Лоръл Корона
Четирите годишни времена (3) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Втора глава

Плетенето на дантели изглеждаше като алхимия в очите на Мадалена, когато плетивото бе в ръцете на Дзенобия и другите жени. Те превръщаха обикновения конец в сцени, където ангели или митични зверове стояха между древногръцки колони и вази, свързани с изпипани до съвършенство свитъци, ветрила и арабески. И после, без нещо повече от бегъл поглед, плетачките разкачаха някоя завършена работа, поставяха я в кошница и започваха нова.

През първите няколко месеца от престоя на Мадалена в „Пиета“, нейните сивкави и окървавени произведения биваха хвърляни в огъня, където изчезваха само с едно леко проблясвате, но накрая тя изработи първата си дантела, която беше точно толкова бяла, колкото и в началото. Обикновеният бордюр, предназначен за фустата на някое момиче, бе запратен в кошницата заедно с други завършени дантели в края на деня.

— Какво ще стане с него? — попита тя Дзенобия.

— Какво искаш да кажеш? Утре започваш нещо ново. Сега, след като спечели малко пари, ще ти отворят сметка в банката. — Жената сви рамене, сякаш нещо толкова очевидно и незначително не заслужаваше по-подробен отговор.

— Само се чудех кой ще вземе дантелата ми.

— Беше съвсем малка. Може би ще я купи някой турист.

Докато се мъчеше да разбере казаното, Мадалена усети как мозъкът й забавя оборотите си, подобно на сметана в бутало, която трябваше да се превърне в масло.

— Не знам какво е банка — изрече тя, — нито турист.

— Посетител. Някой, който идва в града ни да чуе нашия коро.

Същата вечер, докато лежеше на леглото си, Мадалена се сети, че бе твърде объркана, за да попита Дзенобия за другото нещо, което беше споменала.

„Защо ми плащат — чудеше се. — И щом ни плащат, къде са парите?“

Знаеше, че някои от другите момичета слизаха в стаята за дантели преди биенето на звънеца, за да си поприказват, когато нямаше кой да им прави забележки да мълчат. Заспа с намерението самата тя да отиде по-рано на следващия ден, за да получи отговор на въпроса си.

 

 

— Трябва да имаш работа, нали така? — каза една от плетачките на дантели Франческа. — По-добре тук, отколкото да сменяш превръзки в болницата или да миеш чинии. — Другите фили измърмориха съгласието си.

— И ако се налага да седим тук с часове, по-добре да спечелим колкото се може повече пари, така че колкото по-модерна е една дантела, толкова по-добре — добави друго момиче, Алегреца.

— Но какво значение има, когато няма какво да се купува?

— Разбира се, че има — отвърна Франческа. — Може би не сега, освен дребни неща като молитвена броеница с красиви зърна или по-хубави обувки, да речем. Или пък дори молитвеник с картинки и красива подвързия. Виждала си Дзенобия, нали?

— Но онова, което изработвате, е толкова красиво. Не ви ли е жал?

— Всъщност, вече не — призна Франческа. — Или може би само за секунда. И между другото, ще ти наложат покаяние, ако се гордееш с онова, което си изработила.

— Но ще трябва да направиш много повече от онзи малък бордюр, за да спечелиш достатъчно пари да си купиш каквото и да било — добави друга плетачка, Вероника. — Когато ти възложат да изплетеш фустата на нощницата на някоя младоженка или корсаж на рокля… — Другите измърмориха съгласието си. — Ето тогава започват да се трупат парите.

— По-късно те се превръщат в част от зестрата ти — поясни Алегреца, — а ако не се омъжиш, със спестяванията си можеш да си купиш по-хубава килия в някой манастир.

Тонът на Алегреца беше напълно прозаичен и на Мадалена й се стори, че момичето вижда в двете възможности отлични и практични цели, за осъществяването, на които да работи, но на Мадалена не й беше ясно как мисълта да станеш монахиня или съпруга можеше да накара пръстите на някого да летят по-бързо или по-добре.

— Аз пък — намеси се Франческа — нямам намерение да правя нито едно от двете. Искам да остана тук и един ден да стана приора. — Тя изимитира начина, по който приората присвиваше очи, когато четеше след хранене в столовата и другите се присъединиха към смеха й. — Тогава ще командвам всички. Ще нося каквото си искам и ще живея в собствен дом.

— Тя нали живее тук? — недоумяваше Мадалена.

— Глупачка! Не и в отделението. Нито пък другите, които седят на масата й. Ако все още си тук, когато станеш на четирийсет, ще се пенсионираш и ще получиш собствена стая. Ако някога влезеш в кабинета на приората, ще видиш колко е хубаво вътре. И дрехите й не са груби, като нашите.

— Значи, могат да си купуват всичко, когато остареят?

— Е, не всичко, предполагам.

— Не можаха да си купят маймунка от органиста от Рива — отвърна Алегреца. — С космато малко… нещо. — Всички момичета се изкикотиха, скрили с длани устите си и Мадалена почувства как червенината плъзва по лицето й, сякаш й се бяха присмели.

— О, стига де — каза Алегреца. — Не се смеехме на теб.

— След известно време могат да си похарчат парите, за каквото си искат — добави Вероника. — Или поне онова, което остава, след като човек си плати стаята и храната за всичките тези години.

Няколко от момичетата въздъхнаха и станаха да изровят възглавничките си от един шкаф. Като видя озадачената физиономия на Мадалена, Франческа продължи:

— Конгрегационе^[1] вземат повечето от спечеленото от всички фили и го задържат като такса, покриваща храната и леглото, които ти осигуряват, но оставят малко и на теб.

— Ами онези, които не изкарват пари?

Франческа се обърка, сякаш никога преди не й беше хрумвал подобен вариант.

— Не знам. Предполагам, не плащат.

— Казват, че трябва да знаем за парите, понеже един ден тези знания сигурно ще ни потрябват. — Алегреца се върна с възглавницата си и седна. — Дзенобия ми каза, че това влиза в задълженията на всяка добра съпруга. Ако искаш да се омъжиш, да плетеш дантели е почти толкова добре, колкото и да си част от коро.

— Но не и ако искаш да печелиш — възрази Вероника. — На фили ди коро им плащат при всяко представление. — Тя обърна очи към тавана, после стана и притисна длан към гърдите си. Пое драматично дъх и с глас, не толкова силен, че да се чуе в залата, запя дрезгаво и фалшиво. После се поклони под всеобщите аплодисменти, приглади полите си и седна да продължи работа.

— Така и трябва — отбеляза Франческа с леден сарказъм. — Фили ди коро са по-добре от всички нас. Дори на Бог му е ясно. Особено на Бог.

 

 

Неудобството на Мадалена от разговора я връхлетя неочаквано като главоболие, но отшумя при влизането на Дзенобия в стаята и до края на следобеда момичето вече беше напълно забравило за него. Приведена над плетивото си, чуваше собственото си тихо дишане и в един момент престана да обръща внимание на студа, проникващ през прозорците и изтъркания килим върху каменния под. После Дзенобия затананика и когато останалите момичета се присъединиха към тихото й пеене, нещо дълбоко в душата на Мадалена трепна.

Каквото и да се случваше в „Пиета“ или в града навън, или дори в селото, вече твърде надалече, то изобщо нямаше значение. Миниатюрното начало на новата дантела, която щеше да порасне в ръцете й и гласът на Дзенобия, така топъл, та пресичаше студа от умиращия огън — ето това беше центърът на всичко. Другите момичета можеха да се шегуват колкото си щат, но от този момент нататък Мадалена щеше да идва в работната стая едновременно с Дзенобия и нито минута по-рано.

* * *

По времето, когато Мадалена навърши единайсет, а Киарета — осем години, животът им беше еднообразен, стабилен и предсказуем като всеки възел от дантелените яки на Мадалена. Ставаха при зазоряване, молеха се, докато се обличаха и тръгваха към църквата, изслушваха сутрешните молитви, няколко часа учеха или работеха, спираха за молитвите в шест, в девет и после в дванайсет, преди да отидат на обяд.

Следобед почиваха до молитвата в ранния следобед, сетне работеха или учеха до вечерната молитва. Вечерята бе към залез-слънце, последвана от последната молитва за деня, нощната, и сън.

Що се отнасяше до заниманията, звуците придаваха форма на всеки ден. Камбаните ечаха, по-малките момиченца се кикотеха и пееха, докато играеха с обръчи и топки на двора в почивките. Лекомисленото бъбрене беше онова, което дългите часове на наложена тишина искаше да държи под контрол, а задълженията и благочестивостта бяха основните причини за нарушаване на мълчанието. Мадалена беше обикнала тихия тон, с който жените четяха от свети Августин или Катерина Сиенска, или Франциск Асизки в манастирската трапезария, и напевното повторение на уроците, които момичетата рецитираха в класните стаи. Звуците успокояваха болката в убодените й от игли пръсти, празния стомах и тракащите в зимните утрини зъби по-добре от упражняваната перфектност на коро.

За Киарета никой друг звук, освен този на хора, нямаше значение. Опитите й да пее с огромен ентусиазъм в църквата не й бяха спечелили нищо повече от одобрителни кимвания заради нейния религиозен плам, но често й спечелваха мръщене и хокане задето не я свърташе на едно място през останалата част от службата. Мечтата на Киарета танцуваше в дъха между разтворените й устни, когато всеки неделен следобед и през празниците слушаше изпълненията на коро от нишата в църквата, запазена за фили ди комун. Всеки ден приближаваше на пръсти до затворената врата към галерията на хора, сякаш внимаваше да не счупи нещо.

„Не докосвай, все едно й казваше вратата. Не се осмелявай!“

Един ден вратата се отвори. Тъкмо започваше почивката и фили ди коро се бяха пръснали надолу по стълбите и коридорите, докато Киарета минаваше. Тя отстъпи встрани да им направи път и зачака за възможност само за миг да погледне горе.

И тогава го чу — богат алт, сякаш зрял нар, паднал върху земята в овощна градина, ухаещ на кръв и скъпоценности.

„Filiae maestae Jerusalem“^[2], пееше гласът, зовеше жалеещите дъщери на Йерусалим да погледнат към техния разпнат Бог.

Хипнотизирана от звука, Киарета направи първо една, после още една стъпка нагоре. Без сама да разбере как, се озова при входа на галерията. Стаята бе придобила цвят на тъмен кехлибар от отразените тонове на стенописите в църквата. Зърнести ивици сребриста светлина изминаваха разстоянието между тесните прозорци на централния църковен кораб до клавиатурата на малък орган. Погледът на Киарета подмина няколкото стойки с отворени нотни листа и се спря на решетката от ковано желязо на балкона, през която момиченцето често се беше опитвало да надникне отдолу. До решетката се виждаше силует на жена, обвила ръце около тялото си. Жената се поклащаше, докато пееше.

Киарета приближи и се спъна в купчинка книги, оставени на пода. Жената спря да пее и се извърна.

— Коя си ти? — попита тя.

— Аз… съжалявам. Моля ви, не се ядосвайте. Чух ви отдолу и…

— Не бива да си тук — предупреди жената и въпреки че Киарета не я виждаше добре, от тона й разбра, че певицата е по-скоро изненадана, отколкото ядосана.

— Как се казваш? — попита я жената.

— Мария Киарета — заекна момиченцето, — но никой не ми вика така. Казват ми само Киарета.

— Знаеш ли коя съм аз?

Киарета кимна. Микиелина беше маестра^[3] и макар че бе надхвърлила трийсетте и беше пяла почти две десетилетия, все още бе една от най-известните солистки на „Пиета“. Винаги когато се разминаваше с нея в трапезарията, Киарета свеждаше очи към земята, за да не срещне погледа на жената, която притежаваше някъде в тялото си огромно тайно място, способно да приютява такъв глас.

Микиелина приближи към Киарета. Куцаше, беше се родила с деформирано бедро.

— Ела до лампата да видя дали те познавам — привика я. — Огледа онова, което се виждаше изпод шапката и качулката. — Виждала съм те в трапезарията — усмихна се Микиелина. — Много красиво момиченце със сини очи и добър апетит.

Лицето на Микиелина изглеждаше плоско, като парче глина, върху което някой беше стъпил, преди да е изсъхнало напълно. Но очите й бяха мили, а усмивката й — достатъчно широка, за да разкрие липсващия от едната страна зъб.

— Пееш ли? — попита тя неканената си посетителка.

— Не… Искам да кажа да. Искам да кажа… — Киарета си пое дъх. — Не знам. Не като вас.

Микиелина докуцука обратно до решетката на балкона.

— Искаш ли да видиш как звучи, когато пееш оттук?

Киарета кимна и Микиелина й направи знак да се присъедини към нея.

— Хайде — насърчи я. — „Agnus Dei“^[4] — запя. — „Qui tollis peccata mundi“^[5]. — Песента й звучеше като шепот, но изпълни църквата, а гласът на Киарета замря още преди да е стигнал решетката на балкона.

— Поеми дълбоко дъх, оттук — рече Микиелина и обгърна талията на Киарета с ръце. Пусна я, отстъпи назад и направи знак на момиченцето да запее. — „Божий агнец, който пое греховете на света“ — повтори.

Киарета опъна тяло, за да поеме дъх, почувства как дробовете й се опразват, докато изпяваше нотите.

— „Имай милост към нас“.

Гласът й ставаше все по-силен, произнасяше всяка следваща фраза с нарастваща самоувереност, докато не чу звуците да се връщат обратно към нея, отразени от стените на църквата.

— Брава — изръкопляска Микиелина. — Когато следващия път някой те попита дали можеш да пееш, кажи „да“.

Странното дишане беше замаяло главата на Киарета.

— Да, маестра — отвърна тя.

— А сега можеш да ми помогнеш да пренеса тези стойки обратно в учебната зала. Ако някой се зачуди къде си била, ще кажа, че съм те помолила да ми помогнеш. Но — тя се извърна към Киарета — сега трябва да ти се скарам. Не бива ей така да решаваш да се разхождаш наоколо, да се качваш по разни стълби и да надничаш, където ти се прииска. Непослушните момичета могат да бъдат много нещастни тук. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

— Да, маестра — отвърна Киарета, чудейки се как е възможно онова, което Микиелина й разправя, да е вярно.

„Откакто съм тук, не съм била по-щастлива“, помисли си, докато забързано се спускаше надолу по стълбите да потърси сестра си.