Лоръл Корона
Четирите годишни времена (20) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Four Seasons, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2017)
Допълнителна корекция
Regi (2023)

Издание:

Автор: Лоръл Корона

Заглавие: Четирите годишни времена

Преводач: Мария Чайлд

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Унискорп“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Инвестпрес

Излязла от печат: 31.05.2013 г.

Редактор: Теменужка Петрова

Художник: Иван Домузчиев

Коректор: Любомира Якимов

ISBN: 978-954-330-394-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15196

История

  1. — Добавяне

Пета част
Благословии
1723–1726 г.

Деветнайсета глава

Доната Морозини задържа синьо-бялата маска с форма на котешка глава пред лицето си.

— Искам да нося тази!

— Кара, прекалено е голяма. На майка ти е. Внимавай с нея!

Златните украсени с филигран крила бяха леко провиснали през шестте години, откакто Клаудио беше подарил маската на Киарета, но тя все още беше прекрасна. Бесина, младата бавачка, я грабна от ръцете на момиченцето.

Лицето му се сгърчи.

— Но това е котенце. Не харесвам моята. Не е специална.

— Не е и нужно да бъде. Трябва да изглеждаш точно както всички останали. Върви с баутата, която баща ти ти купи.

— Но това е парти. Искам да нося маска. — Доната, облечена в дългата си копринена риза, се завъртя, упражнявайки новия танц, който разучаваше. Затвори очи и започна да брои шепнешком, но достатъчно високо, за да бъде чута.

— Аз съм на четири години и ще пея на партито! — изгука тя.

— Почти на четири и няма да пееш, ако първо не легнеш да поспиш! — Киарета влезе в стаята, понесла на ръце момченце на една годинка. Остави го на пода, хвана го за ръчичката и прокара пръст през пришита за гърба на сакото му лента, за която го придържаше, докато то се учеше да ходи. — Върви с Бесина!

Момченцето нещо изгука. Широкото му лице беше мокро от слюнка, понеже му никнеше ново зъбче. Без да го пуска, Киарета се придвижваше внимателно заедно с всяка негова следваща стъпка.

— Добро момче, Мафео! — похвали го тя и прехвърли лентата на бавачката.

— Скоро вече няма да му е необходимо джирелото — отбеляза Бесина, вдигна детето и го постави в лакирана дървена проходилка, резбована с листа и цветя. Мафео забърбори нещо, докато удряше по украшенията на джирелото с мокрите си пръстчета, преди да се оттласне от пода и да поеме към сестра си.

— Да, мисля, че си права. След една-две седмици вече ще ходи. Върна ли се мъжът ми от „Пиета“?

— Не, мадона, не мисля. Искате ли да проверя?

— Не, но би ли му оставила бележка, че искам да го видя, преди да са пристигнали гостите?

— Разбира се. — Бесина погледна към Мафео, който смучеше кокалчетата на пръстите си. — Извинете, мадона, но мисля, че е време да го нахраним. Да го заведа ли при дойката?

— Да, моля те. Аз мога да сложа Доната да си легне.

Бесина извади Мафео от джирелото и започна да го подхвърля в ръцете си. Той проплака и Киарета приближи до него, погали го по косата и го целуна по челото. Момченцето протегна ръце към нея, но тя се дръпна назад.

— Върви с Бесина, скъпи. Ще те видя, след като се наспиш.

Доната седеше в единия ъгъл на детската стая и люлееше куклите си в дървената резбована люлка, в която като бебета бяха спали редица поколения от рода Морозини.

— Трябва ли да спя? — попита тя майка си.

— Партито ще започне чак след няколко часа. Така времето ще мине по-бързо.

— Мога ли да спя в твоето легло? — Доната се извърна и хитро се усмихна на майка си. — С теб?

Киарета се засмя.

— Предполагам. Аз може да не заспя, но ще лежа до теб, докато ти не заспиш.

Помогна на дъщеря си да се качи на високото легло и легна до нея. Доната се извърна и сложи глава на рамото на Киарета.

— Кога ще дойде леля? — попита момиченцето.

— Коя леля?

— Мадалена. Кой друг ще идва? Антония?

— Може би. — Антония наскоро беше родила четвъртото си дете. Беше напълняла и станала толкова апатична от честите бременности и едното помятане, че рядко излизаше от къщи. „Трето момиче“, помисли си Киарета, докато си играеше с меката руса коса на Доната. Дишането на момиченцето стана равномерно и то на няколко пъти се прозя, сигурен белег, че заспива.

На Антония й бяха необходими няколко седмици, докато измисли име на новата си дъщеря; едва беше погледнала бебето, когато се бе родило, и го бе отпратила.

— Храна за манастирите — бе оповестила тя. — Пиеро няма да е щастлив.

„Клаудио — помисли си със задоволство Киарета — изпадна във възторг от раждането на перфектните си малки син и дъщеря.“ Пиеро не беше нито толкова добър баща, нито така загрижен съпруг. Антония не беше обновявала гардероба си след раждането на последните две деца и Киарета с ужас бе забелязала колко захабени и износени изглеждаха чаршафите на новото бебе. Навремето семейството на Пиеро бе едно от най-богатите във Венеция, но той не беше особено интелигентен и не се беше проявил като добър бизнесмен. През последните две години слуховете за загубите му на комар се бяха разпространили толкова много, че на Киарета й беше трудно да гледа приятелката си в очите. Разчу се как, за да заложи за последно, Пиеро трябвало да пропълзи под масата и да намери няколкото зекини, изпуснал ги там по-рано, но мъжът на Антония бе отрекъл това да се е случило с него. С времето слухът избледня, заместен от друг, касаещ друг човек. Маските, които всички, с изключение на банкера, носеха в казиното, служеха като прикритие за Пиеро и даваха възможност на Антония да запази достойнството си пред хората въпреки нарастващия срам на съпруга й. Поради тази и други причини през последните няколко години Антония се беше отдръпнала в себе си, рядко изпитваше желание да посреща гости, дори когато ставаше дума за най-старите й приятели.

„Имам си моите красиви бебчета за компания — помисли си Киарета. — Антония ще го превъзмогне. Един ден ще погледне към децата си и ще осъзнае какво блаженство са те.“ Когато забеляза своите собствени черти и характер в Доната, й се прииска да притисне дъщеря си до гърдите си и никога да не я остави да се отдели от нея. Понякога любовта й беше изумително силна, направо я смазваше и беше сигурна, че нищо нямаше да я раздели от децата й, най-малко венецианските навици и обичаи.

 

 

Скоро след като тялото й бе почнало да наедрява покрай бременността с Доната, се освободи имот на Морозини на един от малките венециански площади — семейството, което го беше наело, си замина за Австрия. Киарета настоя с Клаудио да го превърнат в дом за тяхното семейство. В Ка’[1] Морозини доведе със себе си само Зуана, а Клаудио задържа единствено личния си слуга. Наеха нов персонал, който не беше свързан с Палацо Морозини или с неприятната жена, която живееше там.

Къщата беше с изглед към оживен площад, където Бесина често извеждаше Доната на обиколка по магазините или на раздумка с уличните търговци, после двете се връщаха у дома с подаръчета — ябълка от продавача на плодове и зеленчуци, ярко оцветено перо от шапкаря. Два пъти седмично Киарета водеше Доната на литургия в църквата в другия край на площада, а после се черпеха в едно кафене.

Портегото на пиано нобилето беше наполовина на онова, което бяха напуснали — напълно подходящо за забавленията в тесен кръг, които Киарета така обичаше. Портегото на горния етаж, където живееше семейството, беше идеално, за да танцува дъщеря й из него по чорапи и да слуша как гласът й ехти, отразен от покрития с мозайка под, когато пееше.

Можеше да си избере по-голям апартамент, но Киарета бе заела един ъгъл от новата къща, където в съседство с нейните стаи имаше още една, подходяща за детска. Бесина живееше на долния етаж заедно с останалата прислуга, но имаше легло и в детската.

Доната промърмори нещо в съня си и Киарета осъзна, че също се е унесла. Трябваше да свърши още много неща през оставащите до партито часове, затова измъкна ръката си изпод главичката на дъщеря си и стана от леглото. Почука на вратата на Клаудио, но той още не се беше прибрал. Баща му бе починал предишната година след кратко боледуване и Клаудио трябваше да поеме ролята му в Конгрегационе. Това поглъщаше допълнително часове от времето му, повече, отколкото Киарета някога бе предполагала. Тази година Клаудио също така беше станал и член на Съвета на Десетте и често се прибираше у дома толкова изморен, че заспиваше в мига, в който свалеше ботушите си.

Киарета вече беше свикнала с факта, че понякога подът, върху който падаха ботушите му, не беше техният. Антония се бе оказала права. Жената в онази лодка бе куртизанка и въпреки че от време на време някой благородник сглупяваше да се влюби в жена с нейната професия, компанията им беше отклонение, на което никой не обръщаше особено внимание. Клаудио не искаше от жена си нищо повече от това да се грижи за нуждите и желанията му, и да бъде дискретна, що се отнасяше до личните й занимания. Киарета очакваше и получаваше същото от него. Може би в крайна сметка венецианците бяха прави, когато твърдяха, че ако не очакваш половинката ти да е източникът на цялото ти щастие и удоволствия, животът ти ще бъде по-пълен и спокоен.

Тази вечер съпругът й щеше да е късметлия, ако успееше да си почине поне няколко минути преди пристигането на гостите. Сред дузината поканени беше застаряващ мъж, когото Клаудио окуражаваше да спомене „Пиета“ в завещанието си и още един спонсор, който, изглежда, бе започнал да измества предпочитанията си към коро на друго оспедале, „Мендиканти“. Ако всичко минеше добре, частният концерт, изнесен от известната Мадалена дела Пиета, щеше да доведе до две добри попадения за една вечер.

Киарета пое обратно към покоите си, но дочу стъпките на Клаудио по стълбите. Мъжът й се потеше под черното патрицианско наметало във влажната жега на юнската вечер.

Тя пое наметалото му и го последва в кабинета.

— Взе ли го? — попита тя и посочи към малкия пакет в ръцете му.

— Да. Останаха отворени заради мен. Къде е тя?

— Спи в леглото ми. Защо не го сложиш на възглавницата?

Клаудио влезе на пръсти в спалнята и за момент остана надвесен над дъщеря си, преди да сложи пакета до подаващата й се изпод завивката ръка. Докато го наблюдаваше, Киарета почувства как сърцето й трепна от сладостно чувство. Клаудио обичаше децата си по-открито от всеки друг баща, когото познаваше. Винаги когато можеше, намираше време за тях и не възразяваше да го прекъсват, докато работеше в кабинета, за да получи целувка или да види някое ново зъбче.

„Толкова се радвам да съм женена за него“, помисли си Киарета.

Доната се размърда и отвори очи.

— Папа! — Ръката й докосна пакета и тя седна в леглото. — Подарък за мен? — попита и очите й се разшириха. Скъса хартията и извади малка розовозлатисто домино от папиемаше с прикрепена пръчица, за да го придържа пред очите си.

— Майка ти ми каза, че си искала маска, която да прилича на коте, за да подхожда на роклята ти за партито — каза Клаудио. — Харесва ли ти?

Доната вече беше скочила от леглото и беше застанала пред огледалото. Клаудио се обърна към жена си, прегърна я за момент, после двамата се разделиха, за да се приготвят да посрещнат гостите си.

 

 

Киарета едва успя да се преоблече, преди Мадалена да пристигне от „Пиета“ заедно с групичка фили ди коро, облечени в черни концертни рокли. Киарета забеляза как някои от тях забавиха стъпка и останаха в по-отдалечената част на портегото, както тя самата беше правила навремето, когато бе на тяхната възраст. Мадалена спря по средата на залата и се обърна.

— Елате — Подкани ги. — Запознайте се с домакинята си.

Филите, повечето малко над десетгодишни, срамежливо приближиха към Киарета.

— Вярно ли е, че някога сте пяла в коро? — престраши се да попита едно от момичетата, а очите му поглъщаха роклята на Киарета от брокат и кадифе и блестящите в косата й скъпоценни камъни.

— Да, вярно е — отвърна тя и посегна да махне конец от рамото на момичето. Детето погледна надолу и страните му пламнаха от изненада при неочакваната проява на нежност.

Доната обсеби Мадалена от мига, в който я видя. Показваше на леля си новото домино и я молеше да отидат до детската стая, за да й се похвали с куклата, която бе кръстила на нея.

— Мафео вече почти ходи! — рече тя, когато двете се отправиха към стълбите. Мадалена погледна през рамо към Киарета, която още не бе успяла да поздрави. На трийсет и една, Мадалена наскоро бе издигната от сото маестра в маестра дал виолино и външният й вид изобщо не се беше променил през годините. Косата й беше започнала да загубва богатия си червеникавокестеняв блясък от младежките години, но бръчиците по лицето й бяха едва забележими, и то сякаш продължаваше да излъчва вътрешна светлина. Тя се усмихна безпомощно на сестра си, докато Доната я дърпаше към детската.

Филите се бяха оттеглили в другия край на залата, за да извадят и разположат инструментите си в ъгъла и Киарета ги наглеждаше, докато същевременно държеше под око слугите, които сервираха първото блюдо на масата. Ръка я докосна по лакътя. Извърна се и видя Андреа.

— Здравей — поздрави я той. Киарета погледна през рамо да провери дали Клаудио гледа към тях. — Той е в сала д’оро с двама от гостите ви — обясни Андреа. — Как си?

Беше отсъствал по работа повече от месец и тя не беше сигурна дали той ще успее да се върне навреме, за да присъства на вечерята. Почувства познатата топлина в слабините си, която винаги я заливаше, щом видеше любовника си.

— Върна се — прошепна тя. После се отдръпна и се постара да изглежда така, все едно посреща просто поредния от гостите си.

— Мога ли да ти предложа чаша вино? — попита го с престорено безстрастен тон. — Скоро ли? — прошепна, а очите й го гледаха умолително. — Ужасно ми липсваше. — Обърна се и направи знак на слуга да обслужи Андреа, после се отдалечи, за да посрещне следващия гост.

 

 

След вечерята Киарета седна зад клавесина в другия край на портегото, а Доната застана права до майка си и двете запяха детска песничка — поздрав за гостите. Мадалена стоеше настрана, гледаше как докато пееше, племенницата й слагаше и сваляше новата си маска. Времето щеше да покаже дали Доната е наследила таланта на майка си заедно с русата й коса, но кокетната й усмивка и силният й уверен глас не оставяха съмнение, че беше взела духа на Киарета.

После Киарета пя соло под акомпанимента на сестра си.

— „Benedetto sia il giorno, et il mese, et l̀anno“ — пееше тя. — „Да бъде благословен денят, месецът, годината, сезонът, времето, часът, моментът, прекрасната природа и мястото, където за първи път се почувствах свързана с двете прекрасни очи, които продължават да ме владеят.“ — Киарета хвърли поглед към Доната, застанала до баща си и стиснала крака му. Тя й намигна, за да й покаже, че пее тези думи само за нея.

Мадалена изсвири интерлюдия, после Киарета отново подхвана мелодията.

— „Благословена да е сладката болка, която изпитах, когато за първи път познах що е любов, и лъкът, и стрелите, които ме пронизаха, и раните, които прорязаха дълбоко сърцето ми.“ — Докато произнасяше тези думи, Киарета гледаше единствено към сестра си, чиито очи издаваха онова, което и двете чувстваха.

След изпълнението на филите Киарета и Мадалена се хванаха за ръце и тръгнаха към банкетната маса, отрупана с чинии с малки късчета нуга и подсладени плодове.

— О, Мадалена, мисля, че ще ти е интересно да чуеш това — каза Клаудио, докато дърпаше стола й. — Вивалди се връща в „Пиета“. Днес го решихме.

Мадалена посегна да се хване за ръба на масата. Лъжица издрънча на пода и стоящият наблизо слуга я вдигна, мърморейки извинения, които Мадалена не чу. Не откъсваше поглед от виното, което наливаха в чашата й. Светлината на свещите беше превърнала стъкления ръб в малък ореол и сякаш караше червената течност да сияе отвътре, но Мадалена остана сляпа за всичко това.

„Да бъде благословен сезонът, времето, часът…“ Толкова много неща се бяха променили, откакто го видя за последен път. Беше минало достатъчно време, за да промени спомените си и да ги отмести настрана. А сега той отново се връщаше, за да разбие спокойствието й за пореден път.

Бележки

[1] Cà, casa — съкратено от каза, къща; дворец. Терминът обикновено се използва във Венеция вместо палацо. — Бел.прев.