Мариус Габриел
Маската на времето (21)

Вейл

Сънуваше златен град, потънал в сняг.

Името на града е Бизантион и улиците му кънтят, изпълнени с музика. В самото сърце на града тече река, сякаш вени от лазурит пронизват цялото това злато. Тя върви по брега на реката и брънка по брънка съединява желязна верига. Знае, че веригата я приковава към някаква скрита истина, която я преследвала през целия й съзнателен живот. Ако открие всички брънки, ще узнае и тайната. Тогава ще се освободи от веригата и ще танцува под звуците на дивата чувствена музика, която се лее из града.

Ръждясалите железа оставят червени следи по ръцете й. Тя вдига поглед — на златен клон е кацнала изкуствена златна птица и чудните звуци излизат от нейната човка. Невероятно майсторската изработка на птицата пълни очите й със сълзи. Тя посяга към емайлираните крила…

Кейт се събуди настръхнала в тъмнината. В апартамента ставаше течение. Сигурно някой прозорец се е отворил. Тя се измъкна изпод завивките и посегна към нощната лампа. Но тъкмо да я включи и чу звук. Стъпка.

В стаята, която служеше за трапезария и гостна, имаше два големи персийски килима. Когато човек преминава от единия към другия, понякога стъпва на паркета. Самата Кейт го е правила хиляди пъти.

Изведнъж сърцето й заби учестено. Тя отдръпна ръка от лампата. Напрегна слуха си, но не чуваше друго освен собствения си пулс, който бучеше в ушите й. Стори й се, че усеща нечие присъствие — може би се отвори врата, или пък някакво друго движение, от което цялото й тяло настръхна. В апартамента имаше някой.

Обзе я безумен ужас, крайниците й омекнаха и тя едва си поемаше дъх. Дишането й беше неравномерно и опитите да го контролира й причиняваха болка. Струваше й се, че се чува поне на сто километра наоколо. Вратата на спалнята й беше открехната. Може би така й се е сторило?

Но в този миг чу друг шум. Шумолене на дрехи.

— О, боже — безмълвно се раздвижиха устните й в тъмнината. От страх стомахът я заболя толкова силно, че започна да й се повдига.

Знаеше точно какво трябва да направи — да излезе безшумно от спалнята, да се промъкне по коридора до кухнята и оттам — на аварийната площадка. Всичко трябваше да стане бързо и без звук, преди той да се усети.

Нямаше никакво оръжие. После се сети за скиорския екип в коридора — ските на Ана, които вчера беше извадила от килера, за да са готови, когато пристигне дъщеря й.

Сграбчи едната щека. Тя беше трагично неподходяща за целта — предвидена да не тежи изобщо и да има аеродинамична форма — но самите ски бяха прекалено тежки и тромави.

Нарамила щеката като копие, с широко отворени, втренчени в мрака очи, тя бутна вратата на спалнята и излезе. Стъпките й потъваха в мекия килим.

После като призрак се плъзна по коридора към стъклената врата. Като влизаше в кухнята, пантите изскърцаха леко. Извърна рязко глава и погледна през рамо — в светлеещия правоъгълник на прозореца беше очертана висока фигура. Видя как ъгловатата глава се обърна и като че ли впи поглед в нея.

После фигурата изсумтя дрезгаво и се впусна към нея. Тежките обувки трополяха по пода и се приближаваха.

Със сподавен стон тя се извърна настрани, сграбчи щеката с две ръце и замахна с все сила. Усети как шипът се забива в тялото му — в лицето или в гърдите — и той изохка от болка. Но от удара изгуби равновесие и се свлече шумно на пода, като едва не изпусна щеката.

Размахвайки отчаяно ръце, тя се опитваше да се изправи, а над главата си чуваше тежкото му дишане. Покрай ушите й изсвистя нещо — кракът му. Щеше да я размаже на пихтия с ритниците си.

Търкулна се настрани, а щеката се омота в краката й. В дробовете й нямаше достатъчно кислород, не можеше да диша. Ужасът сякаш бе парализирал диафрагмата й. Всеки миг токът му щеше да потъне в мекото й уязвимо тяло и да я размаже.

Обувките му трополяха по паркета. Тя успя да се изправи; приведе се, като се пазеше с щеката, която беше единственото й, макар и отчайващо неподходящо оръжие. Изведнъж в тъмното пламна светлина. Фенерче. Той имаше фенерче. Неоновият лъч премина по босите й крака, плъзна се нагоре по тялото и заслепи очите й.

Отчаяна, тя замахна със страхотна сила отново да наръга силуета с щеката и насочи заостреното желязо към главата му. Ударът беше толкова мощен, че металът се огъна. Лъчът от фенерчето затанцува по тавана. Той започна да сипе псувни, ломотейки злобно.

Тя се обърна, изтича през кухненската врата и я хлопна след себе си. Докато се блъскаше в тъмното, налетя с хълбок върху тежката маса. Едва не забрави накъде е тръгнала. Закуца към задната врата, скимтейки от болка и заопипва бясно за ключа. Най-сетне го намери, но не можа да го превърти. Трескава и несръчна, тя го беше заклещила в ключалката. Без него е изгубена!

Застена, борейки се с него, а тялото й потръпваше при мисълта за тежките удари, които ще се посипят върху нея и ще я размажат на пода. Щеката се изплъзна от свободната й ръка. Затисна я с коляно към вратата, за да не падне на земята.

Вратата на кухнята се отвори. Тя извърна ужасен поглед. Размахал фенерчето в тъмното, той влезе с бързи крачки и я затърси. Ключът не помръдваше. Тежките му обувки чаткаха по кухненския под и се приближаваха към нея. Опита се да се изплъзне от нападението. После нещо като че ли избухна във врата й и тя падна на шахматните теракотени плочки. Замаяна и объркана, тя размаха ръце, опитвайки се да се подпре на масата и да се изправи. Почти не обърна внимание на нападателя, който изникна над нея с оръжие в ръка.

Което се стовари с все сила върху главата й. Пред очите й сякаш избухна светлина, която се разпадна на хиляди малки искрици. В същия миг потъна в тъмнина, а когато се свести след известно време, беше свита на кълбо в краката му. Беше насочил фенерчето към нея — приличаше на сърна, заслепена от автомобилни фарове. Беше обут със старателно лъснати военни кубинки. Когато се засили да я ритне, видя собствено си отражение в черната кожена повърхност.