Мариус Габриел
Маската на времето (55)

Глава 5

Разтворила на коленете си английския превод на дневника, Ана седеше в жилището на майка си, а погледът й се рееше в празното пространство.

Случи се. Чудото я очакваше.

Рам Синг пак премести майка й в друго отделение — този път за интензивно наблюдение — и извика някакво голямо светило в областта на неврологията, за да чуе мнението му за състоянието на Кейт. Мъничкият индиец предупреди Ана да не храни прекалено смели надежди.

Но тя вече знаеше, че майка й ще се възстанови. Очите й се отвориха и я разпознаха. Майка й изрече името й. Щеше да се оправи. Преди да чуе едва доловимия шепот, Ана вярваше в това по съвсем друг начин.

Телефонът иззвъня и я изтръгна от унеса. Тя вдигна слушалката.

— Госпожице Кели?

— Да? — отвърна тя. Грубият мъжки глас й беше непознат.

— Обажда се Боб Кристи от полицейското управление във Вейл.

— Кажете, господин Кристи.

— Обаждам се от дома на господин Бринкман в Джипсъм. Станала е злополука. Питах се дали не можете да дойдете?

Сърцето й подскочи.

— Каква злополука?

— При стрелба, госпожице.

Дъхът й спря.

— С Камбъл всичко наред ли е?

— Малко е стреснат, госпожице. Като че ли се е опитал да извърши някаква глупост. Но не е успял. И слава богу, ако разбирате какво искам да кажа.

— Искате да кажете, че е направил опит за самоубийство?! — ахна младата жена.

— Не бих искал да обсъждам този въпрос, госпожице.

— Но аз нищо не разбирам!

— Добре, нека поставим нещата така: няма пострадали, но всички сме малко разтревожени.

— Мога ли да говоря с него?

— Лекарят му сложи инжекция, та в момента е малко сънен. Иска ми се известно време да не го притеснявам. Виждате ли, сега сме тук, при него, но не ни харесва мисълта да го оставяме сам в къща, пълна с оръжие. Питахме го има ли някой, който би поседял с него известно време, и той ни даде вашето име.

Ана потръпна.

— Всъщност, дали не можете да го докарате във Вейл, господин полицай?

— Не, госпожице. Казва, че няма да мръдне от дома си. Не искаме да използваме сила.

— Познавам една психотерапевтка в Денвър. Бих могла да ви намеря телефонния й номер.

— Можете ли? — Мъжът не звучеше много въодушевен. — Но това би отнело часове, дори и да е готова да дойде.

— Не съм много сигурна с какво мога да помогна — безпомощно отвърна тя, засрамена от неособено загрижения си тон, но идеята да отиде до Джипсъм и в пълна с оръжие къща да се изправи пред Камбъл Бринкман, който е на ръба на самоубийството, никак не й допадаше.

— С вас би говорил, госпожице. Ако го поуспокоите, така да се каже, съм сигурен, че ще се съгласи да слезе във Вейл. После можем да го откараме при неговите хора в Денвър.

Изведнъж се почувства ужасно виновна. Днес майка й бе дала първите признаци на съзнание, а на нея и през ум не й мина да се обади на Камбъл, за да му съобщи добрата новина. Ако го беше направила, може би той нямаше да посегне на живота си.

— Добре, господин полицай, ще дойда. Тръгвам веднага. — Тя погледна часовника си. — Ще пристигна към четири. Дали междувременно бихте предали нещо на Камбъл? Кажете му, че му нося добри новини за майка си. Много добри новини.

— Толкова се радвам да го чуя. Ще му предам. И, госпожице?

— Да?

— Ще ви бъдем благодарни да не споменавате на никого къде и защо отивате. Нали разбирате, въпросът е деликатен и няма нужда да плъзват слухове.

— Разбирам.

Затвори телефона и отиде да търси якето и ботушите си.

Приятно е — кисело отбеляза тя наум, — да се чувстваш необходим.

 

 

Междущатско шосе №70, което водеше на запад, беше разчистено от машините, след които бяха останали огромни камари мръсен сняг от двете страни на платното. Но времето беше лошо. Падаше сняг на парцали и свъсеното небе изглеждаше така, сякаш тепърва започва да вали.

Не й бяха приятни нито пътуването, нито онова, което я очакваше в края му. Достатъчно трудно е да се общува с Камбъл, дори когато е в най-добро настроение. Доста ще се измъчи, докато се справи с него — както е на прага на самоубийството, може би пиян, а може би и решен да разиграе малка драматична сцена. Непосилна за нея задача. Първо ще се постарае да го ободри с новината, че майка й започва да идва в съзнание; после, с помощта на полицията, ще се опита да го придума да се върне в Денвър при семейството си и най-вече при психотерапевта си.

Просто се надяваше той да си събере ума и да осъзнае, че майка й започва да се възстановява.

В четири без петнадесет отмина Уолкът, давайки си ясна сметка, че надвисналите облаци скъсяват още повече и без друго късия зимен ден. До отклонението за Джипсъм оставаха шестнадесет километра, но колата се придвижваше съвсем бавно. Ако условията не се подобрят, ще пристигне в Джипсъм почти по здрач.

Караше много внимателно, знаейки колко измамно опасен може да бъде пътят, макар на пръв поглед да изглежда почистен. Винаги съществуваше възможността асфалтът да е покрит с тънка коричка лед — невидима, но смъртоносна.

В тази посока магистралата далеч не беше пренатоварена; само тук-там се срещаха коли и повечето от тях се движеха със скорост, доста по-ниска от ограничението.

Саабът започваше много да й допада. Колата бе мощна и маневрираше с лекота. Беше удобна за пътуване. Ана занатиска поред копчетата на касетофона, без да знае как точно работи. Най-сетне успя да го задейства и купето се изпълни с жизнерадостните фрази на цигулков концерт от Моцарт. Трудна музика, от която обаче се излъчваше дълбока увереност. Напомни й за майка й.

Насреща, над върховете на дърветата, се извисяваха планините — бели и страшни. Намираше се в сърцето на Колорадо и в тези склонове се криеха едни от най-красивите места в цяла Америка. През зимата пейзажът е суров, но не бе трудно човек да почувства онова, което бе накарало Камбъл да си построи вила тук. Ана се питаше дали той изобщо поглежда наоколо, или винаги е смятал планината за допълнение към живота си, за декор на празненствата си. Детската площадка на един богаташ.

Въздъхна облекчено, когато в четири и половина стигна до разклона за Джипсъм и излезе от магистралата, за да започне да се изкачва към градчето. Все още валеше, но температурата беше спаднала рязко и снегът се задържаше по шосето. С приближаването на мрака тя се ориентираше все по-трудно и при мисълта за обратния път й стана много неприятно. Като че ли в крайна сметка ще трябва да прекара нощта у Камбъл.

Перспективата не беше никак примамлива.

Отбивката към имението на Бринкман беше означена единствено с малка дървена табела, на която пишеше „Рънинг Елк“ — така бе кръстил ранчото си. Едва не я отмина; натисна спирачката малко по-рязко и усети как саабът поднесе по заледения път. Но успя да спре без произшествия. Прехапа устни и хвърли тревожен поглед през рамо. Макар да се чувстваше сигурна зад волана, не беше голям специалист по шофиране на сняг.

По частния път към ранчото „Рънинг Елк“ се забелязваха бразди от няколко чифта автомобилни гуми. Алеята минаваше направо през тополите, които растяха на воля в силно алкалната почва. През лятото дърветата се превръщаха в сребърно великолепие под милувките на лекия вятър, който шумолеше в листата и ги преобръщаше с бялото нагоре. Като узреят, женските реси се разпукват в малки копринени пухчета. Сега дърветата бяха голи и страшни като метли на вещици. На места почвата съдържаше толкова много гипс, че стволовете и коренищата на тополите се бяха разкривили в зловещи образувания, които тъмнееха на фона на ослепително белия сняг.

Ана не чу, а по-скоро усети тътена, погледна напред и отбеляза, че отляво се задава нещо, което лети към нея с бясна скорост — всичко стана толкова бързо, че дори не изпита нищо.

Под пръв ъгъл на шосето излизаше черен път. Право към нейния сааб стремглаво летеше тъмна на цвят кола. Металната й решетка щеше да се забие директно във вратата на Ана.

— Господи!

Тя натисна яростно спирачката, обзета от бурни чувства — ужас и гняв от безразсъдството на непознатия шофьор, което най-несправедливо я грозеше.

От рязкото спиране задницата на сааба заора в снега, но той продължи да се носи бързо напред. Ана стегна лакти и сграбчи волана, усещайки как от ABS-системата спирачният педал вибрира. Знаеше, че другата кола ще я удари, и то силно.

В следващия миг металната решетка на тъмния автомобил се заби непосредствено пред лявата врата. Ударът и шумът бяха ужасни. Предното стъкло избухна в бляскав водопад, а Ана отхвръкна настрани. Предпазният колан се вряза в рамото и стомаха й и я върна обратно. Пред лицето й изскочи огромна бяла надуваема гъба, която я смачка и заслепи. После започна да се свива.

От мощния удар саабът се запързаля настрани. После се блъсна в нещо и спря. Всичко замря.

Оцелях — невярващо си рече младата жена. — Жива съм.

После се освободи от спадащата въздушна възглавница и от колана.

Вратата беше смазана, но тя успя да се измъкне през другата. Цялата трепереше. Косата й беше пълна с натрошени стъкла; струваше й се, че цялата е в синини. Вцепенена от ужас нагази в снега и установи, че колата е спряла в пораснали нагъсто тополи. От удара предницата се бе нагънала до неузнаваемост. Желязната решетка на другата кола — нисан „Патфайндър“ — беше предвидена да я предпазва от случайни елени и сърни на пътя. Железата се бяха забили в другата кола като огромни чукове и я бяха съсипали. Капакът стърчеше право нагоре и отдолу се виждаше двигателят, който зловещо съскаше.

Ако ударът беше нанесен две педи по-назад, стоманените бивни щяха да направят тялото й на пихтия. Самата мисъл беше ужасяваща.

Ана се обърна. Нисанът бе продължил да лети напред и доста бе излязъл от пътя. Тя проследи с безчувствен поглед как шофьорът излиза от колата и започва отдалеч да й крещи гневно.

— Вие сте виновен — с треперещ глас се провикна тя в отговор. — Вие се натресохте в мен! Можехте да ме убиете!

Думите й се изгубиха в надигащия се рев в радиатора на сааба, откъдето изригна зеленикава вряща вода и Ана се приведе, скрила лице с ръце. Отдръпна се, препъвайки се, и избърса капките, които жестоко пареха по кожата й.

— Господи — ахна тя, питайки се дали ръката й не е изгорена.

Когато вдигна глава, видя другия шофьор, който се приближаваше с огромни крачки през дълбокия сняг. Беше млад и силен човек на около двадесет и пет, облечен в тъмни дрехи, с червена шапка с наушници.

Не идваше да й помогне.

Ана невярващо отбеляза, че носи грамаден гаечен ключ в ръка. Когато я доближи, силно замахна с него като с бейзболна бухалка.

Тя инстинктивно вдигна ръка да се защити. Ако в същото време не се бе търколила в снега, тежкото желязо щеше да счупи ръката й като кибритена клечка. Ударът засегна рамото й с такава сила, че цялото й тяло се разтресе и тя политна напред.

— Ей! — изпищя тя от болка и ужас. — Не бях аз виновната!

Но още докато изричаше думите, разбра, че са безсмислени. Светкавично й проблесна прозрението, че това не е просто пътна катастрофа.

Желязото отново изсвистя във въздуха и тя се хвърли напред, разтърсена от смазващия удар. Този път то не я уцели, а се плъзна встрани, одирайки бедрото й. Но желязната глава разкъса панталона й и затече кръв. Ана видя червените петна в снега, но не можеше да повярва на очите си.

От рязкото движение шапката на нападателя беше паднала. Отдолу лъсна обръсната глава с неприветливо лице, обезобразено от акне и разкривено от озлобление.

Знаеше кой е той. Скинхедът, когото бе видяла под бледата светлина на уличната лампа.

Нагазил в дълбокия сняг, той се приближаваше към нея и с все сила размахваше гаечния ключ над рамото си, мерейки с присвити очи поредния удар. Дъхът му свистеше през зъбите, а по устата му беше избила пяна.

Знаейки, че това е собствената й смърт, Ана скочи и хукна да бяга.

Без да иска, се насочи към главния път. Дори без да се замисля, знаеше, че в голямата къща сред тополите няма полиция. Нито пък че Камбъл Бринкман е там.

Бяха я подмамили тук с една-едничка цел: да я убият, както се бяха опитали да убият майка й.

Снегът беше поне шестдесет сантиметра дълбок, а на места и много повече; ботушите й затъваха и тя се движеше с кошмарна мудност. Пропадаше и политаше, изнесла цялата тежест на тялото си напред в отчаяно усилие да не спира, дори ако падне.

Той я следваше неотклонно, снегът скърцаше под ботушите му, а дъхът му свистеше.

— Кучка такава! — крещеше. — Ела тук, кучко такава!

Ана тичаше сред пустинен бял свят. Наоколо нямаше къщи, само сняг и призрачни скелети на тополи. Градчето се намираше на пет километра по-нагоре по пътя.

И да пищи, нямаше кой да я чуе.

Нямаше и накъде да тича.

Сърцето й сякаш щеше да се пръсне, но тя продължаваше напред с огромни крачки, разперила ръце, за да пази равновесие. Сякаш ходеше по въже — ако спре или падне, ще загине.

— Кучка! — пищеше той. — Вече си пукнала!

Гласът му звучеше на не повече от метър зад нея. Буквално усети как замахва с гаечния ключ към главата й. Сякаш водена от дивия инстинкт на сърна, рязко свърна встрани и промени посоката. Достатъчно е да я удари веднъж. Толкова е силен, че желязото ще пръсне главата й като пъпеш.

Облещила очи, тя хвърли поглед през рамо. Скинхедът беше на три метра и се движеше още по-тромаво. Беше по-тежък и затъваше по-дълбоко в снега, а това го бавеше.

Ако успее да се отдалечи и да се скрие сред елите…

Той нададе нечленоразделен вой като див звяр и запрати ключа по нея. Желязото прелетя във въздуха толкова бързо, че тя не свари да избегне удара. Така я тресна в гърба, че й излезе дъха и тя се задави в агония. Болката беше толкова силна, че Ана се препъна и за секунда спря, затъвайки до колене — единственото й желание бе да се сгърчи в снега и да чака смъртта.

В същия миг в гърдите й се надигна животинска сила, която я изправи на крака и я понесе напред. При всяка измината крачка болка раздираше рамото и гърба й. Снегът беше измамен и криеше дупки и бабуни — от време на време Ана така се удряше, че направо й причерняваше пред очите.

Шумно пухтейки, се добра до малък елшак и рискува да погледне още веднъж назад.

Мъжът се щураше там, където тя падна, и навел бръснатата си глава, ровеше в снега. Търсеше гаечния ключ. Вдигна поглед. Очите му бяха две тънички цепки, през които струеше омраза.

— Кучка! — изпищя й той.

— Божичко — задави се Ана и се втурна напосоки сред дърветата.

Тук клоните бяха задържали снега и изведнъж й стана много по-лесно да се движи. Хукна, знаейки, че и на него ще му е по-лесно.

Болеше я цялото тяло, но не само от ударите, а и от страх. С протегнати напред ръце разтваряше по-ниските клони. Ръкавиците й останаха в колата. Беше ги свалила, за да й е по-удобно да шофира. Твърдите иглички драскаха дланите й. Усещаше как кожата й се раздира. Бодлив клон я плесна през лицето и игличките се забиха в очите й като ножове.

Нямаше къде да отиде. Наоколо не се виждаше пътека, тя се намираше в мрачен лабиринт от черни стволове. Наближаваше вечерта. В шубрака беше тъмно, но като ловец по петите на сърна той ще се води по стъпките й в пресния сняг.

Изведнъж лабиринтът свърши и тя се оказа насред дълбока преспа, затънала почти до кръста. Не можеше да се измъкне. Колкото повече се бореше със снега, толкова по-дълбоко затъваше. Пухкавата прегръдка на белия памук скоро се превърна в тежка, ледена мокрота. Крайниците й безпомощно се мятаха.

Недалеч зад себе си чу трясък. Нечие едро тяло се блъскаше сред дърветата.

Скимтейки, Ана впи пръсти в снега. Ноктите й се забиха в нещо — сух клон, затрупан в преспата. Младата жена вкопчи в него изтръпналите си от студа ръце, закрепи се и се притегли напред. Успя да опре коляно на клона. Като се изправяше, убийствена болка прониза одраното й бедро.

Когато се измъкна от преспата, от изтощение в ушите й сякаш бучаха барабани. Не се обърна. Нямаше смисъл. Хукна, препъвайки се, а дъхът просто прерязваше гърлото й.

Отпред между дърветата забеляза по-тъмна сянка. Беше гъсталак или храст, подобен на кучи дрян, чиито голи стебла бяха гъсто преплетени.

Като животно, което най-после се е добрало до бърлогата си, Ана се хвърли в шубрака с наведена глава, за да предпази лицето си.

Косата й веднага се заплете в клоните и така жестоко се оскуба, че простена от болка. После я прихвана с ръце и продължи да върви, блъскайки се слепешката в голите стебла.

Вече имаше нищожен шанс да му избяга. Поне няма да открие следите й.

Пак чу изпращяване на клони, но звукът бе останал далеч назад. Сърцето й обнадеждено трепна. Откри лице и се опита да върви по-тихо, извивайки се сред гъстите голи храсти. Но изведнъж забеляза тъмните петна в снега и се обърна.

— Не!

Кракът й кървеше. И беше оставил кървава диря през целия път.

Ана гребна шепа сняг и яростно затърка раната. Вече не чувстваше болка. Разкъсвано от ужас и студ, тялото й започваше да изтръпва от кръста надолу. Продължи напред, притиснала топка бодлив сняг към прореза, за да спре кръвта, като напрягаше слух за преследвача.

Поредният трясък и дрезгав рев. Още по-далечен, въпреки че храстът заглушаваше шума и Ана не можеше да прецени дали мъжът продължава да я следва, или е останал встрани.

По някакво чудо го беше изпреварила.

Досега се бе движила, сякаш водена от инстинкт. Реагираше и действаше като животно, без да разсъждава. Способността да разсъждава сякаш се бе скрила в ледена пещера дълбоко в душата й и единствено кръвта и адреналинът движеха тялото й.

Едва сега почувства как се завръща в собствената си плът, как духът и мисълта й се събуждат.

Разумът й сякаш разкъса мрежите на страха и заработи. Блъсна я с цел да я убие. Или не бе преценил добре, или саабът се изплъзна, защото поднесе. Сега ще трябва да я претрепе до смърт с гаечния ключ и да я завлече обратно в колата. И ето ти още една катастрофа, една от десетките, които стават всяка зима.

Сама в гората с маниак, който я преследва да я убие. И нищо друго. Само нощ и сняг.

Защо? Кой я беше примамил тук с този пъклен замисъл?

Гърдите на Ана се повдигаха с мъка и й се гадеше, сякаш всеки миг щеше да повърне. Не можеше вечно да продължи да тича. Трябваше й време да си почине, да помисли, да разсъди.

Закуцука по-бавно, продължавайки да притиска снега към крака си. Отдавна бе загубила чувството за посока, а мракът се сгъстяваше. Единствено отсенките от сякаш флуоресциращия сняг хвърляха светлина наоколо.

Земята изведнъж потъна и пред нозете й се откри обрасъл с дървета склон. Вече бе излязла от шубрака и пак се намираше сред тополите, чиито стволове и корени се гърчеха в богатата на гипс почва.

Ако усетът й е верен, значи продължава да слиза по наклона към шосето. Ако успее да стигне дотам, може да спре някоя минаваща кола.

Или пък да се върне в гъсталака. Ако се свре достатъчно навътре, може и да намери някое скътано място, където да изчака да стане съвсем тъмно и тогава да се опита да се промъкне до Джипсъм.

По корем, ако трябва.

Поколеба се, разкъсвана между двете възможности.

Сетне чу тежките ботуши, които се приближаваха, и вече нямаше избор.

Приведе се и се запромъква като заек. Крадешком притича до възлестия ствол на една топола и се притисна към нея, плътно прилепвайки тяло към извивката на дървото.

Чуваше как храсталакът пращи под напора на тялото му. С доближаването му дочу и хрипкавото му дишане. Стисна очи и долепи лице до грубата сива кора на тополата, а изпочупените й нокти се впиха в дънера.

Онзи ломотеше нещо, но думите не се разбираха. Движеше се несигурно. Долавяше яростта му и нетърпението му да я намери и убие.

Вече е на не повече от десет метра. Тялото й се сви, напрегнато до последния нерв. Сърцето й удряше като чук по гръдната кост. Тя прилепи устни до дървото, опитвайки се да диша само през носа. Ударите ще бъдат ужасни, болката — непоносима. Единственото облекчение ще бъде смъртта.

Той спря. В тишината думите гъгнеха, кълчеха се в гърлото му и се разбираше само, че са изпълнени със злоба.

Дръннн — ключът зловещо се стовари върху един дънер и Ана потръпна в паника. Младежът се разпсува.

После шумоленето в снега — беше се търколил надолу по склона и се отдалечаваше.

Изчака толкова, колкото според нея му беше необходимо, за да измине петдесет метра. После бавно се изправи, без да се отделя от дървото. Усещаше тялото си така, сякаш бе висяло на кука в месарски килер — вкочанено до смърт и полупремръзнало. Трябваше насила да се накара да тръгне — пое под прав ъгъл на неговата посока, но без да се отклонява от пътя за Джипсъм.

Пързулна се по склона, удряйки се в полумрака в безбройни коренища. Едва успя да различи, че тополите оредяват. Там долу, някъде в тъмното, се извива шосето. Като се молеше да е на прав път, Ана с мъка забърза натам.

Краката й бяха като блокчета лед. Панталоните й, измокрени още преди това, вече започваха да замръзват и да се втвърдяват като дъски. Зъзнеше силно — тласъците започваха някъде дълбоко в нея и сякаш се плискаха в мускулите й като огромни вълни; чак дъхът в гърлото й трепереше. Чувстваше се празна и страшно уязвима.

Макар лицето й да бе изтръпнало, усети, че е излязъл вятър и започва да прехвърча сняг. Снежинките пареха очите й и влизаха в отворената й уста като огнени игли.

Движеше се колкото се може по-бързо и тихо, като ту затъваше в преспите, ту се спъваше в твърди неща, скрити под снега.

Изведнъж видя два фара, които грееха като звезди-близнаци само на стотина метра по-напред.

Шосето.

Гумите свистяха по асфалта, лъчът светлина се плъзна през завоя и огря снега пред нея. В миг блясъкът я обля цялата и я заслепи.

Без да мисли, тя размаха ръце и изкрещя:

— Помощ!

Ужасна грешка. Колата продължи право напред и смени скоростта, за да се изкачи по стръмния баир. В същия миг отляво долетя грозният вик на нападателя. Ана застина. През свистенето на вятъра долови тежките му стъпки, които топуркаха насам. Беше я видял в светлината на фаровете и сега бързаше право към нея.

Отчаяна, тя хукна с натежали нозе към пътя, като напразно се опитваше да ускори движението си с ръце.

Той й крещеше с изтънял от ненавист глас. Бавно като в кошмарен сън Ана сякаш плуваше към единствената си надежда за живот.

В тъмнината изплува още един чифт фарове, но този път колата се движеше по-бавно. Дизеловият мотор изрева на завоя. Ана отново изкрещя и дивашки заразмахва ръце, за да привлече вниманието на шофьора, когато фаровете я осветят.

В този миг бе толкова близо, на косъм от спасението.

Грейналите фарове изпълниха тъмнината с блясък. Снежинките танцуваха в светлината като милиони звездици. Ана протегна високо ръце, а косата й плющеше на вятъра.

Тъмното туловище на колата забави ход, ревът позатихна и сега двигателят тихо ръмжеше.

— О, Боже — сподавено простена Ана, а по страните й се стичаха ледени сълзи. — Благодаря ти, Боже!

Запрепъва се към колата. Тя спря насред шосето и заработи на празен ход. Младата жена усети дъха на нафта и горещо желязо.

Задъхвайки се, се пресегна към колата и сграбчи дръжката на вратата.

Беше заключена.

Тя долепи лице до стъклото, дърпайки дръжката толкова силно, че цялата кола леко се поклати.

— Опитва се да ме убие! — изписка тя. — Помогнете ми!

В тъмната кабина различи едра фигура, която се наведе да я огледа.

Светлината от таблото за миг освети лицето му. Беше възрастен, с широка челюст и крив нос, който се подаваше изпод рунтави вежди.

— Опитват се да ме убият! — изкрещя Ана. — Моля ви! Отворете!

Онзи само седеше и я гледаше. Ръка в ръкавица се протегна и се стовари в средата на кормилото. Клаксонът дрезгаво изрева няколко пъти.

Изведнъж тя осъзна, че мъжът изобщо не възнамерява да й помогне. Вместо това от него лъхаше злоба, чиста злонамереност. Той викаше другия. Казваше му къде се намира тя.

Пусна дръжката и хукна по пътя — тялото й бе настръхнало, съзнанието й се замъгли. Вече беше съвсем тъмно. Ботушите й се пързаляха по шосето, което беше покрито с тънък слой пухкав сняг. Падна веднъж, стоварвайки се на хълбок, но веднага скочи на крака и продължи да тича.

Чуваше дрезгавия глас на мъжа с гаечния ключ и тропота на стъпките му.

Сега и той беше на шосето и я преследваше.

Хвърли поглед назад и в червената светлина на стоповете видя тичащата едра фигура. Ясно различи желязото в ръката му.

Измина още сто метра надолу по пътя, вече отмаляла от изтощение и отчаяние. Нямаше повече сили да тича, не й оставаше никакъв пристан, към който да се стреми. Ще я пребият до смърт, ей тук, на този пуст път.

Настигаше я толкова бързо, че тя вече чуваше запъхтяното му дишане и различаваше гадните думи, които й подхвърляше.

Мускулите й изневеряваха. Усещаше как забавя крачка, защото тялото й не беше в състояние да следва отчаяните команди на мозъка да се движи още по-бързо.

— Кучка! — ломотеше той, току зад гърба й. — Ела тук, кучко.

Нещо закачи гърба на якето й — дали пръстите му или главата на ключа, Ана не знаеше. Нададе ужасен стон.

Нощта отново пламна — точно пред нея грейнаха два фара, две слънца, от чийто блясък я заболяха очите. Воят на клаксона заглуши рева на огромната машина.

Ана се хвърли настрани с омекнали крака. Претърколи се веднъж, два пъти и се спря, седнала в снега.

Мъжът с бръснатата глава също се подхлъзна. Вдигнал ръце, той остана заслепен от бялата светлина. Видя го да се надига.

После пак се подхлъзна и падна, а тялото му се сгърчи на пътя.

Огромните фарове запламтяха още по-ослепително. Клаксонът продължаваше да вие. Ана чу писъка на блокиралите гуми на камиона — шофьорът се опитваше хем да свърне встрани, хем да удари спирачките.

Бръснатият мъж се изправи на колене и се опита да стане, протягайки напред ръка, сякаш можеше да спре страшилището, което го връхлиташе. В светлината на фаровете тялото му изглеждаше нажежено до бяло като разтопен магнезий.

Ана не можеше да отдели поглед от ставащото, дори когато металната броня повлече тялото и го събори като парцалена кукла; нито когато чудовището го погълна, размазвайки мятащите се крайници под страшните си колела, които сякаш смелиха и изплюха пълнежа на парцалената кукла.

Клаксонът ревеше неистово и камионът продължи да се плъзга още десетина метра, докато най-сетне рязко се закова на място.

Нощта бе притихнала. Чуваше се само воят на вятъра и шепотът на падащия сняг.

Ана едва се изправи на крака. Вдигна ръце към лицето си. Косата й бе объркана, пълна с клечки и сухи листа. Младата жена се запъти към камиона, сякаш заключена в безкраен кошмарен сън. В снега бяха останали дълги ивици — следи от гуми и от нещо друго, което лежеше като парцалив вързоп на двадесетина метра от камиона. Като мина покрай него, дори не го погледна, забила поглед напред.

Чу как вратата на кабината се отваря. Шофьорът скочи на земята — беше жена с дълга коса, разпиляна под вълнената й шапка.

— О, боже! — шокирана промълви тя. — Не можах да спра. Не бях аз виновна.

— Моля ви — с треперещ глас каза Ана, посягайки да хване ръцете й.

— Не бях виновна — повтори жената разплакано. — Къде е той?

Ана се препъна и политна към нея, сграбчвайки ръцете й.

— Мъртъв е — рече я.

Жените се вкопчиха една в друга. Далеч напред по пътя изръмжа дизелов мотор и Ана видя как двете червени задни светлини изчезват в нощта.

— Добре ли сте? — Водачката на камиона паникьосано се взираше в Ана. — Изглеждате зле. О, боже! Не съм ударила и вас, нали?

— Не — уморено отвърна Ана. — Спасихте ми живота.