Мариус Габриел
Маската на времето (52)

Глава 2

Хотелът, в който беше отседнал Уестуърд, беше предназначен за най-богатата клиентела. Фоайето с рецепцията беше застлано с дебел килим и светлините бяха приглушени. Служителката, която очевидно тъкмо слизаше от корицата на „Вог“, се обади в стаята на Филип Уестуърд.

— Дали не бихте искали да почакате там, госпожо? — обърна се тя към Ана, затваряйки телефона. — Господин Уестуърд ще слезе след няколко минути.

Ана влезе в широка стая, елегантно обзаведена с какви ли не европейски мебели от XIX век. Филип Уестуърд има вкус към лукса, мислено отбеляза тя. Свали тъмните си очила и отиде до прозореца — навън се виждаше Ийст Медоу Драйв, над който блестеше късното следобедно слънце.

Беше още тийнейджърка, когато пристигна във Вейл с майка си, след смъртта на баща си, преди повече от десет години. Завърши училище тук във „Вейл Маунтин“, а след това замина да учи в Бостън. Оттогава Ана прекарваше само няколко седмици годишно във Вейл, макар майка й да се установи тук за постоянно. Тя имаше нужда от задушевното, усамотеното спокойствие на тази красива долина; Ана пък изпитваше влечение към анонимността и свободата в големия град. Но много обичаше това място. То притежаваше същата комбинация от зашеметяваща красота и богати жители като Палм Спрингс и Лейк Тахо, но не беше нито просташко, нито снобско като тях. Беше китен град, просто очарователен. По витрините на магазините блестяха скъпи предмети, които ти се искаше да имаш; сградите нарочно бяха построени по подобие на градовете в Алпите; улиците, забранени за коли, бяха приятни и спокойни.

Но дори и тук се таеше насилие. „Някъде в това красиво градче — помисли си тя — се крие човекът, който се е опитал да убие майка ми с ритници.“

Усети докосване по ръката и бързо се обърна. Дълбоките сини очи на Уестуърд се усмихваха насреща й.

— Не исках да ви стресна.

— Съжалявам. Бях потънала сред доста нерадостни мисли.

Той посочи с ръка едно кресло.

— Заповядайте, седнете. Искате ли кафе?

Тя кимна и потъна в огромната мека тапицерия. Той поръча кафе на един келнер и седна срещу нея.

Ана отново бе сложила тъмните си очила, за да може незабелязано да го наблюдава. Той беше облечен с тъмни панталони и сиво кашмирено поло, а на краката си имаше идеално лъснати, но доста поизносени туристически обувки. Ана инстинктивно почувства, че си купува сам всички дрехи — те дори не намекваха за женско присъствие, а по-скоро издаваха много богат, много мъжествен и много консервативен ерген.

— Как е майка ви? — попита той.

— Все така.

— Съжалявам.

— Прочетох всички неща, които ми даде Рам Синг. И изпратих писмо до Асоциацията по травми на главата, за да поискам още литература. Разбрах, че почти единственото нещо, което човек може да направи за изпадналите в кома, е да се опитва да събуди спомените им. Да се опита да ги върне към този свят. Тази сутрин купих касетофон и го занесох в болницата до леглото й. Ще й пускам любимата й музика. Тя обожава Моцарт.

— Отлично.

— Адвокатите й искат да я обявя за недееспособна, за да мога да движа делата й.

— Това е обичайна процедура.

— Не можете да си представите колко отблъскващо ми се струва — каза тя. — Но това не е ваша грижа, нали?

— Майка ви е от значение за мен.

— Наистина ли?

Чувството, че е сексуално неангажиран, без съмнение й беше много приятно. Като жена, то я вълнуваше. Ако трябваше да избира дрехи за мъж с такова великолепно тяло, би се спряла на нещо по-ярко. Би заменила тъмните тонове и строгата линия, подходящи за лондонски клуб, с дрехи на някой моден дизайнер.

Питаше се дали не греши дали той не е женен. Не й се струваше много вероятно такъв мъж да е достигнал четиридесетгодишна възраст без някоя заплетена брачна история зад гърба си.

— Господин Уестуърд, искам да ви питам толкова много неща. Ще съм ви благодарна за всяко нещо, което ми кажете.

— Давайте.

— Добре. Най-напред, точно защо се свързахте с нея?

Той прокара пръсти през тъмната си коса. Както и подозираше, под перчема му се криеше широко високо чело. Имаше сребристи кичури само по слепоочията.

— Исках да разменим информация във връзка с проблема, който занимава и двама ни. Проблемът с изчезналите американски войници.

— Точно каква информация искахте да размените?

— Нищо точно. Ставаше дума за по-общи въпроси. Взех името на майка ви от един човек на име Борис Южин в Москва. Той се занимава с издирване на американци, които може би все още са задържани в трудовите лагери в бившия Съветски съюз. Майка ви се е обърнала към него за информация за един определен американец, който според нея бил задържан в СССР след войната.

— Как се казва той?

— Южин не ми каза — меко каза Уестуърд, — а и аз, разбира се, не го питах. Това би било нарушаване на поверителния характер на работата му. Но той ми каза, че майка ви се интересувала от доста време и разполагала с купища информация, част от която била нова дори за самия него. Описа я като наистина забележителна жена. Каза, че имала невероятен ум и рядко срещано упорство. Била много находчива и му направила огромно впечатление с решителността си.

— Моля ви, не говорете за нея в това минало време — каза Ана. — Още не е мъртва.

Той наклони глава.

— Права сте. Моля да ме извините.

— А каква информация каза този човек, че има майка ми?

— Например в Париж открила група грузински дисиденти националисти, които през 50-те години били в лагерите ГУЛАГ. Те й казали, че заедно с тях в лагера имало американски и британски войници, към които се отнасяли по много брутален начин. Руснаците ги освободили от нацистките лагери през 1945 година, но така и не ги върнали у дома. Все още ги водят за изчезнали. Надявах се, че майка ви може да ме свърже с подобни хора.

— За да продължите издирването на баща си?

— Да.

— Но ако това за американските войници в съветските лагери е вярно, направо е шокиращо.

Той кимна.

— Южин твърди, че майка ви разполага с огромна детайлна информация по въпроса. Аз се заинтересувах изключително много, защото отдавна подозирам нещо подобно. Непременно исках да се срещна с нея. Затова и дойдох във Вейл.

— Добре, но чакайте малко. Защо руснаците ще задържат американци след края на войната? Какви са тези хора и защо майка ми толкова се вълнува от тях?

— Дълга история.

— Имам време — спокойно отвърна Ана.

Няколко секунди той изучава лицето й. После започна:

— Откакто Борис Елцин взе властта в Москва през 1991 година, върху КГБ се оказва все по-голям натиск. Елцин е готов на всичко, за да отслаби влиянието им. Това включва и разкриването на всичките им антиамерикански инициативи от войната насам като доказателство за това, че са точно такива чудовища, за каквито ги мислехме през Студената война. Елцин разтваря секретните документи на КГБ. Както можете да си представите, ЦРУ и всички други западноевропейски разузнавателни служби просто ликуват. Ще са необходими години, за да се обработи цялата информация, която излезе на бял свят. Само че нещата, които ме интересуват — предполагам, които интересуват и майка ви — се съхраняват в Архив №12 на отдела за секретни документи при Руското министерство на отбраната. Те все още са строго секретни, но Елцин и хората му се стараят информацията да изтича.

— Каква информация?

— Този архив съдържа данни поне за хиляда и четиристотин британски войници, които Червената армия освободила от германски военнопленнически лагери през 1945-та година, а после били транспортирани в трудовоизправителни лагери от НКВД — това е старото име на КГБ. Все още не се знае колко американци е имало. Може би още хиляди войници. Повече нищо не се е чуло за нито един от тях.

Келнерът пристигна с кафето и Уестуърд наля две чаши. Тя не отделяше поглед от него.

— И вие смятате, че баща ви е бил сред тях?

— Да.

— Разбирам вашия интерес. Но какво общо е имала майка ми с тези хора? Кой би могъл да е този човек?

— Казах ви. Нямам представа. Каза ми само, че бил американски войник и според нея се е намирал в нацисткия концлагер „Варга“ в Латвия, когато руснаците го освободили. Останах с впечатлението, че е член на семейството на майка ви.

Ана поклати глава.

— Единственият член на семейството й, който е бил заловен от нацистите, е баща й, но през 1945-та той се е завърнал вкъщи. А и никога не съм чувала за този лагер — как се казваше?

— „Варга“. Намира се на двадесет и пет километра от Рига. От 1941-ва до 1945-та година там са изтребени осемдесет и седем хиляди души. Докарвали ги в камиони за говеда, разсъбличали ги, закарвали ги в деретата в близката гора и ги разстрелвали. — Той отпи от кафето. — Дрехите връщали в Германия. Значи казвате, не е имала други роднини освен баща си. Някой чичо или брат?

— Чичото на мама починал през 60-те. Тя няма братя и сестри. Дете на войната е. — Тя направи знак с ръка. — Това е евфемизъм.

— За „незаконно“.

— Да. Баща й бил английски войник, който през войната се борил заедно с италианските партизани край езерото Гарда. Едно италианско семейство го укривало от нацистите. Той се влюбил в дъщеря им. Значи баба ми. Тя забременяла, но германците отново го заловили, а тя починала при раждането.

— А какво станало с британския войник?

— Върнал се в Англия и се оженил за друга жена — Ивлин, баба ми. Нямали деца. Решили да осиновят онова момиченце от войната, което по това време било на петнадесет години. Казвала се Катарина, но те го прекръстили на Кейт. От 1960-та година я отглеждали в Англия. Майка ми почти не говори за италианския си произход. А за детството си не споменава никога. Не вярвам да е било много щастливо.

Той я гледаше над ръба на чашата.

— Как се казва баща й?

— Дейвид Годболд.

— Жив ли е?

— Не, починал е много отдавна. Още преди аз да се родя. Мисля, че при някаква злополука по време на стрелба. А баба все още е жива. — Ана потръпна. — Но е с много крехко здраве. Още не съм й казала, че мама е в кома. Трябва да измисля как да й поднеса новината.

— Съжалявам — деликатно каза той.

Тя повдигна брадичка.

— Малко ми е трудно да преглътна всички тези неща.

В очите на Уестуърд танцуваше иронично пламъче, но като че ли му беше забавно.

— Защо? — попита той.

— Не ми е споменавала нищо и сега безумно съжалявам за това. Мислех, че я познавам. Започвам да разбирам колко малко съм знаела за нея. Искам да кажа, колко малко наистина съм знаела за нея.

— Тя трябва да е необикновена жена — тихо изрече Уестуърд.

Като че ли смесицата от яд и учудване у Ана го развеселяваше.

Отначало не беше особено очарована от прямотата му и от кратките паузи преди всеки отговор, които накъсваха разговора на добре обмислени реплики. Но вече свикваше. Присъствието му я караше да настръхва по най-различни причини.

Приглушената светлина заличаваше малките белези по лицето му и подчертаваше дългите му черни мигли, които правеха погледа му още по-смущаващ. Наистина беше невероятно красив. Почти идеален. Възможно ли е мъж да е толкова красив и същевременно да не е мръсник?

Той й предложи още кафе, но тя поклати глава, чувствайки как от кофеина кръвта й бучи.

— Намерихте ли някои от записките й, докато чистехте? — небрежно попита той. — Някакви документи?

Тя поклати глава.

— Не. В целия апартамент не намерих нищо свързано с тази история.

— Значи са изчезнали?

— Не е задължително. В апартамента има сейф. Нападателят не е знаел за него. Но е заключен, а аз не зная шифъра. Може там да е прибрала материалите във връзка с издирването. Сейфът е доста голям.

— Като откриете нещо, ще съм ви много задължен, ако ми позволите да му хвърля един поглед.

Прекалено небрежният му тон й лазеше по нервите.

— Затова ли още се бавите наоколо, господин Уестуърд? За да докопате книжата на майка ми?

— Те съдържат безценни данни.

— Ето защо бяхте толкова мил и ме посрещнахте на летището.

— Издирването на информация за баща ми може би ви се струва изумително безполезно — тихо, но твърдо, каза той, — но ви уверявам, че за мен то е от изключително значение. Американските правителства се сменят, но нито едно от тях не полага достатъчно усилия да бъдат издирени тези хора. Престанали са да им обръщат внимание, а след това са ги забравили. Не смятам да се отказвам, преди да достигна до конкретен отговор.

За миг в изискания тон прозвуча стоманена нотка, която направо плашеше. После Уестуърд продължи по-спокойно:

— Като се имат предвид вашите способности, сигурно би ви било интересно да продължите разследването на майка си.

— Дори не зная какво е търсила, господин Уестуърд.

— Мога да ви помогна да разберете.

— Прекалено много фикс идеи има тук — хладно отвърна тя. После погледна часовника си. — След половин час застрахователният агент на майка ми ще идва да види апартамента.

Двамата се изправиха. Тя свали тъмните очила и впери в него тъмносивите си очи.

— Следователят Джоргенсън смята, че сте любовник на майка ми и Камбъл Бринкман я е нападнал в пристъп на яростна ревност.

Лицето му не промени изражението си.

— Зная.

— Бяхте ли любовник на майка ми?

— Не. Видях я за първи път, когато я намерих в безсъзнание в дома й.

— Значи теорията на Джоргенсън отива по дяволите. Но така или иначе жените се влюбват във вас без никакъв проблем, нали?

Той сведе поглед към нея. В очите му имаше животинска прямота; те проникваха зад изисканото поведение и притесняваха като втренчените очи на вълк.

— Никога не съм познавал майка ви.

Тя претегли наум въпроса си, а после попита:

— Женен ли сте, господин Уестуърд?

Погледът му трепна съвсем леко, колкото да й покаже, че я намира за интересна и разбира скрития смисъл на думите й.

— Не — каза той. — Не съм женен.

Тя задържа очите му още миг; трепереше й под лъжичката, но тя знаеше, че усещането няма нищо общо със силното кафе.

— Колко време ще останете тук?

— Нямам планове да се връщам незабавно.

— Това е удобно.

Паузата продължи и придоби ново значение.

— Може би трябва да вечеряме заедно — рече той.

Сърцето й подскочи от задоволство и вълнение.

— Да, може би трябва.

— Да речем утре вечер?

Ана кимна.

— Свободна съм.

— Ще ви взема в осем.

Изпрати я навън и извика такси. Разделиха се официално и набързо. Като си тръгваше, Ана хвърли поглед назад и го видя да стои на стълбите — висока, тъмна фигура. Помаха му.

И думичка не вярвам от това, което ми казваш. Но като нищо мога да се влюбя в теб. И то много — мислеше си тя.

 

 

Когато пристигна вкъщи, застрахователният агент вече я чакаше във фоайето. Очевидно наближаваше пенсия; беше внушителен мъж с бяла коса и около него се разнасяше ароматът на евкалиптовите бонбони, които непрекъснато дъвчеше. Тя се извини, че го е накарала да чака и го заведе горе.

— Преди да говорим за каквото и да било, бих искала да зная как стои въпросът със сметката на майка ми в болницата.

— Това не влиза в моите задължения. В скоро време човекът, който се занимава с тези неща, ще се свърже с вас. Но не се тревожете. Грижим се за всички сметки.

Тя го разведе наоколо да разгледа разрушенията. Носеше фотоапарат „Полароид“ и направи няколко снимки. Записваше си най-подробно всичко, но не демонстрираше никакво вълнение. Звукът, който непрекъснато се разнасяше от устата му, съвсем не беше цъкане с език в знак на съчувствие, а просто спокойно примлясване, което показваше задоволство от поредния евкалиптов бонбон; след като цял живот бе описвал разбити апартаменти, вече бе претръпнал и не се изненадваше.

Когато приключи, й показа застрахователната полица на майка й.

— Делим вещите на три категории — произведения на изкуството, бижута и мебели. Бижутата явно не са пострадали много. Оценяването на произведенията на изкуството ще отнеме още няколко седмици. Може би ще трябва да се обадя на един колега — аз не съм специалист в тази област. Но междувременно успях да огледам щетите, нанесени на самия апартамент, които възлизат на — и той й показа цифрата.

— Петнайсет хиляди долара? — попита тя.

Той кимна.

— Ако ви се струва, че ремонтът ще излезе много повече, кажете. Съгласна ли сте на тези условия?

— Да, благодаря. — Макар да имаше представа колко ще излезе подмяната на мебелите, тази сума й се стори достатъчна. Докато майка й излезе от болница, апартаментът ще е като нов. Възнамеряваше да започне с ремонта веднага.

— И още нещо. Освен застраховка имущество и здравна застраховка, майка ви има при нас и застраховка живот. Малко е рано да се повдига този въпрос, но все пак трябва да знаете. Ако остане постоянен инвалид, сумата ще възлиза на четири милиона долара. Продължителната кома се води именно за такова състояние. В случай на смърт, цифрата се покачва на шест милиона долара.

Ана малко се стресна.

— Разбирам. Благодаря ви, че ми казахте. Но съм убедена, че майка ми скоро ще започне да се оправя.

— Разбира се, всички се надяваме на това — любезно отвърна той. — Само че в един момент ще се наложи да прецените дали да продължите да плащате разноските по лечението й, или ще изплатите всичко наведнъж. — Той я потупа по рамото с пухкавата си ръка. — Не се тревожете. Има кой да се грижи за всички тези неща.

Тя го изпрати до вратата. Когато той си отиде, тя засъбира кураж да се обади на Ивлин Годболд в северна Англия.

Като дете смяташе втората майка на Кейт за някаква олимпийска фигура, за строга, но грижовна богиня, която наближава възрастта на сребърната сватба. Тя и Кейт бяха близки по начин, който Ана така и не разбираше съвсем — като дете й се струваше зловещо как мълчанието между тях говори толкова, колкото и думите.

По-късно, с напредването на възрастта и болестта, Ивлин се струваше на Ана още по-далечна. От няколко години баба й се бореше с рака и вече рядко напускаше къщата си в Нортъмбърланд. Притежаваше невероятно достойнство, което нарастваше със задълбочаването на болестта, изяждаща силите и независимостта й. Ана трудно можеше да се досети за друга личност, освен майка си, към която да изпитва повече уважение.

Ето защо й беше още по-трудно да понесе дрезгавия, изпълнен с мъка вик на Ивлин, като чу известието.

Ана стисна зъби.

— Толкова съжалявам, бабо. Там се грижат прекрасно за нея. „Кар Мемориал“ е отлична болница.

— Но тя вече си е отишла — каза Ивлин с такава безнадеждност, че Ана едва не се разплака.

— Не, бабо. Ще се оправи. Зная, че ще се оправи.

— Лекарите дават ли надежда?

— Изследват я непрекъснато — неопределено отговори Ана. — Болницата е много добра.

— О, ако можех да съм там!

— Не бива и да си помисляш да идваш — настойчиво каза младата жена. — Просто въпрос на време е да дойде в съзнание. Сигурна съм в това.

— Чувствам се толкова окаяно излишна. — В патрицианския глас бушуваше истинска ярост. — И това ужасно съсипано тяло. Вече го ненавиждам. Дори и да искам, не мога да дойда, Ана. Не мога да помогна с нищо. След два дни самата аз трябва да вляза в болница.

— По дяволите — промърмори Ана. — За какво?

— За да ми изрежат още тъкан — лаконично отвърна Ивлин.

— Още една операция!

— Не казах на майка ти. Не исках да се тревожи.

Ана затвори очи. Какъв ужасяващо неудачен момент! Ако знаеше, за нищо на света не би се обадила. Сега Ивлин ще влезе в операционната още по-притеснена.

— Господи, толкова съжалявам.

— Не се извинявай, за бога. Ти изобщо не си виновна, детето ми.

— Пак ли червата?

— О, нищо особено. — Яростта изведнъж се бе превърнала в умора. — Няма нищо страшно.

— Може би мама вече ще е дошла в съзнание, когато влезеш в болницата.

— Да — отвърна Ивлин без капка надежда в гласа, — сигурно.

— В коя болница ще си?

— „Нюкасъл Дженерал“. В женското хирургично отделение. Ще ти дам телефона, Ана. Почакай моля те.

Ана се питаше колко е сериозна болестта на баба й; „няма нищо страшно“ очевидно не беше вярно. Това беше третата операция през последните пет години.

Ивлин издиктува телефона и Ана го записа.

— Кога да се обадя?

— В петък сутринта. Дори и да не ми позволят да говоря, поне ще ми предадат съобщението.

— Бабо, моля те, моля те, опитай се да не се тревожиш. И без това имаш достатъчно грижи.

— И ти имаш достатъчно, моето момиче. — В гласа на възрастната дама явно се долавяше изтощение.

След като се сбогува и затвори слушалката, Ана седна до телефона, едва ли не притисната от физическото усещане за легналата на раменете й отговорност. Животът й в Америка беше толкова свободен — жилища и коли под наем, малко вещи, пътешествия и сметки, платени с кредитни карти. Няколко нетрайни любовни връзки, без никакво отдаване и от двете страни. Работа и все повече работа — това беше наркотикът, който я водеше напред. Изведнъж си даде сметка, че сега ще трябва много бързо да порасне.

 

 

Когато влезе в болничната стая, две сестри в бели престилки се суетяха около майка й. Надзъртайки над раменете им, с тревога отбеляза, че лицето на майка й е открито. Със закъснение установи, че кислородната маска я няма, но главата й все още е превързана. Изведнъж й се стори, че сега майка й изглеждаше много по-нормално, но беше и ужасяващо уязвима.

Двете сестри тъкмо приключваха с тоалета й. Ана седна кротко край леглото, докато те аспирираха носа и устата й, капеха капки в безжизнените очи и изпразваха катетърната торбичка. Като започнаха да разтриват ръцете и краката й, Ана се изправи:

— Аз мога да направя това — предложи тя.

Показаха й какво да прави и си отидоха. Останала сама, тя целуна майка си по челото и започна нежно да разтрива крайниците й. Кожата й беше гладка, тонусът на мускулите — отличен. Докога ще остане така? След колко време ще започне да се топи?

— Дявол го взел, мамо, с какво си се захванала? — попита Ана. — Какво си търсила? — Тя огледа неподвижното лице на майка си. — Мислех, че те разбирам. Разбирах те. Как ме измами ти, мамо. Защо не ми довери тайните си?

Тя пъхна касета в касетофона и обърна колоните към майка си. Във въздуха избухнаха светлите звуци на жизнерадостен цигулков концерт на Вивалди.

— Можех да ти помогна. Нали съм журналистка. Това ми е работата. И съм ти дъщеря. Кой е този тайнствен мъж, когото руснаците са отвлекли? Какво е търсел в този нацистки концлагер? Защо му се е случило такова ужасно нещо? Ще го намерим, мамо. Като се оправиш, отново ще се опознаем. Ще продължим да търсим онова, което е било толкова важно за теб, каквото и да е то. Но този път заедно. Усмихваш ли се?

Тя хвана неподвижната ръка на майка си.

— Тези дни ще се занимавам с пазаруване. Ще подменя всички изпочупени неща в апартамента. Застрахователният агент беше много мил. Обеща ми солидна сума. Днес видях фантастични дивани. — Тя затананика в тон с музиката, галейки челото на майка си. — Филип Уестуърд ще ме води на вечеря — най-сетне каза тя. — Надявам се, че нямаш нищо против. Зная, че съм му интересна. И той ми е интересен, мамо. Това е най-привлекателният мъж, който съм срещала от доста време насам. Може би през целия си живот. Искам да разбера всичко за него. Не зная дали наистина е това, за което се представя. Дявол или ангел?

Тя се взря в лицето на майка си и й се искаше да вярва, че някъде отдолу под дълбоките, неподвижни, тъмни води на съзнанието, майка й я чува.

Най-егоистично й се искаше да вярва, че в това неподвижно тяло, което я обичаше, и за което беше важна, все още има човешка душа.

 

 

Когато отиде в „Граф Хотел“, се надяваше първо да се промъкне незабелязано до кабинета на майка си, а после да говори с Кони. Оказа се невъзможно. Поне десет човека от персонала я видяха как прекосява фоайето и всички искаха да говорят с нея, за да й засвидетелстват съчувствието си и шока от неприятната новина. Ана се трогна от факта колко много обичат майка й тук, макар че всички тези думи повече й тежаха, отколкото да я успокояваха.

Чак след половин час успя да се изкачи на етажа, където работеше майка й, и срещна Елейн Броди и Люк Милтън. В очите на Елейн блеснаха сълзи. Ана вдигна ръка.

— Моля те, не плачи. Ще се разплача и аз, а току-що едва успях да се спра.

Елейн преглътна с мъка.

— Такъв ужас. Не мога да проумея как е възможно във Вейл да се случи подобно нещо.

— Какво да направим за теб? — дрезгаво се намеси Люк. — Само кажи.

Ана кимна. И двамата се бяха обаждали вече няколко пъти, предлагайки помощ, но почти нямаше с какво да й бъдат полезни.

Дженифър Прескот, с вид на рус призрак, излезе от кабинета си, за да поднесе на свой ред, макар и не тъй пламенно, съчувствието си. Ако изпитваше задоволство от факта, че травмата на Кейт й е помогнала да се настани на мястото й, с нищо не го показваше — всъщност Ана я намери доста потисната и разстроена от случилото се.

Прекара с тях още половин час, разговаряйки тихо като на бдение или на погребение, а после се отправи към кабинета на Кони Граф.

Освен че беше работодателка на майка й през последните единадесет години, Кони беше и една от доверените й приятелки. Ана винаги се чувстваше леко неудобно в присъствието й; Кони й напомняше Ивлин Годболд и въпреки изрядния си външен вид и неизменния моден костюм, малко й приличаше на жестока стара граблива птица.

Почти голата стая гледаше към отрупаните със сняг писти.

— Толкова безпомощна се чувствам — каза Ана в отговор на въпросите на Кони. — Лекарите ми казват, че никога няма да се възстанови. Не мога да повярвам. Но не мога с нищо да й помогна. С нищо!

Малко застрашителният глас на Кони не се смекчи.

— Можеш да се молиш за нея.

— Джоргенсън смята, че може да е работа на Камбъл.

Очакваше Кони да опровергае думите й, но по-възрастната жена само размърда ръце на бюрото.

— Може. Много зле му се отрази промяната, която настъпи у нея. На мен също, разбира се. Възприемах я като нелоялност по отношение на работата й. За него нещата бяха по-лични — прие го като измяна на любовта им.

— Затова и дойдох. Да те питам за тази… промяна.

— Мога да ти кажа какво знам по два начина, Ана. Мога да ти предам малкото, което зная от Кейт, а мога и да ти предложа собственото си мнение.

— Какво ти каза тя?

Кони поръча на Ана кафе, а за себе си — билкова отвара. Чашата стоеше пред нея и прозрачно кехлибарената течност грееше под бледата светлина от огромните прозорци. Като въртеше бавно чашата, без да я вдига от подноса, Кони заговори:

— Всичко започна с един дневник.

— Какъв дневник?

— Нищо ли не знаеш за дневника?

— Явно нищо не знам за живота на майка си — горчиво каза Ана. — Криела е всичко от мен. Изолирала ме е!

Кони Граф се усмихна уморено.

— Сега вече разбираш как се чувствах аз, как се чувстваше Камбъл. Изолирани. Майка ти е родена в една ферма на брега на езерото Гарда, източно от Милано, в Италия. Ти май си ходила там?

— Веднъж ме заведе, преди няколко години. Беше пълна съборетина, но много живописно място.

Кони кимна.

— Оставила го е да се разруши. Не мисля, че беше особено привързана към това място. Навяваше й лоши спомени. Но разбира се, мястото е много ценно. Както знаеш, Гарда е известен италиански курорт. Миналата година един местен строителен предприемач я придума да му продаде къщата, за да я ремонтира и да я превърне във ваканционна вила. Тя ми каза, че докато разчиствали руините, под една керемида работниците открили стара тетрадка. Новият собственик я изпратил на майка ти. Представлявала дневник от времето на войната и принадлежал на някаква жена, която се наричала Кандида Киприани.

Ана вдигна поглед като ужилена.

— Така се е казвала майка й.

— Да. Кейт смяташе, че дневникът е бил писан от майка й между 1943 и 1945-та година. През последните години от живота й.

— „Смяташе“?

— Не съм го виждала — неопределено отвърна Кони. — Така ми каза Кейт. Беше много щастлива от откритието. Същевременно то много я бе развълнувало. Сама знаеш, че не беше особено темпераментна жена. Никога не я бях виждала толкова афектирана. Каза ми, че дневникът откривал невероятно прозрение за миналото й. От този миг нататък започна да се променя. След като цял живот е отказвала да се занимава със семейството и миналото си, сега започна живо да се интересува от него. То вече започваше да пречи на работата й, макар че тогава беше още само хоби. Безобидно запълване на времето. После изведнъж започна да губи представа за действителността.

— Какво искаш да кажеш?

— Вече не можеше да контролира това нещо и му се подчиняваше. Поведението й се промени. Очевидно издирването се бе превърнало за нея във фикс идея. За никого не беше тайна, че не можеше да мисли за нищо друго. Тогава започна да пътува. Ходи три пъти в Лондон и два пъти в Тел Авив, все за дълго. Дори пресрочи отпуската, която й бях дала. Изпусна важни конференции. Трябваше да й намеря заместник. Тогава разбрах колко държи на всичко това — в емоционално отношение. Започнах да й давам много свободно време. Като си помисля сега, прекалено много свободно време. Грешка.

— Джоргенсън каза, че си щяла да я уволниш.

— Обеща ми да изостави разследването през зимата, Ана. Но я предупредих, че ако пак се захване с него, няма да имам друг избор, освен да прекратя договора й.

— И мислиш, че пак е щяла да продължи.

— Да. Сигурна съм.

Отварата вече бе изстинала и Кони надигна чашата, отпивайки бавно и продължително. Ана зачака. В кабинета на Кони цареше пълна тишина. Забързаните служебни разговори не достигаха дотук. Стаята бе украсена единствено с черно-бели снимки на долината от началото на шейсетте години, когато бе построен самият град.

— Търсела е някакъв човек, Кони. От дневника ли е разбрала за него?

По-възрастната жена посмъкна очилата си.

— Да. Но преди да ме попиташ, ще ти кажа, че не зная кой е и какъв е. Тя не ми каза. Дневникът я наведе на мисълта за този човек. Някой, който е бил замесен в събитията от онова време. Това е всичко, което зная.

Ана потри страните си.

— Защо не ме е питала? Аз съм криминален репортер. Можех да й помогна, каквото и да е било това нещо. Можех да го споделя с нея. Нито едно от тези неща не мога да свържа с мама, Кони. Никога не съм очаквала това от нея — потайности, мистерии, мании. Тя просто не е такава.

— Не е. Сякаш настъпи промяна в целия й характер. Патологична промяна.

Ана я полазиха ледени тръпки.

— Какво означава това?

— Разказах ти какво ми каза майка ти. Сега ще ти кажа личното си мнение, Ана. — Кони разпери длани на бюрото. Не носеше пръстени, пръстите й бяха съсухрени, а ноктите й — късо изрязани и без лак. — Всичко около майка ти се промени наистина драматично. Дори изражението на очите и лицето й. Тя стана друг човек. Докато наблюдавах тази промяна, ми беше много мъчно, защото това не е нещо ново за мен. Виждала съм го и преди.

— У нея?

— Не. Случи се на една много обичана от мен моя по-голяма сестра, когато бях млада. Процесът протече по същия начин. Сякаш изведнъж я погълна водовъртеж. Същата потайност, безпокойство, мании. Същият поглед в очите, Ана, и същата липса на усещане за реалността. Не допускаше никого до себе си. Знаехме, че не е добре, много преди лекарите да назоват болестта й. Беше болна от шизофрения.

— Не! — остро реагира Ана. — Майка ми не беше луда.

— Питай Камбъл той какво мисли.

— Зная какво мисли той. Само че пак не вярвам.

Кони дълго я гледа, без да промълви нито дума, а строгото малко мъжко лице не издаваше никакво чувство. После се изправи, с което разговорът приключваше.

— Ти си интелигентна млада жена, Ана. Сама си направи изводи. Ако мога с нещо да ти помогна, обади ми се.

Изпрати я до вратата. Преди да излезе, Ана се обърна.

— Мисля, че можеш да ми помогнеш с нещо, Кони. Не съм попадала на никакви документи, свързани с разследването на майка си. Човек би си помислил, че ще има поне една папка или досие, или поне албум — нещо. Нямаш ли представа къде ги е държала?

— Не. Съжалявам. Беше много потайна в това отношение.

— А този дневник, който е намерила, къде е той сега?

— Не зная.

— Със сигурност не е в апартамента. Щях да го намеря. Много искам да го видя.

— Не мисля, че някога ще го видиш — изненадващо нежно каза Кони. — Мисля, че той не съществува.

 

 

Когато се върна в Пътейто Пач, Ана взе ключовете от колата на майка си, които беше намерила на пода в спалнята, и се запъти към гаража. Въздухът долу беше хладен и влажен и по бляскавата синя ламарина на сааба, който стоеше в клетката на майка й, се бяха образували ситни капчици. Изглеждаше стабилна, сякаш компетентна кола — подходящо превозно средство за тежките зимни условия. Ана подмяташе из ръцете си ключодържателя с малката пластмасова джунджурия, която уж отключваше колата автоматично, но не знаеше как точно да я задейства. После вратите изщракаха глухо и се отключиха. Тя се качи. Макар отвън да изглеждаше много стабилна, отвътре колата беше красива и ухаеше на кожа и на ново.

Ана отвори жабката, но в колата нямаше никакви лични вещи — само талона на колата и сгъваем чадър на задната седалка. Майка й притежаваше тази кола от четири месеца, но километражът показваше по-малко от петстотин километра. Преглеждайки документите, Ана установи, че колата не е била дори на сервиз. Това издирване е изпълвало цялото й време, целия й живот.

Прави ли са Камбъл и Кони?

Дали майка й е била болна, дали е била обзета от мания? Тя погледна към черното табло с лъскави скали — емблемата на сигурността на шведската машина.

Не, майка й не се е държала безразсъдно. Не е била психично болна. Ана не можеше да повярва в това. Водела я е не някаква фантасмагория, а болката й, неистовият копнеж, който Филип Уестуърд беше описал като „рядко срещано упорство“.

Трябваше да открие какво е пораждало този копнеж. Кое е причинило болката й. Коя е скритата истина, която майка й е преследвала.

Превъртя ключа и двигателят меко замърка. Включи на скорост и изкара колата на светло на площадката. Тази кола й вдъхваше доверие и тя нямаше нищо против да я кара чак до Денвър. Ще започне да купува нови мебели още сега.