Мариус Габриел
Маската на времето (44)

Англия

Уолас пристигна да я вземе с бентлито. Тя нито очакваше, нито пък искаше Ивлин или Дейвид да идват. Докато шофьорът товареше чантите й, тя отиде да си вземе довиждане с госпожица Марш.

Госпожица Марш беше застанала до прозореца в кабинета си — слаба фигура на фона на яркосиньото небе.

— Е, Кейт, ще се разделим за лятото — рече тя.

— Да, госпожице Марш.

— Е, ти не се тревожи за изпитите. Погледнах предварително писмените ти работи. Справила си се блестящо. Както винаги, изпреварила си много връстничките си. Когато се върнеш, смятам да говоря с директорката дали не може да прескочиш една година и да се прехвърлиш направо в пети клас^[1]. Би искала това да стане, нали?

— Заниманията ми се струват лесни — сви рамене момичето.

— Заниманията ти се струват прекалено лесни, макар че започна по-късно от другите. — На устните на възпитателката трептеше странна усмивка. — Но не съм толкова сигурна за останалите неща. Училището в по-широк смисъл. Например хокея или пък атмосферата в пансиона. Дисциплината. Англия. Английският език.

— Оцелях — отвърна Кейт.

— И нима това е всичко? Аз също съм учила в това училище, Кейт, и то не беше много отдавна. Зная всичко за „Кода на почтеността“, според който е забранено да топиш другите момичета. Но така или иначе възпитателките дочуват това-онова. Наше задължение е да чуваме неща, които не трябва да чуваме, и да виждаме неща, които не трябва да виждаме. Теоретично от нас се очаква да разказваме на директорката всичко, което ни се струва по-сериозен проблем. Само че възпитателките също имат свой „Код на почтеността“.

Тя пристъпи напред и нежно положи ръка на рамото на Кейт. Девойката знаеше, че госпожица Марш я обича по свой начин. Но знаеше също така, че любовта й никога няма да придобие материална форма и това бе едно от нещата, които й помогнаха да оцелее през последните шест месеца.

— Зная някои неща за проблемите, които имаш. Не казвам, че всичко е твоя грешка. Децата са злобни, а младите девойки от добри семейства съвсем не правят изключение. Но ти си изпълнена с толкова ярост. Толкова страст има у теб. Трябва да се научиш да я обуздаваш.

Кейт бе навела глава, забола безизразен поглед в пода.

— Опитвам се — кухо отговори тя.

— Опитвай се по-упорито. Прекалената буйност е като отрова в кръвта. Яростният гняв изпива силите, човек ослепява и става слаб.

— Мразя това място — прошепна Кейт. — Направо ме побърква.

— Не се бори с него — също шепнешком каза госпожица Марш, навела лице към нея. — „Сейнт Ан“ може да ти даде толкова много. Ти не просто оцеля, Кейт, а постигна нещо много по-голямо. Ти като че ли спечели много през тези шест месела.

„А нещата, които изгубих? — помисли си девойката. — А това, че заличавате моята самоличност и ограбвате онова, което бях, за да ме превърнете в нещо, което не съм?“ Но не каза гласно нищо.

— Знаеш как се отглежда съвършена роза, нали? — Госпожица Марш лекичко я стисна за рамото, сякаш за да усили ефекта от думите си. — На буйния розов храст се присажда култивирана издънка. Ти имаш недостижими природни заложби. Притежаваш изключителна красота и невероятен ум. Но ако не ги усъвършенстваш, тези заложби ще останат недоразвити и не е сигурно, че ще ти служат. „Сейнт Ан“ може да те промени, ако ни позволиш. Приеми ни. Позволи ни да те превърнем в една от нас. — Тя отпусна ръка. Отстъпи назад и завърши: — А сега върви да се забавляваш.

На двора Кейт се сбогува с три-четири момичета, с които се бе сприятелила. Целунаха се, прегърнаха се и си обещаха да си пишат всеки ден през дългата лятна ваканция.

Училището беше вече почти празно. Наоколо витаеше лятна сънливост, кепенците на сивите сгради бяха спуснати, а игрищата — празни. Кейт се качи в бентлито.

— Как минаха изпитите, госпожице Кейт? — попита Уолас.

— Добре, благодаря.

— Очаквате с нетърпение лятната ваканция?

— Да, благодаря.

С Ивлин и Дейвид заминаваха на гости в Сицилия, в крайбрежната вила на техни приятели. Нямаше никакво желание да отива там, не изпитваше дори любопитство. Никога не бе виждала средиземноморското крайбрежие на Италия. Нейната Италия беше страната на езерата и Алпите, на горите и планините. Утешаваше се, че поне няма да прекара лятото в „Грейт Ло“, където единственото бягство от безпрекословно подчинения на кучетата и конете живот бяха голите ливади, по които вятърът бучеше страховито като оръдие. Намрази „Грейт Ло“ от самото начало. Зловещата постройка я отблъсна от пръв поглед и няколкото уикенда, които прекара там, бяха невъобразимо отегчителни.

Но на излизане от училищния портал най-неочаквано я обзе някакво странно чувство на облекчение, почти на радост, което изпълни цялото й същество. Сякаш усетил вълнението й, Уолас срещна погледа й в огледалото. На обикновено безизразното му лице трептеше лека усмивка.

— Хубаво е човек да се махне, нали, госпожице?