глас рече:

— Не искам да отиваме прекалено далеч с това. А може и да нямаме много време за тези твои играчки, приятелю.

Той седна на леглото край Ана. Тя уплашено се отдръпна, но той се пресегна и я сграбчи за китката. Пръстите му се впиха там, където пулсираше вената й; известно време той гледа стоманения „Ролекс“ на другата си ръка, отмервайки забързания й пулс. После дръпна фланелката й и я измъкна от джинсите.

— Не! — пищеше тя и се извиваше в ръцете му.

Желязната хватка на индианеца закова ръцете й отстрани към тялото и не й позволи повече да се движи.

— Няма да ти причиня болка — търпеливо каза Каплан. Вдигна фланелката и разгледа кожата на корема. После я обърна и огледа гърба. — Има малко изгорено.

— По телата има к’ви ли не белези — невъзмутимо обяви Рамон. — К’ви ли не петна и неща. Може и от насекоми да е станало така.

— Може — съгласи се старият човек.

Пуснаха я и тя изпълзя, колкото се може по-далеч от тях; после прибра колене и се сви на кълбо и само огромните й тъмни очи се виждаха през оплетената коса. Каплан взе уреда от индианеца и се запъти към нея. Тя неволно се сгърчи от страх и прилепи гръб о стената.

— Странно явление, нали? — тихо каза той. — Парен отдалече духа. Казваш ми истината, нали, моето дете?

— Да — пошепна тя. — Кълна се, че ви казвам истината.

— Виждаш ли, Рамон? Важно е да можеш да прецениш кога разпитваният казва истината. Ако преминеш тази точка, разпитваният навлиза във въображаем свят. Той възниква отчасти заради инстинктивния стремеж на разпитвания да избяга от действителността, отчасти от желанието да каже на онзи, който го разпитва, каквото и да е, само и само да се прекрати мъчението. Поставени в такива условия, разпитваните си фантазират какво ли не. Тогава процесът става антипродуктивен.

Широкото лице на индианеца не се промени ни на йота.

— Да, господин Каплан.

Старецът се изправи.

— Мисля, че сега можем да оставим госпожица Кели малко да си почине. Може би по-късно ще се появят още няколко въпроса. Но съм сигурен, че няма да ни се наложи да прилагаме повече натиск. Нали, госпожице Кели?

Ана едва-едва поклати глава.

— Добре — сериозно заключи старецът. — Отключи вратата, ако обичаш.

Индианецът се подчини. Ана ги гледаше как се канят да излязат.

— Почакайте — чу тя собствения си дрезгав глас.

Каплан се обърна, изпълнен с безразличие.

— Да?

— Вие не сте Джоузеф Красновски, нали?

Той отново се усмихна, а долната му уста се разкриви.

— Сладкото невинно момиченце. Вярвам, че това откритие наистина ти идва като гръм от ясно небе.

— Не сте Джоузеф.

— Не.

Тя прегърна коленете си с усещането как целият свят е само една голяма черна болка.

— Кой сте тогава?

— Този, който съм.

— Какво се случи с Джоузеф Красновски?

— Красновски? — И пак разкривената усмивка. — Не е ли ясно?

По страните й рукнаха сълзи, които я заслепиха и размазаха злото лице на човека на прага.

— Какво се… случи… с него?

— Върна се в прахта. Джоузеф Красновски е мъртъв точно от четиридесет и осем години.

Ана чу как вратата се затваря и ключът се превърта в ключалката.

Светлината угасна.