Мариус Габриел
Маската на времето (59)

Февруари 1944

Първата седмица от февруари донесе люти ветрове и прихлупено небе, което изглеждаше така, сякаш никога нямаше да се прочисти.

Винченцо и Тео се връщаха от работа с премръзнали, разкървавени ръце и зачервени страни, осеяни с пукнати от студ капиляри. Кандида и майка й бяха затънали в безкрайната монотонност на зимната домакинска работа. Девойката изпитваше странна тревога. Любовта й с Дейвид, която бе започнала толкова вълнуващо, й носеше много по-малко удовлетворение, отколкото бе очаквала. „Любов“, тя си даваше сметка, бе грандиозно име за връзка, която се състоеше от случайни срещи с цел съвкупление в каменна колиба. И все пак тя бе очаквала нещо много по-голямо — бе търсила някаква идилия. Мислите й все се насочваха към Джоузеф в самотната му кула. Всеки ден пишеше за него в дневника си все по-дълги и по-объркани неща. Все някакво успокоение й носеше това, че баща й — който беше посетил американеца два пъти, откакто го преместиха — каза, че той добре се бил наредил. Мислите за него не й даваха мира. Чувстваше се все по-безпомощна, сякаш някой друг живееше живота й и тя не можеше да го промени по никакъв начин.

Трябваше да се срещне с Дейвид в овчарската колиба на шести февруари, но когато се изкатери по склона, я очакваше шокираща изненада.

Голямо стадо мръсни кафяви овце се щураха около каменната къщичка. От комина излизаше пушек, миризма на готвено и остър тютюн. Някакъв овчар се бе настанил в колибата за през зимата.

Зашеметена, тя остана да стои така, докато не чу тихо подсвирване. Дейвид се подаваше иззад хълма и й махаше. Тя отиде при него и нещастна увисна на ръката му.

— Какво ще правим, Дейвид?

— Ще трябва да намерим някое друго място.

— И какво друго място ще намериш?

— Плевнята е единствената ни възможност.

— О, Дейвид — колебливо отвърна Кандида.

Плевнята, където докторът бе оперирал Джоузеф, се намираше на не повече от двеста метра от „Ил Ноче“.

— Прекалено е близо до къщата.

— Ще се качим в сеното.

— Някой може да ни види там. Баща ми или пък Тео.

— Е и? — лаконично отвърна той.

— Изобщо не разбираш! Баща ми ще ме убие!

Той я измери с поглед. Лицето му бе необръснато, а косата му — иначе лъскава като злато — сега бе тъмна и сплъстена.

— Ти си голяма жена.

— Не е там работата. Ще бъде ужасно огорчен…

— Можем и в храстите — остро я прекъсна Дейвид. Сгуши се в балтона и хвърли поглед към колибата — тяхното изгубено убежище. — Но господ ми е свидетел, искам да се постопля. От Чиезе до тук е дяволски далеч. При вас е като в Сибир. Сняг, ледове, виелици. Ужасно е. Решавай.

— Добре — съгласи се тя с натежало сърце. — Ще опитаме. Но моля те, Дейвид, бъди внимателен.

Крадешком се упътиха към „Ил Ноче“. Никой не ги видя. Промъкнаха се в сайванта. Дейвид се покатери по стълбата към горното помещение, където на огромна купчина бе напластено тазгодишното сено. Едната стена я нямаше и през гредите се виждаха заснежените Алпи. Кандида последва мъжа и на последното стъпало той я подхвана и я изтегли при себе си. Просна се в сеното, без да промълви дума и я дръпна до себе си.

За разсъбличане и дума не можеше да става. Светът навън бе потънал в сняг, а във ветровития плевник се извиваше истинска вихрушка. Тя долепи устни до неговите, безмълвно просеща целувка, но той бе груб и забързан, както често напоследък. Покатери се върху нея, а дебелите им дрехи смешно се издуваха. Беше им неудобно и цялото представление бе твърде недостолепно.

Лежеше мълчаливо, докато той неумело се опитваше да влезе в нея, и цялото й тяло пулсираше от страх да не ги открият. Ако баща й вземе да се качи тук за нещо и ги намери, не смееше и да си помисли как ще се разгневи. Тревогата изпълваше тялото й с напрежение. Съсредоточи се върху обстановката — загледа се в заснежените Алпи в далечината, отмести очи към котките, които се бяха настанили върху сеното и внимателно ги наблюдаваха, после се загледа в старинните греди. Спомни си как котките гледаха операцията на Джоузеф. Отбеляза наум, че сеното е изгубило дъхавата си лятна сладост и я обзе неясна тъга. То бе започнало да се разваля и излъчваше остра миризма на гнило.

Затвори очи, докато той я любеше. Не изпитваше никакво вълнение или възбуда. Опитваше се да не изпитва погнуса — към себе си, към войната, която ги бе тикнала към тази жалка пародия на любов, към Дейвид със сляпата му, безчувствена сексуална енергия. Днес бе един от най-ужасните дни и той се хвърляше по-скотски от всякога. Главата й болезнено се блъскаше в една от гредите на тавана, но той изобщо не забелязваше.

— Хубаво ли е? — изръмжа по едно време.

— Да — пошепна.

Най-после свърши. Изви се назад, целият треперещ. Думите избликнаха дълбоко от гърдите му, но бяха на неговия език и тя не ги разбираше. Надяваше се — молеше се — да са думи на обич. Никога не бе казвал, че я обича на италиански.

Просна се до нея запъхтян и с лъснало от пот лице.

— Ще хванеш пневмония — прошепна тя и дръпна яката на балтона му нагоре.

Сгуши се до него и за кой ли не път се запита какво грешно има в нея? Не го ли обичаше достатъчно? Първият път, в овчарската колиба, беше най-хубаво. Оттогава всеки път ставаше все по-зле, понякога беше дори отвратително — или във всеки случай, поне за нея. Питаше се дали на Дейвид наистина му харесва.

Мислите й блуждаеха. Непоносимата потиснатост, която толкова често я обхващаше, след като свършеха да се любят, се притъпи и премина в мечтателна меланхолия.

— Джоузеф знаеше за нас от самото начало — каза тя най-сетне, когато мислите й вече бяха изминали пълен кръг.

Дейвид се размърда.

— Как така знаеше?

— Просто знаеше, от самото начало.

Той изсумтя.

— Сигурно е подушил по теб. И какво е правил тоя, душил е около теб? Падаше ли си по теб?

Лицето й пламна.

— Не, разбира се, че не. Беше затворен долу в тъмното, но виждаше всичко. Понякога ме плашеше.

— Е, сега го няма. Вече не носиш отговорност.

Запали цигара.

— И тоя шибан сняг — изведнъж се тросна. — Божичко, вече ми се повръща от тая Италия!

— Но на мен все още държиш — плахо попита тя, — нали?

Той издиша облак синкав пушек.

— Не бъди глупава. Разбира се, че държа.

Но тя се страхуваше за него. Той се променяше. Зимата го променяше. Червения Антонио го бе отблъснал. Беше се опитал да се присъедини към други партизански отряди, но всички го подритваха. Тя не знаеше защо не го приемат — разбираше само, че това жестоко наранява гордостта му. Тя бе доволна, защото така бе далеч от опасния, бурен живот, но на него му се отразяваше ужасно.

Малко знаеше за възрастната двойка в Чиезе, която го бе подслонила, но очевидно не искаха да се мотае в къщата през деня. Дългата разходка дотук, за да я види, бе единственото му занимание, но пътят бе изпълнен с опасности. Съчетанието от инерция и опасност опъваше нервите му до крайност. Съвсем беше помръкнал.

Вече не разказваше за Уиндзорската херцогиня, нито за живота си в Англия. Ставаше все по-раздразнителен, особено след като са правили любов. Приличаше на животно в клетка — беше тревожен и полека-лека започваше да излиза от равновесие. Чернилката от къщата на въглищарите като че ли бе проникнала в порите на кожата му. Все беше небръснат и миришеше на вкиснало, сякаш изобщо не се миеше.

— Беше много суха — небрежно каза той. — Предполагам, че се дължи на мерките, които взимаш.

— Мерките?

Той я зяпна.

— Нищо ли не използваш? През всичките тези седмици не си ли се предпазвала? Мислех, че си поела грижата за тези неща!

— Не зная какво да правя, Дейвид! — промълви девойката.

— Боже господи, майка ти не ти ли каза?

Кандида извърна очи.

— Майка ми мисли, че съм девствена.

— Е, ти не искаш да я изненадаш с непорочно зачатие, нали така?

— Не — тихо отвърна тя. — Какво трябва да правя?

На лицето му се изписа умора.

— За бога. Забърши се там вътре с гъба или пък с парцал, или с нещо, не знам. Мий се след това. Разбираш ли?

— Да, Дейвид — тихо отвърна тя.

Но изпита усещането, че още нещо нежно се разби на парчета.

— Не трябваше да оставам — кисело каза той. — Трябваше да се кача в планината с другите.

И преди бе говорил подобни неща, но тези думи винаги смразяваха сърцето й.

— Не говори така, любов моя.

— Трябваше да ида в Швейцария, преди да се развали времето. Или пък да тръгна на юг. Сега съм заклещен тук като в капан. — Той кимна с глава към Сало. — Не можах да намеря по-ужасно място да се свра! На трийсет километра от самия Мусолини.

Тя протегна ръце към него, опитвайки се да го успокои.

— Новините от фронта са толкова хубави, Дейвид. Твоите хора скоро ще бъдат в Рим. Не може да продължава така вечно.

— Не може ли? Сякаш съм в ада, Кандида. По цял ден да притичвам насам-натам и да се крия. Все същите планини, все същите лица. Вечно спя като на тръни и никога не знам дали няма да се събудя от войнишки ботуш в лицето. И бог ми е свидетел, толкова ми се повдига вече от царевична каша, че мога да повърна.

Тя прехапа устни. Мисълта да го загуби сега бе ужасяваща. Големите му ръце трепереха, когато посегна да извади нова цигара. Тя обви врата му с ръце, притисна устни към неговите и го притегли към себе си, опитвайки се да заличи своя и неговия страх с несръчното съвкупление, което като че ли вече бе единственото нещо, което ги свързваше.

 

 

След два дни, докато Кандида и майка й приготвяха обяд за Винченцо и Тео, на двора изведнъж се разбръмча камион, а сетне последва и тропот на ботуши и резки като картечни откоси от заповеди.

Те се спогледаха ужасени и застинаха като истукани. Този път бяха италианци от фашистката милиция. Те влязоха под строй в кухнята — с черните си униформи, удряйки крак в плочите, вдигнали картечници със смъкнати предпазители.

Началникът им се влачеше подире им и на влизане вдигна ръка за фашисткия поздрав. Кандида го позна веднага — Джустерини, пияница и грубиянин, който още преди години бе вложил цялото си лошо настроение във фашистката кауза и сега вече командваше свой отряд милиционери. Видът им изпълни Кандида със същия ужас, с който я изпълваха германците, но се примесваше и друго чувство — лют гняв.

— Какво искате? — попита Роза.

Джустерини я изучи с поглед — очите му бяха две подпухнали цепки от двете страни на подутия му пиянски нос.

— Искам пълен списък на хората, намиращи се в тази къща.

— Мъжът ми, двете ми деца и аз.

Единият от хората му записа старателно имената им в една тетрадка.

— Къде са мъжете?

— На полето.

— Ще се върнат всеки момент — многозначително добави Кандида.

Джустерини обиколи бавно жените, оглеждайки ги от глава до пети с размазаните си очи, които приличаха на илици.

— Ти си жената от Валтелина, така ли? — обърна се той към Роза. — А това е сладката ти дъщеричка.

Мъжете пристегнаха обръча около Кандида и майка й. Изведнъж див страх обзе девойката. По очите им познаваше, че тези мъже са способни да изнасилят майка й и нея насред собствената им кухня. Извърна се и дръпна чекмеджето зад себе си. Извади оттам тежкия къдрав нож, с който режеха месо, и започна упорито да дялка една голяма месеста ряпа. Един-двама от милиционерите се отдръпнаха назад, наблюдавайки оръжието с уважение.

Но Джустерини не се помръдна.

— Трябва да претърсим къщата.

— Почакайте, докато се върне мъжът ми — каза Роза.

— Нямам време да седя и да чакам някакви си селяндури — отвърна фашистът. — Действайте.

Мъжете с готовност се разпръснаха наоколо. Със смътно усещане, че нещата, които се случват в момента, вече са се случвали, Кандида се вслушваше в топуркането на войнишките ботуши из къщата и в трясъка от изпразването на шкафовете. Роза изписка и изтърча от кухнята. Девойката искаше да извика след нея — беше далеч по-безопасно да не се разделят, пък и какво значение има, ако онези отмъкнат или изпотрошат някоя и друга вещ? Но не смееше да покаже страх пред Джустерини, който бе останал в кухнята.

Доближи се до нея толкова близо, че тя усещаше киселия му дъх на алкохол.

— А къде е русият ти приятел?

Тя се почувства така, все едно я ритнаха в стомаха. Дъхът замря в гърдите й. Все пак успя някак да намери думи да му отговори:

— Не зная за какво говорите.

Той се ухили и изпотрошените му зъби лъснаха.

— Оня, дето те чука в колибата. Русият. За него говоря.

Сърцето й биеше лудо. Дръжката на ножа се хлъзгаше в ръката й. Сигурно някой ги е следил. Някой ще да е видял нещо. Но какво?

— Това е лъжа.

— Внимавай кого наричаш лъжец. Казват, че е чужденец. Военнопленник ли е? Един от така наречените партизани, които убиха ония германци в прохода? Такъв ли е?

Изведнъж тя събра кураж.

— Вие сте луд — сопна се на фашиста. — Нямаме нищо общо с подобни хора. Животът ни е прекалено скъп.

— Тогава кой е той?

Кандида сякаш усещаше медния вкус на страха по зъбите си.

— Наоколо винаги има временни работници. Миналия месец имаше двама от Калабрия. Преди това пък един глухоням югославянин. Те са на непостоянна работа. Идват и си отиват.

— А ти спиш с всичките?

Тя прехапа устни.

— Н-не познавам никакъв рус мъж.

— Ако толкова ти се чука, можеш да спиш с мен. — Той разкопча колана си. — Поне съм италианец.

Тя заотстъпва.

— Не се приближавайте — тихо го предупреди тя.

— Не ми се ще да те деля с никого, моме. Можем да ти се изредим всички, че и на майка ти, ако искаме. Не можете да ни попречите.

Тя сграбчи по-силно дръжката на ножа.

— Не се доближавай до мен.

Той измъкна колана си и го намота на китката си, ухилен до уши.

— Ако искаш, мога да обърна дебелия край. Ще ми достави удоволствие да те напердаша, както заслужаваш, малка пачавра такава.

— Ще те убия — отговори тя с треперещ глас.

Фашистът спря и се вгледа в острието на къдравия нож.

Тя мълчеше и стоеше опъната като пружина, насочила върха на ножа към стомаха му. Отчаянието и страхът я бяха направили смела. Ако дръзне да се приближи още една крачка, ще му разпори корема. Можеше да го прочете в очите й.

За миг се възцари тишина. После очите му се плъзнаха встрани. Лицето му почервеня. Разви колана от ръката си и започна да го намушва в гайките на панталона.

— Мразя предатели — каза той с влажен, тих глас. — Бих ги избесил всичките. Ако те пипна сама, кучко такава, ще ти изрежа оная работа. А ако той ми падне в ръцете, ще му клъцна топките и в устата ти ще ги натъпча.

От горния етаж долетя трясък от разбито стъкло и отчаяният писък на майка й.

— Мамо! — тревожно извика Кандида, без да изпуска Джустерини от очи.

По стълбите тичешком слезе мъж, чиито ръце бяха пълни с дрехи. На бузата му имаше драскотина.

— Трябваше да прасна старата кучка — каза той на началника си. — Тук няма нищо. Хайде да изчезваме.

— Вие сте просто едни престъпници — натъртено рече Кандида. — Петните името на Италия.

— Майната ти — отвърна й Джустерини и вдигна ръка да я удари с опакото на дланта си.

Тя се отдръпна, приготвила ножа да се защити. Мъжете вече бързаха да се изнижат от къщата, понесли придобивките си — всеки бе понесъл каквото може. Един дори влачеше скрин на гърба си. Бяха плячкосали къщата.

Един подаде глава през вратата.

— Шефе! Хайде да вървим!

Джустерини огледа кухнята. В ъгъла на магаренце седеше бъчонка вино. Той я нарами със сумтене и се помъкна тежко към вратата. На прага хвърли поглед през рамо и с пламнали очи се закани:

— Помни какво ти казах.

Тръгна си. Камионът изръмжа и потегли. Прималяла от страх, Кандида хукна нагоре по стълбите да търси майка си.

Роза седеше на най-горното стъпало и безутешно плачеше. Кандида я прегърна.

— Мамо! Всичко наред ли е? Какво ти направиха?

Майка й вдигна мокрото си от сълзи лице. На устната й имаше кръв.

— Нищо — мрачно отвърна тя. — Но къщата…

Кандида се огледа. Беше потресена. Бяха отмъкнали всяка мебел, която бяха успели да поместят, всичко хубаво, всичко, което имаше някаква, макар и най-малка стойност. Бяха опустошили дома им като скакалци и нарочно бяха потрошили всичко, което не бяха успели да помръднат. Тежкият дъбов скрин в стаята на родителите й беше изподран. Шкафът в стаята на брат й бе разбит на парчета от ритниците им.

Но явно истинската им цел е била нейната стая. Бяха разбили на късчета огледалото и порцелановата купа, в която се миеше всяка сутрин. Бяха наизвадили всички чекмеджета и ги бяха разтършували. Бельото й — просто и обикновено — бе раздрано на парчета. На лампата висеше сутиен. Единственият й чифт копринени чорапи бе поставен на леглото под формата на разтворени крака. Прекалено страхливи да нападнат нея самата, бяха осквернили вещите й.

Докато двете жени се опитваха да оправят бъркотията, Винченцо и Тео се върнаха. Пребледнял, бащата тихо изруга.

— Кои бяха?

— Джустерини и хората му.

— Ах, тоя боклук. Нищо не ви направиха, нали?

— Не.

— Ще се разбера аз с това копеле.

— Остави го на мира, Винченцо — уморено рече Роза. — Свърши вече.

Тео влезе в стаята на Кандида. Застанал до нея, той бавно попиваше всички подробности с поглед. Устата му се изкриви в горчива гънка. Нищо не каза, но ръката му хвана нейната. Пръстите им се преплетоха и той силно притисна дланта й.

— Това няма значение — тихо каза той. — Не ти причиниха болка, нали?

— Вече не мога да нося нито една от дрехите си — задави се тя.

— Можеш. Просто ти трябва ново бельо. Не ги оставяй те да бъдат победители, Кандида. Не се отказвай от битката. Почти спечелихме.

Думата, издълбана на стената, хвърляше върху девойката ужасно обвинение.

— Срещам се с англичанина — каза тя, без да погледне Тео.

— Зная — едва-едва отвърна той.

— Любовници сме.

— Да, зная.

— Татко знае ли? А мама?

— Не, не мисля.

— Не зная какво да правя, Тео.

Той помълча за миг. После рече:

— Бъди внимателна, Кандида. За бога, бъди внимателна.

Трепереше неудържимо. В гърлото й се надигаше плач. Болезнено копнееше да сгуши лице на гърдите на Тео, както бе правила толкова пъти, когато бяха деца и някаква мъка заплашваше мъничкия й свят. Но сякаш вкаменена, не можеше да помръдне.

— Кой може да ни е издал? — попита шепнешком.

— Може би никой. Или пък дори някой от самите партизани. Човешкото сърце е тайна, сестричке. Знаеш това. Какво ли не биха направили хората в наши дни, за да спечелят две хиляди лири.

На сърцето й легна тежко бреме. Бе рискувала живота на всички. Ситуацията се влошаваше с всеки изминат ден. Хора като Джустерини използваха възцарилият се хаос, намесваха се в живота им и правеха каквото си поискат.

Ако Джустерини и неговите главорези заловят Дейвид, погубената идилия щеше да завърши с кървав край. Поне не знаят нищо за Джоузеф. Ако знаеха, че е гледала ранен партизанин, щяха да изгорят къщата до основи.

Тео пусна ръката й, наведе се и засъбира бельото й.

— Ще ги занеса навън да ги изгоря.

— Благодаря ти, Тео — отвърна тя. Навярно се е досетил, че тя не би могла да докосне тези неща. Той заслиза по стълбите.

Тя пое дълбоко дъх и засъбира натрошените стъкла.

 

 

Дейвид я изслуша мълчаливо, полуобърнат настрани. Цигарата гореше между пръстите му. Разказа му всичко, включително и опита на Джустерини да я изнасили, както и заплахите, които изрече по адрес на Дейвид.

— Вече не е безопасно, Дейвид — завърши тя с тих глас. — Могат да се върнат всеки миг. Колкото по на зле отива войната за тях, толкова по-жестоки стават.

Той метна фаса по една от котките, която вечно бе наоколо и ги гледаше. Извърна се към нея с леден поглед.

— Ти си виновна за всичко това — сякаш изскърца той.

Сякаш леден нож прониза сърцето на Кандида.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти ме накара да остана.

— Никога не съм те молила да оставаш! — Той сякаш не я чуваше. — Дейвид — каза тя, напрегнала гласа си до краен предел, — не съм те карала да оставаш. Никога не бих постъпила толкова егоистично! Мислех, че остана, защото не искаш да се качваш в планината или да рискуваш да се прехвърлиш в Швейцария. Никога не си казвал, че си останал заради мен!

— Ами заради теб останах — кисело каза той. — И виж докъде ме докара.

Нямаше какво да му каже. Призля й. След дълго мълчание той запали нова цигара. Хвана го за ръката.

— Като се пооправи времето — с едва доловим глас предложи тя, — можеш да се качиш в планината и да намериш другите.

— Може би — съгласи се той.

После се отпусна назад с мрачно изражение. Бе престанал вече да говори за присъединяване към партизаните и дори бе спрял да се оплаква от Червения Антонио, но Кандида знаеше колко отчаян се чувства.

— Ако искаш, мога да се опитам да се свържа с Паоло. Той може да те заведе на някое по-безопасно място.

— Паоло е малък сводник — отсече той. После продължи да мисли на глас: — Сигурно мога да сляза надолу към Рим и да изчакам там идването на британските войски.

— Но това е прекалено опасно, Дейвид!

— Мога да мина за пътуващ работник.

— Не! Никога няма да се справиш!

— А ти за Джоузеф добре се погрижи — горчиво отбеляза той. — Хубавичко го нареди.

— Джоузеф не е по-добре от теб. Живее като отшелник в гората. Сигурно е толкова самотен, колкото никой не може да си представи.

Дейвид дръпна от цигарата си и въгленчето ярко припламна.

— Сгреших.

Тя мислеше.

— А защо пак не се събереш с него? Като сте двамата, може би имате по-големи шансове. Можете заедно да стигнете до швейцарската граница.

— Не — отряза я той.

— Защо не. Той ти е приятел.

— Никога не ми е бил приятел.

Тя се стресна.

— Но сте се били заедно.

— Това не го прави мой приятел. Никога не съм му бил симпатичен. И аз никога не съм го харесвал. Той пое командването. Смяташе, че всички ще го последват.

Метна фаса, а една от котките — този път вече подготвена — се хвърли върху изгасената цигара и я заудря с лапи.

— Той е нахален американски евреин.

— Евреин?

Той я погледна с ледени очи.

— Боже, мислех, че вече си се досетила.

— Е, забелязах, че… — Тя замлъкна объркано.

— Какво забеляза?

— Нищо.

— Забелязала си, че е обрязан — предположи Дейвид и присви очи. — Ах, малка кучка. Изобщо не знаех, че си толкова близка с него.

— Трябваше да го мия, докато беше болен — смотолеви тя, а лицето й пламна от смущение. — Мислех, че умира, Дейвид. Не обръщах внимание на това, мога да те уверя.

— Лъжкиня — спокойно каза той. — Хубавичко си го поогледала.

— Не съм — разпалено отвърна тя.

— Тогава откъде знаеш?

— Беше… различен. Но изобщо не ми мина през ума, че е евреин.

— Да не мислиш, че имат рога и опашки? Той е от семейство на бежанци. Богати бежанци. Банкери. — Лицето на Дейвид се изкълчи в жестока усмивка. — О, той сега е затънал повече от мен. Много ще е весело, ако нацистите го хванат. Италианците много не му се връзваха, но знаеш Хитлер как е с евреите. Като ни пуснаха, Джоузеф се присъедини към партизаните отчасти и заради това.

Погледът на Кандида се рееше сред снежните върхове в далечината. Може би затова Джоузеф винаги й бе изглеждал толкова тъмен и чужд. Може би това бе част от обяснението на загадката около него. Искаше й се да е знаела преди. Може би, ако знаеше, щеше повече да се сближи с него…

— Горкият Джоузеф — прошепна вместо това.

— Не си хаби съчувствието — сопна се Дейвид. — В това отношение Хитлер е съвсем прав.

— Дейвид! — шокирана възкликна тя. — Не го мислиш сериозно!

— Не ги харесвам — директно заяви той. — Никой от моята класа не ги обича. Преди войната в „Грейт Ло“ трябваше да търпим неколцина. Баща ми не можеше да ги понася, но бяха приятели на приятели. Най-вече финансисти. Около тях витае някаква миризма — сякаш на мръсни пари. Купища мръсни пари.

Тя обърна лице към него. Никога преди не се бе срещала с евреи — или поне не нарочно, но никой не я бе възпитавал да ги мрази. Нито пък другите италианци ги мразеха. Както и всички останали, тя знаеше трагичната съдба на италианските евреи, безмилостно натъпкани в гърлото на огромната Хитлерова машина за изтребление. Инстинктивният антисемитизъм на Дейвид й се струваше необясним.

— Какво лошо са ти направили?

— Те са узурпатори. — Устата му се бе изкривила грозно. — Кръвопийци. Продажни, вулгарни паразити.

— Джоузеф не е такъв! Мислех, че сте приятели — повтори тя.

— Случихме се на едно и също място. Преди войната това изобщо не би било възможно. Войната обърна всичко надолу с главата.

Той се потупваше по раменете и гърдите, за да се стопли, и издишваше облаци пара като дракон.

— Боже, колко е студено. — После замълча за миг. — Вместо да се скапвам тук, по-добре да бъда във военнопленнически лагер.

Нещо в гласа му я накара да подскочи.

— Какво значи това?

Очите му имаха странен поглед.

— Поне ще съм на топло. И сред цивилизовани хора.

— Дейвид, за бога — тревожно отвърна тя. — Не си го и помисляй.

— Какво?

— Да се предадеш на германците.

— И защо не?

— Ще те застрелят като куче!

Той разтри дланите си, а после им дъхна да ги постопли.

— Чувал съм и други неща.

— Да нямаш предвид онези брошурки, дето ги раздават? Това е само пропаганда. Ще те убият.

В изражението му имаше нещо лукаво.

— Не и ако го направя по правилния начин. Не и ако поема по правилната пътека.

— Няма правилна пътека!

Сърцето й се разтуптяваше от паника. Знаеше, че приказките му как ще отиде в Швейцария или в Рим са въздух под налягане и изречени на глас мечти. Но сега гласът му се бе променил. Познаваше го достатъчно, за да разбере, че е мислил за тази възможност и тя му се струва съвсем реално осъществима.

— Ти да не мислиш, че още се придържат към Женевската конвенция? Дейвид, ти не си глупак! Знаеш какви са.

Лицето му излъчваше упорство.

— Мога да проседя до края на войната в някой сталаг^[1]. На сигурно място. На топло. И без това след няколко месеца всичко ще свърши. После ще ме пратят вкъщи.

— Но ти си войник!

Очите им се срещнаха и тя прочете отчаянието в погледа му.

— Аз съм лисица, а хрътките са по петите ми. По-добре военнопленнически лагер, отколкото да лазя из тия шибани планини и да чакам някой фашист да ми кръцне топките с касапски нож.

— О, Дейвид!

Тя го прегърна — за първи път, откакто го познаваше, се сблъскваше със слабостта на този човек, с истинската уязвимост, която се криеше под външната сила. Любиха се и Дейвид беше груб като див звяр. На връщане, докато се препъваше през снега, тайното място вътре в нея я болеше — дали от студа или от грубостта на Дейвид, тя не знаеше. Приказките му как ще се предаде я хвърлиха в пълно отчаяние. Това изглеждаше толкова безполезно. Толкова абсурдно безсмислено.

От няколко месеца германците разпространяваха брошури, в които подканяха избягали военнопленници от Съюзническите сили да се предадат, като им обещаваха да ги третират съгласно Женевската конвенция и ги предупреждаваха за мрачните последствия, ако продължат да се крият. Кандида не можеше да повярва, че Дейвид може да се подлъже на такива евтини приказки.

Беше потресена до дъното на душата си. Но един тих вътрешен глас я питаше какво всъщност е искала от тази връзка. Ако бъде честна пред себе си, наистина ли бе очаквала от него да се ожени за нея? Мъже като Дейвид Годболд женеха ли се за жени като нея? Ако оцелее, няма ли да се върне в Нортъмбърланд, за да се ожени за някоя белоснежна девица с благородническа титла и да не си спомни за малката колиба и сеното никога, никога вече? Мисълта, че може да изгуби Дейвид, бе надвиснала над нея като смъртна присъда.

Кандида ридаеше в стаята си. Потърси утешение в дневника си. „Какво ще ми остане — написа тя, — ако Дейвид си замине?“ Сълзите, които се размазаха по страницата, бяха единственият отговор.

На вечеря бе мълчалива и отнесена. Роза тревожно я изучаваше с поглед.

— Поболяла се е по нещо — отбеляза тя. — Пийни си още винце, детето ми!

— Не искам.

— Добро вино, добра кръв. — Тя погледна Тео. — И двамата ми се виждате недохранени. Погледни я дъщеря ми, Тео. Виж колко е отслабнала. Така ли трябва да изглежда едно осемнадесетгодишно момиче?

— Уморена е, мамо.

— Миналото лято беше толкова красива. А сега на нищо не прилича.

— Мамо, моля те — намеси се Кандида.

— На нищо не прилича, нали, Тео? — продължаваше Роза.

— Не — нежно отвърна Тео, — все си е така хубава.

Роза изсумтя подозрително.

— Радост струеше от нея. Имаше идеална фигура. А сега е като скелет.

Кандида не издържа.

— Мамо, престани да нареждаш, моля те!

През нощта спа лошо и непрекъснато се събуждаше от лоши сънища, в които Дейвид се намираше в опасност. По едно време даже сънува, че е умрял, а тя стои край гроба му. Там беше и Джоузеф, който се опитваше да я успокои. Галеше косата й. Тя го погледна в очите. Бяха бездънни, черни, копнеещи. Изведнъж Кандида се намери седнала насред леглото, втренчена в тъмнината.

Сърцето й се късаше от почти болезнено желание да отиде да види Джоузеф в „Кулата на ловеца“.

 

 

Пътеката към „Кулата на ловеца“ бе подгизнала. След поредица мрачни дни днес слънцето най-сетне се появи и снегът бързо се топеше. Листата на дъбовете бяха изсъхнали, но още не бяха изпопадали на земята и под шарената сянка създаваха измамното впечатление за буйна лятна зеленина. Над тебеширения дъх на топящия се сняг се промъкваше едва доловим аромат на детелина, който сякаш обещаваше нов живот. Вдигна глава и подложи лице на слънчевите лъчи. Чувстваше се съвършено спокойна, може би дори малко отнесена — сякаш кошмарните сънища от снощи я бяха лишили от всякакви чувства.

Когато наближи скритата в гората кула, й замириса на изгорели дърва. Промъкна се сред храсталака и излезе на открито. Кулата се извисяваше пред нея в зелената си мантия, а снегът по покрива се топеше. Джоузеф бе поправил капаците на прозорците. Над комина се виеше пушек. Макар да бе цялата измокрена и изморена от дългия път, Кандида продължаваше да стои на място. Взираше се в кулата и я изпълваше странното чувство, че е попаднала в някакъв сън. Това място притежаваше тайнственото излъчване на приказни вълшебства и магии. Нямаше да се изненада, ако види танцуващи елфи и феи.

После вратата се отвори, на прага застана Джоузеф и отправи поглед към нея.

Тя се приближи.

Стори й се по-строен отпреди, може би защото раната бе зараснала и вече можеше да стои с изправен гръб. Стори й се по-млад и не тъй мрачен — нямаше нищо общо с болния човек, когото познаваше. Имаше дълга, черна брада. Посрещна девойката с едва забележима усмивка, протегна й ръка и каза:

— Нали ти казах да не идваш.

— Тревожех се за теб. Исках да видя как живееш тук. — Тя му подаде кошницата, която влачеше от „Ил Ноче“. — Донесох ти храна и вино.

— Благодаря ти, Кандида. Заповядай.

Вътре цареше изрядна чистота и ред. Поведе я нагоре по стълбите. В огнището гореше малък огън. Леглото — най-просто, като войнишки нар — бе в средата на стаята. Беше си направил и два най-груби стола от пънове, които бе поставил от двете му страни. Усмихна се.

— Два стола? Много посетители ли имаш?

Понякога горските духове ми идват на гости за вечеря — сериозно отвърна той.

Почти му повярва. Сложи още дърва в огнището и разпали огъня. После я накара да си събуе обувките и я настани пред огъня да сгрее измръзналите си крака.

— Тук е станало прекрасно — каза Кандида, оглеждайки се наоколо.

— Едва ли. Но поне е чисто.

— Чувстваш ли се добре? — неловко го попита тя. — Отдавна се каня да дойда да те видя, но снегът…

— Далеч е. Не е трябвало да поемаш такъв риск. — Започна да приготвя храна на огъня.

Тя следеше движенията му. Те бяха сръчни и грациозни; стройното му тяло вече се движеше съвсем свободно. Изглеждаше силен и корав.

— Боли ли те още?

— Раната от куршума ли? Не. Ти ме излекува.

Готвеше диви гъби.

— Сигурен ли си, че не са отровни? — натъртено попита. — Някои са смъртоносни.

— Ям ги от няколко седмици и още не съм умрял — отвърна той. Говореше някак строго, но същевременно присмехулно. — Струваш ми се бледа, Кандида. И си отслабнала. Не ти отива така.

— За разлика от теб, ти цъфтиш — сухо отвърна тя, наблюдавайки здравословния блясък на кожата му. — Очевидно отшелническият живот ти подхожда.

— Как са майка ти и баща ти? А Тео?

Тя му разказа, шарейки с поглед из стаята. Бе сковал и други мебели от груби дъски. Малката му библиотека бе подредена върху етажерка. „La Divina Commedia“ лежеше на пода край леглото му. Опита се да си представи живота му тук. Тишина, покой, самота. Всекидневните прости домакински задължения. Това я изпълни със съчувствие и същевременно я накара да му позавиди. Поне живееше на спокойствие. Но не и тя. Отдавна бе забравила какво означава спокойствие.

— А Дейвид? — най-безизразно попита той. — Как е той?

Тя пое дълбоко дъх.

— Тревожа се за него. Толкова е потиснат. В ужасно настроение.

— Лошо ли се отнася с теб? — попита Джоузеф, очевидно съсредоточен над тенджерата с гъбите.

— Разбира се, че не — бързо отвърна тя. — Но вече е съвсем обезверен. Това безкрайно бягане и криене го съсипва. Все повтаря, че трябвало да иде в Швейцария. — Тя се поколеба. — Дори говори, че щял да се предава на германците.

Джоузеф се извърна и я стрелна с поглед право в очите.

— Не бива да му позволяваш това, Кандида.

Тя уморено сви рамене.

— Не ме слуша.

— Германците ще искат да научат подробно какво е правил от Примирието досега. Бил е партизанин. Още на първия разпит ще стане ясно. Ще го питат къде се е крил. За онези, които са го укривали, няма да има прошка, Кандида. Всички ще ви разстрелят.

— Дейвид никога не би ни издал — с негодувание възрази девойката.

— Помисли сериозно — кратко отвърна той и се обърна към огъня.

Вече съжаляваше, че е дошла. Защо този човек й въздейства толкова силно?

— Така или иначе, той няма да направи подобно нещо. Само си говори.

Джоузеф не отвърна. Продължи да готви мълчаливо. Кандида го наблюдаваше — оскъдно облечен, чужд и странен човек в оскъдно обзаведена, чужда и странна стая. Плавните му движения й се струваха пленителни. Беше грациозен като пухкава котка. С изненада установи, че го сравнява с Дейвид, с неговите груби движения и си припомня презрителните приказки на англичанина.

Поднесе храната в две купи. Кандида беше гладна и се нахрани с огромно удоволствие. Гъбите имаха силен, упойващ аромат, който не й бе познат. Храна за елфи.

— От някои гъби хората полудяват — заговори тя. — Като ги ядат, получават видения и танцуват голи в гората като вещици.

— Казах ти, че Дейвид се е срещал с теб само за развлечение — отвърна той. — Сега откриваш, че съм бил прав.

— Не! Вярвам в Дейвид! Имам му доверие.

— Значи си глупачка — отсече той.

— Мразя те! — пламенно избухна тя. — Дойдох тук само да ти помогна.

— А аз исках само да помогна на теб — тихо каза той. Приведе се напред и заговори ясно и тихо. — Ти си интелигентна жена, но нямаш житейски опит. Хвърлила си се на врата на Дейвид Годболд, защото си влюбена в собствените си мечти.

— Престани, Джоузеф — предупреди го тя.

— Време е да посрещнеш истината в очите, защото Дейвид ще те изостави много скоро. А ако не посрещнеш истината в очите, ще погубиш най-хубавите години от живота си да го чакаш да се върне.

— Той ще се върне!

— Никога няма да се върне — безжалостно заяви той. — Възползвал се е от теб, докато му е било угодно, но няма да те помни и ден след като напусне „Ил Ноче“.

Тя беше толкова ядосана, че посегна към чинията със супа и едва не му я запрати в лицето. Но нещо в погледа му я възпря. Вместо това изсипа храната в огъня и въглените изсъскаха.

— Браво — иронично отбеляза той. — Кандида се държи като истинска възрастна.

— Защо ми наговори тези неща, Джоузеф?

— Знаеш защо.

— Защото си мислиш, че ме обичаш? Кой от двама ни е мечтател, а, Джоузеф?

Той раздигна чиниите. Кандида плъзна поглед по каменните стени. Знаеше, че се намира в кула и това придаваше на тази стая странна атмосфера. Зад четирите голи каменни стени нямаше нито други стаи, нито други хора или вещи — отвсякъде бяха заобиколени с въздух и отвъд се простираше гората.

— Какво знаеш за любовта, Джоузеф? — най-сетне попита тя. — Остави ли жена в Америка?

— Да.

В гласа му долови странна нотка и бързо се обърна към него.

— Как се казва?

— Мариан.

— Обичаше ли я?

— Бяхме сгодени.

Тази новина я накара да подскочи.

— „Бяхме“? Вече не сте ли?

— Не. Получих писмо от нея във военнопленническия лагер, че се е омъжила за друг.

— Каква ужасна, жестока постъпка! — възмутено възкликна Кандида.

Той се засмя и неравните му бели зъби блеснаха.

— Поне беше честна.

— Красива ли беше?

— Много.

Кандида замислено стисна пълничките си устни.

— Затова ли си толкова циничен? Защото тя ти е разбила сърцето?

— Не ми е разбила сърцето — сухо отговори той. — Засегна гордостта ми, но аз отдавна бях разбрал, че не съм я обичал истински. Ако наистина я бях обичал, нямаше да замина като доброволец за Европа. А и най-после, разбира се, се влюбих в друга жена.

— В коя? — попита тя. Въпросът бе истински непристорен. Той не отвърна и едва сега тя разбра и се изчерви. — И тя ли е единствената жена, с която някога си… бил?

Той най-сетне вдигна глава. На устните му трептеше онази нежна и леко присмехулна усмивка.

— Единствената, Кандида. Защо се изненадваш?

— О, мислех, че мъжете…

— Че мъжете… какво?

— Ами, Дейвид има много повече опит от теб — тромаво изтърси тя.

Очакваше остър отговор, но след малко той тихо отвърна:

— Дейвид е бил с хиляди курви, които не са означавали нищо за него. Аз съм се любил с една жена, която означаваше наистина много за мен. В това е разликата.

Изведнъж й се стори, че целият й свят се срутва, че всичко стабилно и действително в миг изчезва и тя пропада в бездънна, ужасна пропаст.

— А аз съм просто поредната му курва, така ли?

Той се изправи.

— Застоя се прекалено дълго. Ще те изпратя.

— Няма нужда.

— Искам да дойда с теб. Да вървим.

Небето отново се бе смрачило и на връщане вървяха бавно. Тя пристъпяше край Джоузеф мрачна и мълчалива. Нещастието й сякаш се бе превърнало в бодлива бучка, която не можеше да преглътне. Притискаше сърцето й и я задушаваше.

Потънаха в шарените сенки на смълчаната гора. Както крачеха бавно по калната пътека, ненадейно ги стресна трясък от изпочупени клони в храсталака.

— Какво е това? — уплашено попита Кандида.

— Не зная.

Джоузеф не помръдваше и трескаво се взираше в шубраците, откъдето долетя шумът.

След малко се повтори още няколко пъти, Кандида се разпищя и сграбчи с две ръце Джоузеф за ръката. В следващия миг от гъсталака изскочи огромен сръндак. Беше великолепно животно — голямо, с благородна осанка, лъскава кафява козина и разперени уши. На челото му вече никнеха новите пролетни рога, покрити с нежен мъх. Сръндакът дълго се взира в тях с дивите си, невинни очи. После прескочи пътеката, описвайки пред очите им грациозна дъга, и се скри зад дърветата, а ритъмът на копитата му напомняше ударите на развълнувано сърце.

Затаила дъх, Кандида го проследи с поглед. Бавно съвземайки се, установи, че продължава да виси на лакътя на Джоузеф. Ръката му бе мускулеста и жилава. Той я погледна. Тя се взря в лицето му и за първи път откри колко е красив. Бе смугъл, мъжествен и привлекателен, досущ като сръндака, който току-що им прекоси пътя. Но в заслепението си дълго не го бе забелязвала.

Сърцето й кънтеше с ритъма на копитата на горското животно. Изпитваше странна замаяност. Заливаше я някаква тъмна, варварска сила — дали идваше от Джоузеф или от гората, или пък от собствената й душа, тя не знаеше.

Политна напред. Движението бе едва забележимо, но на нея й се стори, че прескача огромна пропаст, която винаги е лежала помежду им.

После почувства как ръцете му я обвиват и я притеглят към себе си.

— О, Джоузеф — промърмори тя. — О, Джоузеф.

Притисна се към него със странното усещане, че пропастта продължава да зее под краката й. Той я притисна в обятията си и нежно я погали по главата. Ужасът позаглъхна. Тя го погледна в очите. Усмихваше се.

— Хайде да вървим. Пътят към вкъщи е дълъг.