Лоръл Корона
Четирите годишни времена (17) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Four Seasons, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2017)
Допълнителна корекция
Regi (2023)

Издание:

Автор: Лоръл Корона

Заглавие: Четирите годишни времена

Преводач: Мария Чайлд

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Унискорп“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Инвестпрес

Излязла от печат: 31.05.2013 г.

Редактор: Теменужка Петрова

Художник: Иван Домузчиев

Коректор: Любомира Якимов

ISBN: 978-954-330-394-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15196

История

  1. — Добавяне

Шестнайсета глава

Коремът на бременната в осмия месец Антония беше голям като лютня. Всяка сутрин Киарета тайно й носеше сладкиши и разни други деликатеси, които докторът и съпругът на приятелката й, й бяха забранили, уплашени от нарастващите й размери.

— Когато те започнат да раждат бебета, да се измъчват с глад колкото си искат — отбеляза Антония един ден към края на карневале. Направи мълчалив знак на Киарета да извади контрабандните лакомства от джоба си и ги сложи в скута й. После, привеждайки се колкото може напред сред облака възглавници, струпан в горната част на леглото, Антония разгърна пакетчето. — Захаросани ядки! И плодови бонбони! — изписка тя и бързо пъхна парченце сушен подсладен лимон в устата си. — Толкова си добра с мен, но мислиш ли, че утре ще успееш да промъкнеш малко вино? От онова, сладкото, което харесвам?

— Антония! — Киарета плесна подалото се изпод завивките коляно на приятелката си. — Малко трудно ще ми е да го скрия, а и какво очакваш да направя? Да отида в кухнята и да кажа, че ми трябва една бутилка вино ли?

— Защо не? Те са твои слуги. Няма да се разприказват.

— Освен пред майка ти.

— О, моля те, не ми напомняй — простена Антония и притисна ръце към корема си. — Света Дево, ама че боли. Нямам търпение веднъж да се свърши. — Облегна се назад и пое няколко дълбоки глътки въздух. — Е, кажи ми какво прави брат ми?

Лицето на Киарета помръкна.

— И снощи не се прибра.

— Колко пъти вече се случва?

— Не знам.

— Добре. Вече не ги броиш. Това е напредък. Не си казала нищо на майка ми, нали?

— Не, разбира се, не! — Първия път, когато бе установила, че леглото на Клаудио е непокътнато, Киарета бе изпаднала в паника и бе отишла при Джустина, сигурна, че съпругът й се е удавил в канала или пък лежи арестуван в затворническа килия. Джустина се бе отнесла безмилостно с нея. Киарета била глупава и неблагодарна. Клаудио щял да прави онова, което съпрузите имали право да правят и ако била отгледана с цел един ден да стане съпруга на патриций, щяла да е наясно. Тогава Киарета се беше заклела, че от този ден нататък, дори Клаудио да не се прибереше цяла седмица, Джустина нямаше да разбере за това от нея.

— Аз пък никога не знам дали Пиеро е у дома, или не. И не ме е грижа. — Неудобството, което бременността причиняваше на Антония, я превръщаше в капризна и раздразнителна жена, горяща от желание да се впусне в приказки за пристрастеността на съпруга си към хазарта, за неговите курви и непростимата му скучност.

Днес просто сви рамене.

— Ще ми помогнеш ли да се настаня в стола си? — Щом седна, започна: — Повярвай ми, необичайното в цялата работа е колко много внимание ти обръща Клаудио, а не колко малко. Ти още нямаш приятели, но до следващия карневале ще се появят и такива. Тогава ще бъдеш изненадана, ако мъжът ти изобщо те извежда някъде — или ако поискаш той да го направи. Съпрузите не са особено забавни.

— Но аз през цялото време виждам омъжени жени наоколо!

— Не и със съпрузите им! — Антония изгледа Киарета така, сякаш приятелката й си беше изгубила ума. — Когато си възвърна предишната фигура, ще си намеря кавалиере сервенте[1] или може би дори двама или трима, които ще ми носят подаръци, ще ме водят на опера и вечеря и ще идват с мен, когато пожелая да залагам в Ритото.

Кавалиере сервенте?

Антония отвори очи и челюстта й увисна в престорено учудване.

— Антония, не ми се подигравай.

— Извинявай. И аз съм една стара киселица! — Антония трепна и притисна длан към едната страна на корема си. — Бебето не спира да мърда и понякога наистина боли. Искаш ли да го усетиш?

Тя посегна и сложи ръката на Киарета върху корема си. Киарета почувства как при натиска бебето се отмести и се настани в другата страна на корема на Антония.

— Какво е усещането?

— Да си бременна ли? Ужасно, но мисля, че ще ми хареса моето малко постижение да се мотае из къщата. — Отпусна се пак в стола си и повдигна подутите си крака върху отоманка от кадифе и брокат. — Господи, надявам се да е момче. Всяка вечер се моля да се роди момче.

— Защо?

— Киарета, maritar o monacar? Не може да не си забелязала!

Женитба или манастир. „Ако Бернардо беше мой баща, бих могла да бъда насилствено изпратена в манастир или омъжена за някой два пъти по-стар от мен, когото изобщо не обичам“, осъзна Киарета. Не беше преувеличение. Точно така беше постъпил Бернардо Морозини с Антония и сестра й. В някои отношения, колкото и странно да изглеждаше, с Мадалена бяха извадили късмет, задето са били изоставени. Поне бяха направили някои свои житейски избори сами.

В тона на Антония, когато заговорваше за Пиеро, вече се долавяха сарказъм и горчивина. Въпреки това тя излъчваше оптимизъм, чувството, че макар бракът да се бе оказал разочарование и пълна скука, не беше нужно животът й да е същият. Зад цялото й мърморене лежеше противоположната алтернатива, безжизненото лице на сестра й зад решетката на парлаториото на манастира „Сан Закария“, когато жените от семейството отиваха да я посетят.

Антония продължаваше да говори:

— Когато раждането приключи, ще си ушия много нови рокли. Казват, че жените никога не си връщат предишната талия и имам намерение да коствам цяло състояние на Пиеро. — Вече беше показала на Киарета мостри от дузина платове, които си беше избрала от най-скъпия инвентар на съпруга си. — После ще си сложа баутата и ще отида да покажа тези красиви рокли на любовника си!

— Любовник? Имаш любовник? — Денят се очертаваше като ден на изненадите. — Това ли са всъщност те — как ги нарече? — кавалиери сервенте?

Антония удивено я погледна.

— Ти наистина и представа си нямаш, нали?

Киарета поклати глава.

— Кавалиере сервенте е мъж, който винаги е на разположение, когато искаш да те изведе и ти купува подаръчета, и те посещава, за да не се отегчаваш. Много по-полезни са от съпруг. И не очакват секс. Всъщност всичко зависи от това те да не получат нищо такова.

Тя посегна да потупа ръката на Киарета, сякаш успокояваше дете.

— И, разбира се, знаеш какво е любовник, нали?

— За това мога да се досетя, благодаря. — Киарета се приведе напред и прошепна: — Значи имаш и такъв?

— Още не, но ще имам. Честно казано, Пиеро… — сбърчи нос, все едно бе подушила разлагащ се боклук и извърна очи нагоре, за да довърши мисълта си.

Киарета се приближи до прозореца, за да събере мислите си. „Не искам любовник, нито кавалиере сервенте. Искам съпруга си.“

— Киарета? — Антония въпросително я гледаше и Киарета разбра, че сигурно от доста време е потънала в размисъл.

— Извинявай. — Просто… понякога се чудя дали изобщо трябваше да се женя за Клаудио.

Антония се шокира от думите й.

— Изглеждаш толкова щастлива!

— Щастлива съм. Обичам го. Той е много добър с мен.

За разлика от друг път, Антония не изпълни мълчанието с шеги и закачки, а я остави да продължи.

— Просто искам Клаудио да е с мен. Нямах ни най-малка представа за всичко това. Не виждам смисъл в него. Може би трябваше да си остана в „Пиета“.

Антония се засмя.

— Не можеш да си се представиш като някоя дърта вещица, нали? Пък и вече всичко е свършено. — Наведе се напред колкото й позволяваше големият корем и гласът й стана сериозен. — Бракът не е това, за което го мислиш. Той просто ти дава свободата да се забавляваш на този свят, това е всичко. Повярвай ми, Клаудио го прави.

Съгледала поразената физиономия на Киарета, побърза да обясни.

— Единствената истинска грешка, която можеш да допуснеш, е да очакваш Клаудио да е различен от останалите. Сториш ли го, ще бъдеш нещастна. И ще е истинска загуба на време, ако не се заемеш да научиш как самата ти да играеш играта. Без риск животът във Венеция е безсмислен. Нима имаш намерение да прекараш остатъка от живота си, седнала сама в своята лоджия в опити да отгатнеш коя от двойките в минаващите гондоли са твоят мъж и любовницата му?

Киарета сложи длан пред устата си.

— Откъде знаеш?

— Просто предположих. И аз го правех, докато не реших, че не ме е грижа.

Следобедното слънце осветяваше отсрещната страна на канала. Антония имаше нужда от почивка. За разлика от друг път, сега Киарета беше доволна, че късният час й дава добро оправдание да си тръгне.

 

 

„Коя е жената, която плаче през цялото време — питаше се Киарета, докато пътуваше към дома в мрачната кабинка на гондолата. — Какво става с мен? И какво ще направя по въпроса?“

Тя потърка чело, за да се отърве от мъчителните мисли за тайните на Клаудио. Може би, когато се прибереше, той щеше да си е вкъщи. Може би не трябваше да прекарва още една вечер в ровене с вилица из храната, докато се опитва да си забрани да мисли за това какво би могъл да прави съпругът й в момента. Може би Бернардо щеше да я покани долу да вечерят заедно. Заслужаваше си да изтърпи Джустина срещу една доза от чувството за хумор на свекъра си, пък дори и столът на Клаудио да е празен. Но Бернардо също рядко се задържаше у дома, може би по същите причини, които Антония беше започнала да й обяснява.

Клаудио наистина си беше вкъщи и щом я видя, лицето му светна. Той я целуна и прекара половината час преди вечерята в нейната приемна. Двамата разговаряха за работата му и за следващия оперен сезон в „Театро Сант Анджело“. Прие неопределения отговор на Киарета, когато я попита как е прекарала времето си с Антония, после скочи.

— За малко да забравя! — възкликна и извади кутийка от джоба си. Вътре бяха две големи перли, закрепени на фиби за коса. Той се наведе, за да ги забоде в косата й и целуна едното й ухо, после другото, захапа крайчетата им, докато тя не изписка и не се дръпна.

„Ето това искам от теб, помисли си Киарета. Това е нещото, което прави животът ми идеален.“ Усети познатото гъделичкане, когато зърната на гърдите й се втвърдиха и се обърна да впие устни в неговите, задържа за малко върха на езика си в устата му.

— Да кажа ли на слугите, че ще вечеряме по-късно? — попита я Клаудио.

— Моля те, направи го — отвърна Киарета, хвана ръката му, докато се надигаше от мястото си и се обърна с гръб към него, за да му даде възможност да разхлаби връзките на корсета й.

 

 

По-късно същата вечер двамата застанаха навън, загледани в групата музиканти от едно буркиело, която изнасяше серенада на жена от съседната къща. Млад мъж, стиснал букет, се изправи и запя под един балкон, но Киарета не забеляза там да стои някой.

— „Създадена си за целувки — пееше младежът. — Всеки мъж би умрял от възторг, ако можеше да зърне лицето ти тази вечер.“ — Той повиши глас и умолително заповтаря припева: — „За Бога, не казвай не!“.

Киарета се притисна към Клаудио, въздухът на пролетната нощ беше влажен.

— Какво мислят родителите й за това? — попита го тя.

— Родителите й ли? Той пее за стопанката на дома.

Киарета се извърна да го погледне удивено.

— Всъщност не е нищо, просто ласкателства. Най-вероятно той ще се появи утре, за да получи благодарност за серенадата. Ще донесе цветя, леко увехнали, и ще й изрецитира свое стихотворение, в което е описал как цветята са потъпкани като сърцето му, понеже тя отказва да бъде с него.

— А после какво?

— Нищо. Макар той да се надява един ден тя да му отвърне с „да“, тя няма да го стори. Докато го дразни, той ще идва при нея, но ще бъде голяма грешка, ако тя позволи нещата да излязат извън контрол.

— Какво мисли съпругът й за това?

— Той няма нищо против. Всъщност стига всички да спазват правилата, съпругът ще е доволен. Това прави жена му щастлива. — Клаудио я придърпа още по-близо до себе си. — Аз дори ще ти помогна да си избереш първия ухажор, някой, който няма да се възползва от теб.

Обърна се към нея.

— Защо ме гледаш толкова тъжно? Трябва да имаш приятели. Трябва да се радваш на ухажори. Такъв е животът. Аз не възразявам. — Той се отдръпна. — Да влизаме ли вътре?

След около час, докато Киарета лежеше в леглото си, тя чу в портегото Зуана да пожелава на господаря си лека нощ. Токовете на ботушите му потракваха по мраморния под и звукът им постепенно изчезна по посока на стълбите към дока.

 

 

На следващата сутрин за пръв път от сватбата си Киарета не погледна да провери дали Клаудио е в покоите си. Вместо това седна пред тоалетката със сандъчето си с бижута и започна да пробва пред огледалото обеци, гребени, колиета, накланяйки глава на една страна и усмихвайки се на въображаем обожател.

Извика Зуана, която й направи прическа, сложи й перленото колие, стегна й корсета и й помогна да облече една от най-красивите си рокли. Щеше да й се наложи да си сложи воал, но под него щеше да е напудрена и гримирана, и ако срещнеше някого, с когото да флиртува, нямаше да се откаже от възможността.

— Искам да отида при сестра си — обяви тя на гондолиера. — Закарай ме до „Пиета“.

Онова, което трябваше да научи, не можеше да се упражнява в уединено място, пълно с девици, но не се сещаше къде другаде да отиде. Самата подготовка за това беше добро начало.

 

 

Независимо от факта, че беше израснала тук, като омъжена Киарета нямаше право да влиза никъде другаде, освен в парлаториото на „Пиета“. Със своите прекрасни рокли и фризури, изпитваше дълбоко неудобство от външната страна на решетката, стегната в корсет и боядисана като такава, каквато в действителност не беше, разделена от момичетата в техните червено-бели одежди, понеже беше позволила на мъж да легне между краката й.

„Вече не принадлежа към никое място“, помисли си Киарета, докато чакаше сестра си да слезе.

Мадалена изглеждаше по-спокойна от всякога и Киарета изпита странното чувство, че тъкмо тя е от погрешната страна на решетката, хваната в капан. Нейните изкуствени бенки и грим може и да бяха впечатлили другите момичета, но Мадалена виждаше отвъд тях.

— Какво не е наред? — попита я тя.

Киарета отрече и запълни първите няколко минути от срещата им с хвалби, но скоро двете се оттеглиха в един ъгъл и сведоха глави една към друга.

Киарета не се сещаше какво да каже. Откъде трябваше да започне? Мадалена посегна през решетката и Киарета преплете пръсти в тези на сестра си. Минутите минаваха в мълчание, като от време на време Киарета попиваше сълзите си, за да не се разтече гримът й.

— Да отида ли да донеса скицника, за да пишеш в него? — Гласът на Мадалена беше нежен, но в него се долавяше и оттенък на шеговитост, което накара Киарета да се усмихне.

— Не. Просто искам да поседя тук с теб, ако не възразяваш.

Мадалена стисна ръката й.

— Разбира се.

Поседяха, без да приказват още известно време, после Мадалена наруши мълчанието.

— Знаеш ли, Вивалди напуска? Ще изчака края на карневале и ще отиде в Мантуа.

— Клаудио ми каза. Добре ли си?

— Не е като последния път — отвърна Мадалена. Вече съм голяма жена, сото маестра. Сега знам коя съм.

Киарета впи изпитателен поглед в лицето на сестра си, за да види дали е искрена, но не успя да прочете нищо.

— Наистина е така — кимна Мадалена. — Вече нямам нужда от него.

* * *

Бебето на Антония беше момче. Кръстиха го Александро, на бащата на Пиеро. Според венецианския обичай, Антония прекара дните след раждането в леглото си, опряна на възглавници, докато постоянен поток от доброжелатели се изнизваше през спалнята й. Бебето беше предадено на дойка, която всеки ден го носеше при Антония, докато тя се занимаваше с по-важната задача да възстановява фигурата си.

След месеци, стегната в корсет, Антония си наваксваше за пропуснатия предната година карневале, както и за останалите пролетни празници. Пиеро се беше представил добре по отношение на новия й гардероб и на празника на свети Марко през април с Киарета стояха пред огромните огледала в портегото на Палацо Морозини и се наслаждаваха на отраженията си в тях, докато довършваха приготовленията си за празненството.

Първата годишнина от сватбата на Киарета беше дошла и отминала и перлите й вече бяха сложени настрана, но тя бе изчакала Антония отново да е готова да започне да се появява на публични места, за да приведе в действие плана си за живот, независим от този на Клаудио. Антония се беше оказала права, че по време на втория им карневале Клаудио щеше да прекарва съвсем малко време с нея. Ако не беше една нощ в операта, където бяха отишли заедно с Бернардо и няколко партита с приятелите на Антония в малки частни казина, тя нямаше да е видяла от карневалето нищо повече от онова, което можеше да се зърне от балкона й. Сега отново беше готова за излизане.

Няколко седмици преди това Клаудио и Пиеро бяха обявили, че заедно с някакви инвеститори в „Театро Сант Анджело“ щели да наблюдават регатата от една баржа. Понеже нямаше да водят жените си със себе си, бяха предложили Антония и Киарета да излязат заедно и да се насладят на ежегодното състезание на гондолиерите по лагуната.

Преди да излезе, Клаудио подари на Киарета традиционния подарък за деня на свети Марко, пъпка червена роза, известна като боколо, която мъжете поднасяха на обичаните от тях жени. Беше я целунал и й беше пожелал да си прекара чудесно с Антония, преди да си наметне баутата и да излезе от къщи. Киарета отчупи стъблото на пъпката и затъкна розата в корсета на роклята си, преборвайки се с чувството за вина, което я обзе при мисълта, че ще използва цветето, за да привлече вниманието на чужд мъж върху гърдите си. Клаудио не само знаеше какво прави, но и беше обсъдил въпроса с Пиеро. Жена му имаше нужда от компания, беше казал Клаудио. Прекарваше прекалено много време сама, а щеше да е по-щастлива, ако не пропускаше толкова много от случващото се навън. Пиеро предаде информацията на жена си. Не бе предал доверието на Клаудио, това бе просто начин Киарета да разбере какво мисли съпругът й по въпроса, без да се налага да се водят неудобни разговори.

Антония беше поканила двамина да се присъединят към тях на буркиелото, което бе наела за деня, за да може нейният гондолиер да вземе участие в състезанието. Двамата щяха да донесат шампанско, а Антония осигуряваше обяда. Антония бе избрала гостите измежду братовчеди на Пиеро, беше сметнала, че са най-подходящи за упражняване във флирт.

— Лука и Андреа знаят коя си — обясни Антония на Киарета, когато двете жени се спуснаха по широкото стълбище надолу от покоите на Киарета. — Чували са те да пееш в „Пиета“. Андреа свири на клавесин и има много приятен глас, но не позволява на никого да го слуша. На практика трябва да го влачат насила, за да свири по партита.

Прекосиха пиано нобилето и Антония позабави крачка, за да надзърне през вратата.

— Добре, майка ми не е тук. Няма да ми се налага да й казвам „здрасти“.

Продължи да бъбри, докато слизаха по стълбите към дока.

— Лука е от мъжете, чийто най-голям талант е да не натоварва хората с присъствието си. Ще ти хареса. Всички го харесват.

Киарета не я слушаше. В главата й отново звучаха последните думи, които Антония беше казала на излизане от стаята й. „Клаудио мисли, че планът ни за деня е идеален.“ „Щом е идеален за него — мислеше си Киарета — ще го направя идеален и за мен.“

— Чу ли ме? — попита я Антония, когато спряха под влажния мухлясал навес за прибиране на лодки до палацото. — Всеки, който те е чувал да пееш, е готов да се влюби в теб, особено пък щом те и види. Само запомни две неща. Не позволявай на братовчедите ми да те целуват по устата, дори да се опитат да изглежда така, все едно е случайно, и не допускай дори една нота да излезе от прекрасното ти малко гърло. Каквото и да искат, ще трябва да ти се молят с години, за да го получат — евентуално.

Мъжете стояха на дока, спуснали качулки над главите си. Държаха маските и шапките на баутите си в ръце. Лука Барбериго беше нисък и закръглен около талията, а косата му беше започнала да оредява, макар още да не бе навършил трийсет години. Откритото изражение на лицето му накара Киарета да се отпусне. Андреа Корнер беше висок и сериозен, със сиво-сини очи и ъгловати черти, които създаваха впечатление, че лицето му е набраздено от белези, без такива в действителност да съществуват. Косата му беше гъста и почти черна, без никакви златисти или червеникави нюанси, така типични за болшинството венецианци.

Те застанаха заедно с жените на слънце, докато лодката си проправяше път сред дузината гондоли, потеглили към лагуната. Лука отвори бутилка вино от Венето и подаде по чашка на останалите.

— За трагедията на брака — каза той, — отнел две от най-красивите жени на Венеция.

Антония направи гримаса при този несръчен опит от страна на Лука да ги очарова, но той не загуби самообладание. Поднесе ръката на Киарета към устните си и я целуна. Киарета остави пръстите му да я задържат малко по-дълго от необходимото, усмихна му се кокетно.

Лука доля вино, макар чашите да не бяха съвсем празни, и Киарета се пошегува, че ще скрие своята, за да престане да й сипва повече. Скоро от долния край на лагуната се разнесоха викове, известяващи началото на състезанието. Тя видя как наближиха дузина гондоли, украсени с флагчета и цветя. Антония повдигна маската от лицето си и впери поглед в далечината, опитвайки се да различи флаговете на своето семейство и това на Пиеро. Когато гондолите доближиха още повече, зърна флага на Морозини сред лодките, движещи се начело и викна на Киарета да гледа.

Тълпата крещеше, докато гондолите подминаваха и щом първата стигна до Киарета, тази на Морозини водеше със съвсем малка преднина. Гондолите отминаха и един мъж от баржата, спряла от другата страна на състезателното трасе, повдигна маската си и се наведе към жената до него. Когато я целуна, от ръката й падна розова пъпка, после мъжът отново се скри зад маската. Един поглед беше достатъчен. Киарета почувства как сърцето й се блъсна в стомаха. Беше Клаудио.

 

 

Регатата свърши, Киарета се оправда с главоболие и за голямо разочарование на Антония поиска да я откарат у дома. Вечерта Клаудио се върна и тя с ужас чу стъпките му в портегото.

„Какво ще му кажа“ — запита се Киарета, но той си легна, без да се отбие да й пожелае лека нощ.

На следващата сутрин със ставането съгледа бележка, която Зуана бе оставила на табличка в будоара й. Бележката беше от Лука. Благодареше й за компанията и я питаше дали следващия път, когато реши да излиза, може да я придружи — независимо къде ще пожелае да отиде.

Лука беше приятен, но Андреа я бе заинтересувал повече. Той притежаваше специално усещане за себе си, излъчвано от всяка негова пора, енергия, която бе пронизала Киарета чак до мозъка на костите й, щом го зърна за първи път. Той не говореше много, оставяше на Лука да направлява общуването, но през цялото време, прекарано на лодката, на Киарета й се щеше да бутне Лука настрана и да съсредоточи вниманието си единствено върху нея.

Зуана почука на вратата й и й донесе нова бележка в запечатан плик, придружена от червена розова пъпка.

„С един ден закъснение, но затова пък с най-искрени чувства“, беше написал Андреа с отривистия си почерк.

— Желае ли мадоната нещо друго? — попита Зуана.

Сърцето на Киарета лудо препускаше.

— Да — кимна тя. — Чувствам се много по-добре. Ще излизам тази сутрин. — Антония щеше да знае каква трябваше да е следващата й стъпка.

Съветът на приятелката й беше прост: окуражи ги и двамата. Лука щеше да е идеалният кавалиере сервенте — покорен, удобен, без опасност обожанието, което изпитваше, да излезе извън контрол; добър придружител за театър и опера и щеше да покрива загубите й в казиното, сякаш за него щеше да е върховно удоволствие да му опразват джобовете. Що се отнасяше до Андреа, нима Киарета не беше забелязала, че не беше свалил очи от нея?

— Дори е по-добър от Лука — подметна Антония, — за онази малка екстра… — Тя потръпна, имитирайки еротично вълнение. — По-добре е от секс. Искам да кажа, да не го получаваш и през цялото време, докато си с въпросния човек, да се чудиш какво ли би било, не мислиш ли? — Тя се вгледа в неразбиращото лице на приятелката си. — Не, предполагам, не мислиш. Все още си влюбена в съпруга си.

По-късно Киарета седна на балкона на Палацо Морозини и отново прочете бележките. Какво беше казала Антония? Без риск животът във Венеция е безсмислен. Влезе вътре и позвъни на Зуана. „Бракът е нещото, което ти дава свободата да се забавляваш на този свят, това е всичко.“

— Донеси ми хартия за писане и два плика — нареди тя на прислужницата.

Бележки

[1] Cavaliere servente, мн.ч. cavalieri serventi — платоничен приятел и довереник, който придружава жена и изпълнява лични услуги. — Бел.прев.