Мариус Габриел
Маската на времето (51)

Колорадо, САЩ

В Денвър валеше силен сняг.

От меко осветения, застлан с мокет коридор изникна Ана. Сградата на летище „Стейпълтън“ беше изпълнена с влагата на мокри чадъри, аромат на кафе и цигарен дим. Наредени в полукръг, безименните посрещачи очакваха пристигащите пътници. Погледът й се плъзна по тях и най-сетне откри своето име, изписано с печатни букви върху четвъртито парче картон в ръцете на униформен служител.

Бутайки количката за багаж, тя заобиколи преградата и без да се усмихва, напрегната се запъти към него.

— Аз съм Ана Кели.

— Ако обичате насам, госпожице.

Служителят взе чантата й и я поведе към едно гише, където чакаше огромен внушителен мъж със сурово лице.

— Филип Уестуърд — представи се той и здраво стисна ръката й.

Тихият глас по телефона я бе подвел. Първото, което й направи впечатление, беше шокиращият контраст между загорялото му от слънцето лице и морскосините очи. Беше облечен в прекрасно сиво-бежово бърбъри^[1], а отдолу се подаваха още по-красив костюм на тесни райета и огнена копринена вратовръзка, която изпъкваше ярко като кървав разрез на фона на бялата копринена риза. Косата му беше много тъмна и падаше напред, криейки или високо, или плешивеещо чело. Мъжът се извисяваше над Ана поне с една глава. Може би беше прехвърлил четиридесетте, но лицето му изглеждаше толкова съсипано, че човек трудно можеше да прецени възрастта му.

— Как е майка ми? — попита младата жена без никакви предисловия.

— В състоянието й няма промяна. Но се държи. — Филип я преценяваше с поглед. — Самолетът ми е готов за излитане. Мога да ви предложа кафе или нещо друго на борда. Но ако предпочитате да си починете на земята…

— Чувствам се добре. Нека просто да се придвижим до Вейл колкото се може по-бързо.

— Чудесно.

Той кимна на униформения служител и се запромъква из тълпата, а Ана следваше широкия му гръб.

С ясното съзнание, че се е държала повече от невъзпитано, тя се изравни с него.

— Толкова мило от ваша страна, господин Уестуърд. Не биваше да идвате да ме посрещате със собствения си самолет.

— Всичко е наред — отвърна той, очевидно без да се засяга от поведението й. — Радвам се, че мога с нещо да помогна. Насам.

В големия джип „Чероки“ ги очакваше шофьор, който ги откара до хангара за частни самолети. Всичко беше побеляло. Сгушена край господин Уестуърд, Ана гледаше как работниците от летището чистят снега от крилата на големите самолети. Лененият костюм в екрю и сандалите от щавена кожа бяха подходящо облекло за Маями. В самолета дрехите й се бяха овлажнили и изпомачкали и сега сякаш замръзваха по тялото й.

Филип забеляза, че тя трепери.

— Студено ли ви е?

— Пристигам от Маями. И започвам да си мисля, че съм проявила голяма глупост при събирането на багажа.

Той съблече шлифера си и го наметна на раменете й.

— Това ще ви свърши работа, докато се стоплите.

Ана се уви в бърбърито, опитвайки се да задържи топлината, която тялото му бе оставило.

Самолетът му беше бял, двумоторен, марка „Бийчкрафт“, и зад контролното табло вече седеше пилот. Той стана да й подаде ръка, а Уестуърд я следваше.

Имаше осем места, значи оставаха шест свободни, което придаваше на вътрешността на самолета вид на заседателна зала. Седалката беше тапицирана с плюш и много удобна, а когато седнаха, Уестуърд й помогна с предпазния колан. Забеляза, че закопчалките са обточени с орехово дърво. Той каза „моят самолет“. Докато закопчаваше колана си на съседното място, Ана забеляза кръглите златни ръкавели на китките му и лъскавите отблясъци на златния му часовник, без съмнение марка, чието име се състоеше от две части. Но костюмът и златните джунджурии не можеха да скрият сякаш войнишкото му тяло — стройно и жилаво. Богатият господин Уестуърд. Кой, по дяволите, е той? Като че ли да се защити, тя вдигна яката на палтото.

— Сигурно сте съсипана — рече той, когато пилотът включи моторите. — До летище „Ийгъл“ имаме около двадесет минути. Може би снегът малко ще ни забави. Искате ли да подремнете по пътя?

— Спах в другия самолет — излъга тя.

Машината потегли рязко, леко поднасяйки на снега. Измина двеста метра, обърна се и се нареди зад един огромен пътнически самолет на пистата за излитане.

— По-добре ми кажете какво ме очаква там.

— Да — съгласи се той, — май ще е добре да ви подготвя.

Дрезгавината в гласа му, която бе забелязала още по телефона, беше доста подчертана.

— Майка ви е много зле. Получила е тежки наранявания. Наложи се да се направи спешна неврохирургична операция, но откакто е била нападната, госпожа Кели не е идвала в съзнание.

Дъщерята извърна поглед и се загледа във въртящата се перка на дясното крило. Думите някак сами се изплъзнаха от устата й:

— Ще умре ли?

— Не зная — отвърна той с равен глас, без да увърта. — Изглежда, че добре се грижат за нея. В момента е в реанимация. Лицето й не е наранено. Не е изнасилена, нито пък е била жертва на друг сексуален тормоз.

Бе отговорил на два от въпросите, които не й даваха мира по време на полета от Маями. Тя преглътна и попита:

— Защо не е дошла в съзнание?

— Аз не съм лекар — внимателно отвърна той. — Ще трябва да говорите с тях. „Кар Мемориал“ е първокласна болница. Обграждат майка ви с възможно най-добрите грижи.

Ана кимна и отново погледна на другата страна. Обилният снеговалеж означаваше, че въздушното движение е задръстено и те се придвижваха към пистата за излитане едва-едва. Най-сетне пътническият самолет пред тях започна да набира скорост за излитане, а мократа настилка отразяваше блещукащите облаци изгорели газове, които излизаха от двигателите му. Скърцащият глас от контролната кула даде и на тях разрешение за излитане.

В кабината пилотът се пообърна.

— Излитаме, господин Уестуърд.

— Добре, Пол.

Пилотът затвори вратата на кабината. Ревът на двигателите се усили до такава степен, че целият самолет се разклати. После започна да набира ускорение по пистата за излитане. Ана имаше усещането, че стомахът е залепнал за гърба й. Устоя на изкушението да се протегне и да сграбчи за ръката непознатия на съседната седалка.

Сетне огромната машина набра мощ, плъзна се във въздуха и започна стръмно да се издига. Когато се уравновеси, Филип Уестуърд разкопча колана и се придвижи напред към кабината.

Ана обърна глава към прозореца да гледа как Денвър се отдалечава под крилата на самолета като огромен град-играчка, направен от пудра захар. На няколко километра пред тях изникнаха Скалистите планини — величествени и някак заплашителни.

Уестуърд се върна с две чаши кафе. Тя с готовност пое своята, обхващайки с две ръце горещия порцеланов съд. От тъмната течност се издигаше аромат на бренди. Изпълнена с признателност, Ана отпи от чашата, без да обсъжда откритието си.

— А Камбъл? — попита тя.

— Доколкото знам, още дава показания в полицията.

Полазиха я ледени тръпки.

— Самата мисъл е ужасяваща. Има ли някакви улики срещу него?

Филип имаше навик да замълчава за няколко секунди, преди да заговори, сякаш обмисляше въпроса и мереше отговора си.

— Изглежда малко преди нападението се е разделил с майка ви в неособено приятни отношения.

— Е да, знаех за това. Но да извърши такова нещо…

— Вижте, Ана, не познавам майка ви и не зная нищо за личния й живот. Нито пък познавам Бринкман. До този уикенд не бях виждал нито единия от двамата.

Тя се втренчи в него.

— Мислех, че сте колега на майка ми.

— Не. Не работим заедно. Оказах се замесен в тази история съвсем случайно. Имах с майка ви уговорка да се видим в неделя. Звънях, звънях, но никой не вдигаше телефона. Отидох до апартамента и помолих портиера да ми отвори. Жилището беше претърсено, а майка ви лежеше в безсъзнание на пода в кухнята. Извиках линейка и се обадих в полицията.

— Тогава какво ви свързва с майка ми?

— Някои общи интереси.

— Например?

Отново последва пауза.

— Най-вече интересът на майка ви към американските военнопленници в Източна Европа. Свързахме се чрез една московска агенция за издирване.

Ана не можеше да скрие изумлението си.

— Американски военнопленници? Издирване? Какво издирване?

Уестуърд се вгледа внимателно в нея.

— Никога ли не ви е казвала за тези неща? — попита той.

— Нищо такова не съм чувала. Нито пък е споменавала вашето име.

— Няма и защо да го е споменавала. Вече ви обясних. Никога не сме се познавали.

— Извинявайте, ако въпросът ми прозвучи грубо — намръщено заяви тя, — но кой, по дяволите, сте вие?

Мъжът бръкна в джоба си и й подаде визитна картичка. Беше изискана, с релефен надпис — „ФИЛИП УЕСТУЪРД АСОШИЪТС“; имаше и адрес на Парк авеню, който съвсем подхождаше на костюма, часовника и частния самолет.

Ана разгледа картичката с празен поглед и попита:

— С какво се занимавате?

— Притежавам консултантска фирма.

— А какво общо имате с американските военнопленници?

Той замълча, после каза:

— Баща ми бил пленен от германците през Втората световна война. Така и не се завърна. Мисля, че в крайна сметка се е озовал в затворнически лагер зад Желязната завеса.

Погледът на Ана се плъзна към него. Сега видя, че лицето му изглежда съсипано заради малките белези, с които бяха обсипани страните и слепоочията му. Разбито автомобилно стъкло, предположи тя. Но това не го бе загрозило. Дълбоките сини очи бяха красиви, далечни и сякаш непрекъснато нащрек. Имаше външност на филмова звезда, което допълваше богатството и физическата му сила.

— Изглеждате ми прекалено млад, за да е участвал баща ви във войната.

— Роден съм през 1945-та година. Заченат съм по време на последния му отпуск.

— Значи никога не сте го виждали?

— Не. Но цял живот го търся.

Думите му трябваше да предизвикат съчувствие, но в тона му имаше нещо безизразно, неангажиращо, сдържано. Може би дори безчувствено. Очите й се спряха за миг на устните му и после неспокойно се отместиха.

— Съжалявам, може би ви се струвам подозрителна — неловко се извини тя, — но просто съм много разстроена от всичко това.

В цялата ситуация витаеше някаква тайнственост, която я притесняваше. Изведнъж се запита какво търси в реещия се из снежните облаци самолет на този непознат. Той като че ли проследи мислите й и каза:

— Просто се опитвам да помогна, защото се оказах там при злополуката. Това не е нищо кой знае какво. В момента не е необходимо да се тревожите за подробностите. Можем да поговорим по въпроса по-късно. Сега трябва да съсредоточите цялото си внимание върху майка си. Скоро ще кацнем. Просто си почивайте, докато пристигнем.

Тя кимна, беше вече прекалено разтревожена и уморена, за да мисли.

 

 

Ана галеше ръката на майка си, чиито безжизнени пръсти от време на време потръпваха в спазми. Кейт лежеше неподвижно, дробовете й поемаха въздух с помощта на респиратор, а от тялото й излизаха и влизаха различни пластмасови тръбички. Косата й беше обръсната и цялата й глава беше обвита в бинтове. Беше с кислородна маска. Някога красивото й лице се бе превърнало в бяла маска, а от време на време заедно с пръстите потръпваха и затворените й клепачи.

Стаята беше затъмнена и единствената светлина идваше от мониторите на животоподдържащите машини. Тя притежаваше свое собствено, механично съществуване — вентилаторите ритмично засмукваха въздух, мониторите жужаха, генераторите тихо бучаха. Иззад стъклена кабина медицинските сестри непрекъснато следяха състоянието на пациентката.

Майка й изглеждаше толкова беззащитна. Ана не можеше да потисне ужаса си от това място и направо ненавиждаше целия този нечовешки вид. Ами ако тя се събуди сама и объркана, и види всичко това?

— Тук съм, мамо — прошепна тя. — Ти ще се оправиш. Ще се оправиш.

Непрекъснато повтаряше тези думи и й се искаше да вярва, че с неволните потрепвалия майка й показва, че е усетила присъствието й. Любовта и мъката й придобиваха застрашителни размери.

Пневматичната врата изсъска и се отвори. Филип Уестуърд, който бе чакал в коридора, се доближи до нея и я докосна по рамото.

— Ана? Лекарят е тук. Иска да говори с вас.

Тя кимна и се изправи.

Коридорът пред вратата на болничната стая приличаше на цветарница. Персоналът трябваше да заобикаля десетина букета и кошници с цветя, някои от които бяха наистина красиви; във всички имаше картички в знак на обич и съчувствие. Беше наистина трогателно да се види колко много хора са истински привързани към майка й.

Лекарят беше нисък, мургав човек с пеещ азиатски акцент — индийски или пакистански, както предположи Ана. Представи се като доктор Джей Рам Синг и ги въведе в кабинет с внушителна библиотека. Тя и Уестуърд седнаха зад бюрото му, на което грижливо бяха подредени телефони и купчини папки.

Той започна направо:

— Майка ви е станала жертва на безмилостен побой, госпожице Кели. Нападателят е бил физически силен и невероятно жесток. Повечето наранявания почти със сигурност са били нанесени от последователни ритници, докато е лежала просната на пода.

Потресена, Ана неволно затвори очи. После извърна очи към Уестуърд. Лицето му беше съвсем безизразно. Лекарят включи светещото табло и закачи на него няколко рентгенови снимки.

— Най-сериозно е засегната главата. Получила е няколко фрактури тук, тук и тук. Тъмните петна са кръвоизливи в челния и теменния дял на крайния мозък, и доста тежък кръвоизлив в областта на средния мозък.

Ана кимна с усещането, че й се повдига. С тези зловещи очертания черепът на майка й изглеждаше ужасяващо уязвим.

— Състоянието й е изключително тежко поради вътрешночерепното налягане, което рязко се е повишило като пряко следствие от нанесените удари, и е останало такова няколко часа, докато не я открил господин Уестуърд. Главният мозък е разделен от малкия чрез израстък на твърдата мозъчна обвивка, наречен „палатка на малкия мозък“. С повишаването на налягането тази част на мозъка — слепоочният дял на крайния мозък — започва да притиска палатката на малкия мозък, упражнявайки напрежение върху мозъчния ствол и третия неврон, чиито влакна достигат кората на главния мозък. Оттук и дълбокото безсъзнание и затрудненията в дишането. Разбирате ли ме?

— Да — отсечено кимна Ана.

— Налагаше се незабавна пункция, чрез която да се предотврати евентуално ново повишаване на налягането. Неврохирургът проби дупки на няколко места в черепа на майка ви, за да облекчи отока. Представете си ги като предпазни клапи — допълни той, като забеляза ужасения й поглед. — Това са резултатите от скенера след операцията. Те показват, че сме постигнали търсения ефект. Отокът вече не я застрашава. Състоянието й се стабилизира. През следващите няколко дни изследванията ще продължат. Разбира се, лечението с „Манитол“ и „Дексаметазон“ продължава, за да се поддържа налягането колкото се може по-близко до нормалното. — Той се обърна. — Трябва да ви кажа освен това, че правим на майка ви енцефалограми, но резултатите не показват особено повишаване на мозъчната дейност.

Той се вгледа очаквателно в нея.

— Искате да кажете, че още не се връща към съзнание?

— Искам да кажа, че е в кома.

Думата сякаш разсече въздуха.

— Какви са прогнозите?

Човекът се поколеба, после каза:

— Може би е по-добре да отложим прогнозите за по-късно, когато ще сте имали достатъчно време да…

— Не — рязко го прекъсна тя. — Не съм малка, господин докторе. Кажете ми сега.

Той наклони глава.

— Добре. Изгледите са много несигурни. Ще накърня дълга си, ако не наблегна на този факт. На първо място, идването в съзнание след такава кома е рядко явление.

— А на второ място? — настоя Ана, когато той млъкна.

— На второ място, мозъкът на майка ви вероятно е пострадал от нанесените удари, което може да засегне способността й да се движи, паметта й, може би дори психиката й. Прогнозата не е обещаваща. Всъщност в най-добрия случай е обезкуражаваща.

Ана отри овлажнелите длани в полата си.

— В каква степен мозъкът е засегнат физически?

— Почти невъзможно е да се каже. След подобни травми много малко пациенти живеят пълноценно и щастливо. Далеч по-често срещани са случаите, когато пациентът в такова състояние изобщо не излиза от кома.

— Боже мили! — възкликна Ана. — Да не би да ми казвате, че не можете да й помогнете? Че не можете да направите нищо?

— Не, казвам, че правим всичко, което е по силите ни.

— Искам да чуя второ мнение — нервно заяви тя. — Искам да зная къде се намира най-добрият травматологичен център в Америка. Искам да се срещна с най-известния неврохирург в страната.

Уестуърд взе ръката й в своята в знак на подкрепа.

— Вече се допитахме до друго авторитетно мнение — меко отвърна лекарят. — Веднага извикахме доктор Дейвид Балантайн от Лос Анджелис. На него се пада честта да бъде най-добрият невролог в околните щати. Долетя от Калифорния преди два дни, за да види майка ви. Мнението му по нищо не се различава от нашето. Без съмнение ще продължим да се консултираме с него, докато трае лечението. Можете да му се обадите когато решите. Всъщност, госпожице Кели, съвсем спокойно можете на своя отговорност да се обадите на когото пожелаете. Не мисля, че ще чуете по-различно мнение. А колкото до най-добрият център за лечение, доста път има да биете, преди да откриете по-добра болница от „Кар Мемориал“. Вейл е най-реномираният ски курорт в Америка. Мога да ви уверя, че всекидневно се сблъскваме с какви ли не травми на главата. С какви ли не.

— Трябва ми някаква информация — реагира инстинктивно Ана. — Има ли някаква организация, която се занимава с такива травми?

— Да — кимна хирургът. — Ще ви дам адреса им.

— Можете ли да ми предоставите някаква литература за кома?

Той сви рамене.

— Бих могъл. Но не зная дали ще я разберете.

— Притежавам съвършено нормални способности да разбирам — хладно отвърна тя. — Освен това искам копие от болничните картони на майка ми.

Стана му неприятно и той повдигна вежди:

— Едва ли е необходимо да ви казвам, че предложението ви е безкрайно неетично, госпожице Кели.

— Не смятам, че тук става дума за етика, доктор Рам Синг.

За миг той втренчи поглед в нея, а после стана.

— Извинете ме за момент.

Мълчаливо го изчакаха да се върне. Носеше някакви документи и син медицински бележник. Постави ги на бюрото пред нея.

— Ако прочетете всичко това, би трябвало да придобиете много по-добра представа за състоянието на майка си.

— Благодаря — кимна тя и взе купчината в скута си. Стори й се като тежко бреме.

— Правим всичко каквото можем — продължи лекарят, без да сяда. — Гарантирам ви. Но с течение на времето надеждата ще се топи. Колкото по-дълго остане в кома, толкова по-малки са изгледите за възстановяване. Ако не започне скоро да се връща към съзнание, тогава, опасявам се, шансовете са нищожни.

— Дали ще помогне, ако стоя до нея и й говоря?

— Може и да помогне — неопределено отговори лекарят. — Но не тази вечер. Пътуването ви е било напрегнато, а сега вече с нищо не можете да помогнете тук. Починете си. — Той докосна Ана по рамото. — В момента състоянието й е стабилно, както ви казах. Не предвиждаме никаква промяна.

Думите му прозвучаха като смъртна присъда.

Ана и Уестуърд излязоха от кабинета. В коридора тя като че ли се препъна — той я подхвана бързо и продължи да я придържа, защото коленете й се огъваха. Лицето й се бе превърнало в изкривена маска на скръбта. Тя се притисна до гърдите му, опитвайки се да не се предава. Ръцете му се обвиха около нея.

Беше я прегърнал нежно, спокойно, оставяйки я да овладее дишането си. Най-сетне тя отстъпи назад, изпускайки книгите, които й бе дал Рам Синг, и затърси кърпичка. Върху прекрасния раиран костюм на Филип бяха останали следи от сълзи.

— Извинете.

— Лечението тук е първокласно — каза той. — „Кар Мемориал“ е не по-лоша от която и да е друга болница в страната. А и той е прав. Наистина се сблъскват с какви ли не травми на главата.

— Зная — кимна Ана и избърса очите си.

Чувстваше лицето си изтръпнало и сякаш подпухнало от насъбралата се мъка, която бушуваше като ураган.

— Ана!

Тя се обърна. Беше дошъл Камбъл Бринкман, сгушен в палто от камилска вълна, по което се топяха снежинки. Той забърза към нея с разперени ръце. Тя потисна неистовото желание да се отдръпне от него. Остави го да я целуне по бузата. Изглеждаше измъчен.

— Казаха ми, че си тук. Защо не ми се обади?

— Господин Уестуърд бе така мил да ми предложи да ме докара със самолета си от Стейпълтън — неловко рече тя. — Не знаех, че си… свободен.

— Цял ден се опитвам да ти се обадя в Маями.

Не спомена дали подозренията към него са отхвърлени, а и тя не се досещаше как да го попита тактично. Моментът беше болезнено напрегнат. Мисълта, че това отвратително нещо може да е дело на Камбъл, не й излизаше от ума. Едва намираше сили да го гледа. Мъжът усети, че тя се отдръпна от него.

— Не съм го направил аз — убеждаваше я той. — Трябва да ми повярваш. Аз я обичах.

Тя кимна; сякаш си беше глътнала езика и изобщо не знаеше как да отвърне на неговата настойчивост.

— Ще ти обясня после. — Гласът му изведнъж прозвуча уморено. — Видя ли майка си?

— Да.

— Говори ли с лекарите?

Най-сетне Камбъл се обърна към Уестуърд:

— Благодаря ви, че сте я посрещнали — хладно, но с нескрита горчивина каза той. — Като че ли все ме замествате.

Уестуърд благодари с жест.

— Мисля, че точно сега Ана се нуждае от почивка и сън. Къде ще отседне?

— У нас, разбира се — каза Камбъл. — В къщата ми в Джипсъм има приготвена стая.

Тя бързо поклати глава.

— Благодаря, но ще ти откажа. Ще отида в апартамента на майка ми във Вейл. Винаги отсядам там.

Лицето на Камбъл се изкриви.

— Това не е добра идея.

— А защо не?

— Жилището е било претършувано, Ана. Цари невероятен хаос.

— Значи ще мога да й го подредя.

— На това място е извършено престъпление. Може би полицията няма да ти разреши.

Повече от всичко на света Ана искаше да избегне престоя в къщата на Камбъл.

— Откъде знаеш? — немощно попита тя.

— Можем да ги попитаме — меко предложи Уестуърд. — Ще ида да се обадя на Джоргенсън.

— Не. — Камбъл направи рязко движение. — Аз ще говоря с него. Моля ви, почакайте ме тук.

Те го проследиха с поглед как се отдалечава към телефоните. Макар винаги да го бе смятала за егоцентричен плейбой, не можеше да се отрече, че е жизнерадостен, обаятелен мъж. Но сега беше смазан и сякаш се бе смалил.

— Кой е Джоргенсън? — тихо попита тя Уестуърд.

— Следователят, който се занимава със случая. Детектив от отдел „Убийства“ към Денвърската градска дирекция на полицията.

— Мислите ли, че подозренията са смъкнати от Камбъл?

— Не зная — сви рамене мъжът. — Можете да попитате Джоргенсън. Така или иначе той ще иска да говори с вас.

Тя мислеше за онова, което й каза нисичкият лекар от индийски произход.

— Ако не сте били вие, майка ми е щяла да си отиде.

Тя следеше как Уестуърд премисля думите й, как ги претегля някъде зад тези прекрасни морскосини очи.

— Може би.

— Благодаря ви за всичко, което направихте.

Той помръдна широките си рамене.

— Въпрос на късмет.

Тя го погледна в очите.

— Къде сте отседнали?

— В хотел „Уестин“.

— Може ли утре да ви се обадя? Искам да говоря с вас.

— И аз искам да говоря с вас — отвърна той след обичайната кратка пауза. — Утре следобед ще съм в хотела.

Очите им се срещнаха. Нейният поглед първи се отклони в друга посока.

— В апартамента наистина е пълен хаос — предупреди я той.

— Както казах, ще го изчистя.

Той докосна ръката й и посочи нещо зад нея. Камбъл се беше подал от телефонната кабина и й махаше.

— От полицията искат да говорят с вас.

Тя отиде до него и той й подаде слушалката.

— Ало. Тук е Ана Кели.

— Аз съм детектив Бил Джоргенсън — изпращя отсреща гласът. — Разследвам случая на Катрин Кели. Вие сте дъщерята, така ли?

— Да.

— И смятате да останете в апартамента на майка си?

— Ако може.

— Няма проблем — каза той. — Сменихме ключалките, защото нападателят явно е имал ключ от предната врата. Ще кажа на портиера да ви даде новите ключове.

— Благодаря.

— Можете да подредите, ако искате. Но моля ви, направете списък на нещата, които според вас липсват от жилището. Можете ли да ми направите тази услуга?

— Да, добре.

— Освен това трябва да говоря с вас. Утре сутринта, ако е възможно.

— Да, удобно е.

— Ще дойда в десет и половина.

— Добре.

— Дочуване — каза той и линията прекъсна.

— Каза, че мога да остана у мама — каза тя, обръщайки се към двамата мъже.

— Аз ще те закарам — отсече Камбъл.

Този път Уестуърд не се намеси.

— Трябва да си взема багажа от колата на господин Уестуърд — с неохота рече Ана.

— Да вървим тогава.

— Почакайте минута.

Двамата я проследиха с поглед как се отдалечава към стаята на Кейт. Ана влезе вътре и целуна майка си по челото. Беше гладко като на спящо дете. Изпод миризмата на лекарства тя долови топлия аромат на кожата й.

— Обичам те — прошепна тя. — Пак ще дойда.

Вън в коридора спря една минаваща медицинска сестра.

— Аз съм дъщерята на госпожа Кели. Какво ще правите с тези неща? — и тя посочи купчината цветя, с които бе затрупана вратата към стаята на Кейт.

— Ами тук малко ни пречат — призна сестрата. — В това отделение не е позволено да се внасят цветя и няма къде да ги държим. Честно казано, те са ни проблем.

— Дали не може да ги раздадете на другите пациенти? — предложи Ана. — На онези, които си нямат никакви цветя.

— Прекрасна идея! — Жената грейна. — Веднага ще се погрижа.

Ана коленичи и внимателно събра картичките от букетите. Утре щеше да се обади на всички тези мили хора и да им благодари за вниманието. Върна се при Бринкман и Уестуърд.

— Готова съм.

Снегът най-сетне бе престанал, но навън беше много студено. Умората и усещането, че всичко това е кошмарен сън, се усилваха все повече и докато вървеше между двамата мъже, й се струваше, че гази в лепкаво нефтено езеро.

Като прехвърлиха всички чанти в мазератито на Камбъл, Ана подаде ръка на Филип Уестуърд.

— Бяхте толкова мил! Просто не зная как да ви благодаря.

Ръката му беше топла и силна.

— Моля ви, изобщо не е необходимо.

— О! Все още съм с вашия шлифер — изведнъж си припомни тя и понечи да съблече топлата дреха.

Той поклати глава.

— Задръжте го засега. Можете да ми го върнете следващия път, когато се видим.

Ана изпрати с очи отдалечаващия се в нощта мъж. Изведнъж се почувства много самотна.

Качиха се в колата на Камбъл. Тя отпусна глава на седалката и затвори очи. В момента не обръщаше никакво внимание на умората.

— Баба знае ли за мама? — попита тя.

— Още не съм се осмелил да кажа на Ивлин.

— Трябва да знае. Ние сме единствените й близки.

— Здравето й е толкова крехко напоследък. Шокът може да я довърши.

— Ще й се обадя веднага, щом има някакво подобрение. Ще трябва да й поднеса нещата колкото се може по-деликатно.

— Какво ти каза онзи човек? — Тя усети напрежение в гласа му.

— Филип Уестуърд ли? Само че полицията те е закарала в Денвър да даваш показания.

— Не съм извършил това — повтори той. — Само някой пълен идиот може да измисли подобна тъпотия. Отнесоха се с мен като с престъпник. Като с чудовище. Като че ли точно аз съм в състояние да й посегна с пръст. Държаха ме там, докато накрая адвокатът ми не дойде лично да ме измъкне. — Устните му трепереха. — Не стига шокът, който преживях, ами и тази глупост сега просто ме съсипва, Ана.

Младата жена не можа да го погледне в очите не защото не му вярваше, а просто защото точно сега вече нямаше сили за нови вълнения.

— Съжалявам — безпомощно отвърна тя. — Камбъл, Филип Уестуърд твърди, че дошъл да се срещне с майка ми заради някакво издирване, с което се занимавала. Дали знаеш нещо?

Пръстите му се впиха в кормилото.

— Беше се поболяла по това.

Беше отговорил толкова разпалено, че Ана се стресна.

— Моля?

— Мания. Обсесия. Умът й беше само в това. — Той така стисна зъби, че челюстите му побеляха.

— Но от какво е била толкова погълната?

Той взе завоя така рязко, че гумите поднесоха на снега и колата се наклони настрани.

— Разби ми сърцето.

После мълча толкова дълго, че Ана заключи, че или не я е чул, или пък няма да отговори. Изведнъж въздъхна.

— Нямаше да понеса раздялата. Просто беше по-лесно аз да си тръгна.

Вече бяха в Пътейто Пач пред жилищната сграда, където живееше майка й. Зданието беше красиво, заобиколено с гъсти тъмни ели, а каменната фасада беше приятно осветена отдолу. Трудно бе за вярване, че тук е било извършено чудовищно престъпление.

Един човек от домоуправителния съвет ги чакаше на входа с ключовете — пълничък нисък мъж с тъжно лице като на басет.

— Нищо не съм чул — рече той. — Не мога да повярвам, че точно тук, във Вейл може да се случи подобно нещо. Майка ви беше прекрасна жена, наистина прекрасна, прекрасна жена.

Говореше за нея, сякаш вече не беше между живите. Ана търпеливо изслуша съчувствените му думи. Докато той извършваше ритуала по отключването, тя стоеше мълчаливо до Камбъл.

Като влезе в апартамента, изпита физическа болка от шокиращата картина, която завари. Затвори очи и пое въздух, за да се овладее.

— Добре ли си? — попита Камбъл.

Тя кимна.

— Не е необходимо да влизаш с мен.

— Може би трябва да…

— Нищо ми няма. Наистина.

— Ще ти бъде тежко, Ана.

— Зная. Предпочитам да се справя сама.

Той не настоя. Целуна я леко по бузата и си тръгна. Пълничкият мъж й даде ключовете; тя заключи вратата и се обърна, за да се огледа.

Като й казаха, че апартаментът е бил претършуван, Камбъл и Уестуърд изобщо не споменаха за варварския начин, по който беше извършено това.

Съдържанието на абсолютно всички шкафове и чекмеджета беше разпиляно на земята и газено с крака. Произведенията на изкуството лежаха захвърлени на пода. Някои от тях, запазили се непокътнати с векове, бяха разбити просто ей така, без причина. Навсякъде се търкаляха разпорени възглавници, диваните бяха преобърнати и изтърбушени. За да бъде пълен хаосът, криминалната полиция беше посипала всеки сантиметър гладка повърхност с бял прах за отпечатъци.

Майка й винаги е била така подредена, така организирана във всичко. Докато се разхождаше бавно из жилището, Ана си даде ясна сметка, че и други преди нея са идвали да оглеждат отломките от живота на майка й: полицията, оперативните работници, а преди това — нападателят. Тя бе чисто и просто последната в дългия списък нахалници, които бяха нарушили личното пространство на Кейт. Жегна я неподвластно на разума й чувство за вина.

Жълтата лента, с която бе очертано тялото на майка й, още не бе махната от плочките в кухнята, а наоколо се въргаляха продуктите от хладилника. Тази дреболия накара сърцето й да се свие.

Изведнъж Ана осъзна, че след нападението престъпникът се е отдал на плячкосване. В същото това време майка й е лежала на пода в кухнята, а черепът й е бил пукнат като яйчна черупка. Изпълни я леден бяс. „Чудовището, което е извършило всичко това, ще бъде заловено — закле се Ана. — Ще бъде заловено и скъпо ще плати.“

Насили се да овладее гнева си и да мисли логично. Защо я е нападнал точно в кухнята? Дали не е мръднал до хладилника да се подкрепи, когато майка й го е изненадала? Не изглеждаше да е било така.

Погледна към кухненската врата. Тя водеше към малка желязна площадка, на отсрещния край на която се намираше задното стълбище — то водеше надолу към партера и гаражите. Като не е успяла да скочи от балкона, това е бил единственият й изход да се измъкне от апартамента.

Майка й е избягала тук, за да се скрие. Искала е да излезе навън и да избяга на безопасно място със служебния асансьор. Значи той я е последвал в кухнята и тук я е пребил жестоко. Ледени тръпки я полазиха по гърба.

Можел е да постъпи по друг начин и да избегне пряк сблъсък. Но не е бил обикновен крадец. Бе нападнал беззащитна жена с ясното намерение да й причини сериозни наранявания, дори може би смърт.

А после най-методично е разпердушинил апартамента с такова ожесточение, че беше чудно как съседите не са чули нищо. Защо е било нужно всичко това? Злорад карнавал на силата? Панически стремеж да открие нещо истински ценно, след като престъплението изведнъж се е оказало много по-сериозно от най-обикновена кражба?

Целият апартамент миришеше на вкиснало мляко и развалено месо. Струваше й се, че това е неговата миризма — противната смрад на извършителя на всичко това. Събра остатъците от развалената храна в една найлонова торбичка и я остави пред задната врата, за да я изхвърли портиерът.

После се сети за сейфа. Върна се в стаята на майка си. Голямото маслено платно от XVIII век, което изобразяваше Рим, висеше на обичайното си място на стената. Тя само го докосна и то увисна на пантите си, а отзад се откри маслиненозелената врата на вградената каса. Дръпна желязната ръчка, но тя дори не се помръдна. Нямаше представа какъв е шифърът.

Сейфът изглеждаше доста солиден и явно не бе и докосван. Тази странна проява на аматьорщина накара Ана да се намръщи. Беше обърнал целия апартамент, но не бе открил сейфа.

Бутна картината на място и изтика мисълта за изтощението колкото се може по-далеч от себе си. Не можеше да си позволи утре сутринта като се събуди, пред очите й да се изпречи целият този хаос. По-добре да се захване с ужасяващата бъркотия още сега, за да противодейства по някакъв начин на шока от последните няколко часа.

Както чистеше, изведнъж забеляза своето лице, което се взираше в нея сред боклуците. Наведе се и взе снимката. Като по чудо стъклото не беше счупено. Беше правена в Париж преди няколко години — една от любимите снимки на майка й. Самата тя се усмихваше топло, а черната й коса се развяваше от вятъра над Сена. Но очите й изглеждаха уморени и тя напрегнато стискаше с юмруци реверите на сакото си. Трудна обич. Докато бършеше праха от стъклото, в гърлото й заседна буца.

Защо толкова се раздалечиха с майка й? Защо бяха допуснали смъртта на баща й да ги раздели, вместо да ги сближи още повече? От събитията в Белфаст бяха изминали единадесет години. Цяло десетилетие, през което всяка от тях бе вървяла по свой път. А сега майка й лежи в болнична стая, някакви машини поддържат живота й, а в съзнанието й цари загадъчна тъма.

Мамо — обеща й наум тя, — когато се оправиш, ще наваксаме загубеното. Говоря съвсем сериозно.

 

 

Ана се събуди. Сънува Хаити и Андре Льовек, който й се смееше сред някаква джунгла. В очите му с цвят на навъсено море проблясваше лудост. Но тя не беше в Хаити. Беше във Вейл, а майка й лежеше в кома в местната болница. Часът беше девет без петнайсет.

Пресегна се към телефона и веднага се обади в „Кар Мемориал“. В състоянието на майка й нямаше промяна.

Ана се измъкна от леглото, отиде до прозореца, дръпна завесите и пред очите й се разкри зашеметяващ изглед. Околните склонове бяха покрити със сняг, а скалистите планински върхове величествено се извисяваха към небето, което бе толкова синьо, че човек го заболяваха очите. Нагоре към пистите пъплеха червените и жълтите кабинки на лифта — ярки цветни петна, които се открояваха на фона на голите бели сенки на планината.

Събуди се с усещането за ледена меланхолия, което се усилваше, и макар че в апартамента беше приятно топло, след сутрешния душ си облече над памучната блуза и джинсите един от вълнените пуловери на майка си. Далечният аромат на парфюма й действаше успокояващо като нежна прегръдка. Направи си купа корнфлейкс и преди да закуси, прегледа пощата. Бяха само кафяви пликове със сметки, които Ана подреди, за да плати по-късно. В този миг зазвъня телефонът.

Последователно проведе три бързи разговора — обаждаха се все приятели на майка й, за да споделят ужаса си от случилото се и да изразят съчувствие. Последна се обади Констанс Граф, която покани Ана да я посети при първа възможност.

Точно в десет и трийсет домофонът звънна и извести пристигането на Джоргенсън, следователят. Той извади картата си и Ана кимна. Покани го да влезе. Имаше груби черти, изпито лице, гърбав нос и рунтави черни мустаци. Тъмните му очи гледаха уморено. С него в жилището нахлу острата миризма на цигарен дим.

— Да ви направя ли кафе?

— Да, благодаря.

— Заповядайте в кухнята. Няма къде другаде да се седне. Изпотрошили са всичките дивани.

Той се огледа, но не каза нищо за промяната, която Ана бе постигнала. Щеше да мине много време, преди жилището да придобие нормален вид, но поне беше чисто и подредено. Тя се труди до късно снощи, опитвайки се чрез физическото напрежение да отпъди ужаса от мислите си, докато най-сетне не се строполи на леглото, капнала от умора.

Жълтите очертания на тялото още стояха на пода.

— Можете да махнете лентата — лаконично отбеляза следователят. — Вече не е необходима.

Тя кимна. Само че това би било ужасно — сякаш да изтрие и последната следа от присъствието на Кейт тук.

— Направих списък на нещата, които според мен липсват. — Тя му подаде листа. — Откакто идвах във Вейл за последен път, е минало известно време, но тези вещи определено трябваше да бъдат тук, а ги няма.

Междувременно се опитваше да разбере как се работи с машината за кафе.

Джоргенсън бръкна в горния джоб на коженото си яке и извади омачкан пакет цигари. Предложи и на нея.

— Предпочитам да не пушите. Майка ми ненавижда тютюнев дим вкъщи.

Той я погледна учудено.

— Не ви ли обясниха какво е състоянието на майка ви?

— Обясниха ми.

— Тя няма да се оправи — най-брутално заяви той.

Ана не отговори. Мъжът въздъхна и прибра цигарите обратно в джоба си. После извади от куфарчето си бележник с пружина и го отвори.

— Колко време ще останете във Вейл?

— Колкото е необходимо.

— И няма да се връщате в Маями?

— И да оставя майка си така?

— В такъв случай може би ще останете доста дълго.

— Не мога да я изоставя.

Той леко сви рамене.

— Дръжте ни в течение относно плановете си, каквито и да са те. Кога видяхте майка си за последен път, госпожице Кели?

— Преди около шест месеца.

— Обикновено толкова рядко ли се виждахте?

— Напоследък работя в Маями и не е много лесно. Обикновено се виждаме три-четири пъти годишно.

Кафето стана много горчиво — много по-силно, отколкото Ана беше свикнала да пие, но Джоргенсън не каза нищо. Отбеляза си нещо, а после отгърна нова страница.

— През последните месеци имахте ли усещането, че характерът на майка ви се е променил по някакъв начин?

— Какво искате да кажете?

— Показвала ли е пред вас някакви признаци на безразсъдност?

— Майка ми беше най-разумният човек, който познавам. Камбъл ли ви каза, че е станала безразсъдна?

— Работодателката й също — безапелационно заяви той.

Ана остана изумена.

— Кони Граф е казала такова нещо?

— Госпожа Граф я е предупредила, че е на ръба на уволнението поради нехайство.

— Какво?

— В показанията на госпожа Граф се казва, че през последните шест месеца госпожа Кели е била странно възбудена. Била е разсеяна в работата си и в отношенията си с хората, а и е била потайна по отношение на личния си живот, който ангажирал цялото й внимание. Забелязали ли сте подобно нещо?

— Нито дума от казаното не съответства на характера й. Поне каквато аз я познавам. Понякога се затваря в себе си, но чак пък потайна и погълната от себе си! Освен това обича работата си. Беше много добър професионалист. Изобщо не мога да си представя, че е пренебрегвала служебните си задължения по какъвто и да било повод.

— Позволете да ви задам един друг въпрос. В последно време майка ви имала ли е друг любовник, освен Камбъл Бринкман?

— Боже мили, не!

— Сигурна ли сте? Казала ли ви е, че наскоро се е разделила с господин Бринкман?

— Да. Преди няколко седмици говорихме по телефона. Но снощи Камбъл намекна, че я е изоставил заради някакво нейно начинание, което той не одобрявал, а не защото се е появил друг мъж. — Той я гледаше внимателно, сякаш очакваше да чуе още нещо, и Ана продължи: — След смъртта на баща ми, майка ми не е имала друг близък приятел освен Камбъл. По едно време той искаше да се ожени за нея и макар че тя все отлагаше, винаги съм смятала, че накрая ще се съгласи.

— Мислите ли, че си подхождаха?

Ана се поколеба за миг, но след това реши да бъде откровена:

— Камбъл се нуждаеше от нея повече, отколкото тя от него. Беше много зависим от майка ми.

Джоргенсън прегледа записките си.

— Господин Бринкман е много богат.

— Син е на Камбъл П. Бринкман старши — кимна Ана. — Баща му е президент на „Бринкман Индъстрис“. Това е една от най-големите авиоконструкторски компании в Колорадо. Камбъл младши е член на управителния съвет, но не мисля, че заема кой знае каква длъжност. Построи си разкошна къща в Джипсъм и изглежда целият му живот се върти около карането на ски. Като казах, че зависи от майка ми, имах предвид в емоционален аспект. Аз лично го смятам за разглезен плейбой. Не мисля, че се отличава с особена сила на характера. В известен смисъл тя го обича, защото той има нужда от нея. Тя е много всеотдаен човек.

— Намирате ли Камбъл Бринкман младши за човек с необуздан нрав? Човек, който се оставя на крайните емоции?

— Безкрайно ми е неприятно да мисля, че може той да е виновен за всичко това.

Клепачите на Джоргенсън се отпуснаха.

— Ами ако майка ви се е влюбила в някой друг?

— Това е чисто предположение — сопна се Ана.

Той се понамести нервно на стола. Младата жена предположи, че копнее за цигара.

— Добре. А това „начинание“? Знаете ли нещо за него?

— Нито дума не ми е казвала, господин следовател. Вчера за първи път чух за него.

Джоргенсън се облегна назад и тъмният му, сякаш уморен от света, поглед пронизително се впи в нея.

— Значи всъщност не сте били в течение на начинанията на майка ви.

— Обикновено не криеше нищо от мен. — На Ана й стана неловко. — Не зная защо не ми е казала за това.

— Знаехте ли за пътуването й до Русия?

— Ами, да. Но не зная с какво се е занимавала там.

— А за другите й пътувания?

— Какви други пътувания?

— Миналата есен е ходила в Израел. Преди това е била три пъти в Лондон. Не се знае, може би е посетила и други места. Не е ходила там на почивка, а във връзка с разследването си. Срещали ли сте се с нея по време на някое от тези пътувания?

Ана го погледна изумено.

— Не.

— А ако в тези тайнствени пътешествия се е криела тайна връзка с друг мъж?

— Единственото, което мога да ви кажа, е, че майка ми не е от този тип жени. Винаги е била честна. — Ана неспокойно преплете ръце. — Понякога дори болезнено честна. Ако се беше влюбила в някой друг, в неин стил е да каже на Камбъл направо. Вместо да поддържа сложни, потайни връзки. Това би било… — Тя търсеше подходяща дума. — … твърде необичайно за нея. А и дори да беше вярно, човек трудно може да си представи Камбъл в ролята на убиец. Ако си мислеше, че тя се среща с друг човек, Камбъл би побеснял, сигурно би изпотрошил всичко наоколо…

Тя рязко млъкна и се огледа. Изведнъж пред очите й лъсна грозен спомен как Камбъл, подивял от ярост, посяга да удари майка й. След миг продължи:

— А и кой би бил този друг мъж?

— Да речем господинът от Ню Йорк, Филип Уестуърд.

— Но това е налудничаво!

— Защо?

— Защото той и майка ми не са се познавали, ето защо. В неделя е пристигнал във Вейл, за да срещне с нея за първи път.

— Може би — предположи Джоргенсън, продължавайки да я гледа втренчено — изречението може да се построи по друг начин. Може да е дошъл в неделя да се срещне с нея за първи път във Вейл.

— Искате да кажете, че са се срещали на други места извън Вейл?

— Има и такава възможност.

— Тогава защо не го разпитате?

— Вече го сторихме.

— И?

— Отрича предишно познанство с Катрин Кели.

— Ами ето ви тогава отговор на въпроса.

— И по какъв начин е бил свързан, значи, с майка ви?

Тя му предаде лаконичното обяснение на Уестуърд за изчезналия баща.

— Това е всичко, което зная.

Джоргенсън кимна.

— На нас ни каза същото. Имате ли представа защо този въпрос може да е бил от значение за майка ви?

— Никаква. Но в интерес на истината — твърдо заяви тя, — днес следобед ще се срещна с господин Уестуърд в хотела му. Ще се опитам да изясня как стоят нещата. Единственото, което зная засега, е, че той е богат непознат, който следва нещо като своя мисия.

Джоргенсън прехвърли няколко страници.

— Той е не просто богат, госпожице Кели. Милионер е. Притежава много престижна консултантска агенция в Ню Йорк. — Той вдигна поглед към Ана. — Майка ви явно е имала вкус към богатите мъже.

— Не мисля, че забележката ви е много уместна — сухо отговори младата жена.

— Извинете — призна той. — И все пак, бихте ли окачествили господин Уестуърд като привлекателен мъж?

— Да, разбира се — нетърпеливо отвърна тя, барабанейки с пръсти по масата. — Но нито едно от тези неща не го прави любовник на майка ми. Освен това тя обичаше Камбъл Бринкман, господин следовател. Не мога да повярвам, че Камбъл е извършил това. Във Вейл нямате ли крадци? Или пък наркомани? Или градът ви е прекалено реномиран?

— Да, има наркомани. — Джоргенсън се наведе напред. — Но обикновено те не се занимават с убийства. Този престъпник е носел ръкавици и се е постарал да не остави следи. Дори и от подметки. Няма нито една улика, нито пък свидетели. На пръв поглед това престъпление изглежда практически неразгадаемо. Но има няколко страни, които правят случая по-особен. Една от тях е жестокостта, с която е извършен побоя. Искал е да убие майка ви. Изобщо не се съмнявам в това. Удрял е прекалено силно и дълго, за да допуснем възможността да е имал различни намерения. Изоставил я е, смятайки я за мъртва. Престъпниците не убиват без причина. И убиват преди всичко хора, които познават.

На Ана й се стори, че във вените й изведнъж се разлива ледена течност.

— Да — съгласи се тя.

Той взе списъка с липсващите вещи.

— Това е друг объркващ аспект. Казвате, че липсват бижута, сребърни прибори и дреболии. Но повече ме интересуват предметите, които не са включени в списъка. Апартаментът е пълен с ценни вещи, които лесно могат да се продадат — можел е да вземе тях. Например колекцията на майка ви. Тя е ценна. Някои неща е счупил, но не е взел нищо. Изоставил е предмети на изкуството на стойност хиляди долари, които лесно е можел да носи със себе си.

— Дори сейфа не е намерил.

— Сейфът?

Тя го заведе в стаята на майка си и побутна масленото платно. Джоргенсън бавно заклати глава.

— Не, не го е открил. Ние също не сме го забелязали. Може би защото да скриеш сейф зад картина е много старомодно хрумване. В наши дни не се среща често. — Той посегна към стоманената дръжка. — Заключен е. Знаете ли шифъра?

— Не. Мислех, че може да е записан в дневника на майка ми, но не мога да го открия.

— Специалист би могъл да го отвори. Искате ли да изпратим някой или сама ще се погрижите?

— Аз ще се погрижа.

— После ми кажете какво сте намерили вътре.

— Добре.

Джоргенсън протегна ръка към нея. На дланта му със свиреп блясък грееше изумруденият пръстен на майка й.

— Това също не е взел. Бил е на пръста й, като са я нападнали. — Ана се вторачи в пръстена. — Оценен е на двадесет хиляди долара. Него не е взел. Но апартаментът е разпердушинил.

Той постави пръстена на дланта й. Очите им се срещнаха, когато дланта й се сви в юмрук.

— Тези факти ме навеждат на две възможни заключения. Или е целял да извърши убийство и го е маскирал като кражба, или пък е търсил нещо друго. Нещо, което не е намерил.

 

 

Тъкмо тръгваше за болницата, когато звънна телефонът. Обаждаше се Дру Макензи от Маями.

— Видя ли вестниците?

— Не още. Нямах възможност.

— Телефоните не спират да звънят. Бръкна ти в гнездото на осите! Знаех си, че така ще стане. Трябва да се върнеш в Маями тия дни, Ана. Искам пак да идеш в Хаити и да се срещнеш с Льовек. Той държи да даде специално интервю за нас. Слушаш ли?

Съвсем типично за него да не се поинтересува как е майка й.

— Съжалявам, Дру — направо отговори тя. — Майка ми е в кома.

— Специално за нас, Ана.

— Не. Трябва да се погрижа за някои неща тук.

— Не може ли някой да ги свърши вместо теб? — грубо попита той.

— Става дума за майка ми, Дру. Не мога да я зарежа просто така.

— Слушай, това е най-горещият случай, който някога ще ти попадне. Ти се справи добре, Ана, много добре. Обаждат ми се от всички новинарски агенции и телевизии в цялата страна. Жълтата преса обира трохите и пуска разни тъпотии — „Вуду доктор“ и ей такива. Льовек се е забил в Петионвил и не иска да говори с никой друг, освен с „красивата ирландка“. От местната прокуратура искат да се срещнат с него, но той отказва да отговаря на каквито и да било въпроси. В момента тук текат три независими проучвания, включително и от страна на Американската асоциация на лекарите. Не казва нито дума. Ти си единствената, която е вътре в нещата.

— Имате материалите ми. Дайте ги на някой друг.

— Ана! Той казва, че ще разговаря само с теб.

— Ще разговаря с всеки, който го ласкае. Той е психопат.

— Изобщо не ме слушаш. Той… ще… говори… само… с теб — бавно и разчленено изрече той, сякаш говореше с идиот. — Лично. Лице в лице.

— Има американски пациенти, които искат да се изкажат във връзка със случая, Дру. А и положително част от персонала в клиниката в Палм Бийч са знаели какво става. Има много какво да се свърши. Всичко е в папката с материалите ми.

В другия край на линията настъпи застрашително мълчание.

— Точно колко време смяташ да стоиш там?

— Колкото е необходимо.

— Хората лежат в кома с месеци. С години дори.

— Зная — тихо каза тя.

— Да не би да ми казваш, че точно сега изпускаш най-големия удар в кариерата си, за да бавиш изпадналата си в кома майка? Тъкмо когато си на гребена на вълната? — Неверието в думите му просто й лазеше по нервите.

— Повтарям, че не мога да я изоставя, Дру.

— Независимо колко време ще отнеме?

— Независимо колко време ще отнеме.

— Друг път такъв репортаж няма да ти падне — каза той с глас, който стържеше като трион. Наложи се да си припомни, че изданията на Макензи имаха общо два и половина милиона тираж и че за самия Макензи те бяха нещо повече от майка, баща, братя и сестри, взети заедно.

А когато тя не му отговори, се изрази още по-ясно:

— И това не е просто мнение, Кели. Това е прогноза. Ако ме изпързаляш, никога няма да го забравя.

— Съжалявам — беше единственото, което можа да отговори.

— Може би ще се съгласи да говорите по телефона. Вече отказа, но може и да размисли.

— Дру — остро започна Ана, — точно в този момент не мога да се занимавам с това. Нито по телефона, нито никак.

— Отсега нататък заплатата ти спира да тече!

— Да, разбира се.

Той замлъкна. Чуваше се как пръхти като бик, който се кани да се втурне напред с рогата. Най-после отсече грубо:

— Добре, уважавам чувствата ти. — Но раздразнението бълбукаше в гласа му като сярна киселина. — След няколко дни ще ти се обадя пак — и тресна слушалката.

Скръстила ръце, Ана стоеше до телефона и й се струваше, че грубите забележки на Дру направо се забиват тялото й. Знаеше как да те ухапе. Наистина ли зарязваше в критичен момент решаващия репортаж в своята кариера? Никога ли повече няма да й попадне важен случай като този на Льовек? Дру като нищо беше способен да не й дава да припари до важните неща за наказание. Така работеше. Можеше да я държи настрана с години, а потокът от информация да си тече покрай нея. Тази мисъл й причиняваше неизказана болка.

После съзнанието й се проясни. Дру и Льовек да вървят по дяволите. Майка й стоеше на първо място, над всичко останало. Да избере репортажа, означаваше да изостави всичко. Беше взела решение. Нямаше смисъл да го дъвче. Трябваше да го изпълни докрай.

Погледът й попадна на нещо, което вече бе виждала, но не му бе обръщала внимание. Намираше се на полицата и беше в разрез с всичко останало в жилището. Беше безвкусна руска кукла — всички туристи си падат по подобни сувенири.

Ана застана до полицата и взе куклата. Отвори я. Вътре се криеше по-малка кукла, а в нея — друга, още по-малка.

Извади ги всичките и ги нареди в редица на масата — малки руски селянки с розови страни и дръзки черни очи. Червените им устнички се усмихваха тайнствено. Най-малката беше пеленаче.

Сигурно майка й ги е донесла от Русия. Нима и тя е като тази кукла? Може би в нея се крият множество други лица? За които дъщеря й дори не подозира?

Замисли се за Филип Уестуърд. Бе казал, че с майка й го свързват единствено общи интереси. Но отдавна не се бе сблъсквала с по-магнетично присъствие и, ако са се срещали с майка й и преди, няма как тя самата да не го е усетила. Възможно ли е той да се е изпречил между Кейт и Камбъл? Снощи между двамата мъже се чувстваше напрежение. Дали това бе достатъчно да оправдае подозрението, че са съперници?

Ана остави куклата на полицата и отиде в „Кар Мемориал“.

 

 

Разопакова кутиите и извади касетофона, който купи тази сутрин. Освен това беше купила и десетина касети все с музика, каквато знаеше, че майка й обича. Беше се спряла на този модел, защото имаше отлични колони и две глави с авторивърс. Сложи в гнездата двете части на „Вълшебната флейта“ — сега ще прозвучи цялата опера, отначало докрай. Ще помоли сестрите да се погрижат край леглото на майка й винаги да звучи музика. Ако не друго, поне ще заглушава зловещото бръмчене на апаратите.

Музиката изпълни тишината. Ана държеше ръката на майка си и не отделяше поглед от неволните потрепвания на лицето й, молейки се те да са нейният отклик на Моцартовата музика. Веднъж или два пъти й се стори, че устните на Кейт загатват усмивка, и в тези мигове сърцето й замираше в надежда. После отново заговаряше тихо и нежно.

След час вратата се отвори и в реанимацията влезе Камбъл Бринкман. Той уморено поздрави Ана, но младата жена забеляза, че дори не погледна към Кейт. Не седна.

— Какво правиш?

— Това е една от любимите й опери. Мислех, че може би ще й помогне да дойде в съзнание.

Той не каза нищо, но изражението на лицето му показваше безразличие.

— Юридическите съветници на майка ти искат незабавно да говорят с теб. Ще уредят да получиш официално правомощие да я представяш юридически. Това означава, че тя трябва да бъде обявена за недееспособна.

Ана потръпна ужасено. Изправи се и застана пред него.

— Много ли беше наложително да го казваш в нейно присъствие? — тихо, но гневно попита тя.

— Тя не е тук.

— Тя е точно ей тук, Камбъл.

Той разтри очи с пръсти.

— Отсега нататък ще трябва ти да движиш нещата. Ти си най-близката родственица, а не аз. Трябва да се плащат сметки, да се взимат решения. Дори постъпването й в болницата трябва да се оформи. — Той извади от портфейла си визитна картичка и й я подаде. — Това е адресът на адвокатите на майка ти в Денвър. Моля те, обади им се колкото се може по-скоро.

— Добре.

— Има още нещо. Застрахователният агент на Кейт иска да се срещне с теб. Днес е във Вейл. Можеш ли да му отделиш време?

— Да. Ще бъда в апартамента около четири.

— Ще му предам това.

Камбъл изглеждаше още по-зле от преди — имаше тъмнокафяви кръгове под очите си, а иначе властните му устни бяха свити в горчива гримаса. Изглежда, не можеше да се насили да погледне към жената на леглото. Очевидно мразеше това място.

— Гледах лицето й — каза му Ана. — Сигурна съм, че току-що се усмихна.

— Просто тик на лицевите мускули. Прави го от време на време.

— Тя не е мъртва. Ще се оправи.

— Няма да се оправи. — Той почти изкрещя тези думи и Ана стреснато се дръпна.

Камбъл дишаше тежко. В очите му се бяха появили сълзи.

— Обичах я — дрезгаво каза той. — Толкова я обичах.

Ана го погледна тревожно. Възможно ли е подозренията на Джоргенсън да имат някакво основание? Може ли Камбъл да е виновен за случилото се? Може ли да е имало страхотен скандал, който е станал неконтролируем? Той беше човек на силните усещания и му липсваше вътрешна дисциплина.

— Бих искала да хапна — каза Ана, без да издава мислите си. — На другия етаж има бюфет. Ще дойдеш ли с мен?

Те се упътиха към бюфета, който беше претъпкан с посетители. Ана беше достатъчно гладна, за да си купи парче пай с пиле и купа салата, но Камбъл не взе нищо освен чаша силно черно кафе. Най-подходящото нещо за опънатите му нерви. Нищо чудно, че бе на ръба на истерията.

Докато си намерят свободно място на някоя от дългите маси, той вече беше преглътнал сълзите си.

— Сега къде си, Камбъл?

— В Джипсъм.

— Сам?

Той кимна, втренчил поглед в чашата си. Известно време Ана се хранеше мълчаливо, представяйки си го да размишлява по цял ден сам в планината. Джипсъм бе отдалечен на повече от петдесет километра от Вейл — доста след Ийгъл — и беше красиво, но диво и усамотено място. Когато Вейл стана прекалено населен за патрицианските му вкусове, Камбъл даде градското си жилище под наем и си построи разкошна каменна къща сред тополовите гори в планината Джипсъм, с изглед към река Ийгъл. Разполагаше с огромен двор, пейзажите наоколо бяха зашеметяващи, в къщата имаше закрит топъл басейн и всевъзможни други луксозни екстри. Ана бе ходила в ранчото няколко пъти в по-щастливи времена. Пълна с красиви хора, къщата наистина бе изключително приятно местенце. Но когато няма никой, сигурно е по-мрачна и от Брулени хълмове.

— Не бива да стоиш там сам, Камбъл. Защо не се върнеш във Вейл? Най-малкото, няма да шофираш сто километра всеки път, когато искаш да видиш мама.

— Не мога да понасям туристите — оплака се той.

— Но пътищата сигурно са лоши по това време на годината…

— Не ми пука — отсече мъжът.

Тя реши да изостави този въпрос.

— А това мамино проучване, Камбъл… За какво става дума? Какво е търсила?

— Не искаше да ми каже.

— Но не може да не ти е дала някаква най-бегла представа. Не е в стила й да се отдава на мании.

Той направи горчива гримаса.

— Казах ти. Не ме удостои с честта да сподели с мен.

— Ако това би те успокоило — меко каза Ана, — с мен също не е споделила. Едва сега разбирам за това.

— Та ти вече почти не й говореше — тросна се той. — Защо да споделя с теб?

Тя се изчерви. Само съчувствието към мъката му й попречи да отговори подходящо. Взе вилицата и пак се захвана с пая.

— Аз съм й дъщеря — овладя гласа си тя. — Обикновено не криеше тайни от мен.

Той видимо ставаше все по-нервен.

— Първо се шегувахме, че ще ми каже, когато е готова. После, почти внезапно, охладня към мен. Намери нещо по-добро.

— „Нещо по-добро“ друг мъж ли означава? — внимателно попита Ана.

Той се обърна войнствено към нея. Младата жена се поотдръпна. Камбъл забеляза движението й и се засмя горчиво.

— От полицията ли ти го казаха? Че е имала любовник?

— Не с толкова много думи.

— Известно време мислех, че е така. Но нямаше такова нещо. Направо се бе разболяла, Ана. Не обръщаше внимание на нищо друго. Нито на живота си, нито на работата си. Дори на мен. Не откликваше на неща, които бяха важни за мен. Моят живот вече нищо не означаваше за нея. — Той изгълта последната глътка кафе и стана. — Моля те, не пропускай да се свържеш с адвокатите колкото се може по-скоро.

— Няма. До скоро, Камбъл.

Проследи го с поглед как се отдалечава. Син на богато семейство, той беше разглезен още от малък. Обграждан с прекалено много грижи и учил къде ли не, на Камбъл никога нищо не му отказваха, освен отговорност — едничкото нещо, което щеше да го направи завършена личност. Баща му никога не му се доверяваше достатъчно, за да му повери управлението на семейните дела. Тази чест се бе паднала на по-малкия му брат — по-безогледна и не толкова хедонистична личност. Камбъл се бе отдал изцяло на ролята на бонвиван й от време на време се появяваше на събранията на управителния съвет само формално, на практика бе напълно изолиран от взимането на решенията. Връзката му с Кейт Кели до голяма степен го спасяваше. Ана заключи, че е станал съвършено непознат човек, с когото вече нямаха нищо общо.

Когато той си отиде, тя довърши салатата и тръгна към болничната стая. Вгледа се в лицето на майка си, стиснала визитката на адвокатите.

— Винаги си била прекрасна майка — рече най-сетне тя. — Искат да отида и да те обявя за недееспособна. Надявам се, че ще ми простиш, мамо.