Лоръл Корона
Четирите годишни времена (9) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Осма глава

Киарета не сподели с никого, дори с Мадалена, какво бе направил мъжът. Следващите няколко пъти, когато Антония идваше на урок, тя я избягваше, защото до известна степен имаше чувството, че по някакъв начин вината за случилото се е нейна. След няколко месеца случката избледня в съзнанието й. И тогава обсъждането на женитбата на Антония бе рязко прекратено. Баща й се бил ядосал, майка й била разстроена, но на Антония й казали само, че детайлите не са подходящи за ушите на младо момиче.

Киарета разбра, че приятелката й няма да се омъжи за него и си отдъхна с облекчение. Подигравателната замръзнала усмивка върху бялата маска се връщаше в паметта й от време на време, без да я е викала, сякаш за да каже, че с подобно прикритие никой никога не може да е виновен за нищо и мълчанието е цената за запазване на собственото й благоприличие.

 

 

Скоро Киарета бе погълната от подготовката на оратория^[1], която, както обясниха на момичетата, можела да е последната, написана от Франческо Гаспарини за „Пиета“.

— Той умира ли? — обърна се Киарета към момичето до нея.

Беше спирала поглед върху маестро ди коро само един или два пъти, защото славата му бе невероятно огромна и обикновено се появяваше само когато трябваше да се репетира и дирижира премиерата на негова нова творба. Все пак, нещо в начина, по който гласовете на всички се променяха, когато се споменаваше името му, го правеше да изглежда толкова важен, колкото и самия дож.

— Не, разправят, че щял да се пенсионира — отвърна момичето.

— Отново — изсумтя друга хористка зад гърба й.

Киарета не беше запозната с шегата, за разлика от Анна Мария.

— Вече никой не е доволен от него — обясни по-късно тя на Мадалена и Киарета. — Твърдят, че трябвало да е тук по-често, а музиката, която изпраща, е просто нови аранжименти, нищо оригинално.

— Откъде знаеш толкова много? — учуди се Мадалена.

— Просто стоя близко до маестрата и чувам разни неща.

Киарета се замисли за миг.

— Чух една от маестрите да казва нещо от рода на „не пак същото“, когато гледаше към някакви партитури, но реших, че не съм я разбрала добре.

— Коя маестра?

— Фиоруча.

— Разбира се — кимна Анна Мария. — Тя мрази Гаспарини. Е, може би не изпитва чак омраза. Винаги когато я виждам извън залата, тя се моли, та предполагам, не е в състояние да мрази, когото и да било. Чух я обаче да разправя на една от другите маестре как вземал музиката на курвите…

— Какво? — извикаха Киарета и Мадалена в един глас.

— Слагал латински текст на мелодиите, които пишел за оперните певици и после ние сме ги пеели. Твърди, че хората от публиката разпознавали музиката и си представяли любовни сцени, докато ние сме пеели за Бог. Като онзи дует „Во вишних Богу“ от миналата седмица…

— Толкова ми хареса! — извика Киарета. — Иска ми се солото да беше мое.

— Разбира се. — Анна Мария посегна и дръпна шапката на момичето ниско над очите й. — Малката, „жадна за внимание“! Предполагам, това е имала предвид маестрата. Музиката му е достатъчно модерна, за да ни направи горделиви. Нали се сещате — от онзи тип музика, която Светата Дева не би искала да чуе.

 

 

Как беше възможно Светата Дева да не иска да я чуе да пее възможно най-добре, зачуди се Киарета. Но смяташе, че след като толкова много се молеше Фиоруча, по-добре би трябвало да знае какво прави хората на небето нещастни. Киарета започна да се моли малко по-пламенно пред статуята на Светата Дева в алкова край една от алеите. Наблюдаваше лицето на Дева Мария, за да открие някакъв знак на неодобрение, но след няколко седмици стигна до извода, че каменният й поглед бе омекнал. Киарета го изтълкува като знак, че Девата може би ще й позволи да изпълнява високите си тонове и извивки, стига после да не забравя да се помоли. Въпреки това след всяко свое изпълнение момичето хвърляше изпитателен поглед наоколо, за да се увери, че няма да мине твърде близо до Фиоруча.

Мадалена, от своя страна, повече не се сети за Фиоруча, особено след като Конгрегационе наеха Вивалди за композитор, който да компенсира пропуските в музиката на Гаспарини. Мадалена се притесняваше от изтощеното изражение на лицето му и постоянното свистене в гърдите му по време на уроците, които й даваше, но той я уверяваше, че никога през живота си не се е чувствал толкова добре.

— Може би ще се превърнете във втори Гаспарини — отбеляза тя един следобед.

Вивалди поклати глава.

— Това никога няма да се случи. В никое от оспедалите не е имало маестро ди коро, който да не свири на орган. А и не съм сигурен, че искам тази служба.

— Защо не?

— Поради същата причина, поради която, изглежда, и Гаспарини е загубил интерес. Трудно е да изразходваш толкова много енергия покрай ученички без бъдеще.

— Без бъдеще? Какво искате да кажете? „Пиета“ винаги ще бъде тук.

— Но не и ти, нито пък сестра ти и Анна Мария. — Той въздъхна. — Мадалена, помисли малко. Едно момиче се научава да пее или свири толкова хубаво, че целият град е в краката му. Участва в представления няколко години, после се отказва, за да може онези, които самата тя е обучила, също да се покажат. Или пък влиза в манастир, където църковната управа не спира да предъвква темата дали музиката е корумпираща или облагородяваща за женското ухо. Затова в някои години тя свири, в други — не, а най-вероятно се спотайва някъде, за да свири тайно и да се чувства като грешница.

Мадалена помисли за момент.

— Киарета иска да стане оперна певица. Какво ще кажете?

Вивалди се засмя.

— Може да забрави за това.

— Защо? Не е ли достатъчно добра?

Погледът му стана дистанциран, сякаш маестрото се опитваше да си спомни гласа на сестра й.

— Не — отвърна й. — Причината не е в това. Сестра ти е родена да пее опера. — Стана и приближи до прозореца, замислен за минута, преди да се обърне към нея. — Знаеш ли, в операта има пари, а аз съм свещеник без енория. Не мога да живея само с парите, които изкарвам от даването на уроци по цигулка. Това място — той махна с ръка във всички посоки, за да покаже, че има предвид „Пиета“ — обича музиката си и обрича на глад своите композитори.

Вивалди отново седна и потърка чело, после затвори очи.

— Да не би да ви… боли? Искате ли да направя нещо?

— Не. Просто се сетих за оперните певици, с които работя. Бих дал всичко да разполагам с някоя като Киарета. Не става дума само за гласа и красотата й. Тя има изключително чувство за драма, такъв дух…

Мадалена се обърка.

— Ами тогава?

— „Пиета“ никога няма да го допусне. — Разсече с длан въздуха пред себе си. — Никога. Певиците от хора са ангели. Девствени ангели. Без този ореол те са просто музикантки. Балконът говори: „Тук стоят жени, които се радват на специалното покровителство на Бог“. Нима мислиш, че Конгрегационе някога ще допуснат схващането, че филите се упражняват, за да станат изрисувани жени, които се разхождат с гондоли и играят хазарт в Ридото^[2]?

Мадалена сведе поглед към сплетените пръсти на отпуснатите си в скута ръце и нищо не каза.

— За повечето мъже онова, което не можете да бъдете, е по-вълнуващо от онова, което можете. — Гласът му бе преминал в шепот.

Сърцето на Мадалена бе така натежало, че дори не се опита да помисли върху думите му.

— Тя може да се омъжи — изстреля с тон, който признаваше поражението й.

— Да, вярно е. Но знаеш ли, съпрузите трябва да подпишат клетва, че всяка булка, излязла, от което и да е оспедале, никога няма да пее или свири извън стените на дома си? И също мъжът й ще трябва да плати огромна сума, ако тя все пак го стори? Някое извадило късмет дете е приспивано от най-прекрасния глас във Венеция, а някой съпруг се наслаждава на божествено свирене на лютня или клавесин в своя салон, това е всичко, което идва след годините обучение.

Мадалена седеше притихнала и се опитваше да асимилира посланието.

Вивалди прекъсна мрачните й мисли.

— Не вярвам да си мислиш, че музикалното образование, което получаваш, е единствено, с цел да славиш Бог.

— Не — отвърна тя, изненадана от треперенето на гласа си.

— Именно това ни втълпяват, но ние сме наясно, че то е също и за да станем по-примамливи партии за брак.

— Така е. Но повечето от вас не се задомяват, не е ли вярно?

През годините, прекарани в „Пиета“, Мадалена бе видяла повече момичета да свършват в манастирите, отколкото където и да е другаде.

— Е, не е ли? — повтори настоятелно той. Тя кимна.

— Кара, може би съм прекалено циничен и може би не би трябвало да казвам нищо повече, но мисля, че не разбираш напълно какви са функциите на „Пиета“.

„Кара?“ Мадалена се опита да се съсредоточи върху думите му, но сърцето й заби лудо, задето я бяха нарекли „скъпа“.

— Колко момичета има в момента в „Пиета“ — осемстотин, хиляда, без да броим пациентките в болницата? Можеш ли да си представиш колко струва да се запали дори съвсем слаб огън в колко… може би сто стаи? Хляб и малко супа за всеки стомах? Конгрегационе не са съвсем без печалба, но не означава, че не се опитват да спечелят пари при всяка възможност. Не са глупаци. Появявате се зад решетка, за да разпалите въображението на публиката. Не сте монахини и следователно можете да бъдете купени чрез брак или най-малкото — наети да ги развличате на техните празненства. Във Венеция няма по-примамлива фантазия от тази да се притежава някоя от вас, а онези, които могат да си го позволят, плащат скъпо за привилегията да се порадват на вашата компания дори само за час. Без вас „Пиета“ би банкрутирала. Няма съмнение.

— Звучи толкова пресметливо, сякаш ние не сме нищо повече от… — тя затърси отчаяно думата — добитък.

— Не, не, не е така. Мисля, че взаимно се използвате. — Той се усмихна. — Къде щеше да е Мадалена Роса без „Пиета“?

„Къде щях да съм?“ Мадалена не беше в състояние да оформи дори една-единствена ясна мисъл в главата си.

Вивалди наруши мълчанието.

— Ужасно е да си роден за онова, което никога няма да ти разрешат да правиш. Особено когато животът ти минава във вършене на нещо друго. — Замълча, после почти шепнешком добави: — Знам. Повярвай ми, знам.

* * *

Новата титла на Вивалди, маестро деи кончерти, не донесе особено власт над плътно изтъкания свят на маестрото и коро. Филите си проправяха път нагоре чрез прослушвания, от трети към втори към първи стол и не можеха да се правят изключения за когото и да било, просто защото някакъв дошъл отвън човек — особено такъв, който можеше да се окаже, че просто минава за малко — е пожелал така.

Вивалди имаше друга идея. На един от уроците подаде на Мадалена партитура. Подскачаше от нетърпение, докато девойката я разлистваше.

— Концерт във фа мажор — прочете тя, — но в пет части, вместо в три?

— Три са, с мостове между тях — обясни той. — Изсвири втория мост. Този, който съм маркирал като „адажио“.

Мадалена заби поглед в нотите. Все още не осъзнаваше напълно какво виждаха очите й. Първата и втората цигулка свиреха остинато^[3], нищо по-различно от една проста повтаряща се фраза.

— Изсвири темата на третата цигулка — каза й Вивалди. — Аз ще свиря първа. — В началото нотите й следваха неговите, но в края на всяка фраза партията й се издигаше нагоре и се спускаше надолу в грациозни извивки и трептене.

Траеше по-малко дори от минута и двамата изсвириха мелодията отново, после пак. Мадалена се спираше с наслада на всяка нота, преди да я свърже със следващата, не вдигаше пръсти от грифа от страх да не би музиката да се изплъзне от ръцете й.

— Прилича на падащи листа — каза тя, когато свърши.

— Или снежинки. — Той се усмихна. — Написах партията на третата цигулка специално за теб, Мадалена Роса. За моята малка поетеса. Днес се бориш за място в коро, но когато пораснеш, ти ще бъдеш тази, която ще молят да остане в него до края на живота си, ако това е, което искаш.

— Искам, ако и вие сте тук. — Музиката все още звучеше в главата й, гласът й прозвуча далечен и замечтан.

Вивалди отмести поглед встрани и лицето му помръкна.

— Не мога да ти го обещая, а и, между другото, ти самата ще станеш учителка и няма да имаш нужда от мен.

— Не мога да си го представя.

Той изпитателно я погледна.

— Малка моя, няма да си тръгвам утре. Но знаеш, че възгледите на Конгрегационе са твърде користни и ако решат, че могат да имат добър резерв от музика и добре тренирани за нея цигуларки, вероятно ще сметнат, че ще минат и без мен, поне за известно време.

Чувството на блаженство, което й бе донесло музиката, мигновено изчезна. Мадалена се заигра с пръстите си, опитвайки се да накара внезапният страх, който караше сърцето й да подскача лудо, да отстъпи.

Конгрегационе може и да са в състояние да минат без него, но не и аз.

— За какво мислиш? — Гласът на Вивалди бе преминал в шепот.

— За това, че не знам какво бих правила, ако си тръгнете — изстреля на един дъх. „Не казвай нищо повече — заповяда си. Недей да постъпваш, като глупаво момиченце.“ — Но сега вие сте маестро деи кончерти — завърши тя. — Това нищо ли не означава?

— Просто титла и още по-голяма причина да се отърват от мен, защото заради нея трябва да ми плащат повече. И, разбира се, ако и когато Гаспарини се върне, аз сигурно ще изглеждам като истинска екстравагантност.

Той посегна и хвана ръката й.

— Разстроих те.

Мадалена кимна и прехапа устни, за да спре треперенето им. Чуваше дишането му, но той не каза нищо, а тя нямаше смелост да го погледне в очите.

— Трябва да ме чуеш, Мадалена Роса — каза той, нарушавайки мълчанието. — Не контролирам действията на Конгрегационе, но докато съм тук, ти винаги ще бъдеш защитена.

Вивалди продължаваше да държи едната й ръка. Мадалена наведе глава и опря чело на другата си ръка, за да скрие сълзите си от него.

— Никой, освен Киарета и Анна Мария не го е грижа за мен — рече тя. — Искам да кажа, освен вас.

— Мен наистина ме е грижа — отвърна маестрото. — Може би повече, отколкото си даваш сметка.

Беше преместил стола си по-близо и протегна ръка да привлече девойката към себе си. Тя зарови лице в гърдите му и колкото й да й се искаше да контролира шумното поемане на дъх и потръпването на раменете, които щяха да я издадат, че плаче, не успяваше. Усети устните му, притиснати към задната част на шията й, веднъж, после още веднъж.

От шока сълзите й секнаха. Единствено влажните кръгове, които дъхът й бе оставил върху ризата му, показваха, че не е спряла да диша напълно. Искаше й се да вдигне лице, но се ужасяваше от мисълта, че ще се озове съвсем близо до неговото, затова остана напрегната до гърдите му.

— Наплака ли се? — попита я той и се дръпна назад.

— Така мисля — отвърна Мадалена.

Сега го гледаше, виждаше как очите му леко се плъзгат по лицето й и поглъщат всяка извивка от него. Засрамена, тя изтри с пръсти мокрите си страни.

Устните му доближиха на няколко сантиметра от нейните и тя почувства сладост, която се събра в стомаха й и потегли нагоре към гърлото.

Вивалди се отдръпна.

— Не — изрече той. — Съжалявам. — Стана, и като се прекръсти бързо, измърмори нещо под носа си.

Мадалена имаше чувството, че нещо в нея се беше разкъсало и по някакъв начин вътрешностите й бяха станали част от него, а тя не можеше пак да си ги получи, ако той не я прегърнеше отново и не я целунеше.

Той е свещеник, напомни си и също се прекръсти.

— Света Дево, изпълнена с милост — прошепна. — Бог е с теб…

Внезапно усети тялото си под униформата.

„Аз съм жена — помисли си — не момиченце.“

— Божия майко, моли се за нас, грешниците — прошепна тя с жар, каквато не бе изпитвала никога преди. — Грях е, да искам да го целуна, но е факт. — Сега и в часа на нашата смърт. Амин.

Когато свърши молитвата си, Мадалена вдигна поглед нагоре, но маестрото я гледаше изключително напрегнато и тя трябваше да извърне очи настрани и отново да започне молитва, този път без глас, наум, само, за да не се зареят отново мислите й.

Вивалди взе цигулката си и я сложи в калъфа. За момент Мадалена си представи как двамата с него бягат от „Пиета“, от Венеция, как живеят заедно като мъж и жена. Отпусна глава в ръце, за да възпре идеите, от които й се завиваше свят.

Той затвори калъфа.

— Моля те, прости ми, но не бива да оставам нито миг повече.

Мадалена почувства как тялото й отново се затваря.

— Моля ви, останете — промълви, а умът й трескаво търсеше причина, която да прозвучи разумно. — Не сме репетирали кончертото^[4] достатъчно. — Като зърна объркания израз на лицето му, добави: — Онзи, който написахте за мен.

Свистенето в дъха му стана още по-осезаемо.

— Може би беше грешка. — Гласът му почти не се чуваше, очите му бяха извърнати настрана и Мадалена не беше сигурна дали е искал думите му да бъдат чути. — Упражнявай се без мен — отвърна маестрото и бързо излезе от стаята.

 

 

Мадалена остана на мястото си и прекара през съзнанието си случилото се преди малко, спираше вниманието си първо на един, после на друг детайл, докато стигна до момент, в който вече не беше сигурна какво точно се е случило.

Първата й целувка щеше да е много кратка, но понеже не се беше състояла, не беше наясно какво да си мисли.

— Нищо не е станало — произнесе, но сама не вярваше на думите си.

Дори мебелите в залата изглеждаха различни. И ако за Вивалди бе просто обикновен момент, защо тогава гърдите му внезапно бяха започнали да свистят и той избяга от стаята?

Щеше й се да вярва, че той я искаше така, както бе чувала, че мъжете желаят жените. Може би бе почувствал нещо подобно на краткото усещане, което бе разтърсило нейното собствено тяло и знаеше по-добре от нея как да го изтълкува и как да реагира на него. Мадалена не беше сигурна, че жадува нещо подобно да й се случи отново, толкова я беше объркало. Но като си спомни чувството на сладост, изригващо от нещо, което дори не бе подозирала, че живее дълбоко в нея, разбра как не би се отказала от шанса да го изпита повторно.

Стигна до извода, че се е случило нещо голямо, макар да не я бяха целунали. А когато нещо се случваше, първата й реакция бе да го сподели със сестра си. Мадалена върна цигулката в шкафа. Нямаше да види Киарета още няколко часа и това щеше да й даде време да измисли какво точно да й каже.

На връщане към стаята за дантели за момент се спря при олтара в ъгъла на един от коридорите. Изрисуваният образ на Дева Мария, прегърнала малкия Иисус, я гледаше оттам. Мадалена задържа поглед върху очите на Богородица, надявайки се да прочете някакво послание в тях. Мадоната отвърна на погледа й.

Дали ми е сърдита? Дали си мисли, че съм сторила нещо, което само лошите жени правят? Идеята беше толкова странна, че би я разсмяла, ако грехът не беше толкова сериозен.

— Съжалявам — промълви девойката. — През главата ми минаха мисли, които не би трябвало да са там. Повече няма да го допусна.

Преди да стигне до стаята за дантели, обаче се спря в коридора, за да призове обратно усещането за устните на Вивалди върху шията си и топлината на дъха му върху лицето си.

Докато дойде ред да се срещне със сестра си, бе взела решение да не й казва нищо. Статуята на Девата не й беше предложила успокоение и Мадалена се страхуваше, че реакцията на Киарета щеше да я накара да се почувства още по-зле и още по-объркана.

„Винаги съм споделяла с Киарета всичко наистина важно — помисли си Мадалена. — Ако двете не знаехме тайните си, щяхме да сме като останалите.“ През целия път към отделението Мадалена осмисляше решението си да запази своята първа голяма тайна само за себе си. В края на краищата, какво толкова имаше да се казва? Каква история беше това — да не те целунат?

 

 

Мадалена скоро разбра колко трудно е да запазиш каквото и да било в тайна от Киарета. Може би бе споменавала името на Вивалди прекалено често през следващите дни, или обратното — прекалено рядко, но сестра й усети разлика.

Един следобед, когато Мадалена и Анна Мария отидоха в сала дал виолино, за да се поупражняват през свободното си време, Киарета се присъедини към тях. Когато Мадалена спомена, че Вивалди диша по-тежко, когато прозорците са затворени и огънят в камината — запален, си въобрази, че тонът й е нормален, дори безразличен, но Киарета се хвана за думите й.

— Все едно си му майка! — възкликна тя. — Не… не — все едно си му жена!

— Не е така! — отвърна Мадалена малко по-остро, отколкото би трябвало. Киарета събра устни и започна да раздава целувки във въздуха.

— Държиш се отвратително! — скастри я Мадалена.

Киарета вдигна вежди, понеже разбра, че се е натъкнала на интересно обстоятелство.

— Е? — въпросително изви тя глас.

— Какво „е“? — изръмжа Мадалена. — Направих най-обикновен коментар, а ти го превръщаш в ужасен въпрос, все едно съм… — Не можа да довърши.

— Сякаш си се целувала в стаята за упражнения? — Киарета рядко продължаваше да дразни сестра си, когато усетеше, че е засегнала някой нерв, но по необяснима причина не можеше да се спре.

Мадалена почервеня.

— Откъде… — започна. — Откъде знаеш? — Зърна широко отворените очи на Анна Мария и Киарета, дланите им, притиснати към устните им и осъзна, че не са имали ни най-малка представа за случилото се.

— Божичко — възкликна Киарета. — Нещо лошо ли казах?

— Не. Просто ми се ще да си малко по-наясно кога да си затваряш устата. — Гласът на Мадалена беше остър като бръснач и макар остротата на тона й да засегна сестра й, не се втурна да й се извинява.

— Съжалявам — рече Киарета. — Не исках…

Цветът на лицето на Мадалена се беше нормализирал, но Киарета видя, че сестра й отбягва да гледа към нея. Нещо се беше случило и Киарета на всяка цена трябваше да разбере какво е.

— Не го е направил, нали? — попита тя.

Очите на Мадалена блеснаха гневно.

— Не! — изсъска, доволна, че изрича истината.

* * *

— Какво е това? — вдигна вежди Пелегрина, първата цигулка, и посочи към партитурата. — Защо не вземете някоя начинаеща да го изсвири?

Лучана сви рамене.

— Маестро Вивалди го е написал по този начин и така ще го свирим.

Мадалена вдигна очи от пода, доловила остротата в тона на маестрата, която нареждаше на Пелегрина да престане да се оплаква и да свири. Пелегрина обаче бе още по-нещастна в края на първото изсвирване. Започна да стърже по струните на цигулката си със затворени очи.

— Трябва да има някаква грешка — проплака тя. — Кога се връща маестро Гаспарини?

Пелегрина проявяваше своенравност и суета — две неща, които можеха да бъдат най-добре контролирани, като допусналият ги се превръщаше в пример за назидание на останалите участнички в коро. Лицето на момичето пребледня, когато Лучана се насочи към нея. Всички замръзнаха на място. Маестрата щеше да се пенсионира след около седмица и може би искаше на раздяла да остави своя завет. Рязко дръпна дантеленото боне и качулката от главата на Пелегрина и я сграбчи за косата. Филите познаваха жеста и притаиха дъх.

Преди Лучана да е успяла да направи следващото си движение, Пелегрина избухна в плач и започна да ръси извинения. Тогава откъм вратата се разнесе мъжко покашляне.

— Маестро Вивалди! — възкликна едно от момичетата.

— Звучи така — рече той и измъкна инструмента от ръцете на Пелегрина. Прокара лъка по струните така, че всяка нота литна свободно, изпълнена с копнеж и съжаление — чувства, които Пелегрина не си бе дала труда да долови. Беше застанал в профил към мястото, на което седеше Мадалена и тя не можеше да откъсне поглед от него. Маестрото затвори очи, наслаждавайки се на явление, скрито дълбоко в музиката, и Мадалена се почувства като единственият друг човек на света, който също го чува.

Вивалди беше отменил последния й урок и тя не го беше виждала от следобеда, в който почти я беше целунал. С влизането очите му бяха насочени единствено към Пелегрина и Мадалена не беше сигурна дали маестрото е забелязал, че и тя е там. Но как е възможно да не усети присъствието й, когато разстоянието помежду им бе наситено с електричество така, както се насищаше въздухът точно преди да се разцепи от светкавица?

Цигулката й сякаш залепна в скута, но останалите фили взеха инструментите си и засвириха заедно с маестрото. Най-накрая и нейната зае мястото си сякаш от само себе си и лъкът й се плъзна по струните. Наближаваха момента, в който щеше да започне първото й соло и Мадалена усети как пулсът й се ускорява. Първите й ноти щяха да са поздрав за него, помисли си тя, и той щеше да се обърне и да й се усмихне, докато я гледаше как свири. Но Вивалди внезапно отмести лъка си от струните и след няколко ноти залата отново притихна.

— Мислиш ли, че можеш да се справиш? — изръмжа той, подавайки цигулката обратно на Пелегрина, без да поглежда към Мадалена.

— Да, господине — отвърна Пелегрина и макар че очите й блестяха от гняв, бледите й страни изразяваха облекчение, че този път срамът и ножиците й бяха спестени.

— Добре — отвърна маестрото и излезе.

 

 

Мадалена и Киарета наблюдаваха през един прозорец как снегът бавно се сипе между покривите на сградата, върху алеята покрай „Пиета“. Коледата беше ясна и топла, но през последните няколко дни бе задухал студен вятър, донесъл снега със себе си.

Маестрата плесна с ръце — знак за филите да заемат местата си на балкона. Под тях хората тропаха с крака, за да отърсят мръсната киша от обувките си, наместваха взетите под наем малки табуретки по каменния под и шумоляха с програмите си.

Мадалена застана до перилата и обходи с поглед сцената, преди да седне на новата си позиция като трета цигулка. Настъпи вълнение, когато в църквата влезе човек с карнавална маска. Слуга изтупа снега от наметалото му. Набързо освободиха едно от най-добрите места в църквата, за да седне новодошлият.

Вивалди не беше на балкона, тъй като соловото му изпълнение беше чак в концерта след литургията и когато се появи неочаквано горе, целият трепереше.

— Знаете ли кой е? — обърна се той към сото маестрата, която стоеше далече и Мадалена едва успя да долови въпроса му. — Кралят на Дания. Пътува инкогнито и е дошъл да ни чуе.

Вивалди напусна балкона толкова бързо, колкото се бе появил и след няколко минути Мадалена го забеляза да приближава към антуража на краля. Вече знаеше, че днешният ден няма да е обикновен, защото щеше да изпълнява първото в живота си соло, но изведнъж значението на факта бе нараснало повече, отколкото си беше представяла. Гледаше към краля на Дания и към своя ментор, който кимаше и се покланяше до него.

Мадалена се усмихна. Определено маестрото беше радостно развълнуван, но тя без проблем прочете и останалите мисли, които се въртяха в главата му. Дори когато Вивалди поздравяваше краля, със сигурност пресмяташе колко мелодии ще успее да композира за няколко дни, за да са му под ръка, в случай че кралят пожелае да купи нещо. Мадалена се зачуди дали тя също е в мислите му. Без да откъсва очи от него, се опитваше да му внуши да погледне към нея, но вместо да го стори, Вивалди се премести така, че се озова с гръб към балкона и към нея. Почувства се отхвърлена, точно както в деня на наказанието на Пелегрина, когато бе изхвърчал от стаята, без да даде знак, че я е забелязал.

Постъпката му я нарани невероятно дълбоко и тя дори не искаше да се появи на следващия си урок. Когато влезе в стаята, той бе нервен и му отне няколко минути да разбере, че тя също не е на себе си. После свириха малко и загубиха представа за времето, унесени в разговор. Маестрото не искал да нарани чувствата й. Всъщност смятал, че проявява чувствителност към нея, като я игнорирал, опитвал се да й покаже, че от сега нататък ще се държи строго професионално и тя не бивало да се притеснява от евентуалните му действия. Обясни й, че спрял точно пред солото й, защото, когато осъзнал, че нейната партия наближава, си помислил, че тя може да не иска да я изсвири след всичко, случило се помежду им.

„Знаех, че си там — беше й казал. — Повярвай ми, няма как да не усетя, когато си в една стая с мен.“

Беше го грижа за нея — Мадалена бе сигурна — и държанието му беше в неин интерес. Маестрото беше свещеник, а тя — затворена в манастир млада жена. За да запазят случилото се помежду им, трябваше да накарат другите да повярват, че между тях няма нищо. Той със сигурност щеше да загуби работата си, ако някой разбереше, че е целунал филя ди коро. А ако загубеше работата си, двамата щяха да загубят не само възможността да свирят заедно, но и да разговарят, което беше също толкова важно. Оттогава Мадалена промени мисленето си, реши, че когато Вивалди не се отнасяше с нея като със специален човек, всъщност й показваше, че тя наистина е много специална за него.

Тя беше неговата муза — беше й го намекнал — но въпреки това връзката между двамата никога не биваше да излиза наяве и трябваше да бъде ограничена единствено до моментите, в които оставаха насаме и да се свежда до едва забележими намеци — нежност в гласа, усмивка, докосване, което продължаваше малко по-дълго от необходимото, докато той поправяше техниката й на свирене. Тези моменти бяха наситени с мъчителна деликатност и дълбочина за Мадалена, защото бяха всичко, което имаше.

— Ето ме — прошепна тя от балкона, докато Вивалди разговаряше с краля. — Погледни нагоре.

Той извърна тяло и махна към балкона. Посочваше различни места, май описваше на краля подредбата на хора, и Мадалена си помисли, макар да не бе сигурна, че пръстът му се спря, дори и за миг, директно върху нея.

Аз ли го накарах да го направи?

Вивалди продължаваше да разговаря с краля, но сега бе обърнат с гръб към балкона и тя вече не виждаше лицето му.

Хорът беше излязъл и Мадалена се отмести от перилата, за да заеме мястото си. Опита да се отпусне в хода на музиката, но наближаващото соло се мержелееше пред нея и я накара да навлезе няколко такта по-рано, което накара Пелегрина да се намръщи и да й се изплези, когато цигулките замлъкнаха.

И тогава моментът настъпи. Всичките й страхове бяха напразни. Ръката й като хипнотизирана погали лъка, докосна струните и въпреки че третата цигулка вероятно щеше да остане незабелязана от публиката, тя свиреше адажиото, което Вивалди бе написал за нея така, сякаш в него се съдържаше цялата болка на човечеството. После с останалите навлезе във финалния радостен момент — защото скръбта можеше да бъде отхвърлена, понеже в крайна сметка животът бе толкова хубав.

И наистина беше хубав. Тя хвана ръката на Киарета и силно я стисна, докато двете слизаха от балкона.

Филите бръмчаха от радостно оживление, когато приората^[5] ги поведе по тесния коридор през отворената врата, свързваща парлаториото^[6] и манастира.

— Ще се срещна с крал! — прошепна невярващо на себе си Киарета.

От страната на решетката, където щяха да седят момичетата, имаше редица пейки, а от другата, върху столове край огъня, седяха кралят и антуражът му. Хорът се забави, докато наблюдаваше как Негово Величество става да поздрави приората при решетката.

— Какъв странен обичай — отбеляза той и махна с ръка към бариерата от ковано желязо. — Можем да ги виждаме, но не и да се движим сред тях?

— Не, Ваше Величество — отвърна тя. — Не и в момента. Такива са ни обичаите. Но ако желаете нещо по-интимно, разполагаме с малка зала за частни концерти и съм сигурна, че можем да уредим един за вас.

Вивалди влезе в парлаториото от страната на посетителите. Кралят се извърна към него и го аплодира.

— Браво! Репутацията на „Пиета“ със сигурност е напълно заслужена. Истинско угощение за ушите и очите — добави и погледна обратно към филите.

Тонът на краля беше скован и бе невъзможно да се определи дали наистина е харесал музиката, но нямаше значение. Той си оставаше крал и стоеше достатъчно близо да бъде докоснат. Вивалди покани първо певиците, а после и оркестъра да приближат до решетката. Кралят протегна ръка и широко махна, очите му последователно обходиха лицата на момичетата.

— Брависима — каза той. — Мисля, че това е думата, която използвате?

Вивалди кимна и погледна към изпълнителките. За момент очите му се спряха върху Мадалена и й кимна едва забележимо, преди пак да се обърне към краля. Тя извърна поглед встрани, но Киарета, застанала зад сестра си, я докосна по рамото, за да й покаже, че е забелязала краткия жест.

 

 

Прибързаното уверение на приората, че кралят би могъл да се порадва на частен концерт, се оказа истинска дилема за Нобили Уомини Депутати, които бяха уредили филите да изпълняват репертоара си на парти в дома на потенциален нов спонсор в същата вечер, когато кралят беше свободен. Дания беше далече и кралят не беше споменал нищо за заплащане, затова Конгрегационе единодушно решиха, че е неблагоразумно да променят плана.

Но за да представят ситуацията възможно най-изгодно, Нобили Уомини Депутати осведомиха краля, че той ще има удоволствието да чуе специално изпълнение на голямото чудо на „Пиета“, Анна Мария заедно с известните сестри Мадалена и Киарета, които на шестнайсет и тринайсет години вече бяха новоизгряващи звезди. Една от най-великите музикантки на своето време, маестра Лучана, макар и излязла в пенсия, също щяла да участва в концерта в негова чест. Киарета щеше да изпълнява всички вокали, Мадалена щеше да свири на цигулка, а Анна Мария — на всички други нужни за целта инструменти. Разполагаха с три дни да се подготвят.

Бе съставен списък с творбите на Гаспарини, които бяха достатъчно познати на Лучана и не изискваха нещо повече от бърз преговор в покоите й. Мадалена, Киарета и Анна Мария бяха освободени от всякаква друга работа, дори от молитвите в църквата, за да се упражняват.

Когато видя програмата, Вивалди не беше на себе си.

— Каква полза ще имам аз, ако кралят чуе музиката на Гаспарини?

— Музиката е хубава, макар да не е ваша — обясни Мадалена, — а при такива кратки срокове този избор е разбираем.

— Разбираем? — изсумтя Вивалди. — Не е в това работата. Един хубав концерт няма да ми плати наема. — Той захвърли няколко партитури към креденцата^[7] в стаята за упражнения. Листата се разпиляха по пода и Вивалди зарови пръсти в косата си. — Аааах! In te, Domine, speravi, non confudar in aeternum^[8] — замърмори под носа си, като се наведе и засъбира пръснатите нотни страници.

Без да му обръща внимание, Мадалена подреди листите на „Ниси Доминус“ за контраалт и оркестър. Започна да тананика началните строфи и след секунди маестрото се озова до нея, сграбчвайки листите.

— Мислиш ли, че ще можеш да го изсвириш, ако го пренапиша за теб? Една цигулка вместо оркестър, сопрано вместо контраалт, а Анна Марна да изпълнява континуо^[9]? Челото — да, това е добре, това е добре — отбеляза той, без да дочака отговора й.

До следващата сутрин успя да пренапише целия мотет и се появи с новата му версия в стаята, където репетираха трите момичета. Прекара само няколко минути с тях, преди да се втурне отново навън.

— Трябва да си отида у дома и да започна да пиша — обясни. — Ако ми възложат поръчка, трябва да съм подготвен. Чух, че кралят нямало да остане дълго.

 

 

Върху бледото лице на Мадалена бе изписан скептицизъм още преди пристигането на Вивалди и чувството си остана там и след като си тръгна.

— Ще се появим пред крал! — ликуващо рече Киарета. — Защо не си особено развълнувана?

Не кралят беше този, който изпълваше мислите на Мадалена. Лучана, с която щеше да свири един от дуетите на Гаспарини, все още не бе изгубила способността си да й играе по нервите.

— Можеш да й покажеш колко добра си станала — подхвърли Киарета. — Тя е просто изчадие адово. Помниш ли?

Анна Мария не беше наясно с шегата, но се включи в нея.

— Лучана е грозна стара вещица и сега ти свириш толкова добре, колкото и тя — отбеляза девойката, като гледаше сестрите със сериозните си непоколебими очи.

Мадалена взе цигулката си.

— Предполагам, скоро ще разберем.

Киарета и Анна Мария изръкопляскаха.

 

 

Трите разполагаха с малко време да репетират музиката на Вивалди, защото бяха хвърлили всичките си сили в подготовката на изпълнението на Мадалена с Лучана. Мадалена тайно се притесняваше, че не е готова, но нищо не казваше. През последната година Киарета бе развила навик да поглежда встрани или да пристъпва от крак на крак, по който сестра й разбираше, че нещо я притеснява. Киарета казваше „Хммм“ с особен тон и Мадалена веднага усещаше неодобрението й, особено щом говореха за Вивалди. Връзката със сестра й продължаваше да е силна и изключително искрена, но бе пострадала мъничко от деня в сала дал виолино, когато Киарета бе усетила, че Мадалена не й казва всичко по въпроса с Вивалди и целувката.

Ето защо всяко споменаване на маестрото предизвикваше възможно най-голямото неодобрение на Киарета. Никога нямаше да повярва, че Мадалена упражнява прилежно музиката на Вивалди само защото иска да се представи добре. Вярваше, че сестра й си е загубила ума по мъж — и нещо по-лошо, мъж, който никога не би могла да има. Най-добре беше, реши за себе си Мадалена, дори да не споменава името му.

 

 

В деня на концерта Лучана тежко заизкачва стълбите зад Мадалена. Стълбището се изпълваше от звука на затрудненото й дишане. Стигнаха горе и се озоваха в пространство, малко по-широко от перваз на прозорец, където можеха да се съберат шепа изпълнителки, и то само ако по време на изпълнението си стояха прави. Лучана изпъшка и се стовари върху стола, осигурен за нея въпреки липсата на място, а двете сестри и Анна Мария надникнаха през завесата надолу към залата.

Позлатени херувимчета с немирни усмивки върху лицата държаха отворени дебелите брокатени завеси на стаята отдолу. Върху мраморния под бяха пръснати кресла с меки кадифени седалки, които изглеждаха изключително удобни и Мадалена ни най-малко не се изненада, когато видя как кралят се отпуска в едно от тях. В ъгъла Вивалди разговаряше с човек от кралския антураж. Други хоросанови херувимчета свиреха на различни музикални инструменти, загледани надолу към гостите от четирите ъгъла на тавана.

Щом зърна Вивалди, сърцето й подскочи от страх да не го провали със свиренето си. Не й оставаше нищо друго, освен да продължи смело напред и да се надява на най-доброто. Групичката се настани, Мадалена вдигна цигулката и поведе първото соло на Киарета с три ноти, изпълнени в галоп, а Анна Мария й отвърна с настойчивото двунотно остинато на челото си.

— Nisi, nisi Dominus — започна Киарета и музиката се заизлива като поток.

Киарета премина към следващата част и трите се усмихнаха една на друга заради думите, които пееше. Беше безполезно да се става преди изгрев-слънце, казваше авторът на псалма, мнение, което ги бе накарало да избухнат в смях по време на репетициите, тъй като бяха ставали преди зазоряване, откакто се помнеха.

— Surgite, surgite. — Гласът на Киарета подскачаше развълнувано, призовавайки светът да стане, с настойчивостта на човек, надигнал се от леглото само за да разбере, че къщата му е обхваната от огън.

Акомпаниментът на Анна Мария и Мадалена беше невероятно плавен и на Киарета не й оставаше друго, освен да се опита да изпълни залата с гласа си. Малкото помещение усилваше музиката и Киарета се загуби в звука. Към края на мотета хвърли поглед към сестра си и съзря нещо толкова неочаквано, та за секунда забрави да диша и се наложи да импровизира няколко ноти, за да си върне контрола над песента.

Лучана се беше привела над Мадалена и обръщаше листата й. Беше забелязала, че й е трудно и без да продума, бе придърпала стола си до нея, за да й помага. Киарета хвърли поглед към Анна Мария, която остави долната си челюст да увисне, за да демонстрира удивлението си.

През останалата част от концерта Лучана седеше, а цигулката и челото изпълняваха композициите на Гаспарини. По време на първото действие Мадалена гледаше настрани, но през най-трудната част вдигна очи към партньорката си, за да постигнат съгласие — точно както я беше учил Вивалди. Лучана вече я гледаше. По-късно, когато отново погледна, видя, че Лучана е затворила очи, а лицето й е омекнало така, както Мадалена никога не го беше виждала. „Вероятно е изглеждала така, като е била млада — помисли си момичето. — Значи и тя имала сърце.“

Отдолу се разнесоха силни аплодисменти, а Мадалена изведнъж обзета от стеснителност, наруши мълчанието между двете им с единствените думи, за които се сети:

— Благодаря ви.

— Не. Аз ти благодаря — отвърна Лучана.

На слабата светлина Мадалена не успя да разчете изражението й. Старата маестра се извърна към Анна Мария да я помоли да й помогне да излезе от стаята и мълчаливо си тръгна.

* * *

Мадалена си тананикаше, докато със сестра й обуваха обувките си, за да слязат в репетиционната след края на обедната почивка. Киарета усети как тялото й се изпълва със същото задоволство, сякаш можеше да се сгуши обратно в леглото и да замърка като уличните котки, които се озоваваха в дворовете на „Пиета“ и се отъркваха в краката на едно или друго момиче.

Доброто настроение на Мадалена не беше намаляло през двата мрачни месеца след посещението на краля. С Киарета имаха няколко представления през седмицата по време на карнавала, много от тях — на пищни партита извън „Пиета“. Вивалди беше получил своята поръчка от краля. Оперите му носеха печалба и единственият проблем бе, че голямата му ангажираност бе причина често да отказва уроците с Мадалена. Въпреки това тя се чувстваше по-близо до него от всякога след успеха на специалния концерт пред краля, победа, за която — както той й беше подчертал — тя бе изиграла огромна роля. Толкова близо, че усещаше присъствието му зад гърба си всеки път, когато свиреше.

Мадалена и Киарета се озоваха в стаята за репетиции достатъчно рано, за да имат време да погледат надолу към Рива дели Скиавони и да се насладят на минаващото карнавално шествие. Мимове и клоуни акробати се опитваха да привлекат вниманието на маскирани мъже с черни пелерини. Дамите, скрити под блестящи маски, изобразяващи котки, птици или митични създания, пристъпваха сред пера и скъпоценности. Улични търговци предлагаха кейкове, лимони, играчки, цветя и еликсири за всяка болест.

Над всеобщата глъч звучаха гласовете на гайди и барабани, примесени с виковете на търговците, застанали зад сергиите си, опънати от Бролио към Рива и оттам — към „Пиета“. Бавни процесии от гондоли пресичаха Канале Гранде, отвеждаха групи гуляйджии до доковете на „Сан Марко“ и се връщаха с други. На дъното на гондолите се виждаха мъже, легнали върху жени. Други стояха прави и уринираха в лагуната с големи драматични арки, а приятелите им ги държаха за коленете, за да не паднат във водата. Жените хвърляха конфети и цветя, а едва крепящи се на краката си пияници хвърляха празни бутилки от вино в канала. Плоскодънни лодки с музиканти се движеха нагоре-надолу, а музиката им се издигаше нагоре към прозорците на сградите по бреговете.

За възпитаничките на „Пиета“ не можеше и дума да става да излязат навън, освен ако не им се наложеше да отидат на специално представление, като величествения годишен концерт, който щеше да се състои в покоите на дожа след няколко дни, и то — под строга охрана. Мадалена и Киарета заеха местата си сред останалите участнички в коро за началото на последната репетиция. Прозорците бяха затворени, за да не влиза вътре студът, но въпреки това гърмежът на фойерверките и високите гласове на хората по улиците се чуваха.

Маестро Вивалди не беше дошъл. Филите чакаха двайсет минути и се струпаха пред прозорците или се заеха да свирят своите партии. После вратата се отвори, влезе Пруденция, новата маестра дал виолино. В ръката си държеше листче, което остави на стойката.

— Момичета. Да започваме. Днес аз ще ръководя репетицията ви — обяви тя.

През следващите два часа Мадалена не откъсна поглед от вратата, но Вивалди не се появи. Накрая Пруденция ги разпусна. Събра нотните листа от стойката си и ги прибра в шкафа.

— Утре сутринта си кажете молитвите и се облечете. Ще свирим за дожа на обяд. — Изговаряше думите лошо и излезе, без да каже каквото и да било повече.

Мадалена седеше на мястото си и се преструваше, че упражнява труден откъс в очакване останалите момичета да си тръгнат. Щом остана сама, приближи до шкафа и запрелиства партитурите, за да види дали Пруденция не е забравила листчето там.

Откри го почти най-отдолу на купчината, малка сгъната бележка, подписана от Бернардо Морозини, бащата на Антония: „Уведомявам ви, че дон Антонио Вивалди е освободен от задълженията си към «Пиета». Моля подгответе момичетата за концерта пред дожа, защото ще се проведе, както е запланувано“.

Мадалена прочете думите отново и отново, преди да пъхне бележката обратно сред партитурите.

Отишъл си е. Просто така. Закри лице с длани и стисна очи толкова силно, че чак я заболя.

Без да иска простена. Стонът й прокънтя из празната стая и се смеси с острия смях на жените от улицата. Крясъците на жените отвън и писъците в главата й се смесиха, зазвучаха като две цигулки, които свиреха с груби пръчки наместо с лъкове.