Мариус Габриел
Маската на времето (6)

Англия

Излязоха на терасата. Красивата каменна фасада гледаше към стръмния склон, на върха на който бе разположена къщата, а надолу, чак до подножието, се разстилаше градината, която свършваше до гората, насечена от ливади.

Сградата беше голяма почти колкото господарски дом в имение; имаше четири островърхи фронтона, а прозорците на първите два етажа — с вертикални колони по средата — бяха шедьовър на каменоделството. Предната част бе обрасла в бръшлян — зелените стъбла се впиваха като пръсти във всяка пукнатина по сивата каменна стена.

— Тази къща е толкова красива! — възкликна Ивлин Сандс и погледна нагоре към фронтона.

— Да — отвърна Дейвид, наблюдавайки изражението й. — Но ще трябва да се разделя с нея. Или по-скоро тя с мен.

Ивлин се обърна изненадана:

— Да не се каните да я продавате?

— Нямам никакъв друг избор — отговори Дейвид и поднесе чашата към устните си. — Тази война промени безвъзвратно всичко. Можете да си представите на колко възлиза поддържането на къща като Грейт Ло. Просто нямам толкова пари.

Гледаше го съсредоточено, смръщила високото си гладко чело.

— Нищо ли… не може да се направи?

— Ипотекирана е до последната керемида. — Прямотата му бе подкупваща. — Баща ми се погрижи за това. Той почина, докато бях в Италия, както знаете.

— Да, зная.

— От всички неща, за които съжалявам, едно не ми дава мира. — Той стисна зъби. — Не успях да се сбогувам за последно със стария.

При тази фраза в гърлото на повечето жени засядаше едва ли не видима буца. Но младата Сандс не изглеждаше ни най-малко развълнувана.

— Доколкото разбирам, не е оставил нищо? Извинете за откровеността, но да се раздели човек с такова място ми се струва непростим срам, наистина непростим срам. То е толкова, толкова красиво.

— Така е, красиво е… Да, баща ми наистина не остави нищо. Само дългове.

— Нашата къща е безумно грозна — спокойно обяви тя, докато разглеждаше възхитена комините — богато орнаментирани творения, които израстваха от тъмните плочи на покрива. — В Йоркшир е. Викториански стил — червени тухли. Наистина е невероятно противна.

Дейвид се усмихна.

— Строежът на Грейт Ло започнал през 1650 година. Най-горният етаж е достроен през осемнадесети век. Има осемнадесет спални. Ще излезе прекрасен хотел от тази къща.

— Хотел? — откликна тя с отвращение.

— Кой друг би искал подобна застрашителна камара камъни?

Едната от тънките й вежди се изви презрително.

— Хотел — повтори Ивлин. Обърна се и закрачи по терасата, плъзгайки нежно ръка по каменната зидария на балюстрадата.

Дейвид я последва, усмихвайки се на себе си. Кръвта му танцуваше, изпитваше необичайна приповдигнатост като по време на лов или като през войната, когато започнаха да убиват.

Стигнаха до цветната градина, чиито лехи образуваха различни фигури. Ивлин застана на стълбите и се загледа в цветята. Дейвид се облегна на балюстрадата до нея и посочи с ръка наоколо.

— Разбира се, има и много земя. Имението се простира до горите на онзи хълм. Идеално е за овце, но за нищо друго не става.

— Както и да държи посетителите настрана — отвърна тя.

— О, аз притежавам всичко, което виждате — съгласи се той, — но всъщност всичко е дългове.

Тя издаде някакъв тих звук, който приличаше на „хм“, и се наведе да откъсне една маргаритка, промушила се между ошарените тук-таме с лишеи каменни плочи. Дейвид сведе очи към нея. Деколтето на блузата й се разтвори и в миг той вече плъзгаше поглед по повдигнатите гърди, гладки и бели като слонова кост, придържани само от някакво копринено бельо. Бяха малки, като на девственица. Не като на Кандида. Заля го вълна от противоречиви чувства — спомни си допира на нейната гръд, маслена, налята, топла. В гърлото му заседна буца лед.

Отдадена на заниманието си като малко момиче, младата Сандс бе коленичила и се протягаше да достигне други дребни цветенца, които бяха поникнали между плочите. Но тялото й не беше никак момичешко. Гърдите й бяха твърди и щръкнали и при едно от движенията й Дейвид зърна сред копринените гънки розов отблясък на зърно.

Тя неочаквано изви поглед към него и забеляза изражението му.

— О, извинете. — Приглади блузата към гърдите си. — Това беше демонстрация на недостатъците ми.

Изправи се, без да се смущава ни най-малко, стискайки малка китка в едната си ръка. Дейвид вече беше и възбуден, и заинтригуван. Какъв странен екземпляр е това момиче! Необикновена и очарователна. Искаше му се да я сграбчи и страстно да целува тънките устни.

— Разбира се, това е само временно положение — каза той.

— Кое?

— Лейбъристкото правителство. Дори се съмнявам, че ще изкарат и четири години, без да съсипят и разорят напълно тази държава. Когато дойдат следващите избори, консерваторите ще спечелят с неоспоримо мнозинство. Атли и неговите хора ще изхвръкнат и Уинстън пак ще стане министър-председател.

— През 1949 година Уинстън ще бъде на седемдесет и пет — замислено отбеляза тя. — Но може и да сте прав.

— Прав съм — убедено отвърна той.

— Интересувате ли се от политика?

— Много. — Дейвид пое въздух. — Всъщност смятам през 49-та да се кандидатирам в моя избирателен район.

Тя не реагира, но лицето й се промени едва забележимо — сега сякаш го гледаше с други очи и за първи път го приемаше на сериозно. Леко провлачвайки думите, Ивлин попита:

— Наистина ли?

— Да. Искам да съм член на Парламента. Единственото нещо, което искам повече от това, е да стана член на правителството.

— Разбирам.

— Имам много предимства. Оттук съм. Герой от войната и така нататък. — Той докосна лентата на гърдите си. — Доколкото това има значение. Естествено, имам и слаби страни.

— Например?

— Нямам пари. Нямам политически опит. Нямам и връзки. — Погледна я в хладните сиви очи. — Нямам съпруга.

Последва дълга тишина. Шумът от празненството се процеждаше и на терасата.

Стиснала устни, госпожица Сандс продължаваше да го гледа в очите, без да продумва и дума. Изведнъж Дейвид откри, че сивите й очи са изключително интелигентни. До такава степен, че направо плашеха. Изпита усещането, че тя го преценява също толкова безпристрастно, колкото би преценявала плата за новата си рокля.

Дали не бе отишъл прекалено далеч, дали не бе избързал? Като прехвърли наум последните няколко минути, го жегна усещането, че се е втурнал с рогата напред, без да размисли нито за миг. Хипнотизиран от сивите очи, се бе разкрил напълно, бе извадил на показ продажната си душа. Май бе допуснал грешка. Фатална грешка.

Сега бе негов ред да усети как кръвта се качва към лицето му и то поруменява.

— Искам да кажа — неусетно бе възприел ученическата си интонация отпреди десет години, — това май прозвуча доста странно, нали? Още малко и ще помислите, че ви предлагам да се омъжите за мен!

— А вие не ми ли предлагате? — тихо попита тя.

Стори му се, че не е дочул.

— Какво?

— Попитах ви не ми ли предлагате да се омъжа за вас. Не правите ли точно това?

Сърцето му вече биеше тежко, а кръвта пулсираше в ушите му. Божичко! Смяташе, че има шансове за бърза победа, но чак пък толкова! Кой беше ловецът и кой — дивечът? Припомни си Кандида, нейната благост и кроткост. Тази жена тук не приличаше на Кандида. Нямаше нищо общо с нея. Устните му бяха пресъхнали. Той прочисти гърлото си.

— Вие сте странен човек. — Гласът му блуждаеше несигурно между шегата и сериозността. — Та ние едва се познаваме.

— Това е лесно поправимо.

За първи път му се усмихна. Усмивката й беше ослепителна и в миг я превърна от обикновена в красива жена, което пък го зашемети още повече. Хвана го под ръка и дългите й тънки пръсти обвиха лакътя му.

— Да се разходим по терасата. Тъкмо ще ми разкажете за политическите си амбиции.

Тръгвайки механично в крак с нея, Дейвид осъзна, че тук без съмнение се бе състоял някакъв турнир. Само че никак не можеше да отгатне кой е победител и кой — победен.