Мариус Габриел
Маската на времето (14)

Санкт Петербург

На следващия ден Кейт отново се намери в кабинета с изглед към Нева. Облечена с една от подарените й поли и със скъпа жилетка от ламска вълна, Петрушка седеше до нея. Кацнала на дръжката на стола й, кръстосала обутите си в ботуши крака, тя не криеше задоволството си от скъпите дрехи. Докато чакаха генерала, безцелно бърбореше.

Самата Кейт беше напрегната и мълчалива. Пак ли ще се окаже в задънена улица? Или отново ще се натъкне на лъжа? Или на истина, по-ужасна от всички измами? Времето се бе променило. Небето бе надвиснало над катедралата, а потъмнелите води на реката неспокойно бушуваха. Зад прозорците танцуваха огромни снежинки, които се полепваха по стъклата и мързеливо се стичаха към перваза. Тази сутрин бе облякла строго, едва ли не сурово, палто „Джорджо Армани“ и макар кабинетът на генерала да бе приятно затоплен, не го сваляше.

Вътрешната врата се отвори и генералът влезе енергично, стиснал папка под мишница. На вид поне отпреди двадесет години, папката беше прашна, тъмнозелена на цвят и надписана с букви на кирилица. Генералът, изключително делови на вид, кимна отривисто на жените. Този път нито се усмихваше, нито упражняваше английския си. Заговори бързо на руски, обръщайки се направо към преводачката.

— Генералът пита носиш ли парите? — Съдейки по ококорените очи на момичето, то бе изумено от думите, които бе помолено да преведе.

Кейт отвори дипломатическото куфарче и извади пакета. Откъсна горния край на плика, за да открие съдържащите се вътре пари, но не го подаде на руснака.

Той кимна доволно и заговори.

— Генералът казва, че има интересуващата те информация. Доколкото му е известно, няма да искаш повече сведения и с тази среща контактът е приключен.

— Точно така.

— Казва, че тъй като не разбираш руски, той ще ти продиктува информацията от папката, а ти можеш да си водиш бележки.

— А самата папка?

— Не може да ти я даде.

— А аз как да съм сигурна, че информацията е точна?

Преводачката заговори с генерала. В отговор на нейните думи военният повдигна папката и я отвори. На първата страница с телбод бе прикачена малка снимка. Кейт се приведе напред. На снимката се виждаше млад изпит мъж, а на гърдите му бе отпечатан номер. Беше виждала това лице и преди.

Сигурно бе издала някакъв звук — вероятно бе възкликнала гласно — защото Петрушка неволно се пресегна към ръката й.

— Кейт! Добре ли си?

— Да — хрипкаво отвърна тя.

— Искаш ли малко вода?

Тя поклати едва доловимо глава. Докато изваждаше бележника и развърташе капачката на златната писалка „Дюпон“, ръцете й трепереха. Чувстваше странен метален вкус в устата си, а сърцето й лудо туптеше. Бе свикнала да скрива чувствата си, но сега изпитваше физическа болка, а се опитваше да запази самообладание.

— Готова съм — изрече гласно.

Генералът погледна в папката и отсечено заговори. Петрушка изглеждаше несигурна. Запъна се на началните думи, които представляваха изреждане на кирилски букви и идентификационни номера. Кейт си ги записа.

— Затворникът е идентифициран за първи път в лагер за бежанци на Източния фронт през лятото на 1945 година. В края на войната бил освободен от нацистки концентрационен лагер край Рига, в Латвия. След обработка, военните власти го предават на НКВД за разпит. Следователите се казват Алексей Фьодоров и Михаил Волски.

Тя записа имената.

— За какво са го разпитвали?

— Няма протоколи на разпитите — предаде момичето.

— Има ли начин да се разбере дали тези мъже — следователите, са още живи?

— Генералът казва, че руснаците са дълголетна нация.

Кейт не отвърна на усмивката му.

— Моля, продължете.

— След първоначалните разпити се взима решение да се оформи обвинение срещу него.

Кейт вдигна глава.

— Какво обвинение?

— Не е указано.

— А защо не са го предали на съответните власти? Защо е попаднал в НКВД?

— Генералът казва, че съответните власти са НКВД.

— Защо са го измъчвали?

Докато слушаше отговора, преводачката сви вежди в болезнена гримаса.

— Като се има предвид, че затворникът е бил освободен от концлагер съвсем наскоро преди това, няколко пердаха са били достатъчни, за да изтръгнат признание.

— Какво признание?

Отговорът беше кратък и спокоен. Петрушка не посмя да погледне Кейт в очите.

— За каквото и да е.

Кейт седеше мълчаливо. Не бе дошла тук да дава израз на болката и гнева си от събития отпреди четиридесет и седем години. Това не бе трибуна за протест срещу чудовищната несправедливост на съветската система. Насили се да овладее гласа си и с каменно изражение помоли:

— Моля, продължете.

— През месец септември, 1945 година е бил изпратен в лагер близо до Горки. През март, 1947 година е преместен в затвора „Лубянка“ в Москва, където е задържан в предварителния арест.

— Предварителен арест? Но нали вече две години е бил в затвора?

— Тук пише, че продължават да го разпитват.

— Две години, след като е бил арестуван?

— Да.

— Обвинен ли е в някакво престъпление? Воден ли е процес срещу него и има ли присъда?

— Генералът казва, че не е указано.

Търпението й се стопи и тя избухна:

— По дяволите, как така не е указано?

Тези думи не се нуждаеха от превод. Рунтавите вежди на генерала се сключиха строго. Той заговори с дрезгав глас на момичето, което притеснено преглъщаше.

— Генералът казва, че онова, с което той разполага, е просто списък от дати и места. Няма други данни. Няма смисъл да го разпитваш за подробности, които не може да осигури.

Военният заговори отново и Петрушка се заслуша в думите му, а после преведе:

— Казва, че си искала истината, без украси. Той ще я представи така, както му е известна, а после ще му дадеш парите. Това е всичко. Ако искаш лъжи, за тях се плаща отделно.

Кейт си наложи да се овладее.

— Добре. Продължавайте.

Не го прекъсна втори път. Дрезгавият глас на генерала от КГБ и напевната интонация на Петрушка се смесваха в напевна мелодия.

— През 1948 година го преместват в затвора „Лефортово“ в Москва и го завеждат под номер Е-615. През 1949 година го изпращат в изправителен лагер ГУЛАГ №5431 в Тамбов. През 1952 година заминава за ГУЛАГ №2112 край Владивосток. През август 1956 година е изпратен в транзитен лагер С-56, недалеч от Ташкент. През декември 1956 година е преместен в ГУЛАГ №732 край Киев. През 1957 година е преместен в ГУЛАГ №9513 в Литва. През зимата на 1959 година е разстрелян в същия лагер.

Кейт бавно изправи глава. Повтори последната дума, сякаш не я бе чувала никога досега.

— Разстрелян?

Преводачката навлажни устни.

— Генералът иска да каже, че е осъден на смърт. Убит.

В стаята настъпи тишина.

И двамата се взираха в нея, сякаш неспокойно очакваха от нея да реагира по някакъв начин на краткото убийствено изречение, с което неочаквано приключваше кратката убийствена история, заради която бе пропътувала толкова път и бе платила толкова пари. Но тя вече не ги забелязваше. Погледът й бе обърнат навътре, към собственото й съзнание, където сякаш на живо виждаше тъжна картина — сняг, кръв, отчаяние. В гърлото й бе заседнала гореща, твърда буца. Очите й плувнаха в сълзи, които се застичаха необезпокоявани по страните й. Не си даваше сметка, че плаче. Беше така омагьосана от видението от миналото, че настоящият миг напълно бе загубил значение за нея. Дори не забеляза, че Петрушка й подава кърпичка. Чак когато момичето се приведе към нея и запопива лицето й, се раздвижи и отблъсна ръката й.

Изтри очи с длани — странно детински жест. После задавено каза:

— Попитай защо е бил разстрелян.

Преводачката започна да говори, но генералът я прекъсна, засипвайки я с поток от бърза руска реч.

Петрушка й преведе:

— Кейт, генералът казва, че екзекуцията е била жест на милост.

Ядът надделя над болката.

— Или на експедитивно справяне със ситуацията. Защото жив е нямало да бъде освободен никога, нали? За да не разкаже на света какво му се е случило, нали? Нали?

Петрушка се поколеба, очевидно борейки се с дълбоко вкоренения ужас, който изпитваше от този човек, и от онова, което представляваше неговата униформа.

— Попитай го — остро нареди Кейт. — Със същите думи.

Девойката се подчини. Отговорът беше кратък.

— Генералът каза, точно така. Именно затова екзекуцията била жест на милост.

— И колко други американски войници ги е сполетяло същото?

Петрушка като че ли се уплаши от отговора.

— Генералът казва, че отначало те е предупредил, че въпросът е изключително деликатен, и могат да бъдат накърнени жизненоважни международни връзки. Ти го увери, че те води единствено личен интерес. Пита дали си го излъгала?

— Не, не съм го излъгала. — Жената с красивото италианско палто се опита да овладее чувствата си. Повдигна листа, на който бе писала досега, изпъстрен с десетина разпокъсани реда различни дати и места. — Само това ли може да ми предостави?

Генералът говори дълго. Петрушка преведе:

— В случай че си платила, за да чуеш истината, а не официалната лъжа — да. Казва, че си била права да не разчиташ на официалните канали. Сега знаеш истинската съдба на този човек, която в Москва никога нямаше да ти разкрият.

Военният я погледна право в очите.

— Генералът моли да го погледнеш в очите.

Кейт проследи с поглед как той затваря папката. Отстрани на бюрото имаше машина за унищожаване на документи. Той я включи и започна да напъхва папката в отвора.

— Не! Моля ви! — В гласа й се долавяше такава искрена мъка, че генералът инстинктивно спря. — Моля ви — вече почти на ръба на стола с разтреперан глас тя продължи: — Снимката. Нека да получа поне снимката.

Той се поколеба.

— Моля ви — повтори тя с ужасяваща сериозност. — Нямам друга негова снимка.

Той откъсна снимката и й я подаде. Тя я сграбчи с две ръце така, както причестяващите се поглъщат с благоговение нафората.

Генералът напъха остатъка от документа в машината. Тя изръмжа и после изплю в найлоновата торбичка шепа конфети. Мъжът я изключи и направи символичен жест, че си измива ръцете.

Срещата приключи. Край на всичко.

Кейт прибра снимката в куфарчето, без да я погледне втори път. Чувстваше се празна, лека като в сън, сякаш бе изтръгната от собствената си действителност и бе запратена в друг свят.

Трябваше да излезе на въздух. Изправи се.

— Благодари на генерала — нареди на преводачката — и му кажи, че оценявам искреността му.

Петрушка отри длани в новата си пола и също се изправи. Обикновеничкото й лице бе пребледняло. Генералът й заговори, гърлено издавайки й някакви команди, на които тя послушно кимаше. Кейт хлопна куфарчето и остави пакета с парите на масата.

— Нарежда ти да мълчиш ли?

— Да, Кейт.

— Добър съвет.

— Зная.

Изчакаха заедно, докато генералът даваше заповеди на охраната на сградата да пусне двете жени да излязат.

— Къде ще отидеш сега? — тихо попита Петрушка.

— Ще се върна в Москва.

— Откри ли онова, което искаше да узнаеш?

— Почти.

Генералът ги придружи до вратата. На излизане дебелите му пръсти се сключиха около китката на Кейт. Обзе я неистов ужас като в кошмар, в който от тъмното изпод леглото се протягат пипала.

— Разстреляният — със силния си акцент попита той на английски, — кой е той?

Кейт се взря в лицето му за миг. После го погледна право в очите и му заяви с усмивка:

— Един оцелял.

Тя издърпа ръката си и продължи напред по пътя си.