Мариус Габриел
Маската на времето (26)

СССР

Беше тъмно, но облаците бяха разпокъсани и луната ту се скриваше, ту се показваше през елите. През последните няколко часа се състояха още две екзекуции. Мъртвите тела се трупаха сред скалите.

Неколцина бяха оживели. Разбира се, повечето щяха да умрат до сутринта, но сега купчината трупове още помръдваше някак зловещо и безпомощно.

Един от затворниците се бе изправил и седеше. Името му беше Игнатиев — преди бил дипломат и го осъдили на двадесет и пет години тежък труд заради някакво действително или измислено обвинение в предателство към Сталин. В тъмното проблясваше малък нож — Игнатиев немощно се опитваше да освободи ръцете си. Беше прострелян в стомаха и едва имаше сили да реже въжето. Нямаше да живее дълго.

Джоузеф неотклонно го следеше с поглед. Все още беше вързан към стареца, който лежеше до него, вече вкочанен. Усещаше се лек като перце. Пострада само от един куршум, който го уцели в лицето. Имаше тежко счупване на челюстта. Изпотрошените му зъби надупчиха езика му като игли. Краката му се натъртиха от падането. Не знаеше дали може да върви. Но щеше да се опита.

Игнатиев вече не пъшкаше. Беше се облегнал на лакти, дишайки учестено и хрипливо. Джоузеф бе чувал такова дишане много, много пъти. Изведнъж го обзе паника, че някой друг може да се докопа до ножа преди него и запълзя към бившия консул.

Трябваше да влачи другаря си след себе си, но усилието му се стори прекалено голямо. Най-сетне се добра до умиращия мъж. Пухтейки тежко, се опита да изкопчи ножа от пръстите на Игнатиев. Докато се боричкаха безсилно в снега, двамата мъже не отклоняваха очи един от друг.

Консулът отвори уста и като че ли се опита да каже нещо. Но не промълви нито дума, а от устните му капна кръв. После ножът премина във владение на Джоузеф.

Борбата го беше изтощила. Позатихналата болка пламна отново със смазваща сила. Отпъди я решително, без миг колебание.

После се претърколи на другата си страна и започна да реже въжето, което го свързваше с мъртвия му другар.