Мариус Габриел
Маската на времето (49)

Англия

Би било безумие да използва градския транспорт, затова нае микробус от Лондон и се отправи през Бирмингам към Уест Мидландс. Микробусът бе отпреди войната, най-обикновен и доста разнебитен, но достатъчно здрав. Масивният капак на багажника можеше да се използва като рампа, а в задната част имаше достатъчно място за дюшек, където да спи.

Прекара четири дни в Брадфорд да разузнае обстановката. През деня обикаляше провинциалните шосета, а нощем се връщаше в града и паркираше микробуса в индустриалните зони, където никой нямаше да го забележи. Избягваше кафенетата и ядеше плодове или пък риба и пържени картофи, които купуваше, увити във вестник; два пъти дневно запарваше чай на примуса и го държеше в термос, за да не изстива. По принцип не пиеше чай, дори след толкова много години в Русия. Предпочиташе кафе. Но се опитваше да се впише колкото се може по-добре в ролята, която си бе избрал, и събираше всички неща, които щяха да му бъдат необходими.

Пак бе променил външността си. Остави елегантните швейцарски дрехи в Лондон. Сега ходеше с каскет, дрипаво платнено сако, гащеризон и ботуши. Беше се сдобил с тях в Лондон от един магазин за дрехи втора употреба в Ийст Енд^[1]. Беше изнамерил и чифт очила с рогова рамка, които слагаше винаги, когато трябваше да общува с някого. От тях погледът му се замазваше, но пък му придаваха безобидния вид на човек, който недовижда. Нямаше как да скрие белезите, но щом веднъж навлезе в работническите среди — облечен като работник, заобиколен от други работници — сякаш изведнъж се стопи и стана невидим. По силата на зловеща ирония работниците като че ли приемаха белезите и ампутациите много по-спокойно. Не го разглеждаха втренчено като буржоата. Инстинктивно го приемаха дружелюбно и го обграждаха с грубовато, но искрено съчувствие.

Скоро разбра, че всички приемат белезите му за рани от войната. Скрити под никнещата брада, те вече изглеждаха повехнали. Собственикът на сервиза, откъдето си купи мотоциклета, го попита къде е служил.

Не му се искаше да завързва никакви разговори, но щеше да направи впечатление, ако бе отминал въпроса.

— Най-вече в Северна Африка — кратко отвърна той.

Лицето на човека грейна.

— И аз.

Оказа се приказлив, но слава богу, не се интересуваше особено от едносричните отговори на Джоузеф и със задоволство се отдаде на спомени, докато Джоузеф оглеждаше предложените за продан машини. Най-сетне посочи с пренебрежение наредените в предния двор какви ли не мотоциклети.

— Купчина боклук — презрително отсъди той. — Отзад имам нещо специално. Ела.

Въведе Джоузеф в работилницата и повдигна брезента от огромен мотоциклет марка „Триумф 750“, чийто резервоар и ауспух липсваха.

— Това е сериозна машина — гордо заяви той. — Не е чисто нова, ама никога няма да ти извърти номер и вдига сто и петдесет от воле. Мога да ти я оправя до пет следобед, ако искаш.

— Колко струва?

— Като се има предвид, че си стар войник, двадесет лири.

— Петнайсет.

Споразумяха се за седемнадесет лири и десет шилинга. Джоузеф остави на мъжа пет лири капаро и се върна при микробуса. На идване на една улица край някакъв канал бе забелязал няколко заложни къщи и сега се отправи натам. На едно място откри доста удобно кожено яке, на друго — шлем, защитни очила и маска, която да пази лицето му от праха. Беше кожена и изключително ценна. Като си сложеше и очилата, цялото му лице се скриваше.

Беше събота следобед и улиците бяха пълни с мъже с кепета и забрадени жени. Пред неугледните входове на кръчмите се тълпяха шумни компании младежи. Когато войната започна, той не беше много по-голям от тези момчета и момичета. Но те бяха друго поколение — мазните им коси бяха опънати назад на опашки и странни прически и дрехите му се струваха грозни и чудати. Бяха шумни и имаха доста войнствен вид, но когато той се доближи, автоматично му направиха място да мине и никой не подвикна подире му.

Прекара следобеда на брега на канала — седеше, пиеше чай от термоса и гледаше как мъжете ловят риба. Имаше време да убива, а тук се хвърляше на очи много по-малко, отколкото горе, сред пустите ливади. Докато беше в Лондон, научи, че неговият човек е на почивка на континента и трябва да се върне на 9-ти, тоест днес. Погледна си часовника. Вече трябва да се е върнал.

Макар че ходи да проучва къщата няколко пъти и си отбеляза наум какви възможности има, нямаше смисъл да се правят подробни планове; ще импровизира финала, като сграбчи първата възможност, която му се отвори. Бе живял по този начин цели петнадесет години. Изкара цяла школа. Нямаше жив човек, който да използва случая по-добре от него и, воден от сляп инстинкт, да отвръща по-умело на събитията. А като свърши, ще отиде в Хъмбърсайд и ще се качи на ферибота. И край на всичко. Дългогодишното чакане най-сетне щеше да се оправдае. Ще може да започне нов живот.

Струваше му се, че се контролира добре. Но от време на време го обхващаха пристъпи и цялото му тяло се тресеше.

Ще се справи бързо, чисто и без никакво колебание.

После ще си остави малко време да помисли, преди да се изправи пред скалпела. А сетне идва наградата. Само при мисълта за нея сърцето му затрепка. Спомни си нощите, през които умираше от студ на нара, пред нозете му сякаш зееше бездънната пропаст на омразата, но мисълта за наградата блещукаше над главата му като далечна звезда.

Всичко това ще дойде по-късно, ще е като десерт след кървавото основно ястие.

В пет часа, когато летните сенки започнаха да се удължават, паркира микробуса в тиха празна уличка зад една електроцентрала и се упъти пеш към гаража, откъдето взе мотора. Закара го до микробуса, за да го изпробва как работи. Монтьорът не беше излъгал. Ауспухът боботеше гърлено, мощно, а двигателят ревеше оглушително. Като караше тази машина, човек изпитваше облекчение. Тя успокои треперещите ръце на Джоузеф и отново направи движенията му плавни и инстинктивни. Мотоциклетът ще му свърши идеална работа.

Спусна капака и вкара мотоциклета отзад в микробуса с едно натискане на газта. Никой не го видя. Качи се в кабината и отмина по тясната уличка.