Мариус Габриел
Маската на времето (63)

Езерото Гарда, Италия

Кацнаха на летище „Линате“ край Милано с един час закъснение заради времето. Докато боингът кръжеше над летището, както му бяха наредили от контролната кула, пътниците седяха в салоните напрегнати и мълчаливи. Когато най-сетне кацнаха и слязоха от самолета, навън ги очакваше ледена мъгла; някакъв бял, недействителен свят, в който всичко твърдо се бе разтворило в мътна сива сянка. Гледката напомняше на Ана кошмара, който бе сънувала в Нортъмбърланд.

Беше адски студ. На „Линате“ наеха кола — огромна ланчия, която се струваше на Ана доста екстравагантна — и потеглиха по автострадата към езерата и швейцарската граница. Пътят далеч не беше красива гледка — от двете му страни се точеха фабрики и мръсни градове, които заплашително изникваха от мъглата.

Но когато стигнаха Сало, Ана си спомни колко красиво бе езерото Гарда. В долината беше по-топло, мъглата се бе раздигнала и пред очите им се простираха сребристосините му води, оградени отвсякъде с гористи планини — от гледката лъхаше величие и спокойствие.

Заспускаха се по острите завои към брега на Гарда. Голите клони на дърветата бяха едновременно красиви и тъжни. Отседнаха в хотел „Маджестик“ в полите на града. Той бе един от малкото хотели, в които Ана бе нощувала, които отговаряха на името си; представляваше великолепен палат в стил fin de siècle^[1], приличен на многоетажна сватбена торта — така се строяха хотелите по швейцарските и италианските езера. Влязоха през внушителна порта от ковано желязо. Землището се простираше чак до брега на езерото и представляваше разкошна ливада с екзотични дървета — най-вече палми — чиито високи стъбла бяха изключително подходящи за мекия, почти безветрен климат край езерото.

Далеч отвъд стъклените води, забулен във венци от мъгла, отсрещният бряг блещукаше като приказно кралство. Там се намираше „Ил Ноче“, но те бяха решили да останат в Сало и да проведат намислената експедиция, като вземат ферибота.

Ана погледна часовника си.

— В Колорадо сега е сутрин. Ще се обадя в болницата.

Вдигна телефона и избра номера. След малко телефонистката я свърза с Джей Рам Синг.

— Здравейте, доктор Рам Синг. Ана Кели се обажда. Как е майка ми?

— Състоянието й продължава да се подобрява все така бързо — отвърна пеещият глас. — Тази седмица вече реагира флексорно.

— Какво означава това?

— Може да движи по-уверено ръцете и краката си. Вярваме, че в близко бъдеще ще започне да възстановява подвижността си.

— Но това е прекрасно! А съзнанието й? Знае ли къде се намира? Знае ли какво й се е случило?

— Още дълго време ще бъде объркана и не бива да очакваме прекалено много. Припомняме й малко по малко.

— Разбира се.

Ана се въздържа да не му припомни как само преди няколко седмици той говореше за възможността да изключат животоподдържащата система.

— Но има обещаващи признаци, че майка ви няма да страда от никакви трайни смущения. Невропатологът, с когото се консултираме, я оприличи на пациент с удар. Може да възникнат проблеми, свързани с пренаучаването на някои двигателни функции, но съзнанието и личността й, да се надяваме, ще останат незасегнати.

— Много съм ви признателна за всичко, което правите, доктор Рам Синг — топло благодари Ана. — Предайте й, че много я обичам.

— Разбира се.

— Ще се върна във Вейл следващата седмица.

Тя затвори и се обърна към Филип с блеснали очи.

— Чу ли?

— Чух.

— Не е ли прекрасно?

Той се усмихна.

— Това е чудо.

После я целуна. Отначало целувката сякаш тлееше, а после изведнъж лумна като пожар. Филип притегли Ана към леглото и я положи на него. Плъзна се върху нея и покри устните й с целувки. Желанието, сякаш разтапящо костите й, пламна веднага; тя разтвори крака и прошепна:

— О, Филип…

И двамата бяха напълно облечени, но бяха прекалено нетърпеливи да се бавят и само разкопчаха дрехите си. Той се втурна и потъна дълбоко в нея. Цялото й тяло откликна на мига, а жаждата й вече ставаше непоносима.

Филип обгърна с длани хълбоците й и я повдигна, за да нагласи тялото й към любовните тласъци на своето тяло. Сякаш преобразена, Ана се бе притиснала към него с все сила. Преди никога не й се бе случвало такова нещо. Никога не бе изпитвала възбуда, така многолика като тази, която приличаше на господарска къща с безброй стаи и безброй прозорци, през които се откриваха какви ли не гледки. Тя стенеше тихичко, движеше тялото си заедно с Филип, а вътре в нея се надигаше топлина, бяла топлина, която я обгръщаше цялата — утробата й, сърцето й, душата й.

Ритъмът ставаше все по-напрегнат, почти непоносимо напрегнат.

— Сега! — без да мисли, изкомандва тя. — Моля те, Филип… сега!

Той шепнеше името й и се хвърляше дълбоко, дълбоко в нея по вече така добре познатия й начин. Ликуващото удовлетворение избухна между тях с цялата си сладост и сила.

Държа я в прегръдката си дълго, докато крайниците й се отпуснаха в забравата на наситата. Както винаги, той остана дълбоко в нея, удължавайки удоволствието по фантастичен начин.

Тя замечтано се усмихна на мургавото лице над себе си и се раздвижи, галейки го със скритата част на тялото си.

— Много хитър трик, господин Уестуърд. Не зная как го постигаш.

— Чисто физиологична реакция на изключително силна възбуда, госпожице Кели. Колкото и пъти да правя любов с теб, никога не мога да ти се наситя.

— Сатир такъв — промърмори тя. — Красив сатир си ти. Точно за какъвто винаги съм мечтала. — Тя намести възела на вратовръзката му. — Че и толкова добре облечен.

Той се засмя дрезгаво и Ана усети как набъбналият му член мърда в нея. Прилепи длани към стегнатите му хълбоци и го придърпа по-близо към себе си, по-дълбоко в себе си.

— Пак — тихо му нареди тя.

 

 

Ана и Филип се промушваха през горския гъсталак. Трънливите клони на мъртвите къпини се увиваха в храстите като примки, които болезнено ги удряха по краката. Напредваха трудно.

— Пази си лицето — предупреди я Филип.

Ана надникна в гъстия храсталак.

— Не може да е много далеч. Трябва да е тук някъде.

Един от зидарите, които ремонтираха старата селска къща за новия й обитател, ги бе упътил да тръгнат нагоре от „Ил Ноче“. В имението почти нямаше какво да се види от онова, което е било преди.

Вътрешните стени на къщата бяха срутени. Изгнилите греди и черчевета бяха избити и всичко бе покрито с бетонна мазилка, която предстоеше да бъде измазана или настлана с плочки. Избата, където се бе крил Джоузеф бе затрупана с дървен материал. Не успяха да влязат в житницата — капакът отдавна бе закован.

Стаята на Кандида вече не съществуваше — през нея минаваше новопостроеното стълбище към долния етаж. Старата кухня беше модернизирана и огнището вече го нямаше. Дърводелците монтираха новите шкафове. Дори дворът, където бяха заклали прасето, бе изоран и майсторите наливаха основите на бъдещата оранжерия.

Плевникът, където бяха довели Джоузеф след атаката срещу камиона, и където Кандида се бе срещала с Дейвид, още съществуваше, но сега се използваше за склад на дървен материал, торби цимент и други строителни материали. Ако имаше призраци, Ана не усети присъствието им.

Самата къща като че ли вече нямаше никакво излъчване. В момента бе подложена на основен ремонт, който щеше да я направи подходяща за богатия бизнесмен от Милано, който щеше да почива тук със семейството си през уикенда. Старите стени не предизвикваха у Ана никакъв трепет. Може би пластът нов цимент бе заключил старите трепети отдолу.

Нито един от по-младите зидари не беше чувал за „Кулата на ловеца“. Най-накрая попитаха най-стария и той кимна утвърдително.

— Още си стои — каза той и посочи с мистрията си към гората. — Нагоре по онази пътека, сред гората. Преди време покривът се виждаше над дърветата, но може би вече е пропаднал.

Изкачването се оказа доста стръмно. През последните двадесет минути заостреният наклонен покрив се виждаше от време на време над върховете на дърветата и ги примамваше. Очевидно през изминалите четиридесет години дърветата бяха пораснали по-високи, а на места пътеката беше почти заличена от храсталаците.

Ана чу далечен вик, сякаш някой пищеше от болка, и разтревожена спря.

— Какво е това?

— Най-обикновена птица — отвърна й Филип.

Малко неохотно Ана последва широкия му гръб още по-навътре в гората. По време на дългата си разходка не бяха срещнали никой. Ана си припомни какво пишеше в дневника — „най-самотното място под слънцето“.

Филип възкликна някъде пред нея и тя се втурна през голите шубраци след него. Бяха излезли на просека. В средата се извисяваше каменна кула със заострен наклонен покрив.

— Сигурно е това — отбеляза Филип.

— Да — тихо се съгласи младата жена. — Това е. Още си стои. Изглежда точно както си го представях. Като картинка от приказка на братя Грим.

— „Чайлд Роланд в тъмната кула дойде“.^[2]

Квадратна и мрачна, кулата се извисяваше срещу небето като заканително насочен показалец. Ана улови Филип за ръка и мълчаливо втренчи поглед в постройката. Някога е била покрита с бръшлян, но кой знае защо, той бе изсъхнал — бяха останали единствено изсъхналите кафяви жили, които като призрачни ръце опасваха ронещите се стени и сякаш им пречеха да се срутят напълно. Празните прозорци зееха като празни очни дъна. Вратата също я нямаше — масивната дървена врата от разказа на Кандида отдавна бе изгнила или някой я бе отнесъл.

Прекосиха просеката. Кулата се извисяваше пред тях заплашителна и безмълвна. Когато доближиха празния вход, Ана първа пристъпи в мрачината.

В този миг нещо се блъсна в нея с дивашки писък. Отстъпвайки назад, тя вдигна ръце да скрие лицето си. За миг две огромни крила разцепиха въздуха. Пред очите й се мярна бяла сянка, която се плъзна над просеката и потъна в гората.

Тя трепереше в прегръдката на Филип.

— Улулица — каза той и се усмихна.

— Боже, едва не умрях. — Със засрамена физиономия притисна ръка към лудо биещото си сърце. — Отсега нататък ти ще вървиш напред.

И тя го последва през входа на кулата.

Вътре беше съвсем голо, а на места дървените подове бяха изгнили. Имаше огромно огнище, почерняло от пепел и затрупано с боклуци, които ловците, спрели тук да се стоплят или да хапнат, бяха изоставили след себе си. Филип и Ана тръгнаха внимателно към втория етаж, който много-много не се различаваше от първия, а после се качиха на третия.

— Пфу! — отвратена възкликна Ана.

Улулицата очевидно бе превърнала тази стая в зала за банкети и вътре страхотно вонеше на леш. Подът бе плътно постлан с костите на безброй дребни животинки.

Ана притисна кърпичка към лицето си, за да не усеща сладникавата миризма, и се доближи до прозореца, а миниатюрните скелетчета хрущяха под обувките й. От прозореца човек можеше да гледа над върховете на дърветата. Филип се бе доближил до камината и търкаше с пръст саждите по перваза.

— Ела да видиш — извика я той.

Тя се запрепъва през животинските трупчета към него. Точно в средата на каменния трегер бяха издълбани буквите „Дж. К.“.

— Боже мой! — възкликна Ана.

Тя протегна ръка и проследи очертанията на буквите с пръст. Цялото й тяло бе настръхнало.

— Неговите инициали.

Филип кимна. Той се взираше в камъка със странно, тъжно изражение.

— Сигурно ги е издълбал, преди да дойдат нацистите.

— Иска ми се да можех да взема този камък със себе си.

Това бе веществено доказателство, че Джоузеф е бил тук. Знак. Тя извади фотоапарата и снима инициалите два пъти.

— Хайде да се махаме оттук. Миризмата ще ме удуши.

Докато слизаха надолу, Ана се опита да изтрие почернелите си пръсти — от огнището се бе нацапала с черни сажди, които, както се оказа, не можеха да се изчистят толкова лесно.

Забавиха се в кулата още малко, търсейки други следи от пребиваването на Джоузеф. Но не откриха. За четиридесет години кулата бе подслонила още много посетители — включително улулицата, които бяха заличили старите следи и бяха оставили нови.

И все пак сградата имаше силно излъчване, присъствие, което в старата селска къща не се усещаше. Тя не се бе променила много от 44-та година и Ана реши, че може би на това се дължи магнетизмът й. Тръпки полазваха гърба и ръцете й и тя непрекъснато си припомняше пасажи от дневника.

— Усещам го във въздуха — каза тя на Филип, застанала на вратата.

— Кое?

— Трагедия. Бедствие.

— Но това е вечерята на улулицата, нищо повече — усмихна се той.

— Не. Усещам него. Джоузеф, искам да кажа. Тук усещам присъствието му така, както никога досега. На това място сме близо до него. Зная, че е така.

Бръкнал в джобовете на якето си, Филип се приближи към нея.

— И що за присъствие има той?

— Да ти кажа право, малко страховито — каза тя и притеснено се засмя. — Все се питам, що за човек би останал дълго на такова самотно място като това?

— Не е имал кой знае какъв избор — напомни й Филип. — И какво друго ти нашепва вещерската ти интуиция за него?

— Не зная. — Тя неспокойно се извърна. — Нещо, което ми е трудно да определя.

Най-после намери подходящата дума.

— Сила. Притежава сила, Филип.

— Притежавал е сила — поправи я той.

— Не. Още е жив. Усещам. Разбрах го в мига, в който видяхме инициалите горе. Все още е жив някъде по света.

Известно време Филип мълчаливо я наблюдава с неразгадаеми тъмносини очи. Най-сетне рече:

— Ако предположенията ти са верни, Ана, то тогава Джоузеф Красновски е убиец. Убил е Дейвид Годболд най-хладнокръвно. Ако си представяш някакво трогателно семейно помирение в края на цялата тази история, може би ще бъдеш разочарована.

— Искаш да кажеш, че баба е права, и той не иска да бъде открит?

— Искам да кажа, че може да е опасен човек.

Отново я побиха тръпки.

— Да. Мислила съм за това. Но той вече е стар, Филип. На седемдесет и пет години. А и както Кандида го описва в дневника, бил е състрадателен и изпълнен с разбиране човек. Не може чак толкова да се е променил, независимо какво му се е случило по лагерите.

— Не може ли?

— Каквото и да се е случило между тях с Дейвид, аз продължавам да изпитвам към него най-вече състрадание. Много се мъчих да разбера. — Лицето й бе напрегнато, намръщено. — Дейвид не просто го е предал. Дейвид е разрушил всичко, което Джоузеф е притежавал. Жената, която е обичал, живота му, дори детето му. Заради Дейвид са го пратили в нацистки лагер на смъртта, а после в ГУЛАГ. Прекарал е половината си живот по затвори заради това, че Дейвид го е предал. Можеш ли да си представиш колко е страдал през всичките тези години? Сигурно жив го е крепила една-единствена гореща амбиция — справедливост. Да си разчисти сметките с мъжа, който му е причинил всички тези злощастия. А ти сигурен ли си, Филип, че на негово място самият ти не би постъпил по същия начин? Ако ти се намираше в подобно положение, нямаше ли да искаш да убиеш Дейвид?

— Може би щях да намеря други начини за отмъщението си.

— Как? Като се опиташ да го разкриеш? След всички тези години, без никакви доказателства? Много съм мислила за него, Филип. За страданията, които е понесъл. Половината си живот е прекарал в истински ад. И мъките му не са свършили с убийството на Дейвид. То просто е било началото на втори мъченически живот, защото никога повече не е можел да се върне при дъщеря си. Представяш ли си? Да знаеш, че имаш дете от жена, която си обичал, но че то винаги ще вижда в теб чудовище. Какъв ужас! Как ли се е чувствал!

— Нито едно от тези неща не отменя факта, че може би е убиец. Което неимоверно много усложнява откриването му, Ана. Може и да не му хареса, че се ровиш толкова в семейното минало. Може и да го приеме като нещо подобно на… обвинение.

— Не вярвам. Убедена съм, че ще е готов да се сдобрим.

— Приписваш му прекалено много чувства, които той може и да не изпитва.

— Приписвам му чувствата, които аз изпитвам — сопна се тя. — Аз съм негова внучка!

— Значи си му простила убийството на Дейвид?

— Не е толкова просто! — неспокойно отвърна тя. — Опитвам се да не го съдя, това е всичко. И не би трябвало и ти да го съдиш!

Той впери поглед в очите й. Най-сетне отсече:

— Хайде. Доста имаме да вървим, а скоро ще започне да се стъмва.

Ана направи още няколко снимки на кулата, а после се отправиха обратно по пътеката, по която бяха дошли. Когато стигнаха до дърветата, Филип посочи едно дърво и каза:

— Ето го титулярят, който чака натрапниците да си идат.

Тя вдигна поглед — на един висок клон беше кацнала улулицата. Тя обърна към тях плоската си бяла глава и огромните й очи сляпо се втренчиха в тях.

— Мама все казва, че бухалите носят лош късмет — промърмори Ана. После се обърна към „Кулата на ловеца“ за последен път.

Старинна и страшна, тя се извисяваше насред просеката. Създаваше усещане, което бе доловила и Кандида — сякаш е извадена от някоя приказка. Но и така да е, със сигурност бе извадена от приказка преди ерата на „Дисни“, когато в приказките все още се е разказвало за кръв и мрак.

Силната ръка на Филип я подбутна по гърба.

— Хайде — изръмжа той. — Да вървим.

 

 

Върнаха се в Сало чак по мръкнало. И двамата бяха замръзнали и гладни. Вървяха по блесналата улица покрай брега на езерото сред тълпите елегантни хора, които бяха излезли на вечерна разходка. По тъмната езерна повърхност нежно бръмчаха моторите на развлекателни лодки. Мразовитият вечерен въздух ухаеше на хубава храна, а от кафенетата се лееше музика. Сало напомняше на Ана на Вейл — същите бутици на големите дизайнерски къщи, магазините за кожени палта и общата атмосфера на място за развлечение за богаташи. Купиха си пица, която изядоха по пътя към „Маджестик“ — тя ухаеше на джоджен и нямаше нищо общо с американския си еквивалент. Както винаги, Ана хем се забавляваше, хем се възхищаваше на вниманието, което италианците отделяха на тоалета за вечерната разходка — косите на жените си съперничеха по блясък с кожените им палта; мъжете пък пушеха пури, наметнали развяващи се балтони на раменете си.

— Сигурно са най-елегантните хора в Европа — отбеляза Ана.

— Мислиш си така, само защото си четвърт италианка.

— Но съм и четвърт латвийка — напомни му тя и пред очите й изникнаха къде-къде по-одрипаните и бедни хора в Рига.

— И половин ирландка — изръмжа той. — Брей, каква каша!

— Ирландски гювеч — доволно отбеляза тя и облиза соса от пръстите си. — Гордея се със себе си.

Когато влязоха във фоайето на хотела, се държаха за ръце и се смееха.

Чиновникът се наведе през махагоновия плот на рецепцията.

— Синьор Уестуърд? Има факс за вас, сър.

Филип взе листа и го зачете, докато вървяха към асансьора. Ана заключи, че е нещо служебно и не прояви особен интерес.

После видя, че лицето му се е променило. В миг бе станало безизразно и бледо.

— Какво има? — разтревожено го попита тя. — Лоши новини ли?

— От адвокатите ми в Ню Йорк — отвърна той. — Смятат, че са открили следа, която води към Джоузеф Красновски.