Лоръл Корона
Четирите годишни времена (7) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Шеста глава

За фили ди комун Конгрегационе беше призрачна група от хора, които момичетата не можеха да назоват и чиито лица не познаваха. В манастира не влизаха мъже, освен при изключителни обстоятелства. Въпреки това, Конгрегационе бяха само на стъпка след светците по важност.

Познаваха ги само фили ди коро. Няколко пъти месечно гондоли вземаха групички момичета от доковете пред „Пиета“ и ги откарваха на празненствата в домовете на благородните фамилии на Венеция, за да пеят и свирят. Киарета със завист и копнеж беше наблюдавала как по-големите фили ди коро се връщаха с истории за красотата на посетените домове и очарованието на домакините и се оплакваха как ги боли стомахът от изядената храна.

Най-хубавите истории включваха флиртове с гостите. Киарета вече знаеше за няколко женитби на фили с мъже, които първо чуваха гласовете на избраничките си в църквата, а после откриваха, че красотата и чарът напълно им съответстват. Но това не бяха единствените истории: счупените зъби, надупчената от шарка кожа, вроденото накуцване свеждаха шансовете на много момичета до нулата. Мнозина никога не получаваха покани за празненства.

В началото Киарета си мислеше, че филите по всяка вероятност щяха да бъдат наказани за флиртовете, но вместо това установи как онези, които умееха да доставят удоволствие по този начин, получаваха повече покани от останалите. Не беше сигурна защо ставаше така, макар че от време на време по-големите момичета разказваха за случаите, в които, когато една или друга от тях оставяше дълбоко впечатление у домакините, коро се сдобиваше с огромни суми под формата на дарения.

На своята възраст Киарета се интересуваше най-вече от храната. Понякога, когато никой не я гледаше, притискаше длан към корема си, както бе виждала да прави Катерина, и прошепваше:

— Никога през живота си не съм яла толкова много. — И се опитваше да си представи чувството на ситост.

А сега, много по-скоро, отколкото бе очаквала, получи първата си покана и имаше възможност да провери доколко фантазиите й отговарят на действителността.

В залата, където протичаха уроците на певиците, Киарета се беше сприятелила с Антония Морозини, венецианско момиче на нейните години. Баща й беше един от тримата най-важни за коро мъже, член на Нобили Уомини Депутати, натоварени със задачата да се грижат за музикалната програма на „Пиета“.

— Баща ми цяла седмица не спря да говори за теб! — каза Антония, щом видя Киарета при следващия им урок. Забеляза озадаченото изражение на приятелката си и продължи: — Нали се сещаш — човекът, който поиска да чуе как пееш.

— Баща ти ли беше?

— Глупачка! Разбира се, че е баща ми! Като го слушах как говори за теб, си помислих, че ако вече нямаше две дъщери, щеше да те докара у дома. Или просто ще ни изхвърли в канала и ще вземе теб на наше място.

Антония се изкиска, но Киарета не разбра шегата й. Повече от всичко на света й се щеше да е на мястото на Антония, искаше да има нейните копринени рокли, изящната й сребърна диадема, придържаща косата й назад, самоуверения й смях, свободата да се движи волно из външния свят.

— Заради него ще дойдеш с нас в Торчело другата седмица — продължи Антония.

— И ти ли ще си там? — Киарета си мислеше, че пикникът ще е незначително събитие, на което щяха да присъстват само неколцина членове на Конгрегационе, фили ди коро и техните придружителки.

— Разбира се! — Антония започна да бъбри за маси, отрупани с месо, плодове, кейкове и сладки вина; музиканти и игри; и шансове за разходки покрай канала, и гонене на пеперуди, и прелестни птичи песни.

Описваното от Антония далеч надхвърляше опита на Киарета и тя почти не съумяваше да осмисли думите на приятелката си. През петте години, прекарани в „Пиета“, Киарета бе излизала навън може би около десетина пъти. Обичаше да се вози в гондола, да наднича през процепите на завесите и да наблюдава натоварените с риба, зеленчуци или дори мебели лодки, които се плъзгаха нагоре-надолу по каналите. Веднъж бе видяла сватбена гондола, украсена с гирлянди от цветя, а друг път — специална гондола за погребения, с драпирана в черно кабина с ковчег в нея. Канале Гранде беше свят, в който непрестанно кипеше активност, докато животът в „Пиета“ приличаше по-скоро на сцена от резбован църковен олтар, на който в едно замръзнало пространство вовеки веков бяха натъпкани дузина фигури.

Последният път, когато излиза, беше да посети катедралата „Санта Мария деи Фрари“ и да види Тициановото „Успение Богородично“. По пътя се беше спряла да погледа цветовете на щанд за зеленчуци. Артишокът беше пурпурночервен като натъртена кожа, граховите шушулки бяха покрити с мъх като гъсеници. Придружителката я беше дръпнала, преди продавачът от сергията да срещне погледа на Киарета.

— Ако ги гледаш, те също те гледат — беше я предупредила жената. — Не е порядъчно. — Дръж се прилично, Киарета — размаха пръст пред лицето й, — или повече няма да излезеш!

Разходката беше преди няколко месеца. Щом филите наближеха пубертета, излизаха все по-рядко, а след като навлезеха в него — освен ако не пееха в коро — кракът им почти не стъпваше вън от „Пиета“. Все по-скучен и по-скучен й се струваше животът й, след като за кратко бе опитала вкуса на пеенето в коро, а миналата седмица бе дори още по-зле, защото Анна Мария бе приета в лазарета със стомашни болки и Киарета силно усещаше липсата й.

По време на почивката Киарета влезе в отделението и видя, че Мадалена лежи на леглото си, обърнала гръб. Изглежда спеше. Киарета също си легна, но стана веднага щом й позволиха и започна да пише бележка до сестра си.

Днес видях Антония, тя също ще бъде на празненството. Каза, че щяло да има игри и повече храна, отколкот някога съм виждала. Ще донисе мрежа да ловим пиперуди. Ако мога, ще ти дониса една.

Мадалена се размърда и се претърколи по гръб. Лицето й беше на розови петна, косата й — влажна и залепнала за страните й.

— Какво става? — прошепна Киарета и се огледа наоколо, да види дали някой не я е чул.

Мадалена поклати глава, очите й се напълниха със сълзи. Киарета подаде скицника и молива на сестра си. Сърцето й се свиваше, докато Мадалена пишеше бързо.

Сузана си счупи лъка и Лучана й даде онзи, който използвам аз. Каза й да го оставя в шкафа, за да мога и аз да го вземам, но, изглежда, не й пука дали Сузана ще я послуша.

„Лучана е изчадие адово“, написа Киарета, показа изречението на Мадалена, после зачеркна думите с такова усърдие, че остави следи на долните две страници.

 

 

Мадалена се усмихна, когато Киарета облече роклята си с цвят на слонова кост в деня на пикника. Недоловимото с просто око израстване на сестричката й сега стана видно по качилата се по-високо талия и окъселия подгъв. Мадалена трябваше здраво да дръпне дантелите, за да закопчее роклята на гърба, но Киарета бе прекалено развълнувана, за да я е грижа за тези подробности.

В тишината, последвала оттеглянето на сестра й, Мадалена обгърна ръце около тялото си, за да не се разтвори в пустотата. Малкото допълнително свободно време, което им се отпускаше в неделя, се простираше пред нея по-скоро като благословия, отколкото като изпитание. До този момент животът й сякаш бе едно цяло с този на Киарета, но сега не можеше да отрече, че сестра й поема по свой път, който невинаги щеше да включва и нея.

А нейният път? По-добре бе да не мисли твърде много за него. Слънцето още не се беше вдигнало достатъчно високо в небето, за да освети добре сала^[1] дал виолино, затова Мадалена опипа с пръсти вътрешността на шкафа, където Сузана трябваше да е оставила лъка. Отново попипа. Усети как от гърдите й се надига топлина и плъзва по шията и лицето й.

Какво смятам да правя? Да свиря пицикато^[2] ли?

Представи си злобното лице на Лучана и си спомни изречението, което Киарета беше задраскала. „Лучана е изчадие адово“, помисли си сега тя. И въпреки всичките й молитви, изчадието от ада печелеше.

В другия край на стаята се открехна врата и Мадалена се скри в сянката на ъгъла, за да не я видят. Ако беше Лучана, може би щеше да й каже какво се е случило и да я помоли да й върне лъка. Вместо това до слуха й достигна мъжки глас.

— Domine, ad adjuvandum^[3] — измърмори той. — Само трийсет зекини^[4] за хартия? И пет за колофон за лъковете? Какво разбират те от тези неща? Deus in adjutorium!^[5]

Чу как ритнатият от тежка обувка стол полетя по каменния под. Мадалена притаи дъх, не беше сигурна дали трябва да разкрие присъствието си, или да се надява мъжът да излезе, преди да е разбрал, че го е чула. Тя разпозна пискливия носов тембър и макар човекът, на когото гласът принадлежеше, да бе свещеник, той също така беше и мъж и двамата не биваше да остават насаме в една стая.

Мърморенето продължи. Мадалена чу как маестрото отваря калъф за цигулка, после се разнесе звукът от прокаран по струните лък. Вивалди спря за секунда да настрои инструмента, после засвири. Лъкът му притичваше по струните като морски ястреб, който се издига и спуска надолу с теченията над лагуната. Скоростта се усили, докато цигуларят не се нахвърли върху цигулката с яростта на уловено в капан ранено животно. Нотите се надигнаха подобно на семена от магарешки бодил, понесени от летен вятър, преди лъкът да ухапе струните като куче, нападнало непознат. Понякога цигуларят бе във война със струните, друг път ги целуваше с лъка си така, както й се струваше, че майка й трябва да я бе целувала някога — деликатно, едва докосвайки кожата й, а после, заравяйки лице в малкото й телце, започваше да я гъделичка по корема и под мишниците, докато Мадалена не се задъхаше от смях.

Слънцето вече осветяваше стаята много добре. Първите лъчи проникнаха през прозореца и Мадалена забеляза гърба на свещеника, обърнат към нея. Червената му коса отразяваше нахлулата светлина. После го чу да простенва и го видя да се хваща за гърдите с ръката, в която държеше лъка. Приведе се на две и издаде странен задавен звук, все едно някой го душеше. Дотътри се до един стол, пусна цигулката и лъка, хвана се за облегалката и пое дълбоко дъх.

Тя се спусна през стаята да му помогна да седне. Очите му се бяха изцъклили.

— Ще отида за помощ — рече Мадалена.

— Не. — Махна й с ръка да я спре. — След няколко минути ще се оправя.

Сърцето й препускаше лудо, докато гледаше как Вивалди се мъчи, но скоро болката му запоотслабва и макар да седеше блед и потен, маестрото бе започнал да се съвзема.

— Познавам те — каза той, когато дишането му се нормализира. — Ти си момичето с цигулката. Мадалена. Мадалена Роса. — Той подръпна кичурите на косата си. — Какво правиш тук?

— Аз… дойдох да се упражнявам, господине.

— Да се упражняваш? — В ъгълчетата на очите му заигра усмивка. — Не те ли товари достатъчно твоята маестра?

Мадалена сведе очи надолу и се опита да измисли какво да отвърне.

— Добре тогава — наруши мълчанието той. — Дай да чуя какъв напредък си постигнала.

— Аз… аз не мога, господине. — Не беше имала намерение да казва нищо повече, но преди да се е усетила, от устата й се откъсна цялата история със Сузана и счупения лък.

— Тая няма да я бъде. — Челото на Вивалди се сбърчи, докато слушаше. — Ето — рече той. — Свири на моята цигулка.

— О, не, господине — отвърна Мадалена. — Не мога. Твърде ценна е. А и аз изобщо не би трябвало да съм тук.

— Глупости. — Той й намигна. — Аз съм свещеник. — Подаде й инструмента. — Свири.

 

 

Мадалена спря да свири, а Вивалди продължаваше да я гледа втренчено.

— Първо чуваш музиката със сърцето си — рече той. — Това е важно. Повечето хора свирят единствено с ръце. Или, още по-лошо — само с глава. — Направи пауза. — Защо плачеш?

Едва сега Мадалена осъзна, че страните й са мокри.

— Плача, защото тази цигулка е толкова прекрасна — отвърна тя и макар че цигулката на маестрото беше далеч по-топла и резонантна от нейната, съвсем не беше единствената причина за сълзите й. — Напоследък рядко ми се случва да свиря. Нямат такава нужда от цигуларки, колкото от някой за флажолета.

— Той също е хубав инструмент — отбеляза маестрото, макар и не с истински ентусиазъм. — Значи те карат да свириш на него, вместо на цигулка?

Мадалена кимна.

— Харесва ли ти?

Мадалена знаеше, че отговорът й би трябвало да е положителен, но не можа да се насили да излъже.

Лицето на Вивалди започна да се зачервява и за момент момичето си помисли, че ще получи нов пристъп.

— За тях всичко е само бизнес — измърмори той и погледна през прозореца. — Не ги интересува слухът. Не ги интересува душата. — После се обърна към Мадалена и смени темата. — Най-добре и за двама ни сега ще бъде да си тръгнем оттук, без да ни се налага да даваме обяснения.

Мадалена кимна и му върна цигулката.

— Вече добре ли сте, господине?

— О, това ли? Случва ми се от време на време. Спасява ме от задължението да отслужвам литургия. — Отново й намигна и Мадалена сложи длан пред устата си, за да скрие усмивката.

 

 

Киарета се върна от Торчело тъкмо преди часа за лягане, но строгите погледи от дежурната матрона сигнализираха, че днешните истории ще трябва да почакат до следващия ден. Киарета съблече роклята и приседна на леглото на сестра си. Мадалена я целуна по челото. Косата на Киарета миришеше на прах, вкусът на кожата й бе солен от засъхнала пот и морски изпарения. Тя докосна рамото на сестричката си и й направи знак с очи да се завърти, за да й развърже косата.

На следващия ден единственото желание на Киарета бе да рисува цветя и морски кончета, за да покаже на Мадалена какво е видяла.

— Вървях по-надалеч от всякога — разправяше, когато двете седнаха в двора със скицници в ръце. — Трябва да съм видяла поне хиляда птици.

Вдигна поглед към сестра си.

— Защо никога не виждаме малките птички? Те винаги са едни такива мършави малки бебета, когато са в гнездото, а всички, които виждаш да летят наоколо, са пораснали.

— Не знам. — Мадалена слушаше с половин ухо, докато се опитваше да си спомни звукът на цигулката на Вивалди и неговото намигване. — Братята и сестрата на Антония бяха ли там?

— Беше брат й Клаудио — отвърна Киарета. — Сестра й вече е в манастир. Имат възможност само за една зестра и родителите й са решили, че ще омъжат Антония. Мислят, че тя е по-умната и по-здравата, заради това.

— А какво е мнението на сестра й?

— Не знам. Антония не ми спомена. Родителите й решават вместо нея.

Мадалена усети да се смразява до мозъка на костите си, когато забеляза как Киарета равнодушно свива рамене пред съдбата на друг човек.

„Какво ще стане с нас — зачуди се Мадалена. — Монахините дали свирят на цигулка?“

— Студено ли ти е? — попита я сестричката й.

— Не.

— Стори ми се, че те видях да потръпваш. Както и да е, повечето семейства не могат да си позволят да омъжат дори всичките си синове и поради тази причина момчетата остават да живеят в апартаменти в домовете на родителите си. Както е с Клаудио. Антония има друг брат, който вече е женен и се е установил далече оттук, в някакъв град със смешно име, което не си спомням.

— Ако никой не се жени, как тогава се раждат деца?

— Не знам! — Киарета, раздразнена от въпроса на сестра си, повиши глас и Мадалена бързо сложи пръсти върху устните й. Звънна камбана и жестът й се оказа излишен, тъй като „Пиета“ отново потъна в мълчание.

 

 

През седмицата след пикника дъждът валя почти без прекъсване, наводни двора и задържа момичетата вътре. Страниците от скицника на Киарета започнаха да се изпълват с рисунки на палатки, маси, отрупани с плодове, вина, месо и сладкиши, ливади с пасящи овце и кестенови дървета. Момичето се опитваше да си припомни дори най-дребния детайл.

„Не знаех какво представляват някои от храните“, написа под една от рисунките. Под други пък обясняваше: „Ходих по пътечка, пресичаща това поле“ и „Вървях покрай този канал и видях рибари“.

В казонето Киарета беше скрила нещо малко, увито в салфетка, което бе донесла със себе си от Торчело. На следващия ден го извади.

— Антония каза, че трябва да го взема за теб, като изненада за през някой мрачен ден — обясни на сестра си. — Нарича се кървав портокал. — Киарета извади кръглия набръчкан плод и го поднесе под носа си, вдишвайки жадно аромата му, преди да го подаде на сестра си. — Помириши.

Мадалена завъртя странната червеникавооранжева топка из ръката си, опипа твърдата му кора с върховете на пръстите си, преди да го поднесе към носа си. Когато надзирателката се обърна с гръб към тях, по настояване на Киарета Мадалена заби зъби в плода и откъсна малко парче от кората му.

Сърцевината на портокала блесна с всички нюанси на залез, на жътва, на ореолите около главите на светците по витражите. По пръстите й потече струйка сок, тънка и червена. Тя пъхна пръсти в устата си и се наслади на сладостта на плода.

 

 

Лучана очакваше пристигането на Мадалена за поредния й урок по флажолет със сбърчено чело, крайчетата на устните й бяха увиснали.

— Има пакет за теб от дон Вивалди — осведоми я. Подаде й дълъг тънък цилиндър, увит в проста хартия. — Позволих си да погледна вътре. Как така е останал с впечатлението, че имаш нужда от лък за цигулка?

Мадалена почувства кръвта да обагря страните й.

— Аз… аз дойдох тук миналата неделя да се упражнявам и не успях да намеря лъка.

— Трябваше да дойдеш при мен. Но въпреки това, Мадалена, думите ти не обясняват как така той е разбрал за проблема ти.

Мадалена стоеше изправена и гледаше към вратата. За нищо на света не можеше да опише как се е случило да проведе разговор на четири очи с учителя по цигулка, без да излезе, че е нарушила всички правила на порядъчното поведение. Но все нещо трябваше да каже.

— Стана в деня, в който хорът отиде в Торчело.

Лучана й махна да мълчи.

— Знам. Когато донесе пакета, дон Вивалди ми обясни, че му е станало зле и ти си чула виковете му за помощ, докато си минавала по коридора.

„Променил е историята“, помисли си Мадалена с удивление.

— Поиска да ме чуе как свиря, а аз не можах, понеже нямах лък. За няколко минути ми позволи да свиря на неговата цигулка. Това е всичко.

— Значи не си се възползвала от възможността да се оплачеш от отношението към теб?

— Не, маестра. Знам, че съм голяма късметлийка, задето съм тук и с мен се отнасят добре — отвърна тя. — Съжалявам, ако съм станала причина да се срамувате.

Лучана почервеня.

— Да се срамувам? Едва ли. Наистина, как е възможно да функционира „Пиета“, ако момичетата действат през главата на учителите си?

— Маестра, нищо не съм му казала.

Лучана задържа погледа си върху Мадалена, сякаш се чудеше дали да й вярва, или не. Мадалена не трепна и накрая маестрата отвърна очи встрани.

— Е — отбеляза тя, — аз и не мислех, че ще постъпиш толкова глупаво.

— Маестра, това е самата истина. Беше му толкова зле, че се уплаших да не умре, а после, когато се почувства по-добре, ме помоли да посвиря… — Лицето на Мадалена помръкна. — Знаете ли какво му е?

Лучана многозначително се прокашля.

— Дон Вивалди се слави с репутация на кръшкач. Твоят любим Червен свещеник е отслужвал литургия едва няколко пъти, откакто е ръкоположен, и твърди, че повече не може да го прави, тъй като му е прекалено трудно да диша. — Тя изсумтя. — Ако питаш мен, е просто извинение, за да прекарва всичкото си време в свирене. Затова, изглежда, е достатъчно добре!

„Спасява ме от задължението да отслужвам литургия“, беше обяснил и й беше намигнал. Но въпреки това кризата му беше истинска. Мадалена не можеше да си представи как някой би искал да се измъкне от досадно задължение, ако в замяна на това му се налага да изтърпи нещо още по-ужасно.

— Слушаш ли ме? — Лучана я гледаше навъсено.

— Извинявайте, маестра. Той се държеше за сърцето и се бореше да си поеме дъх, и аз не знаех какво да сторя. Съжалявам, ако съм постъпила не както трябва.

Лучана не обърна внимание на обясненията й.

— Очевидно — поне според него — съм допуснала грешка, като съм те накарала да оставиш цигулката.

Сърцето на Мадалена подскочи.

„Ако само мога отново да свиря, ще работя толкова упорито, че всички светци на небето ще се бият за мен.“

— Иска лично да ти дава уроци — продължи Лучана. — Ще започнете утре, веднъж седмично по един час. Аз ще наблюдавам ежедневната ти работа и ще обсъждам напредъка ти с него.

Маестрата я освободи с махване на ръка и се зае да подрежда партитури. После отново вдигна очи към момичето.

— Затвори си устата. Отблъскващо е, когато някой зяпа така.

Мадалена стисна устни. Протегна дългия тънък пакет и попита:

— Къде да го държа?

— Какво, да не мислиш, че ще спиш с него? Сложи го в калъфа и го прибери при останалите. — Лучана забеляза колебанието на Мадалена. — Никой няма да го вземе, ако от това се притесняваш. — Изсумтя. — Не и щом е купен специално за теб от самия маестро.

Мадалена приближи до шкафа с инструментите и извади познатия калъф на цигулката, която ползваше. Разгъна хартията, в която бе лъкът, прокара пръсти по лъскавото дърво, изви пръст да погали отпуснатите косми. Вдигна лъка към устните си и го целуна, огледа се наоколо, за да се увери, че никой не я е видял. Излезе на пръсти от стаята. Стигна до коридора, усмихна се широко и подскочи, преди да се овладее и да завие към стаята за дантели.