Мариус Габриел
Маската на времето (28)

СССР

С настъпването на деня отгоре долетя тракането на картечница. Джоузеф се събуди стреснато и вдигна глава от коленете си. Беше се довлякъл на завет под една надвиснала от склона скала — последното нещо, което успя да направи вчера, преди изтощението да го надвие. Това му спаси живота през нощта, защото валя силен сняг и така плътно затрупа убитите затворници, че купчината тела се превърна в неподвижна бяла могила. Спаси го и сега, когато телата на току-що убитите се търкаляха надолу по дерето сред дъжд от камънак.

Джоузеф гледаше с безразличие как падащите заорават нос в снега, той почервенява, а крайниците и лицата им се гърчат в предсмъртна агония. След две минути всичко свърши. Купчината помръдваше от време на време, но стрелците се бяха мерили добре и скоро движенията постепенно замряха. Гласовете на пазачите вече не се чуваха. Отново настъпи тишина. Високо горе оловносивото небе обещаваше още сняг. Джоузеф почувства как го обгръща топла сънливост.

Събуди го някакъв шум. Обърна бавно ранената си глава и погледна настрани. Встрани от него под скалния навес се бяха свили други двама оцелели. Единият беше тежко ранен в крака. Вторият, по някакво чудо, нямаше дори драскотина.

Тъкмо той допълзя до Джоузеф. С хлътналите си бузи и острите си кучешки зъби приличаше на невестулка. Джоузеф го разпозна. Беше журналист на име Волошин — всъщност белгийски поданик, макар да произхождаше от семейството на руски белогвардеец. Бяха го арестували отдавна, докато гостувал на близките си в Москва. Многобройните му антикомунистически статии му бяха спечелили петнадесетгодишна присъда. Бе прекосил тясната граница между разума и лудостта и единствено благодарение на това бе оцелял в побъркания свят на архипелаг ГУЛАГ. Сега изглеждаше по-откачен от всякога. Завря се в лицето на Джоузеф и дрезгаво пошепна:

— Много неприятно. Но ти ще живееш. Ако искаш да живееш и да изглеждаш по този начин. Искаш ли да живееш с такова лице?

Джоузеф кимна едва забележимо.

— Значи тогава ще оцелееш. Ножът още ли е в теб?

Джоузеф бавно разтвори ръка. Малкото острие блестеше на дланта му. Волошин посегна към него, но пръстите на Джоузеф веднага се свиха в юмрук.

— Трябва да го направим сега — нетърпеливо каза Волошин и посочи към безредната купчина току-що паднали отгоре тела. — Преди да замръзнат като другите.

Джоузеф надзърна в очите му и видя как в дълбините им блещука пламъкът на лудостта. Той поклати леко глава.

— Тук си само от една нощ, Йосиф Александрович — изсъска Волошин. — А аз съм вече повече от два дни.

Джоузеф забеляза как Волошин тайно протяга ръка зад гърба си да докопа някой камък. Вече не беше в състояние да устоява на каквито и да било нападения. Протегна ръка и бавно разтвори пръсти.

Без да обели и дума, Волошин грабна ножа и хукна към купчината трупове. Неумело смъкна дрехата на един затворник и закълца оголената плът с ножа. Мъжът с ранения крак изръмжа и се примъкна към пиршеството.

Отвращението изпъди смъртоносната летаргия, която бе обзела Джоузеф. Изведнъж зловещата действителност на смъртта и безумието отново оживяха.

Ще трябва да се справи без ножа. С мъка се изправи на крака. Още при първите движения болката нахлу в главата му. Но той устоя.

Измъкна се изпод скалата и погледна нагоре. Сърцето му слезе в петите — пропастта беше толкова дълбока! Склоновете й бяха отвесни и нямаше нищо, за което да се захване. От болката и глада беше отслабнал. Здрав мъж би се изкатерил догоре с много мъка. За него това беше невъзможно.

Повече не погледна към белгиеца и другия мъж, приведени над обяда си. Очите му обходиха пропастта. В далечния й край стръмните склонове се събираха и образуваха тъмна цепнатина. Може би там мястото е по-удобно за изкачване. Джоузеф тежко се помъкна натам.

Отне му цял час да прекоси куцайки дъното на дерето, но когато стигна до отсрещния край, го обзе истинско отчаяние. Разходката се оказа напълно безполезна. Пазачите бяха избрали подходящо място за убиване. В тесния край на клисурата склоновете бяха още по-стръмни и да се изкатери човек по тях, бе съвсем невъзможно.

Валеше силен сняг, огромните снежинки тихо се спускаха от небето, което беше почти черно, макар да нямаше още обяд. Разтреперан от изтощение, Джоузеф се изправи и се взря в стръмната скала, която се извисяваше над главата му. Снегът се трупаше в боровите дървета и клоните им увисваха под тежестта му. Това беше краят.

Изведнъж несправедливостта — ужасната несправедливост, която бяха извършили спрямо него — завладя цялото му същество. Беше я крил в най-тъмния кът на душата си в продължение на петнадесет години, за да не му се случи онова, което гладът стори с Волошин. В този миг цялата тази неправда се надвесваше над него, съвсем истинска и материална — като огромен обелиск, който го смазва на пихтия.

От очите му рукнаха сълзи, той се свлече на колене и зачака смъртта.