Лоръл Корона
Четирите годишни времена (4) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Трета глава

Гласът на Киарета прокънтяваше първи, когато бъбренето и смехът бяха разрешени и пак тя беше онази, на която най-често нареждаха да млъкне, когато времето за волности приключваше. Ако не беше известно, че с Мадалена са сестри, коментираха от време на време матроните, двете момичета щяха да са най-невероятните кандидатки за такива от обитателките на отделението.

Ако не беше влиянието на Киарета, Мадалена можеше да прекара дни наред, без да проговори на някого. Тя съществуваше в нереален свят, изпълнен с измислени от нея истории. Уединението и самотата в „Пиета“ я устройваха. Обичаше начина, по който прашинките прелитаха през златистата светлина в стаята за плетене на дантели, перфектно изтъканата паяжина в ъгъла на детското отделение, подскачането на пламъка на свещите в църквата, последвано от дълги извиващи се във въздуха струйки дим, когато някой свещеник минаваше наблизо. Знаеше къде се намира всяко гнездо на стрехите в двора и дори без да гледа, можеше да каже кога някое от голишарчетата е направило първия си полет.

Дори да искаше да се впише в общия живот в „Пиета“, налаганото мълчание означаваше, че през по-голямата част от времето животът на послушничките е насочен навътре. Много по-добре беше, реши за себе си, да си изгради собствен задоволителен свят. В „Пиета“ не беше разумно да се нуждаеш твърде много от другите, особено когато, без хубав глас или музикален инструмент, на който да свириш, е малко вероятно да привлечеш вниманието.

Всъщност Мадалена свиреше. Подобно на останалите момичета, малка част от седмицата беше посветена на уроци по музика. На деветгодишна възраст, постъпила в „Пиета“ доста по-късно от повечето момичета, тя бе доста назад от останалите, но само за месец-два вече проявяваше музикалните си способности. Анина се беше оказала права, заключи маестрата. Мадалена не беше нищо особено. Ръцете й бяха сръчни, поради часовете, прекарани в плетене на дантели, беше научила позициите на пръстите върху грифа на лютнята без особени затруднения, но свиреше така, сякаш изпълняваше поредната работа.

Възрастните бяха единодушни, че Мадалена се развива много добре. Един ден от нея щеше да стане добра съпруга. Бе достатъчно хубава и здрава, но не и неуравновесена като сестра си, твърде своенравна, за да свърши добре. Наистина твърде своенравна, за да свърши добре.

 

 

През последните няколко месеца Киарета бе разпределена в работилницата за дантели. Работата й се бе сторила приятна за кратко, особено щом зърна витиеватите мотиви в златисто на фона на блестяща коприна в тъмночервен, изумруден или син цвят, която един ден щеше да украсява бюстиета и жилетки. Когато установи, че не е в състояние да изработи повече от четири-пет сантиметра за един следобед и плетивото й не е достатъчно чисто и фино, за да й спечели похвала, стаята започна да й изглежда като затвор.

Няколко дни след срещата й с Микиелина, Киарета бе помилвана. Асистентите на Микиелина се грижеха за партитурите и организираха репетициите, но тя бе пожелала да й изпратят момиче, което да покрива клавиатурите, за да се предпазват от прах, да подрежда нотните листа на прилежни купчини за картотекиране и да поддържа стативите чисти. „Пиета“ беше пълна с момиченца, годни да вършат тази работа, но Микиелина имаше едно конкретно предвид — едно, което и без това не се очертаваше като изкусна плетачка.

От този момент насетне на Киарета й беше позволено да излиза от стаята за дантели по-рано, за да помага в залата за репетиции и в галерията на хора. Наближаваше време Микиелина да се пенсионира, зрението й отслабваше след годините преписване на партитури на слаба светлина. Дали защото зрението на маестрата внезапно се беше влошило значително или просто защото харесваше компанията на Киарета, след няколко месеца момиченцето бе напълно освободено от дантелите и през по-голямата част от деня не се откъсваше от Микиелина. След още няколко месеца можеше да чете партитурите достатъчно добре, за да обръща страниците на репетиции, като същевременно пригласяше тихичко под одобрителното кимане на маестрата.

„Кутрето на маестрата“, така тайно я наричаха някои от момичетата. Но всички обичаха Микиелина и знаеха, че не е добре. Във всеки случай, фили ди коро умееха да държат най-непристойните си мисли само за себе си.

* * *

Когато рязкото израстване предизвести началото на встъпването й в пубертета, на Мадалена й бе наредено да събере нещата си и да се премести в друго отделение.

— Ако не те виждам тук, значи изобщо няма да те виждам — проплака Киарета.

Опитваше се да говори шепнешком, но думите излязоха от устата й под формата на дрезгави ридания, достатъчно високи, за да накарат матроната да я заплаши с изолация, ако незабавно не млъкне.

Лицето на Мадалена се сгърчи от отчаяние, когато взе вещите си в една ръка и ги пренесе в отделението за по-големи момичета. Събуди се в новото легло след първата си обедна почивка и съгледа как момичето на съседното легло вече е седнало и я гледа.

— Исках да видя дали мога да те накарам да се събудиш само като те гледам — прошепна то. — Как се казваш?

— Мадалена. Ти коя си?

— Анна Мария. С какво се занимаваш?

— Изработвам дантели.

— Аз съм в коро и съм феномен.

Мадалена нямаше представа какво значи феномен, но не й беше трудно да се досети. Като поклащаше стъпала, Анна Мария изброи на пръсти инструментите, на които вече можеше да свири и онези, които възнамеряваше да овладее.

— Ти на какво свириш? — попита тя Мадалена.

— Изучавам лютня.

— О, моля те, питай дали не може аз да съм ти учителка! Скоро ще си взема нова ученичка, така ми казаха. — Анна Мария опря ръце на леглото и започна да се подрусва надолу-нагоре.

„Притежава повече енергия дори от Киарета“, помисли си Мадалена. Мислите за сестра й окупираха съзнанието й с такава сила, че за момент дъхът й секна. Прозвуча камбана и отделението притихна, чуваше се само шумоленето на дрехите на момичетата, които се навеждаха да завържат обувките си и се изправяха, за да пригладят полите на роклите си. Мадалена си сложи качулката, дръпна я за подгъва и я задържа така, притворила очи, но не знаеше дали се опитваше да задържи нещо в себе си, или да извади нещо на повърхността. Изпусна дъха си, отвори очи и сложи шапчицата на главата си. Анна Мария вървеше на стъпка зад нея на излизане от отделението.

 

 

Скрити зад своите качулки и шапки, повечето от момичетата в „Пиета“ трудно биха могли да бъдат идентифицирани по име. Анна Мария беше изключение не поради необикновената си красота или грозота, а заради енергичния поглед в очите й, които винаги бяха така широко отворени, че й придаваха вид на вечно удивена или озадачена. Когато примигваше — нещо, което правеше често и енергично — впечатлението, че Анна Мария гори, захранвана от скрита звезда, се подсилваше.

Изглежда, Анна Мария нямаше нито една приятелка. Докато живееше заедно с Киарета в детското отделение, Мадалена беше наблюдавала с безстрастен интерес как останалите момичета се събират на групички. Сестра й беше единствената приятелка, от която имаше нужда, а „Пиета“ предлагаше малко време да си търсиш други. Сега, като гледаше как Анна Мария отчаяно копнее да стане нейна приятелка, как сяда на леглото си така, че да може да я види в момента, в който пресече прага, Мадалена изпитваше съжаление към момичето. Съжаляваше и себе си, защото Киарета вече не се събуждаше до нея. Но след няколко месеца въображаемите разговори, които Мадалена водеше със сестра си, докато лежеше в леглото си, отстъпиха място на истинските с новата приятелка.

Две бяха любимите теми на Анна Мария: музиката и бъдещето си, а за нея това бе едно и също.

— Ще стана… — замлъкна тя, мъчейки се да открие най-точната дума, — незаменима.

— Незаменима? — смъмри я Мадалена. — Това не е работа. Трябва да кажеш, че ще станеш монахиня или нещо подобно.

— Е, аз пък просто ще стана незаменима. Ще казват: „Трябва ни свирачка на теорбо^[1] и клавесин“ и аз ще съм на разположение. Вече мога да свиря на цигулка и виола, а когато стана малко по-висока, ще науча чело и бас. И орган, но сега още не достигам педалите.

Двете подхванаха нова обиколка на двора, където прекарваха почивката си, и Анна Мария продължи:

— Ще стана сото маестра^[2], а може би дори маестра ди коро. Надявам се да се случи, преди да започна да мириша толкова лошо, колкото мирише тя. — Анна Мария опита да спре смеха си в дланите, но както обикновено той прерасна във високо грухтене, което се блъсна в тавана и стените на отворения коридор и им спечели смръщен поглед на матроната.

На Анна Мария бе възложено да даде на Мадалена първите уроци по лютня, но след няколко месеца момичетата стигнаха до заключението, че мечтата на Анна Мария да види Мадалена в хора няма да се сбъдне. Мадалена можеше да акомпанира, ако мелодията не бе твърде сложна, но свиренето й, изглежда, нямаше да излезе от тези рамки.

— Вероятно скоро ще ти назначат учител по флажолет^[3] — каза Анна Мария един следобед. — Трябва да научиш два инструмента, преди… — Лицето й стана сериозно и не довърши мисълта си. Момичетата замълчаха и отместиха погледи встрани, докато Мадалена не чу подсмърчането на Анна Мария.

— Какво има? — попита я.

— Първо, няма да прекарвам толкова много време с теб, когато престанеш да вземаш уроци по лютня. — Гласът на Анна Мария заседна в гърлото й. — После пък изобщо няма да те виждам, когато си тръгнеш.

— Кой казва, че ще си тръгна?

— Един ден ще те накарат да напуснеш, ще ти кажат да станеш монахиня или нещо от този род. Не знам! — Анна Мария зарови лице в дланите си.

Перспективата така притесни и двете, че започнаха да изчезват по време на почивките, за да се упражняват в празната зала.

Въпреки това пак не беше достатъчно.

— Не знам къде е проблемът — въздъхна Анна Мария. — Не си като Анетина, която ме кара да си мечтая да умра преди края на всеки урок. — Взе лютнята от ръцете на Мадалена и засвири все едно някое магаре ринеше с копита земята наблизо, като от време на време добавяше по някоя фалшива нота, за да допълни ефекта.

— Не знам защо не съм по-добра — рече Мадалена. — Много се старая. Може би я държа твърде далече от главата? — Вдигна лютнята и наведе глава така, че страната й да допре ръба на инструмента и дръпна струните. — Ще ми се да можех да я чуя.

Анна Мария сбърчи лице.

— Какво искаш да кажеш? Да не си глуха?

Мадалена не знаеше как да обясни.

— Искам да кажа да я чуя по-добре. Може би просто не е точният звук. — Замисли се за момент, без да е сигурна какво точно имаше предвид.

Анна Мария сви рамене и й подаде обратно лютнята.

— Изсвири отново онази част с арпеджиото. Толкова силно, колкото искаш. Тук няма никого.

— Знаеш ли какво би ми харесало повече? — попита Мадалена и продължи, преди да е изчакала отговор. — Да чуя как свириш ти, но не на лютня.

Анна Мария стана.

— На какво, тогава? На мандолина? Цигулка?

Мадалена беше чувала мандолина само веднъж или два пъти и не беше сигурна, че звукът й харесва, но цигулките винаги звучаха приятно в църквата.

— На цигулка — рече.

— И без това ми писна от тъпата стара лютня. Да вървим.

Анна Мария отведе Мадалена в друг кът за упражнения, взе оттам калъф и го отнесе в стаичка, стените, на която бяха облицовани с дърво.

— Тук протичат частните уроци на най-добрите цигуларки — обясни тя. — Никога не съм свирила на това място, но всъщност никой никога не е казвал, че не можем да го правим. — Затвори вратата зад гърбовете им. — Може да си докараме неприятности, но не мисля, че някой ще ни чуе, а и съм любопитна да разбера как ще звучи.

От мига, в който Анна Мария засвири, нещо в Мадалена започна да се предава. Настани се на стар стол и дори когато нямаше накъде повече да поддаде под тежестта й, продължаваше да има усещането, че потъва — толкова дълбоко, та би могла да се сгъне, докато стане съвсем малка и се превърне в миниатюрен пакет от перфектно задоволство. Стаята се изпълни със звуци, проблясващи като полиран месинг, разтапяха се като карамел в устата и караха косъмчетата на ръцете й да настръхват.

Анна Мария спря.

— По-добре си затвори устата, иначе ще ти потекат лигите.

Мадалена се стресна и изправи гръб.

— Посвири още — изрече тихо, почти шепнешком.

Анна Мария отново засвири. Мадалена си помисли, че може да чуе как всеки косъм от лъка докосва струните. Музиката се извиваше, флиртуваше с въздуха, въртеше се като снежинки в тесен пасаж.

— Тази харесва ли ти? — попита я Анна Мария. — Просто си я измислям. — Погледна към приятелката си. — Устата ти пак е отворена.

Мадалена изгледа втренчено Анна Мария, преди да осъзнае казаното от нея, после затвори уста и прехапа устни, за да не се отвори отново. Накрая рече:

— Повече не искам да свиря на лютня.

Анна Мария сви рамене.

— Харесвам всички инструменти еднакво. — Подаде й цигулката. — Сложи я под брадичката си. Не, не така, отдръпни си леко бузата. — Сви пръстите на Мадалена около грифа на инструмента и ги постави на определени места. — Дръж ги тук — каза, — и просто прокарай лъка по струните.

Мадалена трепна при резкия звук, който излезе изпод пръстите й.

— Не стискай лъка толкова и дръж китката права.

Мадалена отпусна захвата и се опита да дръпне лъка със същата деликатност, с която привършваше последните бодове на някоя яка. Резултатът беше твърде далече от тоновете, които можеше да възпроизвежда Анна Мария, богати ноти, напомнящи за лъч светлина по повърхността на вода, ябълков цвят, смях. В ръцете на Мадалена цигулката звучеше като скърцаща ръждясала панта, но не я беше грижа.

Отвори очи и видя, че Анна Мария я гледа втренчено.

— На теб наистина ти харесва — отбеляза Анна Мария. — Мисля, че ти харесва повече, отколкото на мен.

Мадалена не знаеше какво да отговори. Не смееше да погледне към приятелката си от страх да не издаде нещо, преди дори да е разбрала какво. Сведе очи към ръцете си. Ноктите й бяха грапави, върховете на пръстите й — покрити с мазоли, но през последната година пръстите й се бяха източили дълги и тънки. Може би бяха създадени за това. Мадалена затвори очи. Главата й се изпълни с музика, копнееща да бъде изсвирена.

* * *

— Sicut erat in principio, et nunc, et simper, et in saecula saeculorum.^[4]

Гласът на свещеника отекна в църквата „Сан Себастиано“, но Мадалена и Киарета почти не го слушаха. Застанали в края на групичката момичета, доведени тук да чуят литургията, двете отметнаха глави толкова назад, че когато се опитаха да се присъединят към общия хор, произнасящ „Амин“, мускулите на вратовете им изпъкнаха и устите им жадно се отвориха да си поемат въздух.

— Гледай! — прошепна Киарета на Мадалена и посочи към тавана. — Почти виждам какво има под ризата на онзи мъж.

— Мръднете. — Придружителката на момичетата леко побутна сестрите по гърбовете.

По изключение тонът й не беше остър, защото в края на краищата фреските на Веронезе по тавана на църквата, изобразяващи историята на Великден, бяха онова, заради което на момичетата им беше разрешено да напуснат „Пиета“.

— Mea culpa, mea culpa, mea maxima culpa.^[5]

Мадалена и Киарета се присъединиха към останалите момичета, които се удряха в гърдите в знак на покаяние за греховете си, докато вървяха към олтара.

Киарета отново вдигна поглед към тавана и от устните й неволно се откъсна хленч. Мадалена посегна да хване ръката й, докато двете гледаха към двата коня — единият бял, другият черен — които от мястото, на което момичетата се намираха, изглеждаха така, сякаш галопират от покрива право към тях. Жените от фреската гледаха с уплашени очи от балкона на дворец, а три мъжки фигури се напрягаха да удържат зверовете с подивели погледи, за да не допуснат животните да сгазят всички в църквата, ако случайно се откъснат от мазилката и се сгромолясат върху пода. Сцената над главите им се въртеше заплашително и Мадалена сведе поглед надолу. Киарета продължи да гледа изключително напрегнато и се наложи да се вкопчи в сестра си, за да не загуби равновесие. Изкискаха се, когато Киарета се спъна и изимитираха олюляването й, докато придружителката не им изсъска да престанат. Стиснали ръце, двете си наложиха да се съсредоточат в литургията.

После всички момичета се събраха на площадчето пред църквата.

— Сега ще тръгнем към манастира „Санта Мария деи Кармини“ — обясни една от придружителките. — Там монахините са ни подготвили специално угощение, а после ще се върнем в „Пиета“.

Момичетата поеха в редица по фондаментото^[6] — тясната пътека край малкия канал, докато не завиха по по-широка алея покрай по-голям канал. Вдясно от тях се издигаха тухлените стени на „Санта Мария деи Кармини“, а във водата вляво плуваха няколко патици; на един стълб беше кацнала чайка. За скупчените момичета от „Пиета“, пачите пера бяха редки като скъпоценности и придружителките им спряха, за да дадат възможност на поверениците си да погледат за момент.

По едно време Гелтруда, по-възрастната от двете матрони, плесна с ръце.

— Хайде — подкани ги. — Сестрите ни чакат.

Пред очите им изникна мостът към Кампо деи Кармини. Момичетата бяха почти сами на фондаменто, но мостът беше пълен с групички хора, повечето млади мъже, които разговаряха развълнувано и достатъчно високо, за да ги чуят послушничките.

Едната от придружителките, застанала начело на групата, напрегна тяло и забави стъпка. Гелтруда напусна опашката на редицата и отиде отпред, за да си размени няколко думи с нея.

— Видя ли това? — чу я да казва Мадалена. — Мислиш ли… — Гласът й трепна и замлъкна, и Гелтруда довърши мисълта си с многозначителна гримаса.

Двете жени хвърлиха разтревожени погледи към моста.

— Казах на приората, че идеята да ги изведем по това време на годината е лоша — отбеляза Гелтруда, — и виж сега…

— Дали да не се върнем? Можем да помолим готвачките от „Пиета“ да дадат някаква храна на момичетата.

— С какво? Гондолата, която трябва да ни вземе, ще дойде чак следобед.

Двете жени се огледаха и задържаха момичетата, докато тълпите продължаваха да пресичат моста и да се изливат на Кампо деи Кармини.

— Ще останем в манастира и там ще изчакаме гондолата — чу отново Мадалена гласа на Гелтруда. — Невъзможно е да се върнем в „Пиета“ пеша. Не знаем пътя, освен по вода. Не виждам какъв избор имаме.

Набързо се прекръсти, преди да се обърне към групичката.

— Вървете бързо и не се отделяйте една от друга — нареди им и махна да я последват.

Тълпата не обръщаше никакво внимание на момичетата. Киарета гледаше как хората пресичат площада пред църквата и изчезват в странична уличка.

— Закъде бързате толкова? — извика тя, но никой не спря да й отговори.

Край нея мина гол до кръста мъж, наобиколен от младежи, които крещяха името му. Един от младежите носеше нагръдник от ламиниран картон, декориран с цветни мотиви.

— Николоти! Николоти! — скандираше младежът.

— Хей, внимавайте какво правите! — извика някой, когато две деца, понесли дълги самуни хляб, си запробиваха път сред навалицата.

Щом хлапетата стигнаха до края на Кампо деи Кармини, затичаха, размахали самуните като победни знамена. Зад тях някакъв мъжки глас крещеше:

— Спрете ги! Крадци!

Киарета наблюдаваше суматохата и не усети как е изостанала от групата. Гелтруда здраво я сграбчи за рамото и я бутна напред.

— Малка глупачка! — рече жената. — Прояви здрав разум. Влизай вътре!

Дори в сумрака, царящ в църквата, където насядаха момичетата, тревогата по лицата на придружителките беше очевидна.

— Да се помолим на благословената Божия майка да се измъкнем живи и здрави от това изпитание — каза една от монахините, които ги посрещнаха.

Киарета и Мадалена се прекръстиха и сведоха глави.

Монахинята повтори молитвата в прослава на Божията майка, преди да се обърне към момичетата.

— Понякога светът може да е твърде плашещо място — рече и кимна към вратата и хаоса навън. — Но не сте ли щастливи, че имате някой, който ви обича и ви предпазва? Само си помислете — за благословената Дева вие сте нейни деца точно толкова, колкото й собственият й Син! Каква по-голяма чест от това? — Сбърчи вежди и потърка чело, сякаш се опитваше да измисли какво още да каже.

Мадалена извърна глава и се удари в дърворезбата на църковния трон, на който седеше. Вдигна очи нагоре и на фона на слабата светлина на свещите зърна странните създания, изрязани в тъмното дърво, толкова близко, та всеки момент май щяха да зашепнат в ухото й. Гола до кръста русалка втренчено я гледаше с празния си поглед, опасен звяр все едно току-що бе изскочил от страничната облегалка и си проправяше път нагоре по облегалката на трона. Мадалена седеше, без да помръдва, сякаш ако внимателно слушаше монахинята, чудовищата щяха да се оттеглят. С крайчеца на окото си забеляза игуменката, пристигнала преди миг, и сега разговаряше с придружителките.

Игуменката застана пред момичетата. Лицето й бе образец на спокойствието, с изключение на две играещи бръчици между веждите й, които се опитваше да изглади.

— Момичета — започна игуменката. — Навън цари тревожна суматоха и съжалявам, че трябваше да станете свидетелки на всичко това.

Пое дълбоко дъх, все едно се канеше да продължи, после затвори уста и сведе поглед надолу.

— Това е всичко — рече тя. — Ще се отправим към трапезарията, където за вас е сервиран обяд. — После се извърна и излезе от църквата.

Момичетата влязоха в залата, където млади послушнички сервираха плата с печено месо и зеленчуци, и купи с качамак. Игуменката подхвана благодарствена молитва за храната и момичетата я последваха, но точно когато седна, в трапезарията влетя монахиня със заплетено в краката й расо. Приведе се над игуменката и й каза нещо, което накара по-възрастната жена да стане и да направи знак на Гелтруда и другата придружителка да я последват навън. След няколко минути двете жени се върнаха.

— Гондолиерът е тук — съобщи Гелтруда на момичетата — и е дал да се разбере, че е най-добре да потеглим незабавно. Ще се наложи да оставите яденето, но можете да си вземете по парче хляб.

Едно от момичетата, които седяха срещу Мадалена и Киарета, посегна да грабне голямо парче месо, но мрачните лица на придружителките накара стомаха на Мадалена да се свие и тя се дръпна от масата.

Киарета гледаше как момичето дъвче месото и протегна ръка към платото, но Мадалена я спря.

— Вземи хляб и ела!

В двора Мадалена забеляза гондолиера да кръстосва напред-назад и от време на време да поглежда през шпионката на входната врата.

— Чуй — каза Киарета и стисна още по-силно ръката на сестра си. Високите стени и покритите пасажи не можеха да заглушат напълно възторжените викове и дюдюкането, съскането и крясъците, клетвите и дрезгавите освирквания, долитащи отвън.

Придружителките бързо поведоха момичетата към гондолиера. Без да си дава сметка, че девойките могат да го чуят, мъжът се обърна към едната от двете жени.

— На Понте деи Пуни^[7] имаше бой, но полицаите дойдоха и го прекратиха, затова побойниците решиха да се прехвърлят тук. Биеха се на мястото, откъдето трябваше да ви взема.

— Гондолата отвън ли е? — попита жената, а в гласа й прозвуча невероятна тревога и едно от момичетата до Мадалена се разциври.

— Не. Оставих я при „Сан Себастиано“. Мисля, че ако тръгнем по този път, ще успеем да стигнем дотам — и пак надзърна през шпионката. — Тълпата все още не е чак толкова огромна, а пред портата няма никого. Но трябва да тръгнем веднага! — Без да дочака отговора на жената, гондолиерът отвори външната врата и каза на момичетата да го последват.

Мадалена и Киарета вървяха на опашката на групата, забързала към „Сан Себастиано“. Киарета се спъна в камък и здравата се изтърси върху тротоара, като охлузи коленете си и си изкълчи лакътя. Мадалена я хвана за едната ръка и я подкрепяше, докато сестричката й правеше малки и болезнени стъпки.

Гелтруда хвана Киарета за другата ръка.

— Побързай — подкани я. — Другите са много напред, едва ги виждам.

Точно в този момент дузина мъже се появиха тичешком покрай канала. Гелтруда загуби равновесие и здраво хвана момичетата, да не би тичащите да ги избутат във водата.

Преди да са успели да подновят ход, се появи нова лавина от тичащи, този път смесица от мъже и жени от различни възрасти; те се блъскаха и се обиждаха.

Киарета изписка, когато почувства как някакви ръце обгръщат кръста й, повдигат я и я свалят в малка плоскодънна лодка. Друг чифт ръце стори същото с Мадалена и след миг Гелтруда и двете момичета седяха в пеотата^[8] до мъж и една жена с двете им деца, момче и момиче на възраст колкото двете сестрички.

Гелтруда поемаше огромни глътки въздух, докато се обръщаше към небесата да им изпратят закрилата на светците. Мъжът изръси серия ругатни, докато обръщаше лодката в канала, който вече беше задръстен. Киарета и Мадалена скриха лица една в друга и само от време на време надничаха, за да се огледат наоколо.

— Добре ли сте? — попита ги жената.

Момичетата кимнаха, без да продумат.

— За Николоти ли сте, или за Кастелани? — полюбопитства момчето.

Мадалена го изгледа втренчено.

— Николоти или Кастелани? — повтори момчето.

— Не знам какво имаш предвид.

— На чия страна сте? — намеси се момичето, раздразнено от невежеството на Мадалена.

— Не съм на ничия страна.

— О, оставете ги на мира — каза бащата. — Те не принадлежат на нашия свят.

— Просто не можехме да ви оставим на онова място — обърна се жената към Гелтруда. — Ще ви свалим някъде, където е безопасно и когато е възможно.

Гелтруда кимна. Стисна броеницата, която бе извадила от джоба си, устните й замърдаха, а погледът й се заби в дъното на лодката.

На тротоара се завихряха нови битки. Хората, наблюдаващи от горните прозорци на сградите покрай канала, започнаха да хвърлят боклуци и счупени съдове върху тълпата долу. Мадалена забеляза как някакъв тип пропълзя по покрива на една от къщите и откърти керемида. Захвърли я към канала и тя падна само на няколко сантиметра от лодката пред тях.

— Защо правят така? — изпищя Киарета.

— Кое, това ли? — попита жената. — Не си ли чувала за пулите? Войните с юмруци?

— Не — изрида Киарета. — И ги мразя! Накарайте ги да спрат!

Децата се изсмяха.

— Да спрат? Та те едва сега започват!

Майка им посегна да ги плесне.

— Малки грубияни!

— Но аз искам да видя истинска бъркотия! — рече момчето и изкрещя с пълно гърло: — Фрота^[9]! Фрота!

— И аз! — подкрепи го момичето. Изплези се на Мадалена и се изкиска.

Мъжът бе успял да промуши лодката сред останалите и да стигне до място, откъдето имаше по-добър изглед. Вдясно двама младежи скочиха от едно фондаменто и започнаха да пълзят по лодките, за да стигнат до отсрещната страна на канала.

— Николоти! Николоти! — завика ухилено семейството, размахвайки юмруци във въздуха, когато двамата скочиха в тяхната лодка.

Единият събори момичето с коляното си и въпреки че лицето му се сгърчи, то се съвзе, без да заплаче, изправи се и продължи да скандира с брат си.

За няколко минути мостът до манастира се изпълни с мъже, които напредваха към средата му — фракцията на Николоти от едната страна, тази на Кастелани — от другата. Юмручни удари запратиха някои от тях обратно към фондаменто, а върху раменете на останалите се застоварваха удари с пръчки. Някъде около средата на моста мъжете се вкопчваха един в друг и започваха да се бият, докато някой от тях или и двамата не се озовяха в канала. Един мъж падна във водата и остана неподвижен на повърхността й, а от раната в главата му се процеждаха струи кръв. Измъкнаха го в лодка и няколко души се надвесиха над него.

— Мъртъв ли е? — извика жената от лодката на Мадалена и Киарета.

— В безсъзнание е — отвърнаха отсреща, — но диша.

Двете деца изръмжаха разочаровано.

После всичко свърши така внезапно, както бе започнало. Едната от групите си проби път до центъра на моста и дори и най-яростните усилия на противниците им не успяха да я избутат обратно. От далечния бряг на канала се разнесоха диви одобрителни възгласи, а победените се събраха на купчини, поклащайки разочаровано глави. Тълпата започна да се разпръсва и скоро беше възможно лодката, в която бяха Киарета и Мадалена, пак да потегли.

Когато опасността премина, Гелтруда се върна към живот и отново започна да се кръсти.

— Хей вие, в червеното — обърна се към нея мъжът. — От „Пиета“ сте, нали? — Гелтруда кимна, а лицето на мъжа разцъфна в усмивка. — А! Вашите певици са най-добрите в цяла Венеция! — и затананика мелодия, която хорът бе изпълнявал предишната седмица.

Киарета и Мадалена го изгледаха изненадани.

— Ходите в нашата църква? — попита Киарета.

— Когато мога. — Продължи да пее, но в неговата версия Светата Дева бе заменена от красива девица с устни като рубини, а езикът, на който звучеше песента, не бе латински, а венециански диалект. Жена му се присъедини към него и скоро към пеенето им се включи друг глас, от брега на канала, последва друг — от някакъв прозорец.

Плъзгаха се надолу по Рио^[10] ди Санта Маргерита и пееха песен след песен, а към тях се присъединяваха гондолиери и хора от брега. Киарета се включваше на латински там, където си спомняше текста, без да обръща внимание на мръщенето на Гелтруда.

Мадалена гледаше как в канала покрай тях подскачат изгубени шапки, парчета картонени ризници, обувка. Боклуците, хвърлени от прозорците, се бяха насъбрали покрай брега, заобиколени от ивица мазнина, която, прихванала светлината, проблясваше във всичките цветове на дъгата. Патиците се върнаха, Киарета отпусна пръсти във водата и започна да подвиква на птиците да дойдат по-близо.

Наближиха Канале Гранде и завиха към „Пиета“, а залязващото слънце превърна фасадите на богаташките къщи в ярки квадрати от охра, червеникавокафяво и розово. Гласовете на гондолиерите се смесиха с писъците на чайките, поели на последния си за деня полет, хор на доволните и изпълнените с надежда, отправящ призив към света да забрави всичко, освен възвишеното.

 

 

Лодкарят ги остави пред „Пиета“, когато останалите момичета вече бяха получили храна и бяха отпратени в отделенията им да си починат. Гелтруда и двете сестри бяха посрещнати на входа от жена с пепеливо лице, която се прекръсти, щом ги видя.

— Чухме, че били убити шестима — съобщи жената и от гърдите й се откъсна ридание на облекчение. Пак се прекръсти. — Ave Maria, gratia plena, Dominus tecum…^[11] — занарежда тихо, докато ги водеше към кабинета на приората.

Приората се втурна към тях, броеницата й падна на пода.

— Какво стана? — обърна се тя към Гелтруда.

Нито Мадалена, нито Киарета си спомняха придружителката им да е била толкова смела, колкото се изкарваше в историята, която поднесе. Може би, помислиха си и двете, просто не бяха забелязали колко самоотвержено ги е защитавала.

— Ами ти — погледна приората към Мадалена, — страх ли те беше?

Образите изпълниха съзнанието на Мадалена. Копитата на конете от тавана на църквата кънтяха над главата й, хората се натискаха от всички страни, блъскаха се с изкривени лица, в канала се лееше кръв. Тя потръпна и когато приората обгърна рамене й с ръка, заплака.

Киарета оглеждаше стаята, огромния килим с неговите пурпурни, сини и златисти шарки; зелените завеси от кадифе на прозорците, прихванати със златисти въжета с дебели пискюли накрая. В камината пламтеше огън и сиянието му озаряваше скъпата кожа на креслата пред него.

— А ти? — попита я приората за втори път. — И ти ли се уплаши?

Киарета се изненада от въпроса.

— Малко ме беше страх — отвърна, — но не през цялото време.

Приората се усмихна.

— Бог е бдял над вас.

Киарета бе имала предвид нещо друго.

„Бях навън, помисли си тя. Видях патиците, хората, изрисувани по таваните, возих се по Канале Гранде, и то не в кабина, а в открита лодка. И пях с хората в лодката. През по-голямата част от времето не ме беше страх, бях щастлива.“

Пое дълбоко дъх, сякаш да обясни, но сетне съгледа мрачните физиономии на Гелтруда и приората и реши, че няма да я разберат.

— Да — кимна в знак на съгласие. — Бог, а също и Светата Дева.