Мариус Габриел
Маската на времето (43)

СССР

Наваля голям сняг. Седмица след седмица под ниското небе непрекъснато танцуваха снежинки. Но реката не беше замръзнала. Тъмна и забързана, тя течеше към Балтийско море.

Джоузеф се ориентираше по нея. Щеше да следва течението й чак до Рига, стига да се справи със затънтените селски пътища, които вероятно сега са много несигурни, затънали в кал и киша, и ако не го спрат, за да му поискат документите, каквито той нямаше.

Ако стигне Рига, щеше да продължи по-нататък към едно печално село, разположено на печалния морски бряг.

Ако успее да се добере до това село, там щеше да се срещне с брата на Таня — Пьотр Николаевич. Пьотр Николаевич познаваше капитана на един рибарски кораб, който докарваше контрабандни стоки от Готланд. Щеше да плати на капитана с парите на Таня.

Шведите пристигаха с пълен кораб радиоапарати и телевизори, които улавяха шведски програми, високо ценени по цялото Балтийско крайбрежие. На връщане плаваха с далеч по-лек товар — съветски промишлени диаманти.

Джоузеф щеше да се качи за Бургсвик.

А ако стигне до Готланд, възнамеряваше да вземе ферибота до Оскарсхамн — шведски град на материка.

Имаше толкова много „ако“ в цялото начинание, че понякога Таня избухваше в смях, само като се сетеше. Но вълчите очи на чужденеца горяха с черен пламък, а в тялото му бушуваше енергията, която бе набирал през дългата зима.

— Вълчо, откъде знаеш, че парите още са там?

— Оставих ги там преди войната — отвърна той.

— В банка? Капиталистите са ги отмъкнали преди сто години!

— Не всички капиталисти са крадци. Швейцарските банки не мамят клиентите си.

— Всички банки мамят клиентите си — рязко отвърна Таня.

— Ами ако семейството ти е закрило сметката?

— Никой не знае за нея, освен мен.

— Ако не вземеш парите, ония шведи ще ти видят сметката, детко.

— Шведите са пацифисти.

— Брей, колко много знае туй дете за света — с иронична възхита отбеляза тя. — Знае то, че банките не лъжат, а шведите не режат гърла.

Опипа лицето му. Раните се бяха превърнали в твърди сребристи белези, поприкрити от прошарената рошава брада. Пълните й влажни устни целунаха неговите.

— Не искам да отиваш там, вълчо. Не искам да умираш.

А в деня, когато той тръгна, тя плака така, сякаш никога нямаше да спре.

Целуна я за последен път и усети вкуса на солените й сълзи — солени като пръските на Балтийско море, накъдето се бе запътил.

Не се обърна, докато излизаше от селото. Беше се превил над кормилото на москвича, съсредоточил вниманието си върху топящия се сняг, който плискаше под колелата.

Полека-лека, водени от ритъма на пътя, мислите му се насочиха към живота — към новия живот, към който най-сетне бе поел.