Мариус Габриел
Маската на времето (24)

СССР

Под ниското небе танцуваха снежинки. Гората беше голяма и тъмна. Дърветата не помръдваха, потънали в гробовната тишина, която поглъщаше скърцането на снега под ботушите, стоновете на затворниците и грубите заповеди на конвоя.

Вързан за стареца отзад, затворник №Е-615, на име Йосиф Александрович, залиташе по пътеката. Другите затворници също преплитаха крака. Всички бяха с обръснати глави и слаби като скелети. Някои едва ходеха — например старецът зад Джоузеф, който на времето бе снимал филми във възхвала на Сталиновите петилетки. Когато се спъваше, въжето опъваше китката на Джоузеф. Той отчаяно се опитваше да не обръща внимание на болката. Всячески се стараеше да забрави лютия студ, който пронизваше през дрехите, и нарастващата паника, от която го свиваше стомахът. Напрягаше ума си как да избяга. Не може да няма някакъв начин. Все има някакъв изход. Все едно какъв.

Затворниците бяха облечени в парцаливите униформи от така наречения „трудовоизправителен лагер“. Но това бе евфемизъм. Основният труд на това място беше смъртта. Там се умираше бавно и дълго. Но явно от Москва бяха пристигнали нови заповеди. Лагерът гъмжеше като мравуняк. През последните двадесет и четири часа натъпкваха огромни групи затворници в камиони за добитък и ги откарваха към Ленинград. Други, по-малки групи — като тази — биваха откарвани под строй в гората. Не им раздаваха работни инструменти. Никой от тях не се завърна.

Въпреки безкрайно жестоката си присъда, затворниците бяха оцелели някак. Когато Сталин почина и на негово място дойде Хрушчов, много от хората се надяваха да настъпи избавление. Но то не настъпи. Въпреки програмата на Никита Сергеевич за либерализация, въпреки последвалата вълна от амнистии, никой не бе освободен от този лагер. Нито пък се промениха убийствените условия. Нищо не се промени. Смениха се диктаторите, но лагерите ГУЛАГ останаха непокътнати. Въпреки всичко, затворниците бяха доживели настоящия миг. Сега ги очакваше смъртта.

Със затвърждаването на това убеждение онези, които можеха, започнаха да се молят на глас. Над колоната се разнесе неравно жужене — „Благодатна Мария, Господ е с тебе…“.

Джоузеф беше висок, мургав мъж. Някога лицето му имаше изразителни черти. Сега то приличаше на череп. Ръцете му, вързани на гърба, преди много време са били изящни. Но се бяха изкривили и заприличали на ноктите на граблива птица.

Някога, много отдавна, имаше грациозна походка, а сега дебнеше като животно, което отчаяно се блъска в капана си и се опитва да избяга.

Само че не се откриваше никаква възможност. Бързаха много и пазачите не позволяваха на затворниците да спират или да изостават. Джоузеф си даваше сметка, че както е вързан към другия човек, няма да направи и десет крачки и ще го застрелят.

А и какво го очаква, дори да успее да се приюти в злокобния тъмен пристан на гората? Дърветата се простираха на хиляди километри във всички посоки. Пазачите няма и да се опитват да го преследват, знаейки, че след няколко часа той ще умре от студ и ще стане храна за гарваните.

И все пак, очите му не спираха неспокойно да шарят наляво-надясно, докато най-сетне преплитащите му се крака не го отведоха до ръба на забравата.

Изведнъж веригата се закова на място. Пазачите заблъскаха с пушки затворниците и ги подредиха в неособено права редица, а после ги избутаха назад.

Онези, които първи видяха какво ги очаква, запищяха. Изведнъж почвата под краката им рязко свършваше и пред тях зейваше дълбока пропаст, ужасна и бездънна. От ронещия се ръб стърчаха възлестите корени на съхнещи дървета. Някои бяха надвесени над самата бездна, сякаш всеки момент ще паднат под тежестта на снега, натрупан в клоните им.

С напрегнати лица пазачите избутваха затворниците към ръба. Самите те внимаваха да не се доближават много-много до калната отъпкана ивица на самия ръб на тъмната бездна.

Постепенно несвързаните молби за милост затихнаха. Горската тишина обгърна редицата. Затворниците стояха на ръба, а снегът брулеше лицата им. Мнозина бяха закрили очи с ръце, сякаш за да се скрият от очакващата ги съдба.

Пръстите на човека до Джоузеф се вплетоха в неговите.

— Къде сме? — дрезгаво попита той. — Какво е това?

— Краят — отвърна Джоузеф и здраво стиснал ръката на стареца, впи поглед в пазачите, които сваляха брезента от картечницата.

— Но аз не съм направил нищо лошо през целия си живот — тъжно рече възрастният човек. — Обичах другаря Сталин. Всичко е плод на някаква грешка. Грешка.

Изведнъж Джоузеф бе обзет от пълен покой. Най-сетне всичко ще свърши. След толкова много години терзание и надежда, най-после всичко ще свърши.

Заслуша се в мърморенето.

„Благословена сред жените и благословен плодът на утробата ти, Исус…“

Откриха огън. Картечницата дрезгаво тракаше. В дулото й припламваха сини и жълти пламъци.

„… Благословена Мария, майка на Господа, моли се за грешните…“

Както бяха навързани едно за друго, телата се претъркулваха в пропастта, раздробени от куршумите. През стрелбата се дочуваше как се въргалят надолу през дърветата и камъните.

„… сега и в часа на нашата смърт…“

Куршумите надупчиха човека, увиснал на ръката на Джоузеф. Той забеляза как старецът се сгърчи, а миг след това сякаш огромни юмруци се забиха в корема му и неудържимо го заблъскаха назад към бездната.

После вече се търкаляше надолу като листо, понесено от есенния вятър, надолу, надолу. Устата му беше пълна с кръв, но не изпитваше никаква болка. В главата му продължаваше да звучи молитвата, докато накрая мракът погълна всичко.