Бяха се сгушили сред скалите със сведени глави — колкото да се предпазят от ледения декемврийски вятър, толкова и за да не ги забележат. Беше съвсем рано, точно преди съмване, и ужасно студено.

Бяха седем — Франческо, Джакомо, Калайджията, Унгареца, Малкия Паоло дезертьора, Дейвид и Джоузеф. Джоузеф държеше фитилите; ръцете му бяха премръзнали. Той лежеше зад един камък и мислеше за добре обучените войници в сиви униформи.

В немския камион ще се возят не по-малко от тридесет войника, което означава, че като нападат четири пъти по-многоброен противник, нарушават едно от най-важните военни правила. И като си помисли човек, че от седемте партизани само той, Дейвид и Малкия Паоло дезертьора вече са се сблъсквали с германците, цялата работа изглеждаше още по-налудничава.

Осланяха се на изненадата от нападението и петте килограма промишлен динамит, който Франческо бе задигнал от една каменоломна; както и на безнадеждните планини на Ломбардия зад гърба им, в чиято дива пустош можеха да се скрият, ако нещо се провали. Шансовете им бяха нищожни, но все пак кожата му пламтеше, напук на ледения вятър, а във вените му се разливаше сладката тръпка на усещането, че е жив.

Сведенията за камиона изобщо не бяха сигурни. Звучеше прекалено хубаво, за да е истина. Германците отдавна вече не пращаха из тези хълмове пълни с войници камиони без ескорт. Ако ги придружава бронирана кола или дори един мотоциклет с кош и картечница, просто ще трябва да стоят отстрани и да гледат как немците отминават. Те седмината и пет килограма динамит не можеха да мерят сили със Спандау^[1].

На бледата светлина различи Дейвид, който седеше на стотина метра по-нагоре по хълма. Той махаше настоятелно към завоя, с което показваше, че е чул нещо. И другите бяха подали глави над камъните и надзъртаха към пътя. Нямаха радиостанция, разбира се. Разчитаха, че с острия си слух Дейвид Годболд ще долови грохота на машината, която пухтеше нагоре по баира към завоя, където бяха поставили засадата. Дейвид вдигна три пръста в знак, че трябва да изчакат три минути. Джоузеф кимна, пулсът му се ускори и той се прилепи още по-плътно към камъка.

Вятърът свиреше в голите чукари и навяваше миризма на сняг от Алпите, чиито бели върхове красиво се открояваха в утринната дрезгавина. Нямаше много облаци — идеално време за самолети търсачи. Лош късмет. Няма да се измъкнат лесно.

В този миг и той чу звука — гръмкия тътен на дизелов двигател, който се примесваше с воя на вятъра. Само един, доколкото можеше да прецени. Изведнъж го изпълни непомрачим оптимизъм за успеха на засадата. Щеше да мине добре. Освободи детонатора от предпазителя; задиша дълбоко и кръвта му се изпълни с кислород. Ако той се справи със задачата си, едва ли щеше да има значение, че динамитът не е много силен.

Стори му се, че измина много време, преди камионът да се появи. Той се катереше по хълма, клатушкайки се изнервящо бавно. Нямаше ескорт. Просто един-единствен камион марка „Опел“. Дори мотоциклет не го придружаваше. Информацията се оказа точна. Незащитен камион с брезентово платнище. Идеална мишена за малката им група!

Двигателят гърмеше така, сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Камионът най-сетне изкачи височината и рязко спря, но доста далеч от мястото, където Джоузеф беше скрил експлозивите.

— Дявол да го вземе!

Изведнъж го обзе паника. Дали германците не са различили силуета на някой невнимателен партизанин в разсветляващото утро? Той надникна иззад камъка, без да се надига, а от стискане на детонатора кокалчетата на ръцете му бяха побелели. Чу се дрънченето на прегрелия ауспух и моторът замлъкна, а водачът и човекът на предната седалка слязоха. Шофьорът повдигна капака на двигателя, а другият заоглежда сумрачните планински хълмове с готов за стрелба автомат. Чуваше се само воят на вятъра. После долетя дума на немски и съскащ звук. Джоузеф видя как изпод капака се вдига пара.

— Дявол да го вземе! — отново възкликна той и се плъзна обратно зад камъка.

Но се почувства по-добре. Беше им се повредил радиаторът. Ще го почакат да изстине и после ще продължат. Лежеше зад камъка и се вслушваше в съскането на парата. Вятърът разнасяше миризмата на нагорещен метал. Слънцето вече изгряваше и позлатяваше планинските склонове. Стана ужасно студено.

Вече се чуваха повече гласове. Джоузеф се понадигна и погледна надолу към пътя. Поне десет войника бяха слезли да пикаят. На гърбовете на всичките висяха шмайзери. До слуха му долиташе смях и покашляне. Не се отделяха един от друг, не проявяваха никакъв ентусиазъм да изследват околностите и непрекъснато се оглеждаха. Бяха нервни дори тук, на ръба на нищото. Въпреки фарса, който Мусолини бе разиграл в Сало, тази страна бе враждебно настроена към тях.

Молейки се другите шестима да не надигат глави, Джоузеф зачака, като си свирукаше беззвучно през зъби стара песничка — заклинание за късмет, която помнеше още от детството си. Радвайте се — мрачно си казваше той. — Всички ще сте мъртви преди следващото.

Прасето беше добре угоено за военно време — беше яко и розово. По-скоро приличаше, както каза Тео, на Лучети — нотариусът от Сало. Вчера Кандида помагаше да го почистят и то грухтеше от удоволствие толкова човешки, че на нея й стана още по-мъчно за него.

— Ела, миличко! Ела, сладко мое. Нищо няма да ти направят. Ела, мъниче. — Девойката нежно потупваше дебелия му гръб. — Всичко е наред.

Когато го вкараха в двора, то стана нервно, загрухтя подозрително и свело глава, лудешки въртеше подпухналите си очички. Ушите му бяха щръкнали, а опашчицата му отчаяно се мяташе. При вида на касапина очевидно всичките му най-лоши подозрения се потвърдиха — дали от миризмата на кожената престилка, дали от блесналите остриета на ножовете, които висяха на колана му.

То изгрухтя решително, завъртя се в кръг и се хвърли обратно към портата.

Беше на девет месеца, тежеше почти сто и петдесет килограма и беше силно колкото двама мъже. На всичкото отгоре по каменните плочи се бе образувала тънка коричка лед. Кандида, която заедно с баща си здраво стискаше въжето, се подхлъзна и се просна на земята, сякаш беше котва, закачена на конопеното въже.

— Тео! — сподавено извика тя, силно стиснала очи. — Не го оставяй да ме прегази!

Но брат й Тео, който беше инвалид, също беше паднал на колене и неудържимо псуваше. Пищящото животно се извиваше и се дърпаше и в ужаса си само се оплиташе във въжето. Но мечешката сила на баща им спаси положението. Винченцо задърпа главата на прасето настрани, докато не я изви наопаки. После ловко се пресегна под корема му и рязко го дръпна за крака. Животното се стовари на земята и изгрухтя. Кандида с мъка излази настрана от вършеещите му крака. После касапинът и синът му се хвърлиха отгоре му и с прасето беше свършено.

Роза чакаше, притиснала поцинкованото корито към внушителния си бюст. Тя пъхна съда под главата на животното, успокоително го погали по челото и рече:

— Не се тревожи, малкото ми, няма да боли.

Касапинът преряза гърлото му и кръвта забарабани в металното корито, сякаш екна църковен звън.

Първите няколко мига бяха ужасни. Не след дълго огромното розово тяло престана да се мята и писъците заглъхнаха. Смъртта не беше немилостива.

Девойката се изправи на крака и видя, че е насинена и с ожулени колене. Но по-лошото беше, че роклята й се бе разпрала от коляното до кръста и разкриваше гладката бяла линия на бедрото й. Във военно време трудно се намират дрехи.

Тео продължаваше да седи на каменните плочи и да разтрива болния си крак, а лицето му бе доста пребледняло.

— Добре ли си? — попита го тя.

Той само кимна. Знаеше, че брат й вече едва понася клане на животни, но другите имаха нужда от помощта му и той щеше да свърши своята част от работата.

Майка им придържаше с една ръка коритото, а с другата продължи да гали прасето и да му шепне утешително, дълго след като то бе умряло. В двора се възцари спокойствие. Утринното небе бе прекрасно, но духаше леден вятър.

Касапинът запали лампата. Небрежно запали цигара от жълтия пламък и с опитни движения се захвана да пърли четината на прасето. Кандида разтриваше премръзналите си от студ кокалчета и му завиждаше за топлината на лампата. Мразеше да бъдат убивани живи същества и се радваше, че този път всичко свърши толкова бързо и чисто. Три четвърти от коритото вече беше пълно с тъмна, мазна наглед кръв. Този първи и най-нетраен продукт от заколеното животно трябваше да се обработи веднага, преди да се е съсирил и да е станал неизползваем. Кандида хвана другата дръжка на коритото и помогна на майка си да го завлекат до кухнята. В голямото огнище пламтеше огън. През зимата гореше денонощно и всичко се пропиваше с острата миризма на дъбови дърва и маслинови корени.

С голяма мъка вдигнаха коритото на огромната дъбова маса. Бяха сварили ечемик, ориз и всякакви други зърнени храни, които намериха снощи, и сега щяха да изсипят вече готовата лепкава бяла каша в кръвта, за да направят sanguinaccio — кървавици, които щяха да мажат на хляб или пък да слагат в зимната супа.

— Ечемикът е прекалено много — тъжно отбеляза майка й, изсипвайки сместа в коритото. — Всичко едвам стига. Само едно прасе, а толкова много ечемик.

В началото на годината имаха три прасета. През лятото фашистите реквизираха едното, а през есента немски войници, които преследваха избягали военнопленници, откраднаха другото.

— Късмет извадихме, че ни оставиха и него — отбеляза Кандида.

Тя потопи ръце до лактите в горещата лепкава кръв и започна да я замесва с ечемика. Кашата жвакаше под дланите й и топлеше премръзналите й пръсти. Но дни наред след това ръцете й щяха да миришат на кръв.

Изминаха двадесет минути, докато най-сетне хлопнат капака.

Джоузеф надигна глава. Последният войник се качваше в каросерията. Шофьорът отново включи двигателя и уверено го форсира. Джоузеф застана нащрек. Слабото му лице бе безизразно, а тъмните му очи съсредоточено се присвиха. Камионът тръгна и той вече не отделяше поглед от обраслия в лишеи камък, който бе поставил точно до пръчките динамит.

Машината се понесе с рев напред и смени скорост веднъж, после още веднъж. Като стигна до белега, може би се движеше с не повече от тридесет километра в час. Първо кабината, а после и плющящият брезент на каросерията се изравниха с камъка. Без никаква ясна мисъл Джоузеф дръпна фитила.

Сякаш припламна жълто демонско око. Оглушителният трясък отекна чак в стомаха му. Посипа се рояк отломки и мъжът приведе глава. Динамитът като че ли вдигна във въздуха половин Италия. Когато престанаха да валят камънаци, Джоузеф вдигна автомата и се поизправи. Ушите му пищяха.

Камионът беше спрял на място и все още не се виждаше, скрит зад стелещия се облак дим. Надолу по пътя се търкаляше самотно колело. Скоро вятърът разсея пушека и Джоузеф огледа пораженията. Камионът бе понесъл основния удар. Обгореният брезент висеше на парцали по напуканите железа. Надали някой бе оцелял.

Бойният вик на Дейвид Годболд отекна сред скалите като кукуригането на петел. После всички хукнаха надолу по хълма и зареваха, опиянени от сляпата кървава ярост на битката. Изведнъж пред очите на Джоузеф изпъкна странен спомен: десетгодишен хлапак — той самият, крещи точно по същия начин и тича с дървена пушка из Сентръл Парк.

Като наближиха достатъчно, той се приведе и изстреля дълъг откос по кабината — видя как куршумите надупчиха вече ожулената врата. При изкопа отново спря, изпразни пълнителя по камиона, зареди отново и пак хукна. Немците не отвръщаха на огъня.

Първи скочи на пътя и първи стигна смачкания автомобил. Нехаейки за опасността, се метна на задния капак, вдигнал оръжието. Сред изкривените подпори се въргаляха човешки останки. Такива победа не бяха и сънували. Взривът бе изхвърлил трима германци и те лежаха мъртви от другата страна на пътя. Десетина други бяха разкъсани на парчета.

Дойдоха и другите и също се покачиха на ремаркето. Малкия Паоло дезертьора заобиколи тичешком отпред и се метна на стъпалото. Надникна през счупеното стъкло, после протегна вътре ръка. Чуха сподавения лай на пистолета му. Той рипна на земята и се ухили.

— Tutti mort.^[2]

— Чудно хубаво — възкликна Дейвид Годболд с гърлен глас. С побеляло, но радостно лице, той ритна нещо, което миг по-рано е било човек.

Нямаха време да се поздравяват. Само след миг можеха да дойдат още германци.

— Да се омитаме оттук! — изкомандва Джоузеф.

— Оръжието, оръжието! — извика Франческо. — Имат лугери!

Вече започна и да мародерства. Немските пистолети марка „Лугер“ се ценяха много и като оръжие, и като стока с висока пазарна цена. Присъединиха се и Джакомо, Паоло и Калайджията, а Джоузеф знаеше, че няма смисъл да се опитва да ги спре. Дейвид скочи от камиона и се затича към завоя да пази.

Джоузеф провери автомата си. Миризмата на експлозиви и отвратителна смърт го задушаваше. Догади му се. Повече от всичко мразеше да гледа хората, които е убил. След като убиеше някой, му се искаше бързо да се маха, преди да е започнал да мисли какво е направил или какво е станало.

А заради тазсутрешното начинание пак ще има репресии и ще пострада цивилното население. Немците откарваха хиляди италианци в концлагери; арестуваха, измъчваха и разстрелваха десетки хиляди други; палеха хамбари и къщи и изравняваха със земята цели села. Когато и това не успя да потуши съпротивата, SS започнаха да взимат многобройни цивилни заложници и при всяка партизанска акция провеждаха зверски публични екзекуции.

Не бяха говорили за това, защото нямаше какво да се каже. Всички бяха съгласни, че е по-добре да умират невинни италианци, отколкото нацистите да се разхождат безнаказано из окупираната страна. Джоузеф се надяваше утре пак да са на същото мнение.

На кръста на един от мъжете, когото взривът бе разкъсал като кукла, висяха няколко гранати. Джоузеф стаи отвращението си и се насили да пристъпи напред. Макар и с повредени детонатори, гранатите пак бяха ценна плячка, защото съдържаха силен експлозив, а и в раницата му сигурно има още. Той приклекна, развърза връвчиците с хлъзгавите си зачервени пръсти и мушна плячката в кожената раница, която висеше на гърба му.

Опита се да издърпа мъртвия гренадир и се отврати, като видя, че главата му помръдна. Оцапаното с кръв лице се обърна и две сини очи мъгляво се втренчиха в него. Невероятно как, човекът бе оживял. Само преди няколко минути би го убил, без изобщо да се замисли. Сега замръзна като истукан, неспособен да направи каквото и да било. Немецът държеше пистолет. Вдигна колебливо ръка и го насочи към Джоузеф. Красновски се хвърли назад.

Усети зашеметяващ удар, сякаш го удариха с нещо тежко. За миг си помисли, че някой от другите го е ритнал настрани. После усети как в стомаха му сякаш се разлива огнена течност и разбра, че е бил прострелян.

Чу трясъка на автомати — бяха повече от един — но не можеше да помръдне. Лежеше сгърчен сред мъртвите германци, притиснал раната си.

Италианците крещяха и се опитваха да го обърнат по гръб.

— Не — бе единственото, което можа да промълви. — Не.

После дочу гласа на Дейвид Годболд до ухото си.

— Джо! Джо! Нека да видя.

Обърнаха го и някой започна да разкопчава ризата му. Струваше му се, че цялото му тяло от гърдите надолу пламти. Дейвид попи кръвта с безизразен поглед.

— Много ли е зле? — шепнешком го попита Джоузеф.

— Може би — кратко отвърна другият. — Тук не мога да кажа.

— А къде е?

— Под ребрата. Може и да е засегната долната част на дроба. Ще трябва да те носим. Боли ли?

— Ужасно.

— Ще ти сложа морфин, става ли?

Джоузеф кимна.

Калайджията донесе оскъдната походна аптечка. Джоузеф видя как приятелят му отваря ампулата и пълни спринцовката. Не усети как иглата влезе в ръката му.

Опита се да вдигне глава, за да види раната. Всичко се размазваше пред очите му. Изведнъж съзнанието му се замъгли и му се стори, че се дави в бързоводна гореща река. Болката не утихна, а просто се премести другаде. Отчаяно се опитваше да се задържи над ревящите тъмни води, но изведнъж сякаш вълните го заляха и той загуби съзнание.

Отне им два часа да приготвят сместа за sanguinaccio и да напълнят различните черва, които сега кичеха старата кухня, провиснали като дебели колела и подкови по старите дъбови греди.

Докато свършат, прасето вече беше умело разфасовано и касапинът си бе отишъл. Използваха всичко, до последното копито. Внимателно пакетираха рибицата и врата, за да ги продадат на черния пазар, където щяха да им вземат добра цена. Бутът и плешките вече висяха осолени на гредите, а от краката Роза щеше да приготви пача. С черния дроб, гарниран с бял фасул и ряпа, днес на обед цялото семейство щеше да пирува. С всичко останало щяха да направят наденици. Винченцо и Тео остъргваха костите докрай и кълцаха месото и вътрешностите, за да ги смелят с ръчната мелачка. После щяха да напълнят със сместа почистените черва и в килера ще има цяла планина от наденици, салами, мортадела и всякакви други колбаси, всеки с различна форма, вкус и аромат. Предстоеше им цял ден работа.

Кандида беше уморена и оцапана с кръв. Направо се задушаваше от миризмата на съсиреци.

— Качи се горе и се измий — рече й Роза, избутвайки я нежно от масата. — Достатъчно работа свърши.

Тя кимна, наля си в една кана гореща вода от медния чайник, който висеше над огнището, и се качи по стълбите.

Прозорецът на стаичката й гледаше към езерото — гледката беше достойна за илюстрована картичка. Тежката утринна мъгла се бе вдигнала и огромната водна шир, която се извиваше сред стръмните скали, лъщеше като стомана. В небето бръмчаха самолетни мотори. Тя отвори прозореца. Два немски самолета летяха право към брега на езерото. Отраженията им се плъзгаха по водната повърхност. Имаха сива зимна защитна окраска и Кандида дори различи черно-белите кръстове на корпусите им. Войната продължаваше вече три години и тя знаеше всички модели в Luftwaffe^[3] — тези бяха Fieseler Storchs, самолети търсачи, лековъоръжени или почти невъоръжени. Сигурно търсят из планините партизани.

Самолетите се заиздигаха над Сало и погребалният рев на моторите зазвуча по-различно. Разделиха се — единият пое към Тормини и скоро се изгуби от поглед, а другият изви на юг към Дезенцано. Скоро шумът щеше съвсем да заглъхне.

Стана тихо. Тя затвори прозореца и изля горещата вода в легена, за да се измие.

Разкопча роклята си пред малкото потъмняло огледало в овална рамка. Кандида Киприани беше на осемнадесет години. Притежаваше някак тъмна красота, съсредоточена в очите й. Те бяха големи, с тежки клепачи. В тях блестяха интелигентност и невинност — това бяха очите на жена, която е природно умна, но слабо образована. Имаше прав римски нос с широки ноздри. Устата й беше мека, със заоблени ъгълчета като на Мона Лиза и ту бе тъжна, ту се усмихваше. Дори когато стиснеше устни — например, когато се замисли — устата пак й се струваше прекалено голяма за лицето й. Вълнистата й черна коса се спускаше от високото й чело като водопад, който бе невъзможно да бъде удържан.

От лятното слънце лицето и шията й бяха почернели до най-горното копче на роклята. Гърдите й бяха меки и бели като мляко. Тя ги обхвана, преценявайки меката им тежест, но без да докосва тъмнокафявите зърна. Като ги докосваше, я изпълваха тревожни усещания, едновременно приятни и греховни.

Ако живееше на село, отдавна да се е омъжила. Но възхищението на мъжките очи бе лукс, който малко познаваше. Фермата „Ил Ноче“ беше много отдалечена, затънтена в дъбовите гори високо над градовете край езерото. Като завърши селското училище на четиринадесетгодишна възраст и навлезе в света на възрастните, който се състоеше от тишина, тежък труд и самота, сякаш влезе в манастир. Най-близкото село и кипящият там живот бе отдалечено на един час път с каручка или два часа ходене пеш. С брат си не напускаха фермата с месеци наред — дори не ходеха до Сало. Срещите с други млади хора бяха рядко удоволствие, а танците и вечеринките — още повече.

Отми свинската кръв и облече чиста карирана фланела, землената войнишка риза, която имаше от Тео, и отгоре намъкна дебел, нагъсто замрежен черен пуловер с висока яка. После извади тънкия черен дневник от чекмеджето на нощното си шкафче. Отгърна на нова страница и най-отгоре написа „20.XI.1943 г.“. Почеркът й беше стегнат и четлив.

„Рано тази сутрин — започна тя — заклахме прасето. Тежеше 130 кг. Умря бързо.“

Спря да пише и вдигна поглед към собственото си отражение в огледалото. Прасето щеше да й липсва. Грухтящото му присъствие в плевника беше успокояващо, дори приятелско. Чувстваше се толкова самотна, че й доставяше удоволствие да му събира огризки от масата и да го храни в топлата мрачина на кочината.

„През нощта имаше много експлозии — продължи тя — и много шум от коли по автострадата на юг. Всички говорят, че настъплението на Съюзническите войски върви добре и до лятото ще изтикат германците.“

През септември италианската армия най-после капитулира. Мусолини бе арестуван, а пленниците от Съюзническите войски бяха освободени и за кратък трепетен миг всички вярваха, че Италия е излязла от войната.

Но с решителна бързина нацистите проведоха контранастъпление. Обявиха нова фашистка „Република“ и разположиха щаба си само на няколко мили от самата ферма в прекрасния курорт Сало на брега на езерото.

Възстановиха на власт вече изтощения и безразличен към всичко Мусолини като своя марионетка и наложиха терор, за да си осигурят съдействието на бившите си съюзници. Така в Италия се разбушува гражданска война между онези, които още вярваха във фашизма — или поне в победата на германците — и онези, които не вярваха нито в едното, нито в другото.

„Войната сякаш няма край. Дори помежду ни не цари мир. — Кандида се поколеба, а после добави още едно изречение, което често се повтаряше по страниците на дневника й: — Бог да ни е на помощ.“

Кандида беше на петнадесет години, когато Мусолини хвърли Италия в Хитлеровата война. Разправяше се, че тълпата, която така възторжено го бе аплодирала на Пиаца Навона, след това се разотишла тихомълком по домовете си, всички си траели и не смеели да погледнат съседите си в очите. Дали не бяха прозрели в онзи пламтящ летен ден срама и разрухата, които войната щеше да донесе на Италия?

Самата тя бе връстничка на фашисткия режим. Беше се родила в самото му начало; беше отраснала в годините, когато той превърна Италия в славна цъфтяща империя; достигна зрелостта си под сянката на катастрофалния му край.

След онзи следобед на Плаца Навона последваха три години кланета и разруха и Италия падна на колене. Те оставиха неизлечима рана и в нейното семейство. Любимият й по-голям брат Тео беше изпратен в Гърция, където снайперист бе размазал бедрото му, и от обичлив веселяк той се превърна в тъжен куц непознат.

Кандида затвори дневника и го прибра. После пак се обърна към огледалото и среса назад гъстата си черна коса. Макар да изглеждаше пухкава като облак, тя бе жилава и упорито се оплиташе в четката. Ресането я правеше лъскава, но никога не я привеждаше в ред и Кандида здраво я върза с остатък от кадифена панделка. Сега в огледалото лицето й изглеждаше овално, с остра брадичка и нежни скули под младата кожа. Изражението му бе отпуснато, апатично.

Снощи сънува бурни сънища. Както и друг път, не си ги спомняше точно, но бяха любовни. Образите се изпаряваха в мига, в който девойката се събудеше, но чувството оставаше и тя продължаваше да лежи с разтуптяно сърце. В такива сутрини тялото й се разкъсваше от болка и бурно удоволствие, а душата й сякаш се рееше като хвърчило. Да можеше само да дръпне канапа! Но не знаеше как, все още не знаеше. Как да се отърсва от тези мисли бе изкуство, което още не бе овладяла. Тя стана и пак слезе долу.

Обедът бе празничен случай, който очакваха от месеци насам. И четиримата щяха да прекарат следобеда навън в ледения вятър, заети с изморителното пълнене на наденици, но сега мъките и болките от изминалата година бяха забравени.

Роза бе изпържила черния дроб в мас от прасето. Задушен с белия фасул и ряпата в тенджерата, той бе фантастичен на вкус — откак започна войната само можеха да мечтаят за подобно ястие. Къщата ухаеше прекрасно.

Стройните редици медни съдове в кухнята блещукаха под отблясъците от огнището. Кухненската маса беше пъпът на къщата. Беше масивна и внушителна, поставена точно пред огъня, почерняла като желязо от старост, и почти толкова твърда, с издраскана плоскост, която бе почти тридесет сантиметра дебела. Беше стара като самата къща, която бе строена през петдесетте години на осемнадесети век. Роза нареждаше върху нея съкровища в стъклени бутилки, които вадеше от килера — реколтата от изминалото лято, консервирана в гъстия зеленикав зехтин, който си правеха сами: месести домати с цели глави чесън, сладки червени чушки, които грееха като пламъци, гъби, маслини, твърдо бяло козе сирене, краставички в кисел оцет, от който ти се насълзяват очите. Кандида донесе от избата дамаджана с вино. И то бе произведено във фермата и още не бе прекипяло съвсем. Най-сетне Роза донесе тежката каменинова тенджера от пещта и семейството седна край топлото огнище да обядва.

Винченцо и Роза Киприани бяха красива двойка. Винченцо бе добре сложен, благороден на вид мъж с широка челюст, закривен ломбардски нос и прекрасни черни очи, които бяха наследили и двете му деца. Нямаше банкова сметка, но бе сравнително богат. Освен каменната селска къща с керемиден покрив и голям двор, той притежаваше маслинови гори и лозя, стадо овце горе в планината и няколко акра дъбова гора, където едно време на всяка крачка имаше глигани, докато фашистите не ги изпозастреляха. Беше благ човек; никога през живота си не се бе отнасял грубо с хора или животни и винаги бе много нежен със семейството си.

Жена му Роза не беше подложена на тежкия физически труд и непрекъснатите раждания, които съсипваха красотата на толкова планинки. Беше запазила изправения си гръб, стегнатия бюст и орловите черти — хубостта й бе доста северняшка. Беше родена в Пиемонт и макар италианският да й бе майчин език, тя — както и всичките си роднини — го говореше гърлено и често я взимаха за германка. В много отношения бе далеч по-жилава от мъжа си. На километри наоколо съседите я уважаваха и почти се страхуваха от нея.

Семейство Киприани бяха земеделци до мозъка на костите си, хора отдадени на земята и нейния ритъм. Бяха отгледали Тео и Кандида в същия дух. Но Мусолини промени живота им. Ако не беше фашисткият режим, Тео нямаше да бъде изпратен в Гърция и войната почти нямаше да засегне семейството.

Живееха в провинцията и затова всъщност никога не бяха гладували, както гладуваха хората в градовете от 1940 година насам; но през последните няколко години бяха започнали да се хранят съвсем простичко и богатите трапези от мирните времена се бяха превърнали — или поне за Кандида — в нещо като натрапчива мисъл. Помолиха се набързо и започнаха да се хранят. Ястието беше прекрасно — хранително и страшно вкусно. Не говореха много — поглъщането на храната беше прекалено важна задача.

Насред обяда ги стресна хлопане по вратата. За миг никой не помръдна. Инстинктивно в главите на всички изникна мисълта, че това са германски войници, които са подушили някак, че се коли прасе, и сега идват да реквизират месото. Сърцето на Кандида подскочи.

Отново се похлопа, но този път сподавен глас извика:

— Винченцо! Винченцо!

Стопанинът скочи на крака и отри уста с опакото на дланта си.

— Кой е? — викна той.

— Аз съм! Паоло!

— Паоло? — въпросително изсъска той към жена си.

— Паоло дезертьора — изведнъж изтърси Тео. Беше го познал по гласа.

Винченцо повдигна вежди. Паоло беше братовчед на семейството, който бе воювал с Тео в Гърция. Като хиляди други италианци, които отказаха да се бият за нацистите след Примирието, го бяха обявили за дезертьор и той бе изчезнал в планината. Носеха се слухове, че станал партизанин, макар че никой не го бе виждал от месеци.

— Не отваряй — заповяда Роза.

— Нима мога да не отворя? — търпеливо попита той.

Махна резето и открехна вратата. През цепката се подаде главата на Паоло. Лицето му беше бледо, чертите му сякаш се бяха размили в мръсни петна, а лукавите му очи току се стрелкаха тревожно към кухнята. После изсъска на Винченцо:

— Ела! — и главата му изчезна.

Киприани се обърна към жена си, извинително повдигна рамене и го последва, затваряйки вратата след себе си. След него в кухнята като че ли лъхна мраз.

Лицето на Роза потъмня.

— Това може да означава само беда — лаконично отбеляза тя.

Кандида си спомни за немските самолети над езерото тази сутрин. Изведнъж й стана тежко на стомаха и не можа да продължи с обяда. Всички замълчаха, а после Винченцо се върна. Клепачите му бяха полупритворени и имаше замислен вид.

— Какво иска? — настоятелно попита Роза.

— Един от другарите им е ранен.

— „Им“? Кои „те“?

— Партизаните.

Той пощипваше пълничката си долна устна — имаше навик да го прави, когато мислеше напрегнато.

— Взривили са немски камион в прохода. Един от техните го простреляли. Американец. Губи много кръв.

— Божа майко! — навъсено изрече Роза. — Да не мислят да го донесат тук?

— Той вече е тук — спокойно отвърна мъжът й. — В плевнята.

Роза се изправи с неумолимо изражение.

— Винченцо, ако германците намерят мъртъв партизанин в нашата плевня, ще ни избесят всичките. Трябва да го отнесат другаде.

— Не могат. Трябва да му се помогне, иначе ще му изтече кръвта.

— Не!

— Не мога да ги отпратя — меко обясни той. — Те се бият за нас.

— Бият се за Сталин!

— Трябва им лекар. Само на един човек можем да се доверим. Ще ида да го взема с двуколката.

Роза прикова поглед върху него. Многозначително поклати глава, а тревожното й изражение изразяваше онова, което думите не можеха. Но Винченцо просто разпери ръце и рече:

— Не мога да отпъдя умиращ човек, Роза. Тео, ела с мен.

Тео бавно се изправи и последва баща си навън. Откакто беше в Гърция, нервите му се бяха обтегнали и всяка допълнителна тревога можеше да го довърши. Но Кандида знаеше, че това не е страхопъзльовщина, а болест на мозъка.

Сърцето й лудо биеше.

— И аз ще помогна — каза тя.

Това бе съобщително изречение, но беше и въпрос. Тя погледна майка си, очаквайки отказът й да изплющи като камшик. Но лицето на Роза бе посивяло, а очите й гледаха уморено.

— Прави каквото искаш — тихо отговори тя. — Аз не искам да имам нищо общо с това.

Кандида знаеше, че думите на майка й са съвсем буквални. Тя взе чисто нов калъп карболов сапун и стар чаршаф. Напълни една купа с гореща вода от чайника. Погледна към майка си, която мълчеше и не помръдваше. Изглеждаше състарена. Кандида я докосна по рамото и помъкна нещата навън.

Плевникът се намираше на двеста метра от къщата. Горният етаж беше предназначен за сено и от едната страна беше отворен, за да изсъхва окосената трева. На долния етаж държаха земеделски инструменти и зимната паша за животните. При много лошо време стадото на Винченцо слизаше от планинските пасища и го затваряха тук да хрупа сено. Имаше и малък стар трактор „Фиат“, който не беше каран с години и сега тихо ръждясваше и потъваше в забрава. Партизаните се бяха скрили зад трактора като зад барикада.

Освен Паоло имаше още двама, в единия от които Кандида веднага разпозна някогашния Джакомети Калайджията. Тя се питаше в почуда такива ли са партизаните — като Малкия Паоло Дезертьора и онзи полуциганин, който поправяше казаните и лекуваше конете? Третият мъж беше по-впечатляващ — беше висок и добре сложен, с ясни сини очи, които грееха на фона на загорялото му от слънцето лице. Стиснал английски автомат в ръце, той я проследи с поглед как се вмъква в постройката с горещата вода и чаршафа.

— Коя си ти? — искаше да знае той.

— Тя е Кандида Киприани — рече Паоло, — дъщерята на Винченцо.

Раненият мъж лежеше на импровизирана носилка в окаляното сено. Очите му бяха полупритворени и замъглени и той тихо стенеше. Когато коленичи до него, я блъсна миризма на мъжка пот и прясна кръв.

— В безсъзнание ли е? — попита тя.

— Сложихме му морфин — обясни й Джакомети. — Не го закачай. Докторът е на път за насам.

— Ще минат часове, докато дойде. А и трябва да е чист, преди лекарят да прави каквото и да било.

Раненият беше мургав, с гърбав нос, а по хлътналите му бузи бе набола брада. Избелялата му карирана риза и джинсовото му яке бяха почернели и целите наквасени в кръв. Днес все на кръв й вървеше. Но в случая ставаше дума за нещо много по-различно от заклано животно. Започна внимателно да разкопчава нащърбените кокалени копчета. Никой не й попречи.

Голото тяло на мъжа беше стройно и мускулесто. Коремът и гърдите му бяха покрити с тъмни косми, сега сплъстени от собствената му съсирена кръв. Раната изглеждаше ужасно. Кръвта продължаваше да тече и при тази гледка сърцето на Кандида се сви. Като че ли беше смъртоносно ранен. Девойката застина за миг.

— Благодатна Мария, благословена сред жените — трепкаха на устните й неканените думи. Клепачите на мъжа се повдигнаха и се спряха на лицето й. — И благословен плодът на твоята утроба, Исус.

Тя докосна челото му, после страните му. Кожата му пламтеше като в треска.

Молитвата като че ли й даде сила. Кандида откъсна ивица плат. Натопи я във водата, над която се извиваше пара, насапуниса я с карболовия сапун и започна да попива мястото около раната. Пипаше колкото се може по-нежно, но мъжът конвулсивно потръпна и тихите му стонове се превърнаха в сподавен вик на болка.

— Извинявайте — с треперещ глас прошепна тя. — Опитвам се да не ви причинявам болка.

Той сякаш кимна. Очите му, изпълнени с болка, не се отделяха от лицето й.

Вече почистена, раната изглеждаше по-малка на гърдите, но по-тежка на гърба. Отпред отворът беше малък, макар че имаше следи от изгаряне. Там където куршумът бе излязъл от тялото му, като цветни листчета се бяха разперили парчета размазана плът и нещо, което приличаше на кост. Стори й се, че може би стомахът и левият дроб са засегнати, а с положителност има и надробени ребра. Обзе я ужасяващата увереност, че този човек ще умре. Въпреки усилията й, кръвта продължаваше да се лее безспирно.

— Кървите — рече му тя. — Много. Прекалено много. Ако превържа раната, кръвта вероятно ще спре. Но може да ви заболи.

Стори й се, че той отново кимна. Синеокият човек с автомата отсече:

— Превържи го.

Девойката направи тампони и ги притисна към двете рани. Отпра няколко дълги ивици, за да ги омотае около кръста му, и заповяда:

— Повдигнете го малко.

Паоло и синеокият мъж коленичиха, за де изпълнят нареждането й. Тя уви превръзката около слабите му ребра и я стегна колкото посмя, за да закрепи тампоните. През цялото време раненият стенеше дрезгаво, но когато отново го положиха да легне, като че ли му беше по-леко.

Кандида се чувстваше изцедена, сякаш бе тичала на маратон. Повдигна главата му и я положи в скута си, а после замилва лицето му. Цялото бе мокро от пот, а наболата брада бодеше връхчетата на пръстите й. Изпълни я съчувствие, а едновременно с това усещане за безпомощност и тя каза:

— Не мога да направя нищо повече.

Устните му леко се раздвижиха, но дали искаше да се усмихне или да каже нещо, тя не разбра. Импровизираната превръзка вече бе обагрена от алени звезди. В плевника духаше леден вятър.

— Ще замръзне — рече девойката.

Паоло свали балтона си и Кандида зави мъжа.

— Добре се справи — отбеляза синеокият.

Предложи й цигара. Тя уморено поклати глава.

— Не пуша.

Самият той запали една и издуха лютивия дим нагоре.

— Ще се оправи. Як е като вълк тоя приятел.

— Как го раниха? — попита момичето.

Стрелна я с поглед. Опитваше се да изглежда небрежен, но тя долови, че се чувства горд.

— Малко се спречкахме с едни германци.

Съсредоточено се вслушваше в произношението му и сега като че ли разбра какъв е.

— Не сте италианец — рече му тя. — Вие сте избягал военнопленник, нали?

— Не избягал. Освободен. Той също. Освободиха ни заедно в деня на Примирието. Още в същия миг отидохме при партизаните.

— Англичанин ли сте?

— До мозъка на костите си — провлечено отвърна той. После кимна към ранения мъж, чиято глава бе отпусната в скута на Кандида. — Той е американец.

— Добре говорите италиански.

— Имахме доста време да го научим. Две години в италиански затворнически лагер и после пет месеца при партизаните.

Ръцете на англичанина бяха големи и силни, а по кокалчетата блестяха златисти космици. Държеше цигарата елегантно между пръстите си, а не в шепа като повечето войници.

— Офицер ли сте?

Той козирува отсечено и изстреля с дрезгав глас:

— Тъй вярно, госпожице.

Кандида не разбра шегува ли се, или е сериозен.

Малкия Паоло се изхили.

— Като че ли не сте много загрижен за приятеля си — упрекна го тя.

— Доколкото виждам, е в добри ръце — отвърна той. — Джоузеф все си натриса задника на най-мекото.

Паоло пак се изхили.

— Джоузеф?

Тя погледна лицето на коленете си. Без да съзнава, бе галила челото му, приглаждайки влажната му коса назад. Очите му бяха затворени, но тя някак усещаше, че е в съзнание. Питаше се дали знае, че умира.

— Какво ще го правите? Така не може да отиде никъде.

— Не може ли да остане тук няколко дни?

— Ако животните бяха тук, може би — но така ще замръзне.

— Ще измислим нещо — заяви англичанинът и сви рамене. — Как каза, че се казваш?

— Кандида.

— Като на Волтер?

Девойката повдигна рамене, защото не знаеше кой е Волтер.

— А ти?

— Дейвид. — Гледаше я със замисленото си изражение. — Паоло казва, че семейството ти е благонадеждно. Вярно ли е?

— Никой от нас не ви е канил да идвате — отвърна тя, жегната от въпроса. — Вие сте решили да ни се доверите. Ваша си работа.

Като че ли му беше забавно.

— Нямахме кой знае какъв избор, Кандида. — Той пусна фаса на земята, смачка го с подметка и продължи с безгрижен тон: — За предадени партизани има награда.

— Зная — натърти тя. — По две хиляди лири на глава.

— Ако германците ни пипнат, ще ни убият. Но шест седмици след това нашите приятели ще убият вас.

Тя се втренчи в него. Косата му бе руса, на ситни къдрици. Имаше квадратна брадичка със закачлива трапчинка и спокойни тъмносини очи. Ако се измие прахът и мръсотията, отдолу щеше да се покаже много красив мъж. Американецът, който лежеше на скута й, беше по-изпит, по-неземен, но може би изглеждаше така заради раната.

— Не е нужно да ни заплашвате — тихо рече тя.

— Права е — намеси се Паоло. — Те са добри хора. Дори и Роза, въпреки всичко.

В главата на Кандида се въртеше някаква мисъл.

— Къде се спречкахте с германците?

— За теб какво значение има?

— Може да ви проследят дотук.

— Няма — убедено отвърна той.

— Откъде знаеш?

— Повярвай ми, знам.

— Тази сутрин в небето имаше самолети търсачи.

— Да. И точно затова под покрив ще сме на сигурно място, докато се стъмни.

Раненият отвори очи и промълви една-едничка дума. Кандида се наведе над него.

— Ш-ш-т. Не говори.

Очите му бяха тъмни и гледаха втренчено.

— Кучета — промълви той. — Имат кучета.

Тя погледна уплашено англичанина.

— Казва, че германците имат кучета.

— Понякога — сви рамене той. — Днес може и да не ги пуснат.

— Много ти е лесно на тебе — остро отвърна тя.

Синеокият само се усмихна.

Тя се разгневи.

— И разправяш, че ние сме щели да ви предадем! Вие можете да избягате пак в гората. А ние живеем тук! Ами ако германците претърсят околността къща по къща? Правили са го и преди. Ако го намерят тук, ще ни избесят.

— Значи тогава го скрийте някъде, където няма да го намерят. — Той потри стомаха си. — Боже, умирам от глад. Жената ще ни нахрани ли?

Паоло го погледна притеснено и промърмори:

— Тя си пада малко нещо змей.

— На двора има половин прасе. А и подушвам, че в пещта се готви нещо хубаво. Хайде да идем и да преборим змея.

Той намигна на Кандида и се упъти навън, а Паоло и Джакомети го последваха, но не толкова уверено, защото вече бяха имали вземане-даване с острия език на Роза.

Настъпи тишина. Кандида продължаваше да седи, обгърнала главата на ранения с ръце. Представяше си кучетата на немците, изплезили червените си езици и опънали до скъсване каишите, на които са вързани.

Минаха цели два часа, докато Винченцо и Тео се върнат с лекаря. Беше нисък човек с подпухнало пиянско лице и огромно шкембе, грозно изхвръкнало над колана му. Представяше се за касапин, но беше достатъчно троснат, за да смятат хората в околността, където вече се мътеше нещо, че си държи устата затворена.

Той преджапа локвите, влезе в плевника и погледна американеца изотгоре.

— Чудно. Сигурно е пълен с шрапнели.

— Само един куршум, докторе. Но го е пронизал целия.

Той изръмжа.

— Нещо да е ял или пил?

— От снощи насам — не.

— Кой му сложи тази превръзка?

— Тя — осмели се Джакомети, сочейки Кандида с палец.

Докторът втренчи в нея кървясалите си подпухнали очички, които й напомниха за очичките на прасето.

— Свали я. Останалите да изчезват.

Мъжете се помъкнаха навън и я оставиха с лекаря. Девойката започна да развързва ивиците плат, колкото можеше. Той й подхвърли ножица.

— Ето ти. Срежи ги.

— После ще ни потрябват.

— Срежи ги, глупаво дете.

Тя преглътна бучката, която бе заседнала в гърлото й, и внимателно започна да разрязва превръзката. Кръвотечението още не беше спряло.

Захапал незапалена цигара, докторът разгледа уморено раните.

— Какво, по дяволите, да направя аз с това, а?

— Ще умре ли? — ужасена прошепна Кандида.

— Аз да не съм архангел Гавраил. Не съм и гений в медицината. Как очаквате от мен да оправя тоя човек?

— Трябва да можете да направите нещо!

За миг й се стори, че ще затвори чантата си, ще излезе от плевнята и ще остави американеца да умре. Той обаче изпръхтя отегчено, извади шише оранжева течност с остра миризма и взе да мокри кожата около раната.

— Ако не му изтече кръвта и ако вече не сте му я отровили, ако куршумът не му е пронизал жлъчката или панкреаса, или дванадесетопръстника, предполагам, че има някаква нищожна вероятност да оживее — заяви докторът, напълни една спринцовка и я заби в ръката на ранения. Очите му пак се затвориха, но той повдигна единия му клепач и надникна в зеницата.

— Това нещо може и да не премахне напълно болката, синко, така че дръж се. Чуваш ли ме?

Не последва отговор. Той се изправи и изсумтя.

— Ще си измия ръцете.

Замъглените очи на американеца се отвориха и затърсиха лицето на Кандида, както бебето търси с поглед майка си. Тя помилва страната му и го зауспокоява:

— Ще се оправиш. Той е добър лекар. Ще направи всичко каквото може. А аз ще се моля за теб.

Онзи се върна със запретнати ръкави и мокри ръце.

— Хубаво, моето дете. Сега го обърни настрани и му придържай главата.

Кандида зае предишната си поза и подпря главата на мургавия мъж на коленете си. Лекарят отвори кожения калъф с инструменти и измъкна голям скалпел. Без много да се церемони, той направи дълбок разрез напряко през раната на гърдите.

Американецът се сгърчи от болка, а в гърлото му захриптя съскане, което беше по-страшно и от писък. Той забели очи. На Кандида, която го бе притиснала силно, изведнъж й притъмня.

— За бога! Той още е в съзнание!

— Имам само морфин, нямам етер — отвърна докторът. Оригна се и от устата му лъхнаха кисели изпарения на вино. — Аз съм селски лекар, а не полева болница. После може да му дам още. Ако оживее.

Той продължи умело да разширява разреза, като защипа раната с метални инструменти, които да опъват краищата й настрани. Американецът се задъхваше на пресекулки, лицето му бе побеляло и от него течеше пот. Обгърнала с ръце главата му, девойката притискаше страна о неговата. Освен „Благодатна Мария“, нищо друго не й идваше наум и тя шептеше молитвата в ухото му, здраво стиснала очи. Тялото му трепереше и се стрелкаше като хрътка. Изпитваше неистова болка, но повече не издаде звук. Може би вече нямаше сили, а може би съзнанието му бе потънало в милостив полумрак.

След малко докторът изръмжа:

— Не си завирай косата в раната, дете.

Тя вдигна очи. Тялото на Джоузеф бе като разтворен куфар. Имаше много по-малко кръв, отколкото бе очаквала да види. В зейналия отвор блещукаха гладките обвивки на вътрешните органи. Гледката бе толкова изумителна, че Кандида вече не се чувстваше толкова болезнено отмаляла.

— Зле ли е? — със страхопочитание в гласа попита тя.

— Можеше и по-лошо да е — раздразнено отвърна той, продължавайки да дъвче незапалената цигара.

Сякаш в сън, девойката удивено съзерцаваше гледката. С точно премерени движения другият мъж проверяваше всеки орган с опакото на скалпела. Създаваше усещането, че всичко е съвсем прозаично, съвсем обикновено. Просто отваряш тялото на човека и ето ти ги вътре всички машинарийки. Обзе я истерично желание да се разсмее на цялата простота на нещата.

Изведнъж той я стрелна с поглед.

— Ще припадаш ли, дете?

— Не.

— Доколкото разбирам, тази сутрин сте заклали прасе. Касапски ден, а?

— Аха.

Подуши вътрешната страна на раната, а порестите му ноздри лекичко потръпваха.

— Естествено, не е уцелил жлъчката, че иначе вече да си е заминал. Няма и прекъснати артерии. Но много от мускулите са засегнати. Счупени ребра. Тия тука черва трябва да се позашият. Куршумът е бил малокалибрен, значи?

— Не зная.

— Имало е късмет малкото прасенце. Ще го боли коремът, но може и да оцелее.

Очите й се изпълниха със сълзи.

— Слава богу.

Докторът се усмихна и зъбите му, жълти като на куче, лъснаха.

— Тоя тук герой да не ти е изгора?

— Не. Не го познавам.

— Сега вече го познаваш отвътре. Видяла си повече, отколкото собствената му майка. В съзнание ли е?

Тя погледна лицето, което сега бе празно и сякаш бе загубило очертанията си.

— Не мисля.

— Толкоз по-добре. А сега си затваряй устата и не ми се завирай в ръцете, по дяволите.

Десет-двайсет минути ряза и ши. Движенията му бяха бързи и груби, но се справяше добре. Насред цялата тази първобитна операция Кандида усети нечие плахо присъствие зад гърба си и вдигна поглед. Беше Тео. Той положи ръка на рамото й, като следеше мълчаливо движенията на доктора. Кандида се питаше дали сред гръцките планини и него са го оперирали по същия начин. От време на време американецът конвулсивно потръпваше, но през повечето време лежеше неподвижно. Ръката на Тео остана на рамото й.

Най-после докторът се захвана пласт по пласт да затваря раните. Когато свърши, тялото на мъжа бе опасано цялото с неравен шев — като на кукла, която току-що е била натъпкана със стърготини.

Накрая превърза раната и даде на Кандида още две превръзки.

— Прибери ги на чисто място.

— Да, докторе.

Тео мълчаливо му подаде бутилка. Беше домашна ракия — люта и неразредена. Дебелакът надигна лакомо бутилката, давайки бурен израз на задоволството си като огнегълтач на карнавал. После погледна бутилката и като видя, че е три четвърти пълна, я прибра в чантата си.

— Ще си взема и шунка — тихо отбеляза той, най-после палейки влажната си цигара.

— Шунка? — Тео повдигна вежди.

— Това ми е таксата. Да не мислиш, че тая парцалива шайка от така наречени партизани може да си позволи да плати нещо.

— Но ние не носим отговорност за него.

— Сега вече носите. — Прасешките очички бяха неумолими.

Тео въздъхна.

— Майка ще полудее. Ония тримата вече си натъпкаха ризите с наденици. Май ще трябва да ти дадем няколко килограма свински ребра.

Раненият мъж издаде слаб стон.

— Казахте, че ще му дадете още морфин след това — примоли се Кандида.

— Трябва му нещо повече от морфин. — Докторът извади четири ампули, внимателно увити във вестник. — Тези двете са морфин. Другите са пеницилин. Знаеш ли какво е пеницилин?

— М-мисля, че да.

— Ще му спаси живота. Не ти трябва да знаеш повече. Гледай сега, дете.

Той показа на Кандида как да пълни спринцовката и да инжектира лекарствата в синята вена, изпъкнала в свивката на лакътя.

— Утре му сложи другата ампула пеницилин. Ако болката е непоносима, удари му половината морфин. Другата половина запази за по-натам. Донеси ми спринцовката вкъщи утре вечер. Дотогава може и да намеря още една ампула пеницилин. Имай предвид, че ще ти струва килограм наденица.

— Може ли да яде?

— Тази вечер не. Следващите два дни само течности. После разбити яйца с мляко и такива работи, докато организмът му заработи нормално. — Той се изправи, без дори да погледне човека, чийто живот току-що бе спасил. — А сега си ми дайте ребрата и ме закарайте вкъщи, преди да са се домъкнали нацистите.

Англичанинът се бе върнал в плевника. Той погледна към приятеля си.

— Кога можем да го преместим?

— Да го преместите ли? — Докторът сви рамене. — Като се оправи.

— След колко време.

— Седмици.

— Не може да остане тук със седмици — остро се намеси Тео.

— Ще трябва. Освен ако не искате да умре в картофите ви.

Те излязоха, спорейки. Кандида остана при американеца, загледана в лицето му, докато гласовете се отдалечаваха. Вече обмисляше място, където да го скрие. Сега изглеждаше спокоен. Лекарството бе изгладило сгърченото от болка лице. Беше млад — не много по-възрастен от нея самата. Не отговаряше много на представата й за американец. Лицето му бе необикновено — мургаво и тясно. Заприлича й на маската на древен воин. Полуотворената му уста откриваше зъбите му — бели и леко криви. Влажната му тъмна коса бе разпиляна по високото му изпъкнало чело.

Двете котки, които живееха горе в сеното, бяха слезли да гледат и зелените им очички не се отделяха от ранения, сякаш искаха да изближат алената кръв, която бе потекла наоколо. Вече изглеждаше напълно спокоен — Кандида го зави с балтона на Паоло, изрита котките и за миг го остави сам.

В кухнята бушуваше бурна свада.

Тя дочуваше гласа на майка си, която яростно крещеше:

— Всеки, който укрива партизани, подлежи на законови санкции, Винченцо. Знаеш какво значи това!

— Ще умре, ако не лежи в пълен покой — каза Винченцо. — Няма друг шанс.

— Има друг шанс! Погледни ги само как се разхождат наоколо, сякаш къщата е тяхна, и ядат нашата храна. Могат да го вземат със себе си!

Тримата партизани се бяха опрели на стената — бяха небръснати и парцаливи. Не участваха в разправията, само следяха Роза и Винченцо с поглед.

— Можем да го скрием в избата — осмели се да каже Кандида.

Роза се извърна към дъщеря си.

— Ти си дръж езика зад зъбите.

— Права е, мамо — добави Тео. — Можем да му направим долу легло. Само за няколко дни. На германците няма да им хрумне да гледат там.

— Германците не са толкова глупави като вас — сопна се Роза.

Русата й коса бе разпиляна на всички страни, а лицето й бе почервеняло — все знаци, че започва да губи контрол.

— Познавам германците — тихо отвърна Тео. — Ако никой не ни издаде, тук ще е на сигурно място.

— Никой няма и дума да каже — съгласи се Кандида.

Забутаното селце бе задружно и единно в омразата си към фашизма.

— Можеш да го скриеш в планината при някой от твоите полуумни овчари!

Винченцо повдигна вежди.

— Там горе? През декември?

— Такъв му бил късметът. Защо да залагаме своя живот на карта?

— Той трябва да остане тук — търпеливо каза съпругът й.

— Трябва да се маха!

Изглеждаше така, сякаш ще се пръсне от ярост, но Кандида знаеше, че това е не друго, а най-вече страх.

Винченцо поклати глава.

— Остава тук.

— Ще ни изгорят живи в собствената ни къща!

Кандида се огледа — стените бяха грубо измазани и толкова дебели и плътни, че през зимата пазеха от студа, а през лятото — от горещината. „Ил Ноче“ значеше „орехово дърво“. Някога в двора растеше гигантски орех, но една буря го повали, когато Кандида беше още малка. За нея къщата бе скала, непоклатима от бури и войни, убежище дори от нацистите.

Винченцо заговори тихо, но думите му бяха властни:

— Тази къща е била на баща ми. А преди това на неговия баща, Роза. Решението ще взема аз.

Роза цялата се тресеше от вълнение. Очите й бяха пълни с отчаяние.

— Тази вечер може да остане. Утре трябва да се маха!

Винченцо намъкна кожуха си.

— Няма да отпратя това момче от дома си да умре в гората като куче. Цял живот няма да мога да се примиря със себе си, ако го направя. Може да остане в избата. Кандида, погрижи се да му е удобно. Тео, ти остани при него. — После кимна към доктора и добави: — Ела, докторе, ще те закарам у вас.

Роза излезе от кухнята без нито дума повече. Кандида знаеше, че плаче — безмълвно и горчиво. На нея самата й пареше бучка в гърлото — не можеше да гледа сълзите на майка си безучастно, но бе напълно съгласна с баща си. Трябваше да се погрижат за ранения човек. Беше техен дълг, който не можеха да заобиколят. Обърна се към партизаните.

— Ще ми трябва помощ.

Дейвид, англичанинът, се изправи.

— Вие двамата тръгвайте — нареди той на италианците. — Ще се срещнем на моста след час.

Паоло и Джакомети се изнизаха. Тео беше прав — ризите им бяха пълни с надениците, които или бяха свили сами, или Винченцо им бе дал. Без съмнение, това само усилваше яростта на майка им.

Входът към мазето се намираше под стълбището — вратата беше малка и незабележима. Кандида запали фенер и поведе чужденеца надолу в тъмнината.

Помещението имаше нисък таван и се извиваше във всички посоки; на всяка крачка имаше ниши и скрити ъгли.

В далечния му край, в най-тъмната и най-тясната пролука, от пода на самата изба надолу започваше кухина. Това беше малък килер, облицован в дърво. Някога го бяха използвали за житница и вътре беше чисто и сухо. Като деца Кандида и Тео можеха да стоят вътре изправени, но сега вече трябваше да се навеждат. Ако човек не знаеше, че там има такова място, надали би го открил. Имаше и капак, с който можеше да се захлупи. Девойката го показа на Дейвид.

— Дядо все ни разказваше как преди сто години пиемонтски войници се крили тук от австрийците.

Англичанинът надникна вътре; на светлината на фенера лицето му изглеждаше някак тайнствено.

— Идеално.

— Можем да сложим дюшек и да донесем няколко одеяла. Като спуснем капака и го затрупаме с боклуци, никой няма и да се сети, че е там.

— Хайде да се хващаме на работа.

Постлаха дупката със слама и стари одеяла. Без светлина вътре щеше да е тъмно като в рог, но инак житницата беше сигурно убежище. А и освен това, успокояваше се Кандида, през следващите два-три дни американецът едва ли ще забележи какво има наоколо.

— Не се тревожи за него — засмя се Дейвид. — Казах ти, як е като вълк.

Дейвид използва цялата си находчивост в маскирането на капака и натрупа наоколо какви ли не боклуци — празни винени каси, спукани бутилки от олио и потрошени мебели, та ако му хрумне на някой да претърсва, бързо да се откаже. След половин час разгорещена работа девойката най-после беше доволна от постигнатото:

— Тук ще е в безопасност.

Американецът на име Джоузеф бе съвсем отпуснат и неподвижен в ръцете на Кандида, Дейвид и Тео, които го пренесоха в къщата, а оттам го свалиха в избата. Едва когато го заспускаха в тясното килерче, той застена, махайки едва-едва със здравата си ръка, сякаш се опитваше да отпъди нещо. Другата ръка изглеждаше неподвижна и висеше безжизнено.

Беше трудна работа под светлината на бледия лъч на пушливия фенер. Кандида се молеше само да не се разпукнат шевовете и да не причинят на човека някаква друга травма. Не искаше и да си помисля как ще се чувства, когато се събуди.

Най-после го нагласиха в сламата и го завиха с одеялата. Така представляваше безкрайно жална гледка. Сърцето й се късаше при мисълта, че трябва да затвори капака и да го остави тук, погребан в гъстата тъмнина, ранен и самотен; но тя знаеше, че няма друг изход.

Дейвид и Тео примъкнаха един празен варел върху капака и всички се упътиха навън. И тримата бяха потънали в прах и мръсотия. Дейвид разкърши широките си рамене.

— Ех, какъв ден — каза той и се прозя.

— Сигурна ли си, че там ще му е добре? — попита Тео, изпълнен със съмнения.

— Веднага щом позаякне, ще го приберем — увери ги Дейвид. — Ще организираме планинарска дружинка, която да прекоси Вале д’Аоста и да го прехвърли в Швейцария. А може и нашите хора тогава вече да са достатъчно близо, за да го прехвърлим през фронтовата линия. — Той тупна Тео по рамото. — И двамата бяхте чудесни. Между другото, къде те раниха в крака?

— Гърция — лаконично отвърна Тео.

— Неприятна грешка от страна на Дучето — отбеляза Дейвид, без да проявява особен интерес. — Благодаря за всичко.

Тео кимна едва забележимо.

Кандида последва Дейвид на двора.

— Сутринта имаше ли убити германци?

На лицето му се изписа странно изражение — сякаш си припомни някакво забранено удоволствие.

— Много ли ще възхитиш, ако ти отговоря да?

— Не. Брат ми казва, че е твърде лесно да се убива.

Той докосна устни с връхчето на розовия си като на котка език.

— Лесно е, ако те бива.

На портата Кандида се спря неуверено.

— Сега къде ще отидеш? — попита тя.

— Ще се върна в планината. Утре пак ще дойда. Освен ако нацистите не ме хванат.

— Трябва да внимаваш!

— О, какво ли не бих дал, за да се видя с красиво момиче като теб, Кандида.

Той се закатери по склона и високата му фигура изчезна в здрача. Като стигна гората, се обърна и й помаха.

— Бъди внимателен! — отново викна тя.

После вече го нямаше.

Преди да си легне в единадесет, Кандида отиде да нагледа още веднъж човека, когото наричаха Джоузеф. Очите му бяха затворени, но лицето му се сбърчи при светлината на фенера. Тя положи ръка на челото му. Беше го увила в одеяла, но при допира й се стори, че кожата му е студена. Не знаеше дали това е добър, или лош признак.

— В безопасност си — рече му тя. — Скрихме те в избата. Малко е тесничка и тъмна, но тук нацистите не могат да те открият. Изпитваш ли болка?

Той не отвърна.

— Ще дойда при теб утре сутринта. В зори. Имам пеницилин. И още малко морфин, ако се наложи.

Той продължаваше да лежи неподвижно и да мълчи. Страните и очите му се криеха в сянка — сърцето на девойката се сви болезнено при мисълта дали като дойде утре сутринта ще го завари жив, или пък вкочанен и изстинал в този ковчег.

Тя се наведе и лекичко докосна с устни слепоочието му.

— Приятни сънища — пошепна му нежно.

Къщата беше тиха. Изведнъж й дойде наум, че ужасът и кървищата на днешния ден са всъщност най-голямото приключение в краткия й живот. Има толкова да пише в дневника си. Но има ли кураж да пише такива неща?

Погледна през прозореца си студеното нощно небе, в което вече блещукаха звезди — сякаш диаманти по тъмносиня коприна — и почувства, че животът й е тръгнал в някаква важна, но все още неизвестна посока, променяйки се завинаги.

Както беше обещал, на следващия ден по здрач англичанинът се върна в „Ил Ноче“. Тя го заведе да види приятеля си, който спеше неспокойно, но не се събуди дори когато те се надвесиха над него на мъждукащата светлина на керосиновата лампа.

— Не изглежда много зле — отбеляза Дейвид.

— Толкова се притеснявам за него — призна момичето. — Страхувам се да не си отиде.

— Глупости — усмихна се той. — Ще се справи.

Като се върнаха в кухнята, той се обърна към Кандида:

— Преди да си тръгна, можеш ли да ме подстрижеш?

— Да те подстрижа? — Тя се изуми.

— Станала е като кошер — рече той и прокара пръсти през русите си къдрици. — Със същия успех мога да си вържа английското знаме да ми се развява на главата. Когато е много дълга, се забелязва от километър. Паоло казва, че можеш да подстригваш.

— Да, но…

— Бързо тогава.

Той разкопча ризата си и я свали. Тялото му беше мускулесто и гладко, бяло като мляко и освен кестенявите кичури под мишниците по него нямаше нито едно косъмче. Той придърпа един стол пред огнището и се ухили.

— Скъсете я отстрани и на тила, ако обичате, госпожице.

Тео й отправи леден поглед.

— Аз ще ида да довърша с надениците — каза той и излезе.

Кандида измъкна ножицата от чекмеджето и заоглежда внимателно разчорлените къдрици.

— Ще стане пълна каша — предупреди го тя.

— Давай смело.

Издаваше заповеди без никакво усилие, сякаш наистина е бил офицер. „Със сигурност е благородник“ — мислеше си тя. Не стоеше през цялото време на тръни като Паоло и Джакомети. Сякаш не се страхуваше, че нацистите може да го заловят.

У него имаше нещо, което се харесваше от пръв поглед; някакъв чар, който веднага пленяваше. Тео беше такъв навремето, преди катастрофалните авантюри на Мусолини в Гърция да осакатят тялото и духа му. Беше и много красив. Кандида се опитваше да не гледа тялото му, но не можеше да не забележи кожата му — нежна и гладка като на момиче, въпреки мускулите. Започна да реже с ножицата.

— Защо все повтаряш, че приятелят ти е як? — попита тя. — Не се ли тревожиш за него?

— Той оцелява — усмихна се англичанинът.

— Изглежда толкова… жално.

— Ще се справи. Красновски винаги се справя.

— Така ли се казва?

Дейвид се засмя.

— Викай му Джоузеф или Джо, както аз се обръщам към него. Май е латвиец или поляк, или нещо подобно. Те всичките имат такива имена. В следващото поколение вече ще е станало Крофорд или Крабтри.

Тя продължаваше да кълца косата му.

— Като се върнеш в Лондон, жена ти няма да те познае.

— Не живея в Лондон — отвърна той. — А и не съм женен. — Присви очи и вдигна поглед към нея. — Какво те накара да мислиш, че съм женен?

— Нищо. Пък и по-добре. Ако имаше жена, тя горката щеше да умира от страх за тебе. Сигурно имаш много приятелки.

— Имах, преди войната. Но нито една от тях не се тревожи за мен, мога да те уверя в това. Всичките са ме забравили вече.

— Не ти ли пишеха в лагера?

— Не. Само майка ми. Имаш красиви ръце, Кандида.

Тя се изненада.

— Наистина ли?

— Винаги гледам ръцете. Те казват много за човека. Твоите са изящни, с дълги, заострени пръсти.

— И това какво говори за мен?

— Имаш добродетелна, одухотворена същност — сериозно отговори той, — но под нея се крие огромна чувственост.

— Какви глупости! — Пръстите й потъваха в прекрасната му гъста коса и на Кандида изведнъж й се прииска да я дръпне с все сила, само заради удоволствието да го накара да изпищи. — Наведи си главата назад.

Той вдигна лицето си към нея. Очите му бяха дълбоки, почти тъмносини. Те срещнаха погледа й — освен че бяха развеселени, в тях се криеше и нещо друго, което Кандида не бе достатъчно безкористна да се осмели да тълкува. Усети как издайническите зърна на гърдите й се втвърдяват и откъм шията по лицето й плъзва парлива руменина.

— Наистина ли си офицер? — попита тя, съсредоточавайки се върху задачата си.

— Младши. Капитан съм. Защо питаш?

— Паоло и Джакомети като че подскачат при всяка твоя дума.

— Това е заради природното превъзходство на англосаксонската раса над по-низшите видове — ухили се той.

— Звучиш като нацист.

Стиснала заплашително устни и връзвайки на кръста си престилка, в кухнята влезе Роза. Бе плакала, но сега очите й бяха като късчета лед.

— Какво е това? — остро попита тя.

Англичанинът се усмихна подкупващо.

— Продължавам да злоупотребявам с гостоприемството ви. Съжалявам.

— Трябваше да го подстрижа, мамо — смутено обясни Кандида.

— Човек заприличва на скитник. Загубихме си бръсначите и сапуна по пътя. С месеци спяхме по разни изоставени овчарски колиби, които не са точно луксозни.

— Не чуваш ли самолетите? — скастри го Роза. — Трепят ви като мухи, а ти си седиш тук и дъщеря ми те подстригва.

— В мига, в който очарователната ви дъщеря приключи с процедурата, ще се стопя в пейзажа, госпожо.

Очите му се плъзнаха надолу към гърдите на Кандида, които издуваха вълненото поло. Тя знаеше, че зърната стърчат и се опита да ги прикрие с ръце.

— Не зная как бихме могли да се отблагодарим за добрината ви. Всички се държахте просто прекрасно с нас. Съпругът ви е невероятен човек.

Роза тресна дървената купа на масата и започна да бърка polenta^[4], сграбчила дървената лъжица като оръжие.

— Мъжът ми е глупак — горчиво рече тя. — Мекото му сърце ще ни умори всичките.

— Когато Съюзническите сили спечелят войната — весело отвърна Дейвид, — Чърчил ще се погрижи всички да получите награда.

Роза остро се изсмя. Той не знаеше това, но тази шега застрашително напомняше грубата шега, която германците непрекъснато повтаряха, когато убиваха, грабеха и плячкосваха: „Всичко хубаво, Чърчил, плати това“. Кандида продължи мълчаливо да подстригва англичанина, а през това време майка й бъркаше кашата, като си мърмореше под нос с почервеняло лице и пламнали очи.

Най-сетне девойката отстъпи назад и огледа постижението си.

— Е?

— Ами, изглежда различно.

— По-добре или по-лошо?

Тя го огледа критично.

— Поне вече не приличаш на разбойник. А и говориш италиански много добре. Ако срещнеш германец, кажи му, че си от Пиемонт и може и да ти повярва.

Тя му подаде огледалото. Той се втренчи в изражението, а после прокара палец по наболата по страните му брада.

— Дали не ви се намира бръснач?

Роза го погледна изумено. Кандида побърза да донесе приборите за бръснене на баща си, преди майка й да е успяла да се противопостави. Когато започна да нанася пяна по лицето си с четката на Винченцо, без изобщо да пести безценния сапун, англичанинът въздъхна със задоволство. Избръсна се с бързи, ловки движения, отърсвайки мръсната пяна в мивката, а после се наплиска с вода, жулейки енергично страните си. Накрая се избърса с кърпата, закопча си ризата и запали цигара с доволен вид.

— Е, това вече е друго нещо — отбеляза той.

Ефектът беше невероятен. Подстриганата коса подчертаваше приятните му черти, а вече обръснато, лицето му изглеждаше още по-изискано. Така подпрян на мивката, със запалена цигара в ръка, изглеждаше изключително красив. Сините му очи сякаш сияеха още по-пламенно отпреди. Самата Роза доста се впечатли. Тя го наблюдаваше изпод око, очевидно забравила гнева си.

— Аз най-добре да си хващам пътя — каза той, поглеждайки часовника си. — Веселата ми дружина ще ме чака.

После се усмихна ослепително на двете жени и добави:

— Отново ви благодаря. Вие сте истински ангели хранители.

На портата се наведе и целуна Кандида по бузата.

— Искам пак да те видя — тихо рече той. — Ще ти пратя послание.

Преди девойката да успее да му отговори, вече си бе отишъл. Тя продължаваше да стои, усещайки как по страната й се разлива топлина. Да я ухажват привлекателни млади мъже далеч не й се бе случвало често и душата й тръпнеше от удоволствие.

Бавно се върна в кухнята, питайки се дали се събужда от сън и попада в истинския живот, или от истинския живот попада в приказен сън. Цялата мивка беше изцапана с мръсната пяна от бръсненето, в която проблясваха златни космици.

Събуди се преди съмване, а сърцето й силно тупкаше. Но не защото й се бе присънило нещо интересно. От съня я бе изтръгнал невъобразимият шум от крясъци и бръмчене на коли, който долиташе отвън.

Блъсна капаците. Гъстата утринна мъгла блестеше като дъждоносен облак, разсечен от светкавица. Дворът беше пълен с немски войници, чиито сиво-зелени униформи се открояваха на фона на светлината от фаровете на автомобилите, с които бяха дошли.

Не бе подготвена за болката, която крие в себе си ужасът. Сякаш взводът вече стреляше и куршумите раздираха сърцето й, дробовете й.

Цялата къща се разтресе от блъскането по вратата. Заповедите бяха на немски, но значението им беше ясно. Ако не отворят вратата, те ще я разбият. Кандида се запрепъва надолу по стълбите, шепнейки „Благодатна Мария“.

Родителите й и Тео вече бяха в кухнята. За миг всички се втренчиха един в друг. Майка й бе пребледняла и в устните й не бе останала и капчица кръв. Тео изглеждаше унесен, а челюстта му бе увиснала. Мълчалив и мрачен, Винченцо махна резето и отвори вратата. Войниците се втурнаха вътре, а ботушите им трещяха по старинните плочи. Бяха осем и с тях в къщата нахлу миризмата на оръжие, нафта и мъжка пот. Носеха лостове, а на лицата им беше изписано изражението, което можеше да се види по лицата на всички немски войници — сурово стиснати устни и бдителен поглед.

Офицерът, който ги последва, беше с черна униформа. Студените му сиви очи ги обходиха един по един, внимателно изучавайки всеки поотделно. Сякаш в ужасяващ сън Кандида съзря значката на яката му. Ако съществуваше нещо, което би могло да усили ужаса, витаещ в стаята, то това бяха двете малки светкавици, които означаваха SS.

— Цялото семейство ли е тук?

— Да — дрезгаво отвърна Винченцо.

— Няма никой друг?

— Не.

— Сега ще претърсим къщата.

Той се обърна и издаде команда на немски. Ботушите на войниците затрополиха нагоре по стълбите.

Офицерът остана долу. Страхът на цялото семейство сякаш присъстваше физически в стаята — задушаващ страх, от който на човек му призляваше. Военният не ги изпускаше от очи и сякаш вкусваше паниката им, преценявайки я като професионален дегустатор. Беше млад, но по лицето му вече бяха издълбани суровите бръчки на отговорността. Очите му бяха безжалостни. Пред тях бяха преминали и бесилки, и разстрели, и мъчения в опръскани с кръв стаи. Обърна се на пети и се вгледа в бюфета, където на дъсчица бе поставен медалът на Тео.

— Чий е?

Кандида се чу да отвръща с пресъхнало гърло.

— На брат ми. Спечели го в Гърция.

Офицерът се взря в Тео, който стърчеше като идиот, пребледнял като сирене.

— Герой от войната.

— Италиански патриот — отвърна Винченцо.

Лицето на немеца не помръдна.

— На никой италианец не може да се вярва — тихо заяви той. — Светът вече знае.

Отгоре долетя думкане и трясък — войниците изпразваха шкаф. Ръцете на Кандида трепереха като листи. Тя ги държеше зад гърба си, за да не забележат това стъклените сиви очи. Но и другите трима трепереха. Кандида чуваше бързото дишане на майка си, виждаше как устните на брат й играят. Какво направиха? Припомни си безумната веселост, с която преди два дни бе поела грижите за ранения мъж. Безумна и сляпа. Да криеш американски войник беше достатъчно голямо провинение. На това отгоре ранен — веднага щяха да разберат, че е партизанин, който е участвал в схватката преди два дни.

Представи си какво ще направят с него германците, ако го хванат. Дали някой доносник не ги е издал за две хиляди лири? Толкова ли струва животът им?

Офицерът си погледна часовника.

— Искам кафе.

Възцари се мълчание. Да признаят, че имат истинско кафе, бе равносилно да заявят, че търгуват на черния пазар.

— Сами си правим кафе от жълъди — каза Винченцо. — Не е много…

— Направи. — Той вдигна поглед към тавана, където висяха наденици. — Всичко това се конфискува. Свалете го.

Бавно се раздвижиха — Роза се захвана да вари кафе, а Тео и Кандида засваляха безценните наденици. Колбасите й заприличаха на оживели манекени — изплъзваха се по същия начин. Но ако немците се интересуват от кафе и наденици, значи може би са на рутинна проверка, а не по подаден сигнал. Осени я бегъл проблясък на надежда.

Тежките войнишки подметки чаткаха насам-натам из старата селска къща. От време на време гредите над главите им поскърцваха, а по едно време нещо се разби на пода и Роза зяпна от ужас. Офицерът спокойно пиеше жълъдовото си кафе, очите му нито за миг не се отделяха от тях тримата.

Най-сетне войниците слязоха да докладват. Той изучаваше лицата на семейство Киприани. После посочи към вратата към избата.

— Какво е това?

— Избата — хрипливо отвърна Винченцо.

— Отвори я.

Баща й се подчини с побеляло лице. Офицерът надникна вътре и подуши въздуха като куче. На Кандида това й се стори тъй зловещо, че я обзе панически страх.

— Вътре няма нищо — изтърси тя. — Само купчина стари боклуци.

Още в същия миг разбра, че е направила ужасна грешка. Гласът й издаде всичко.

Офицерът разкопча кобура, който висеше на колана му, и извади пистолета. С леко щракване освободи предпазителя.

— Ти ще ми покажеш. Не ти, старче — обърна се той към Винченцо, който пристъпи напред. — Ти. Момичето. Вземи фенера.

С треперещи пръсти Кандида запали керосиновата лампа и го поведе надолу. „Моля ти се, Господи, моля ти се, Пресвета Дево, моля ти се, запази живота на всички ни.“

Офицерът заслиза пипнешком след нея и ритна с погнуса една мишка, която полази ботуша му. Разглеждаше внимателно трепкащите сенки.

— Как може да живеете в такава свинщина? — сопна се на Кандида. — Вие, италианците, защо не си чистите къщите?

Тя сведе поглед. Продължаваше безспирно да се моли.

Немецът се обърна и извика двама от своите. Те слязоха долу и започнаха да проправят с лостовете си пътека сред натуриите. Разхвърчаха се трески. С готов за стрелба пистолет офицерът се запромъква сред парчетиите. Започнаха старателно да претършуват всяко кътче, където би могъл да се скрие човек. Кандида стоеше на най-долното стъпало и фенерът се клатушкаше в ръцете й. Ами ако Джоузеф, както не е съвсем в съзнание, простене? А ако извика за вода?

В този миг един от войниците мина точно през капака на житницата. Девойката чу как ботушите му изкънтяха върху дъските. Той спря, тропна силно с крак и наостри уши, като чу кухия звук.

Ужас прониза сърцето й и стомахът й се сви. Не може всичко така да свърши за нея, за всички. Ушите й забучаха, притъмня й пред очите. Коленете й омекнаха, тя се свлече по стената, а фенерът се разби на пода.

В тъмното гърлените гласове на германците звучаха като зъл кучешки лай.

Някой я дръпна грубо и я изправи на крака.

— Какво ти става? — грубо кресна офицерът. — Защо хвърли фенера?

— При… призля ми — заекна тя.

По страната й изплющя такъв шамар, че тя извика.

— Защо?

— Не мога да дишам — отвърна девойката. — Не мога да понасям затворени помещения.

Онзи я напсува на немски. После я изблъскаха нагоре по стълбите в кухнята. Кепето му беше цялото в паяжини и вече съвсем не бе спокоен — бе го обзела ледена ярост.

— Нито един немски земевладелец не би оставил избата си в подобен вид — тросна се той на Винченцо. — Вие сте мръсни животни.

После закрещя някакви заповеди на хората си.

Войниците наизскачаха от мазето и заизтупваха праха от униформите си. На Кандида й се струваше, че от удара главата й е подпухнала и изтръпнала. Не можеше да повярва, че не забелязаха капака. По силата на някакво чудо войникът, който бе стъпил отгоре, като че ли се разсея, когато тя припадна.

Есесовецът беше като разярено куче, което подушва жертвата си някъде наблизо, но не може да улови следите й. Той закрачи из кухнята, отърсвайки праха от дрехите си. Говореше нервно и грубо.

— Знаете какво е станало. Най-безцеремонно са били убити немски войници. Престъпниците трябва да бъдат заловени. Всички знаете какво е наказанието. Знаете какво ще направим с тях. Знаете или не знаете?

— Знаем — бързо отвърна Винченцо.

— Нито едно предателство няма да бъде опростено. Ще се плаща с кръв. С кръвта на предателите. С кръвта на майките и бащите им. На жените и децата им. На отрепките, които ги крият. — Военният се обърна към Тео, който трепна. — Ти, юнако. Мислиш, че ние, германците, сме загубили войната, защото вие, италианците, ни предадохте, така ли?

Тео мълчеше, свел поглед надолу.

— Отговаряй!

Съвсем пребледнял, Тео вдигна очи.

— Италия никога не е искала вашата война — тихо рече той. — И сега не я искаме.

Офицерът се опули за миг. После кресна нещо на немски. Без колебание двама от неговите войници пристъпиха напред, размахвайки лостове.

— Не! — изпищя Кандида и се втурна да се изпречи между германците и брат си.

Майка й я сграбчи за раменете и я дръпна назад. Тео се приведе уплашено и прикри глава с ръце. Тежките железа безмилостно потъваха в тялото му с глух звук. Събориха го на земята и той се сви на кълбо, опитвайки се да пази главата си. Роза притисна лицето на Кандида към гърдите си, да скрие от погледа й ужасната гледка. Но нищо не можеше да заглуши тъпия шум от ритниците и стоновете на Тео, който се гърчеше в агония.

Най-после офицерът им нареди да престанат и настъпи тишина. Кандида се притискаше о майка си като дете и плачеше безутешно.

— Hinaus! Raus!^[5]

Ботушите затрополиха навън и колите на двора затрещяха като гръмотевици.

Зората беше сива и студена.

Роза плачеше, свита над сина си. Но Тео, целият в кръв и синини, не им позволяваше да извикат доктора.

— Няма счупено — каза той, стиснал устни от болка. — Слава богу, извадихме късмет.

Не искаше да приеме никаква помощ и сам се замъкна по стълбите до леглото си.

Ръцете на Кандида бяха престанали да треперят, но вътре в нея имаше нещо друго, което не преставаше да трепери; нещо в самата сърцевина на мускулите й и сякаш в мозъка на костите й. Късмет. Тя се питаше що за късмет е това. Къщата им е опустошена, Тео — пребит, безценните им запаси за зимата — ограбени. А долу в избата оставаше раненият американец — сякаш бомба, която все още можеше да взриви всички. Изведнъж така я доядя на него, че почти го намрази.

Трябваше да се насили да слезе да му занесе стомна вода. Като вдигна капака, светлината накара лицето му да се сбърчи — значи е в съзнание. Остра миризма изпълваше килерчето; за тоалетна му беше оставила глинено гърне и той го бе използвал. Поне отделителната му система беше наред.

— Аз съм, няма страшно — каза Кандида и коленичи до него.

— Добре ли си?

Той трепереше. Повдигна главата му и опря стомната до устните му. Мъчително отпиваше на малки глътки. Докосна с длан челото му — сега кожата не беше студена като преди, а гореща и суха. Сигурно бе изпаднал в треска. Тя повдигна капака на гърнето, за да види има ли кръв.

— Боли ли те?

— Гори. Като огън.

— Имам още морфин.

— Чух германците — хрипливо прошепна той. — Какво стана?

— Минаха точно през капака. Аз припаднах и изпуснах фенера. Хвана ги яд на мен и излязоха.

Тъмните му славянски очи срещнаха нейните.

— Умно от твоя страна.

— Не беше нарочно.

— Feidgendarmen^[6] ли бяха?

— SS. — Кандида забеляза страха в очите му. — Ето. Изпий това.

Наблюдаваше лицето му, докато той отпи още няколко глътки. Изглеждаше още по-изпит от вчера и високите му скули бяха изпъкнали. Устните му изглеждаха напукани и сухи. Девойката се засрами от обзелия я преди малко яд.

Главата му клюмна назад.

— Чух писъци.

— Биха брат ми. — Трябваше да преглътне бучката, заседнала в гърлото й. — Ей така, за нищо. Налагаха го с железни тояги и го ритаха като куче…

Той се пресегна и сграбчи ръката й. Пръстите му бяха жилести, неспокойни.

— Съжалявам. Съжалявам. Така не бива. Трябва да се махна.

— Не ставай глупав. В този вид не можеш никъде да идеш.

— Довечера. Довечера ще се махна.

— Направо си болен, не знаеш какво говориш. — Тя отри навлажнените си клепачи. — Все тая, бяха тук и вече си отидоха. Няма да се върнат. — Опита се да му се усмихне. — Ти не си виновен.

— Ако ме намерят, ще ви убият всичките. Не трябваше да ме носят тук.

— А да те оставят в гората да умреш като куче ли?

— Щеше да е по-добре.

Изглежда говореше сериозно.

— Е, свърши вече, нищо не може да се направи.

Отметна одеялото и огледа превръзката. През нощта бе текла кръв — по бинта имаше тъмни петна. Но сега кръвоизливът като че ли бе спрял, а и нямаше лоша миризма, макар че Джоузеф потръпна, когато го докосна. Тялото му пак потръпна.

— Ще ти дам пеницилин. Искаш ли и морфин? — попита тя.

Той кимна. Очите му следяха движенията й, докато пълнеше спринцовката. Тя избута въздуха, както й бе показал лекарят, и затърси синята вена на ръката на ранения. Засрамена от несръчността си, бързо плъзна иглата под кожата и бавно изтика буталото.

— Готово. Сега ще се почувстваш по-добре.

Загледа лицето му. След няколко секунди резките бръчки около устата се изгладиха и болезненото изражение постепенно се отпусна. Очите му се взираха в нейните и тревогата в тях се топеше.

Отпусна клепачи и въздъхна.

— Права беше. Чувствам се по-добре.

Но продължаваше да трепери.

— Студено ли ти е? — попита тя.

— Лют студ — промърмори в отговор американецът.

— Кожата ти е гореща. Струва ми се, че изпадаш в треска. — Огледа дървената стаичка. — Ще трябва да те преместим. Но първо ще повикам лекаря.

— Не! — Той се впи в ръкава й. — Не си отивай още. Не ме изоставяй.

— Трябва. Няма да се бавя.

— Не си отивай — молеше се той. — Още мъничко. Има време.

Пошепна нещо на английски. Погледът му вече се бе замъглил, зениците се бяха разширили и изглеждаха като стъклени. Сякаш вече не знаеше къде се намира.

Зави го с одеялото и се накани да си върви. Но като понечи да стане, той я сграбчи за китката и пръстите му се впиха в плътта й.

— Целуни ме — заповяда той. — Целуни ме, преди да си тръгнеш.

Може би я мислеше за някой друг. За някоя любима.

Усети как лицето й пламва в руменина. Но все пак се наведе и го целуна нежно по челото. Той като че ли остана доволен от тази целомъдрена ласка и се отпусна назад с въздишка.

— Благодаря ти.

На мястото на използваното вече гърне девойката остави чистото, което беше донесла.

— Водата е до теб. Сега няма да те затварям.

Проследи я с поглед как си проправя път сред боклуците в тъмното.

Лекарят беше удивен.

— Искаш да кажеш, че е още жив?

Кандида слезе за три часа от „Ил Ноче“, а на връщане я очакваше още по-дълго ходене нагоре по хълма. Краката вече я боляха.

— Естествено, че е жив. Защо да не е?

— Шок, отравяне на кръвта и силен кръвоизлив, гангрена. Ето защо, дете. — Той седеше в неподредения си кабинет с чаша вино в ръка, захапал вечната цигара. — Кочината не е най-доброто място да вадиш вътрешностите на човека. Къде го скрихте?

— В избата.

Той изпръхтя.

— От хубаво по-хубаво. Надявам се да е студено, тъмно и влажно. Фантастични условия за възстановяване след операция.

Кандида се вторачи в него и чак сега за първи път осъзна колко е тежко състоянието на ранения американец. При тази липса на хигиена и добра медицинска помощ, преследван от нацистите, този човек беше обречен да умре. Спомни си горещите пръсти, впити в ръката й, и отблясъците от фенера в тъмните му очи.

— Засега оцелява — рече тя. — А и няма къде другаде да го сложим.

Той присви поглед и се вгледа в нея през дима.

— Чух, че снощи германците идвали у вас.

Не се изненада. Въпреки че мястото беше толкова затънтено, новините се разнасяха с изумителна скорост.

— Претърсиха всички къщи, не само нашата. И не намериха нищо. — Тя му поднесе пакета с месото. — Взеха почти всичкото свинско. Останаха само sanguinaccio.

Той не посегна да ги вземе.

— Казахте, че ще намерите още пеницилин — тревожно добави тя. — Казахте, че това ще го спаси!

— Още са наоколо. Продължават да търсят. Убити са четиринадесет войници от техните. — Смачка фаса с пожълтелия си от никотина пръст. — Ако намерят вашия американец, вие без съмнение ще издрънкате и моето име, та да ме обесят и мен.

— Няма да кажем нито дума.

— О, смелото ми дете — иронично натърти той. — Естествено, ще почнат с теб. После майка ти. Знаеш ли какво правят с хубави млади момичета като теб? Да ти кажа ли?

— Не — побърза да отговори тя.

— И ще накарат брат ти и баща ти да гледат. Като нищо ще пропееш.

Тя преглътна.

— Значи няма да ми помогнете?

За миг я погледна изпитателно и най-сетне каза:

— Мразя ги. Не по политически причини. Просто ги мразя.

С мъка се изправи на крака и извади три ампули от един шкаф, който държеше заключен.

— Това е всичкият пеницилин, който имам. С безкрайната си прозорливост любимите ни власти го ограничават.

— И малко морфин — примоли се тя. — Боли го!

— Я каква сестра се извъди! — тросна се той. Но й даде още три ампули. — Тези са почти толкова ценни, колкото и пеницилина, дете. Но към тях се привиква. Давай му ги само ако наистина има нужда от тях. И всеки път все по-малка доза. Разбираш ли?

— Да — щастливо отвърна тя. — Благодаря!

— Има ли кръв по превръзката?

— Да.

— Смени я. Огледай раната. Виж дали мирише и има ли гной. И не забравяй — хигиена, хигиена, хигиена. Изварявай иглата. Мий всичко. Преди да го докосваш се мий и ти. Мий него. Мий го целия. Без моминска свенливост. Използвай карболов сапун. След някой и друг ден ще дойда да го видя вашия американец и да му махна шевовете. А през това време ти не идвай повече.

Избута я до прага, оттам на улицата и тресна вратата зад гърба й. Дори не си направи труда да вземе кървавиците, които му беше донесла.

Скрита във входа, Кандида запретна полата си и натъпка ампулите в бельото си, защото не можа да измисли по-сигурно място, а после пое нагоре по хълма по дългия път към „Ил Ноче“.

Питаше се дали Дейвид Годболд ще се върне в стопанството. Още помнеше как я гледаше в очите и как я целуна на здрачаване. Беше толкова красив. Само при мисълта за него сърцето й пърхаше като птиче в клетка. Беше прекрасен, беше като от някаква приказка.

Джоузеф беше различен. Трудно й беше да си го обясни, защото чувствата й бяха много объркани: Джоузеф беше в такова тежко състояние, че само при мисълта за него сърцето й се свиваше, само че по съвсем различни причини — беше й жал и се страхуваше за живота му. Пък и тъмното му тясно лице не беше идеалът й за мъжка красота. Направо стряскаше. Имаше нещо чуждо в него.

Може би това беше причината. Когато Дейвид беше пред очите й, струваше й се, че се сбъдва мечта — той беше едновременно прекрасен и познат. Но като гледаше Джоузеф, Кандида изпитваше съвсем друго усещане. Усещане за нещо странно и неизвестно. Нещо, което чак плашеше.

Как се бе получило така, че те двамата с Дейвид — толкова различни един от друг — се бяха оказали другари?

А може би само така й изглежда, понеже е ранен. Болката и слабостта му придаваха — или поне така й се струваше — вълчи поглед. Пламналите му очи не й даваха мира. Погледът му беше изпълнен с настойчивост, с някакъв животински инстинкт за оцеляване. Припомняше си жилавото му тяло с къдрави черни косми по корема. Тялото на Дейвид пък беше идеално — с млечна кожа като на момиче и мускули като на вол. Копнееше да протегне ръка и да го докосне, да положи длан върху тази прекрасна кожа…

Стъклените ампули се бяха изхлузили в дъното на гащите й. Като ходеше, подскачаха и леко се отриваха о бедрата й, сякаш изследваха непознатата територия. Вече се намираше на самотна пътека в гората. Бързо се огледа, измъкна ампулите от скривалището им и ги пъхна в джоба си. Бе ходила тъй бързо, че сега се задъхваше, а лицето й бе пламнало въпреки ледения зимен вятър.

Когато се върна в „Ил Ноче“, завари Малкия Паоло дезертьора. С доста кисела физиономия той седеше на двора на студа и от време на време надигаше чаша червено вино.

— Дойдох само да видя как е — заоправдава се той. — И да му донеса нещата.

Очевидно бе опитал жилото на Розиния език. „Нещата“ на Джоузеф бяха събрани в парцалива раница, която лежеше в краката на Паоло.

— Дейвид не дойде ли с теб? — попита девойката.

— Изпраща ти цялата си обич. — Лицето на Паоло приличаше на картинка, надраскана с въглен — две колелца за очи, дебела черта за мустаци и размазано петно наместо уста. — Бая си го омаяла. Иска пак да те види.

Кандида бе обзета от почти болезнено удоволствие, но пред Паоло не показа нищо.

— Кога?

— Другиден. Знаеш ли старата колиба горе на височинката?

— Да.

— Там. Към четири часа.

— Ще се опитам да ида — рече тя.

Той се ухили и по страните на девойката изби червенина.

— Какво му е смешното?

— Нищо. Как е американецът?

— Справя се. Взех от доктора пеницилин — призна пред Паоло момичето. — Обеща да дойде да го види тези дни.

— Ще кажа на Дейвид. — Мъжът пресуши чашата и стана. — До скоро.

— Тръгваш ли вече?

— Майка ти не ме ще в тая къща. Останах само защото Дейвид каза, че трябва да се видя с теб.

— А той… той някъде на сигурно място ли е?

— Сега никъде не е сигурно — сви рамене партизанинът. — Дружината се разпада.

— Разпада се?

— Демобилизираме се. Разделяме се. Всеки ще поеме в различна посока, за да се изплъзнем от нацистите.

— И Дейвид ли? — разтревожена, попита Кандида.

— Може би. Не зная. Ти го питай. Дай на американеца тия работи. Ще го зарадват. Той е луд.

Кандида продължаваше да стиска пакета със sanguinaccio. Подаде го на Паоло.

— Ето. За Дейвид.

Той й се озъби:

— Нещо да предам?

— Само му кажи да се пази. И всичките се пазете.

Паоло си тръгна. Движенията му бяха толкова крадливи; ако беше германец, Кандида би го арестувала на мига. Но тя имаше среща с Дейвид! Пет пари не даваше почтено ли е да е толкова щастлива. Взе раницата и отиде в кухнята, където майка й шеташе с каменно лице.

— Оня нехранимайко изчезна ли?

— Да, мамо.

— Половин ден те няма — обвини я Роза.

— Трябваше да взема лекарствата, нали знаеш. Как е той?

— Да не мислиш, че имам време да търча да се занимавам с тоя така наречен партизанин? — сопна й се Роза. — Камо ли когато теб те няма наоколо да ми помагаш? — Тя сви рамене. — Изглежда добре. Питаше за теб. Изведнъж цялата къща се напълни с какви ли не хаймани, които разпитват за дъщеря ми.

Кандида бе любопитна да види какво има в раницата на Джоузеф и я разтвори на масата. Извади някакви дрехи, малко пари — нямаше и хиляда лири — и пет книги. „Колко необичайно — рече си, — Джоузеф да мъкне книги из планината насред война.“ Отгърна една — полетата се оказаха така гъсто изпълнени с изписани с молив бележки, че дори да не беше на английски, текстът бе почти неразгадаем. Разгърна друга, която се оказа на италиански — „La Divina Commedia“^[7]. Поклати глава.

— Паоло каза, че бил луд.

— Какво е? — попита Роза, надничайки през рамото на дъщеря си.

— Виж. Данте. — Кандида прибра книгата в раницата. — Там долу няма да може да чете, но все пак ще му ги занеса. Паоло каза, че ще им се радва.

И тя слезе в избата да види пациента си. Потропа на капака и го отмести настрани. Светлината от фенера огря Джоузеф, който се бе обърнал на една страна, свит в ъгъла. Кандида закрепи лампата на перваза над главата му и коленичи до него.

— Как се чувстваш?

Мъжът вдигна ръка да скрие очи от мъждивата светлина.

— Какво става? Какво става там горе?

— Нищо не става. Всичко е наред.

Тъмните му очи, хлътнали още по-навътре, трескаво я изучаваха. Все още изглеждаше объркан.

— Мислех, че съм умрял. И вече съм в ковчега.

— Жив си. И веднага щом стане малко по-безопасно, ще те преместим на някое по-хубаво място. — Тя докосна челото му. Кожата му беше суха, сякаш докосваш хартия. Свито в тясната ниша, тялото му излъчваше животинска миризма. — Трябва да сменя превръзката. Но първо ще ти бия малко морфин. Мислиш ли, че ще издържиш?

— Германците върнаха ли се?

— Не се тревожи за германците. Просто лежи спокойно. Трябва да взема някои неща.

Върна се в кухнята и се подготви внимателно — изми се и извари иглата, както й бе наредил докторът. Напълни един леген с гореща вода и взе нов калъп карболов сапун, който напоследък вече се превръщаше в рядка ценност. На майка й тази подготовка не й убегна.

— Сега пък какво правиш? — остро попита тя.

— Лекарят каза да му сменя превръзката.

Лицето на Роза потъмня.

— Не е работа за момиче като теб да къпе непознат, Кандида!

— Вече не съм момиче, мамо — нежно отвърна девойката. — Пък и той изобщо не е в състояние да се възползва от мен.

— Аз ще свърша това.

— Ти си имаш достатъчно работа. Вече съм голяма, мамо — рече тя и срещна очите на майка си. — Аз ще го изкъпя.

Майка й се обърна.

— Както желаеш — натърти тя. — Моето мнение вече и без това хич не се зачита в тази къща.

Откакто се появи американецът, Кандида сякаш за първи път осъзна своята лична отговорност. Това беше потвърждение за нейната зрелост. Не помнеше да е противоречала на майка си от години. Сега вече изобщо не й се подчиняваше и Роза като че ли нямаше сили да спори. Усещането, че може сама да взема решения, хем плашеше, хем въодушевяваше младата девойка.

— Не е вярно. Ние те обичаме, мамо. Знаеш това. Ще му дам някои чисти дрехи.

Кандида внимателно понесе всички неща към избата и ги свали в дървената ниша.

После сложи на Джоузеф инжекции.

— Докторът казва, че всеки път трябва да ти давам все по-малко морфин, за да не привикнеш към него.

— Няма да привикна.

— Аз за всеки случай ще ти сложа по-малко.

Не й беше лесно да го разсъблече. Най-накрая разряза ризата му с ножица. Но махането на превръзката беше още по-неприятно. Въпреки морфина, мъжът непрекъснато се задъхваше от болка. Кандида цялата се обля в пот от напрежение — беше й мъчно за ранения човек и същевременно се тревожеше, че нищо не разбира. Знаеше ли какво прави? Ами ако потече кръв?

— Извинявай — колебливо рече тя. — Опитвам се да не ти причинявам болка.

— За бога, престани да се извиняваш — стиснал зъби, просъска той.

И Кандида повече не проговори. Навлажни бинта с топла вода и най-сетне, за нейно най-голямо облекчение, той се отлепи.

Внимателно разгледа раната. Беше хванала тъмна коричка, но не се виждаше гной, а и нямаше лош дъх. Магическият пеницилин си казваше думата. Кандида изпита неописуемо облекчение. Знаеше, че ако мъжът наистина се разболее, тя не би могла да му помогне с нищо. Насапуниса мястото, колкото се може по-внимателно.

— Раната заздравява прекрасно. Просто чудесно.

Джоузеф се бе разтреперил от студ.

— Къде е Дейвид? — попита той.

— Не сигурно място. Не се тревожи за него.

— Трябва да говоря с Дейвид. Трябва да ме премести от тук.

Това не биваше въобще да се случва. Той нямаше право да рискува живота на всички ви.

— Стой мирно. Германците дойдоха и си отидоха, какво толкова.

— А ако се върнат?

— Няма.

— Пак ще дойдат. — Макар че Джоузеф беше много слаб, излъчваше почти физически осезаемо напрежение. — Не мога остана тук.

— Ти си мой пациент. Аз ще реша кога да те изпиша.

Очите му срещнаха нейните.

— Не би трябвало да се намираш в тази ситуация.

— Достатъчно съм голяма да решавам сама.

— Съмнявам се.

Натърка гъбата със сапун. Без риза изглеждаше още по-зашеметяващо. Тялото му не беше толкова мускулесто, колкото на Дейвид Годболд, но излъчваше своя собствена сила и изящество. Джоузеф беше жилест и строен, а гърдите и стомахът му бяха покрити с гъсти черни косми.

— Малкия Паоло ти донесе раницата — рече му тя, опитвайки се да го поуспокои. — Издраскал си целите книги. Когато ходех на училище, учителите ни биеха по кокалчетата, ако драскахме по книгите. Аз самата никога не съм чела поезия. Може би ти ще ми обясниш за Данте?

— Не съм учител — отвърна той на стената.

— Значи няма да ме биеш по кокалчетата. А за разнообразие мога и да понауча нещо.

Миеше го внимателно. Нямаше почти никакъв опит с мъжките тела. Макар и безпомощен и ранен, той все пак беше мъж и този допир пораждаше странна близост. Не можеш да измиеш тялото на друго човешко същество, без това да породи близък, дори нежен контакт.

— Обичах да ходя на училище — продължи тя. — Въпреки че ни биеха и всичко останало. Така ми се иска да бях останала. Но като станах на четиринадесет, нашите ме прибраха да работя във фермата. Ти си толкова щастлив, че си могъл да учиш.

Когато започна да разкопчава колана му, той я спря.

— Не.

— Трябва добре да те измия — мило каза тя. — Не можеш да стоиш мръсен.

— Не!

За миг се сборичкаха. Кандида се учуди на пламенността му. Ето ти един свиреп партизанин, който чете поезия и се срамува от тялото си.

— Само се отпусни!

— Не. Ще се измия сам.

— В това състояние?

— Ще се оправя. Дай ми гъбата.

Трябваше да му сложи повече морфин. Безпомощна пред такава силна воля, тя му подаде гъбата.

— Дай поне да ти помогна.

— Не. Обърни се — непоколебимо й заповяда той.

Тя много се засегна.

— Изглеждам ли ти като харпия, която иска да те изяде, а, Джоузеф?

— Обърни се.

— Ако беше в болница, нямаше да се държиш така със сестрите.

— Тук не е болница, а и ти не си сестра. Обърни се. Моля те.

Тя се подчини и седна с лице към стената, изправила обидено гръб. Докато се събличаше, американецът пъхтеше и току изръмжаваше от болка.

— Ти си груб и просто ме вбесяваш — изтърси Кандида. — Аз само се опитвам да ти помогна.

Той не отговори. Опитваше се да мие тялото си с една ръка и скимтеше.

— Мъчно ми е за теб. Трябва да имаш много лошо мнение за жените, за да се държиш така.

Известно време стоновете продължаваха. Обидена, Кандида кипеше от яд. Най-накрая той простена от болка. Тя се обърна. Слабините и бедрата му бяха покрити със сапун. От раната се процеждаше вадичка кръв.

— Ах ти, глупако — скара му се девойката, вече наистина бясна. — Скъсал си шевовете. Лягай веднага!

Най-безцеремонно го блъсна назад и взе сапуна от ръцете му. Довърши миенето, без да му спестява каквото и да било.

— Не мога да разбера какво ти става — остро започна тя. — Знаеш, имам брат. Нямаш нищо по-различно от онова, което има той.

Докато го миеше, си възвърна присъствието на духа и когато свърши, облече Джоузеф в чисти дрехи. Може би в неговата страна хората повече се срамуваха от телата си и той не можеше да преодолее този срам.

— Готово — бодро обяви тя. — Свърших.

Помогна му отново да легне.

— Ето. А сега ще те оставя на мира.

Лицето му беше безизразно и той гледаше встрани.

— Благодаря. Благодаря за всичко.

Кандида събра нещата и се накани да си върви. Не знаеше кой дявол я накара да го каже; може би по някакъв начин бе поласкана от неговия отклик на женствеността й.

— Няма ли пак да ме помолиш да те целуна?

Той я измери с поглед. После се усмихна. В миг лицето му се промени до неузнаваемост — от мрачно и строго то изведнъж стана почти момчешко.

— Целуни ме, преди да си отидеш.

Кандида почувства как вътре в нея се разлива размекваща топлинка. Сякаш върху сърцето й капна восък. Коленичи и бързо го целуна, но не по бузата, а по устните.

— Ти си много смел — пошепна му тя. После се измъкна от дървената стаичка и го остави в тъмното.

Баща й бе ходил да реже лозето и тъкмо се прибираше. Стоеше до огнището и грееше огромните си възлести ръце, а устните и страните му още бяха зачервени от студа. Лицето му бе сериозно.

— Как е американецът, детето ми?

— Мисля, че се поправя — тихо отвърна тя, усещайки, че има нещо нередно.

— Ще сляза да го видя. Искам да говоря с него.

— Кажи й — с леден глас каза Роза.

— Какво да ми каже? — попита Кандида.

— Какво постигнаха любимите ти партизани. Кажи й, Винченцо.

Баща й уморено се обърна към нея.

— Работа на SS. Като изкупление за убитите при засадата.

На Кандида едва не й призля от ужас.

— Какво са направили?

— Вчера са отишли в Сан Вито и са екзекутирали двадесет души.

— Всички мъже — вметна майка й. — Всички мъже в селото. От момчетата до старците. Вдигнали са ешафод на градския площад и са ги строили там пред жените им. Никой не можел да си отиде, преди и последният от обесените да спре да рита.

Замаяна и сякаш обзета от някаква слабост, Кандида се строполи на един стол. Сан Вито бе мъничко селце близо до прохода, където бе поставена засадата — безкрайно бедна и изостанала махала. Това бе ужасно жестоко, дори за SS.

— Но защо? — пошепна тя.

— Сама знаеш защо — кисело отговори Роза. — Кажи на твоя приятел там долу. Кажи му колко италианци овдовяха и осиротяха тази вечер заради смелите му подвизи.

— Роза — внимателно се намеси Винченцо, — не можеш да обвиняваш партизаните за онова, което върши SS.

— Всичките са виновни — отговори тя и пак зашета. — Тео беше прав. През 40-та не я искахме тая война, не я щем и сега. Да идат да се бият някъде другаде.

— Няма къде другаде да идат да се бият — заключи Винченцо, упътвайки се към вратата на избата. — Оставихме Мусолини да тегли колата двайсет години. Сега не можем да го разпрегнем току-така. Ще трябва да вървим след него. Ще трябва да го следваме, Роза. Ще трябва да го следваме.

Чакаше в каменната овчарска колиба вече половин час, когато най-сетне чу стъпките на Дейвид по камънака.

Приведената му фигура затъмни ниския вход и той влезе. Огледа се, опитвайки се да привикне към полумрака.

— Дошла си по-рано. Това не подхожда на една дама.

— Защо? Да не би да трябваше да закъснея? — объркана, попита тя.

Не каза на никого, че ще се вижда с Дейвид в малката колиба. За пръв път в живота й се случваше мъж да я покани навън. Това беше първата й среща — събитие от изключителна важност. Нямаше грим и парфюм, но все пак се бе приготвила с голямо старание — беше разресвала буйната си коса, докато не лъсна като черен кехлибар, и я бе вързала назад с червена кадифена панделка. И през ум не й беше минало да се бави по пътя. По природа не бе никак кокетна.

Дейвид клекна пред нея. Не се бе бръснал, откакто го видя за последен път, и сега по лицето му бе набола златиста брада. Ухили се и рече:

— Дамите винаги трябва да закъсняват за среща, Кандида. За да накарат мъжете да си мислят, че не са единствени.

— Но ти си единственият. Искам да кажа — смутено заекна девойката, — че се приготвях специално, преди да дойда. Не исках да закъснявам.

— Е, аз съм много поласкан. Не мога да се бавя дълго обаче. Само няколко минути. Не знаеш на какъв страхотен риск се излагам, като слизам да те видя.

Сърцето й силно се разтуптя.

— Всичко наред ли е? Германците претърсват цялата местност.

— Още не са ме хванали.

— Паоло казва, че се разделяте.

Той кимна.

— Разбунихме гнездото на осите. Джакомо се върна при своите хора във Венето. Чухме за някакво друго прехвърляне на англичани горе през Вале д’Аоста в Швейцария. Останалите се запиляха в Доломитите — германците не си дават толкова труд да проверяват там.

— А ти?

— Не ми харесва идеята да замръзна из планините. Или пък да прекарам войната интерниран в някой досаден швейцарски хотел.

— Но ти си съвсем сам.

— Ще се присъединя към друга партизанска banda. Веднага щом намеря някоя. Междувременно едни хора край Чиезе ми помагат. Те са въглищари. Комунисти. Дават ми храна и подслон. Удобен лагер е.

— Сигурен ли си, че не е необходимо да заминеш? — тревожно попита тя.

Той протегна силното си тяло.

— Зная какво правя — отвърна й мързеливо= — Мен не ме мисли.

— Чу ли… — Кандида се колебаеше дали да му каже. — Чу ли за Сан Вито?

— Да. Трябваше да се очаква.

Лицето му бе каменно, а очите му — като от лед.

— Толкова се тревожих за теб. За това къде спиш, дали имаш какво да ядеш. — Тя му подаде пакета, който бе отмъкнала от вкъщи. — Донесох ти това.

Той го отвори.

— Хляб, сирене, наденица — доволно констатира. — Добро момиче. Умирам от глад. — Започна да нарежда храната на пода. — Как е Джоузеф?

— Поправя се. Докторът идва да го види тази сутрин. Каза, че било цяло чудо, дето оцелял.

— Според Паоло се грижиш за него като опитна медицинска сестра.

Девойката се усмихна със задоволство.

— Трябваше да се науча. Бях ужасена.

— Просто не се привързвай много към него и това е всичко.

— Защо?

— Жените винаги се влюбват в мъжете, които лекуват.

Забележката й се стори забавна.

— Няма да се влюбя в Джоузеф. Той иска да те види. Все повтаря, че трябва да го преместиш някъде.

Той се взря в лицето й.

— Ти нямаш нищо против да се грижиш за него, нали? Рисковано е, зная. Чухме, че германците претърсвали къщата. Пребили и брат ти, нали?

Тя кимна и усмивката й се стопи.

— Целият е в синини. Едва не го убиха.

— Ако са искали да го убият, са щели да го направят.

Явно беше гладен, защото се нахвърли да яде. Кандида следеше с поглед ловките му движения и се топеше от удоволствие, че той утолява глада си с приготвената от нея храна.

— Как изглежда Англия? — попита тя.

— Най-вече зелена приятна страна — отвърна той. — По нашите места е доста голо.

— Ти откъде си?

— Нортъмбърланд. Последното място, където са били твоите предци, преди варварите да ги отблъснат.

— Моите предци ли?

— Римляните.

— О!

— Император Адриан построил стена през Нортъмбърланд — обясни й Дейвид, похапвайки от сиренето. — Там свършвала цивилизацията. Това била границата на империята. Така или иначе, там е семейното огнище на Годболдови.

— Замък ли е?

— Не точно. Но все пак е доста големичко имение. Пада страшен лов и стрелба, а има и много риба.

Пред очите на Кандида плуваха образи на господа в костюми от туид с пушки под мишница, на дами с големи шапки, грамадни бляскави лимузини — един свят, за който тя знаеше само от снимките в списанията.

— Много ли си богат? — срамежливо го попита.

— Вече не — отвърна той и захапа една наденица. — Все пак имам добри връзки.

— Какво значи това?

— Най-важните големци идваха на лов у нас. Включително и бившият Уелски принц.

Кандида ококори очи и възхитено попита:

— Този, дето се отказа от трона заради любовта си?

— Да. Същият.

Отначало почти не приемаше думите му на сериозно, но спокойната му самоувереност бе доста убедителна.

— А виждал ли си госпожа Симпсън^[8]?

— О, много пъти. В Англия, а после и във Франция след абдикацията.

Дейвид уви остатъка от храната и го пъхна в раницата. Запали цигара.

— Много хора се отдръпнаха от тях след абдикацията, но не и ние.

Кандида бе запленена.

— Тя наистина ли е толкова невзрачна, колкото изглежда по снимките?

Той издуха облак дим.

— Ами, тя е много елегантна жена. Хвърля цели състояния за дрехи — Шанел, Балмен, Шапарели и така нататък. Не е красавица. Но е много очарователна. Омагьосва хората.

— И как го прави?

Той затвори едното си око, преструвайки се, че й намига.

— Излъчва страхотен сексапил. Казват, че знаела какви ли не трикове. Живяла е в Далечния изток, нали разбираш. Пък и това е третият й брак.

Кандида едва се въздържаше да не попита какви трикове, но темата беше неделикатна. Ясните сини очи на Дейвид я следяха през облаците тютюнев дим.

— Възхитена ли си?

— Ако всичко това е вярно — да.

— А защо да те лъжа? — усмихна се той. — Старият живот беше наистина бляскав. Но след тази война нищо няма да е същото.

— Разбира се, че ще бъде същото.

— Когато бях момче, Годболдови бяха богати. Дядо ми влагаше пари в отглеждането на каучук и тиково дърво в колониите. През Първата световна война натрупа цяло състояние. Оттогава всички останали се занимаваме с това да го харчим. — Дръпна от цигарата, а очите му блуждаеха някъде. — Когато баща ми успя да влезе в кръга на принца, всички вярвахме, че богатството ни е в кърпа вързано. Искаше да стане баронет — баща ми де. Тази мечта му беше легнала на сърцето. На каквато и да е цена — и трябва да ти кажа, че да забавляваш Дейвид и Уолис хич не излизаше евтино. Зашеметяващи партита. Най-добрият лов и стрелба. Скъпи дреболии от Аспрейс. Високото общество струва пари. — Лицето му се изкриви в кисела гримаса, която съвсем не беше като топлата усмивка, която обикновено грееше на лицето му. — Но през цялото време баща ми залагаше на вятъра. Оня глупак абдикира и така всичко свърши.

— Но баща ти не изостави принца?

— Не, продължи вярно да следва своята залязваща звезда. — Той изгаси цигарата. — Бях на двайсет и две, когато Дейвид абдикира. Никога няма да забравя. Тогава разбрах, че всичко си отива. Трябваше като всички останали да прекъснем тези връзки. Дори само заради това, че нямахме достатъчно пари да поддържаме темпото, когато те заминаха в изгнание. Да държиш яхти на Ривиерата и вили по португалското крайбрежие е съвсем различно от това да посрещаш гости вкъщи. Но баща ми реши да хвърли последните няколко хиляди, за да разиграе спектакъл на своята лоялност, както я възприемаше той. — Дейвид сви рамене. — Та значи и аз се включих в цялата забава. Не продължи дълго. Хитлер и компанията му се погрижиха за това. Сега всичко принадлежи на миналото. Кралското семейство замина за Бахамските острови, Франция е пълна с нацисти, а баща ми умира сам и без пукната стотинка в Нортъмбърланд. Случи се така, че войната дойде точно навреме. Спаси ни от скука и бедност.

Кандида се възхищаваше.

— Като на филм!

Дейвид стана и отупа праха от себе си.

— Да, като долнопробна комедия. И сега има само един начин да се възстановят семейните богатства.

— Какъв?

Той се ухили на Кандида.

— Да се оженя за богата жена.

— О, не — отвратена отвърна тя, като се изправяше срещу него. — Не трябва да правиш това! Трябва да се ожениш само по любов!

— Любов? — Той се загледа за миг в нея, а после клепачите му се отпуснаха.

Изведнъж Кандида разбра, че ще я целуне. Сърцето й се преобърна, сякаш бе паднала и продължаваше да пада, без да може да спре. Пое лицето й в ръце и устните му жадно се впиха в нейните.

Бяха твърди и властни, а дланите му топлеха страните й. Тя трепна и се сгуши в него, силно стиснала очи.

Ръката му се плъзна по шията й и обгърна гръдта й. Палецът му потриваше нежно зърното й и през цялото й тяло сякаш протичаше електрически ток. Беше изумена от тази интимна милувка, от дързостта в нея. Отдръпна се, запъхтяна. Той я последва и отново се наведе да я целуне; всичките й сетива потънаха в някаква сладка и същевременно дива паника.

В този миг над долината проеча картечен откос, сетне последваха и единични изстрели.

Дейвид спря и лицето му се промени.

— По дяволите!

— Какво е това? — уплашена възкликна Кандида.

— Не зная, но най-добре да изчезвам.

— Кога ще те видя пак? — едва ли не с болка в гласа попита тя.

— След три дни. — Той вече слагаше раницата. — Тук в четири. Става ли?

Тя кимна. Копнееше да се хвърли на врата му, да обсипе лицето му с целувки и да му дава настойчиви заръки да пази безценния си живот. Но не смееше да го бави.

— Преди да си тръгнеш, изчакай тук един час — нареди й той. — Разбра ли?

Тя мълчаливо се съгласи.

Бързо се мушна под ниската врата и изчезна.

Кандида се отпусна назад, а главата й кръжеше.

— Сладка Дево, Благословена Дево, моля те, пази го — шепнеше тя.

Буйната сладост на тази целувка още бе в кръвта й и я опиваше като вино. Едновременно й се искаше да плаче и да се смее. Щеше да се пръсне от щастие, а й се гадеше от страх. Никога не я бяха разкъсвали толкова противоречиви емоции. И никога не се бе чувствала по-самотна и изоставена.

Бележки

[1] Квартал в Берлин, където били затворени нацистките военнопрестъпници след Нюрнбергските процеси през 1945–46 год.; тук — нацистите. — Б.пр. ↑

[2] Всички са мъртви (итал.). — Б.пр. ↑

[3] Немските военновъздушни сили. — Б.пр. ↑

[4] Царевична каша (итал.). — Б.пр. ↑

[5] Навън! Вън! (нем.). — Б.пр. ↑

[6] Военна полиция (нем.). — Б.пр. ↑

[7] „Божествена комедия“, поема от Данте Алигиери. — Б.пр. ↑

[8] Уолис Симпсън, известна като „госпожа Симпсън“ (1896–1986) — заради брака си с нея Едуард VIII бил принуден да абдикира през 1936 г. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Мариус Габриел Маската на времето (57)

Метаданни

Данни

Маската на времето

Информация

История

Сваляне / Връзки

Ореховото дърво1943–1944

Глава 1

Италия, декември 1943

Мариус Габриел
Маската на времето (57)

Ореховото дърво
1943–1944