Мариус Габриел
Маската на времето (34)

Англия

— През 49-та не си ни разказвал тези неща.

— Не съм.

— Чували сме вълнуващата история как си избягал от германците. Чували сме и за героичните ти дела на Апенинския полуостров с италианските партизани, които си предвождал в зашеметяващи подвизи. Да не говорим за многобройните опити за бягство от немските военнопленнически лагери, които си организирал след второто си залавяне. Но не знаехме, че си изоставил незаконородената си дъщеря.

Дейвид мълчеше. Втренченият поглед на главния организатор се славеше из цялата партия. Смяташе се, че той ще бъде новият министър-председател; говореше се, че плътният му звучен глас и специфичният му изказ са довеждали до сълзи не един младши депутат. Той събуди у Дейвид болезнения спомен за един училищен директор, който притежаваше подобни качества. Присвил клепачите на светлосините си очи, другият мъж безстрастно го изучаваше.

Беше късно през нощта. Дейвид прекара цялата вечер в една безкрайно скучна комисия и се чувстваше изморен. В камината горяха въглища и в облицования с дървена ламперия кабинет на главния организатор беше много горещо, но той вече се бе убедил, че би било твърде неблагоразумно да се издава, че е нервен.

В стаята имаше още един партиен организатор, който очевидно си бе подремнал в креслото в ъгъла.

— Кога пристига момичето? — провлечено измънка той.

— След две седмици.

— Никога досега ли не си виждал… Как й беше името?

— Катарина.

— Без съмнение, скоро ще се превърне в най-обикновено английско Кейт, нали?

— Никога не съм я виждал.

Той запали цигара и продължи да изучава Дейвид през дима.

— Историите с проститутките са предостатъчни. Като прибавим и незаконородена дъщеря, която си изоставил да живее в мизерия, излиза, че си забъркал голяма каша, Годболд.

— Надявам се, ще признаете, че сега се опитвам да поправя нанесените вреди…

— О, глупости — прекъсна го главният организатор с такъв тон, че лицето на Дейвид направо се сгърчи. — Да не мислиш, че лъжите и самохвалството ти не са прозрачни? Опитал си се да скриеш от Ивлин. Най-накрая е разбрала, както и щеше да стане. Тя е тази, която настоява да поемеш родителските си задължения. Това поне е очевидно.

— Вестниците няма как да не научат — намеси се другият организатор. — Тази история може да постави правителството в много неудобно положение.

— Разбира се, чак дотам няма да се стига — заяви Дейвид, опитвайки се да звучи уверено.

Студените очи на главния организатор срещнаха неговите.

— Какво възнамеряваш да кажеш на пресата, Годболд?

Той прочисти гърло.

— Истината.

— А каква е тя?

Отговорът му беше внимателно премерен.

— Майката на Катарина почина при раждането на детето. Когато излязох от военнопленническия лагер през 1945-та година и разбрах за случилото се, бях много разстроен. Исках да взема момичето при себе си, но баба му не позволи то да напусне Италия. Оттогава плащам издръжка…

Другият организатор изсумтя.

— … и сега, когато баба й почина, аз поемам отговорност за нейното образование тук, в Англия.

Дългият нос на главния организатор се набърчи, сякаш бе подушил неприятна миризма. Настъпи продължително мълчание.

— Нямаш законни деца, нали?

— Не — кратко отвърна Дейвид.

Главният организатор разпери големите си бели, изискани ръце, с което искаше да каже, че смята въпроса за приключен.

— Чудесно. Отсега нататък ще бъдеш във фокуса на изключително голямо внимание.

Другият организатор се усмихна хладно.

— Разбира се, край на проститутките. Вече си глава на семейство. Отсега нататък никакви глупости.

— Не се шегуваме, Годболд — добави главният организатор. — Няма да крия от теб — имаше възможност догодина да получиш министерско кресло в кабинета. — Той замълча, а сърцето на Дейвид уплашено подскочи в гърдите му. — Но този пост ще трябва да почака. Внимавай добре, отсега нататък плуваш без спасителен пояс. Разбираш ли?

Разочарованието и унижението горчаха в устата му.

— Разбирам.

— Можеш да вървиш.

— И, Годболд…

— Да, господин главен организатор? — Лицето му беше като издялано от камък.

— Господ знае, че тя не е за теб. Защо отсега нататък не се опиташ да й бъдеш поне малко по-почтен съпруг?

Дейвид пламна. Семейството на Ивлин бе свързано с Консервативната партия още от времето на Станли Болдуин^[1] и половината от по-възрастните членове я имаха едва ли не за кръщелница — този факт имаше изключително голямо значение, когато се ожени за нея през 1947 година, в зората на политическата си кариера.

— Моят брак… — започна той, но главният организатор се зарови в книжата си.

— Недей, Годболд. Не се интересувам ни най-малко. Изчезвай оттук.