Лоръл Корона
Четирите годишни времена (19) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Осемнайсета глава

Планът, замислен същото това лято на палубата на гребна лодка в канала Брента, беше доста дързък и съответно можеше да идва единствено от Антония. Тя се беше оттеглила във вилата на семейство Морозини, за да прекара там лятото с двете си деца, няколко слуги и една бавачка. Всеки ден с Киарета се измъкваха навън, за да прекарат малко време насаме. Сега ги придружаваше Лука, пристигнал от близката вила Барбериго, разположена малко по-нагоре по канала.

За първи път беше повдигнала въпроса още на дока, но той временно бе забравен, докато Лука лениво гребеше към отсрещния бряг, а после, в неволен зигзаг, пое обратно към дока със скорост, която при един евентуален сблъсък на лодката заплашваше да ги изхвърли във водата.

— Ще ми се Андреа да беше тук да ми държи чадърчето — нацупено рече Антония, когато Лука най-сетне успя да изправи лодката. — Или пък Лука да имаше повече ръце.

— Това ми напомня да те питам виждал ли си изобщо Андреа? — Киарета се опитваше да изглежда възможно най-равнодушна, докато изчакваше отговора.

— Не особено често — отвърна Лука. — Отби се за ден-два, когато имаше някаква работа в Падуа, но каза, че бил прекалено зает, за да отдели време за виледжиатурата това лято.

— За инвестицията в книговезницата ли става въпрос? — попита Антония.

— За нея и за още нещо, свързано с някакъв процес за отпечатване на музикални… По дяволите! — Лука беше откарал лодката толкова близо до брега, че клонките на върбите събориха шапката от главата му.

Щом отново се озоваха в центъра на канала, Лука погледна към Киарета.

— Е, какво мислиш за идеята на Антония?

Киарета простена.

— Надявах се да сте забравили за нея.

— Е, защо не? — попита Антония.

— Защото е налудничава. Не мога да пея в опера!

— Не, разбира се, ако знаят, че си ти — съгласи се Антония. — Но онези жени са толкова скрити сред пластовете грим и перуки, та и собствените ни майки да бяха, пак нямаше да ги познаем. — Тя закри устата си с длан. — Извинявай, забравих, че ти нямаш майка.

Прибързаните, но добронамерени забележки на Антония бяха често явление и се бяха превърнали в една от най-милите черти на характера й.

— Не е съвсем вярно. Имам майка, просто не знам коя е. Така че си права — би могла да стои на сцената и да пее от все сърце, а аз пак не бих я познала. От друга страна, мисля, че ще позная твоята майка, пък дори преоблечена като краля на Франция.

— С мустаци и брада! — изписка Антония. — Това вече ще е гледка, която заслужава да се види! Но, сериозно, защо не, ако си сигурна, че няма да те хванат?

— Ами, от една страна, ще изисква много работа.

— Няма да се налага да изпълняваш цялата опера — възрази Антония. — Можем да намерим такава, в която сопраното да разполага с дълги почивки между сцените и да успееш да си смениш дрехите с него. После, щом свършиш, отново ще се преоблечете и всички ще се отправим към Ридото с нашата сладка малка тайна.

Единственото, което се чуваше, докато двамата изчакваха отговора на Киарета, бе чуруликането на птичките, танцуващи във въздуха около тях и тихите плясъци на греблата.

— Звучи забавно — рече накрая тя.

— Забавно? — намеси се Лука. — Звучи направо страхотно и ако не го направиш, ще умра с чувството, че целият ми живот е бил напразно.

— О, стига си преувеличавал. — Антония го плесна по ръката. — Ще страдаш отчаяно само… ами, някакви си десетина години или нещо от този род, това е всичко.

Киарета се надвеси над ръба на лодката и забеляза как една жаба скочи наблизо и изчезна в кафеникавата вода. Два коня, пуснати на паша в близкото поле, приближиха до брега в очакване да им подхвърлят нещо. Цвиленето им я накара да се изправи, върна я към действителността. Антония и Лука не откъсваха погледи от нея.

— Е? — едновременно попитаха те.

— Глупаво е да го обсъждаме. Трябва да получим съгласието на Клаудио.

— Може да е най-добре той да не знае — рече Лука. — В случай че стане някоя неприятност.

Киарета поразена се втренчи в него.

— Ако неприятностите са възможни, то той със сигурност има право да знае.

Антония въздъхна.

— Изобщо не си забавна. А и, между другото, какво, ако той всъщност желае да го направиш, но не иска да знае? Ти ще си тази, която ще провали всичко със самото му споменаване. Тогава той може да се почувства задължен да не ти позволи, макар иначе навярно да не би имал нищо против.

— Все пак ще го попитам.

— Ако се съгласи, ще го направиш ли?

Киарета въздъхна.

— Ще помисля. Честна дума.

Антония плесна с ръце.

— Ето какво мисля. Трябва да е в „Театро Сант Анджело“. Никой от работещите там няма да рискува да загуби работата си, като се изпусне за станалото, в случай че се досети. Клаудио е инвеститор там, а човек не предава инвеститора си и жена му, освен ако не е напълно лишен от мозък. Освен това се очаква Вивалди да се върне за карневале.

— В „Пиета“ ли? — Не отново.

Забелязала тревогата в гласа й, Антония изпитателно я погледна.

— Не съм чула подобно нещо — отвърна тя. — Предполагам, ще е само за оперния сезон. Трудно ми е да си го представя да се озове обратно в „Пиета“, след като е започнал да става толкова известен. Както и да е, мислиш ли, че ще успеем да го накараме да ни помогне?

— Държах се отвратително с него, преди да напусна „Пиета“ — призна Киарета.

Лука наведе глава настрани.

— За първи път чувам подобно нещо.

— Написа четири арии, в следния ред: прекрасна; прекрасна, но точно преди и след нещо още по-добро; ужасна; и отвратителна.

— На мен много ми харесаха — намеси се Антония. — Особено онази, която звучеше като песен на гургулица.

— Но не я изпълнявах аз. Това имам предвид. Трябваше да пея арията след…

— Той ще се съгласи — прекъсна ги Лука. — Никога не би пропуснал възможността ти да пееш в една от неговите опери. Мисля, че ще се наложи малкият червенокос свещеник да си смени гащите, когато чуе идеята ни.

— Лука! — Престорена на шокирана, Антония понечи да му се скара, но две огромни водни кончета прелетяха покрай бузата й и закръжаха покрай ухото й. — Махни ги от мен! — изпищя тя и размаха ръце. Лодката се разклати. Лука се изправи и лодката се наклони на една страна. — Не! Не! Сядай, преди да сме се преобърнали!

Докато Лука седне обратно на седалката, водните кончета бяха изчезнали и за голямо облекчение на Киарета въпросът с операта сякаш излетя заедно с тях.

* * *

Всеки път, когато Киарета си помислеше, че е разбрала живота във Венеция, се случваше нещо, което я убеждаваше в противното. Не беше мислила повече върху идеята да пее в операта, защото беше сигурна, че Клаудио ще й откаже. Антония и Лука бяха тези, които отново заговориха по въпроса на първото от есенните партита на Бернардо. В началото Клаудио беше посрещнал колебливо идеята им жена му да излезе на сцената, пък било то само веднъж, и то — преоблечена, но към края на вечерта бе заразен от ентусиазма на двамата.

— Ще си го спомняш до края на живота си — каза той на Киарета, докато лежаха в леглото. — Освен това е карневале и ако някой каже, че те е видял, просто ще го обвиним, че е пил прекалено много, а ти не си излизала от къщи през въпросната вечер. — Опря се на лакът и прокара пръст по корема й. — А дори да обявиш истината, в полицията най-вероятно ще те накарат да промениш историята си, за да не им се налага да правят нищо по въпроса.

— Ще дойдеш ли, ако изляза да пея?

Клаудио се отпусна по гръб на матрака и въздъхна.

— Не, мисля, че е твърде рисковано. Ще се постарая да си намеря работа извън града, но, боже мой, колко ще ми е тъжно да го пропусна.

— Не знам дали искам да го направя, ако няма да си там да ме гледаш.

— Ще те гледам. Ще запомня в кой ден ще бъде и когато си на сцената, ще седна в някое кафене, където и да съм, и ще си представя как изглеждаш. — Той се извърна към нея и я погали по косата. — Само че имам един въпрос.

— Какъв?

— Ще възразиш ли, ако си те представям гола? — Той я прегърна и се прехвърли върху нея, зарови лице в шията й и простена. Тя доволно изписка, но Клаудио я накара да млъкне с целувки.

 

 

Вивалди се върна от Мантуа за сезона на карневале, а Андреа и Лука го посветиха в плана. Сетне и седмица не спираха да клатят глави.

— Беше толкова щастлив, та заговори на латински. Благодареше на Бог, сякаш Всевишният има нещо общо с цялата работа — разказваше Лука, докато вечеряха с Антония и Киарета.

— Лука, не бива да говориш по този начин — смъмри го Киарета.

— За Вивалди или за Бог?

— И за двамата! Не се ли страхуваш, че ще разсърдиш Бог, като изричаш такива неща?

Андреа развеселено се усмихна.

— Може би никога не си чувала поговорката, че първо сме венецианци, а чак след това — християни.

Киарета млъкна. Не беше сигурна как да отвърне на такава опасна мисъл.

— Е, колко религиозно е това, според вас? — добави Лука. — Опита се да ни продаде копие — повече от едно, ако сме искали — на това, което ще пееш, а срещу минимално доплащане щял да нагласи музиката да пасва на гласа ти. О, а после подхвърли, че срещу още малко пари специално за представлението щял да вкара някои песни, които вече си знаела, с различен текст, за да отговаря на съдържанието на операта.

— В началото дори настояваше да идва да ти дава уроци — включи се Андреа, — но когато му казахме, че сме си променили намеренията и станахме да си ходим, той отвърна, че нямало значение и сигурно си спомняш всичко, на което те е учил някога.

Лука избухна в смях.

— Помислих си, че ако остана още няколко минути при него, може да се опита да ми продаде леглото си, или даже слугата си.

— Престани — сряза го рязко Киарета, нещо толкова необичайно за нея, че Лука наистина млъкна и всички забиха погледи в нея. — Нима можете да направите нещо, което поне мъничко да се доближава до онова, което създава той? Някога, когато поглеждах към музиката, която беше написал за мен, започвах да треперя изключително силно и се налагаше да оставям партитурата. У него иначе няма кой знае какво за харесване, но това е, което ще запомня. — Гласът й премина в шепот. — Композираше с някаква сила, извираща от душата му, по-голяма от всичко, което някога съм познавала.

— Все едно извлича музиката от Вселената. — Докато Андреа говореше, погледът му стана далечен и отнесен. — Все едно изтръгва красотата от звездите и ти ги поднася с думите: „Открих това на небето. Ето. За теб е.“ — Протегна празната си ръка, все едно предлагаше дар на Киарета.

„Откъде знае за всичко това? Как е възможно да е толкова прав“, зачуди се Киарета.

Андреа отне възможността на Антония и Лука да кажат каквото и да било. Те се изкашляха и започнаха да се чудят какво им се пие, преди да си тръгнат.

— Малко сладко вино от юга ще е чудесно — рече Киарета, отмествайки поглед от Андреа, който тутакси даде знак на сервитьора.

* * *

Вивалди представяше само една опера през есенния сезон, но ролята на Розана в „La Verita^[1] in Cimento“, „Истината на изпитание“, беше идеална за Киарета. Сопраното, изпълняващо Розана, щеше да разполага с достатъчно време между сцените си, за да се измъкне от един от костюмите, преди Киарета да се появи на сцената по-късно през първото действие и после отново да го облече за второто. Киарета щеше да пее като част от ансамбъл, да изпълнява няколко реда речитатив и да завърши с ария, която щеше да закрие действието.

Що се отнасяше до Лука, Антония и Андреа, за тях никое събитие през карнавалния сезон нямаше да е толкова вълнуващо, колкото прекараните следобеди в пиано нобилето на Палацо Морозини, където помагаха на Киарета да се подготви.

В началото лошите й предчувствия се проявяваха под формата на шумна съпротива.

— Мразя Розана — оплакваше се тя. — Зелим е добър човек, който я обича, а тя също го обича до момента, в който не се появява Мелиндо. Той е наследник на трона и внезапно тя разбива Зелим на пух и прах, като му заявява, че е влюбена в Мелиндо. Но в момента, в който изглежда, че Зелим може да се окаже истинският наследник, изведнъж отново се връща към него и пак „Зелим, Зелим, Зелим“?

— Това е просто извинение да се пее — каза Антония. — Ако искаш истински живот, стой си у дома.

— Но тя е невероятно лека жена! — Киарета развя партитурата. — Чуйте това: „Обичам Мелиндо, но ако това ще ми коства щастието и ако удоволствието върви ръка за ръка със Зелим, тогава сбогом, Мелиндо.“ Кой говори подобни неща?

— Розана — сви рамене Лука. — Струва ми се забавна.

— Стига, Киарета, изпей го на латински, ако от това ще ти стане по-добре. — Антония извърна с досада очи към тавана. — Само дай да го чуем.

Андреа взе партитурата от ръката й и изсвири мелодията на клавесина. Тя се разнесе из портегото и след няколко такта Антония вече се поклащаше, протегнала ръце пред себе си, сякаш докосваше гърдите на любовника си.

— Мили Боже! — възкликна тя. — Малкият свещеник ли го е написал?

Тя застана до Андреа и изпя първите няколко тона. Към средата на мелодията Андреа се присъедини към нея. Лука сграбчи Киарета за лакътя и я побутна към клавесина.

— Не искаш ли да го изпееш? — попита я невярващ. — Страхотно е!

— Ами, предполагам… ще опитам — отвърна Киарета. Преди да е имала време за допълнително колебания, Андреа засвири встъплението.

— „Любов моя, ти си моята надежда и удоволствие“ — пееше тя. Гласът й отекна от пода и затанцува из златистата светлина в портегото. Спря в края на първата част и се обърна към Антония в очакване на одобрение.

Но Антония се мръщеше.

— Това не е някоя приспивна песен! Малката уличница си мисли, че никой не я слуша, затова си гука колко е привлекателна и как ще успее да покори мъжете, които си поиска.

Киарета извърна очи за подкрепа към Андреа, но той кимна.

— Страхувам се, че Антония е права.

— Опитай по този начин. — Антония запя, натъртвайки в началото на всяка фраза и завършвайки с лека въздишка. — Когато аз го правя, не звучи много добре, но трябва да е нещо подобно.

Андреа отново засвири и Киарета изимитира Антония.

— Много по-добре! — обади се Лука.

— Но все още недостатъчно. — Антония повдигна рамене и направи няколко кръга, използвайки лактите си, за да масажира страните на гърдите си и да ги избута нагоре. — Гледай ме.

— „Amato, bent u sei la mia speranza“^[2] — запя, обърната към Лука. Върховете на гърдите й изхвръкнаха напред, когато отпусна рамене и наклони глава към него. — „Tu sei mio piacer“^[3]. — Лицето й беше само на сантиметри от неговото. Тя подчертаваше всяка дума, издуваше устни напред, сякаш го предизвикваше да я целуне.

— „Ма per serbate a te costanza, non vuo turbare il mio goder“. — Извърна се настрани и направи няколко бавни завъртания, преди отново да се озове лице в лице с него. Застанала на една ръка разстояние, тя сложи ръце на кръста си и се залюля. — „Но не искам да си развалям удоволствието, като ти остана вярна“ — повтори и намигна на Лука.

— Брава! — заръкопляска той.

Андреа се присъедини към аплодисментите.

— Това наистина беше впечатляващо, Антония.

— Кара ме да си мечтая да не беше жена на братовчед ми — подхвърли Лука, сложи ръце на талията на Антония и я притисна приятелски към себе си. — Особено като се има предвид, че наблизо е една свободна спалня.

Андреа се обърна към Киарета.

— Какво не е наред?

Очите й изглеждаха огромни върху сериозното й лице.

— Не мога да го направя.

— Защо не? — полюбопитства Лука. — В „Пиета“ напъха главата на Холоферн в торба!

Докато той и Антония се смееха, Андреа не сваляше поглед от нея.

— Ти си красива и чувствена жена. Предполагам, го знаеш.

Киарета почувства как кожата й настръхва и лицето й пламва.

— Аз…

Антония и Лука престанаха да се смеят. Всички я гледаха очаквателно.

— Наистина не зная защо. Никога преди не съм го правила. В „Пиета“ никой не ме виждаше. И музиката не беше такава.

— Трябва да се научиш на актьорско майсторство — насърчи я Андреа. — Поне малко.

— Лука, помниш ли как преди няколко години онази дебелана стоеше на сцената като крава и от нас се очакваше да й повярваме, че е толкова привлекателна, та мъжете биха умрели за нея? — попита Антония. — Дали някога се е върнала във Венеция?

— Не мисля. Не и след като някой захвърли пейка по нея по време на последното действие.

— Лука, престани — простена Киарета. Беше виждала достатъчно безмилостно освиркани певици в оперите на Венеция и споменът за това отново я изпълни с колебание.

Андреа стана.

— Всички ние убедихме Киарета да го направи и не смятам за правилно да идваме тук и да й разправяме истории, които не само че няма да й помогнат, но и ще я уплашат. — Той погледна Лука и Антония в очите. — Имаме работа.

Антония хвана ръката на приятелката си.

— Извинявай. Понякога забравям, че в известен смисъл ти все още не си оттук, от Венеция. — Погледна към Андреа. — Изсвири го отново.

Киарета така и не успя да забрави за присъствието на двамата мъже в стаята, но скоро съумя да се пребори със срама си дотолкова, че да поклаща глава, рамене, бедра, устни при отделните моменти на арията. Лека-полека стеснението й изчезна напълно.

— Харесва ти! — отбеляза една сутрин Антония, след като беше наблюдавала как Киарета се носи из портегото, докато упражняваше речитатива си.

Киарета закачливо й се усмихна.

— Не мога да повярвам колко много се забавлявам, наистина.

— Ами тогава — намеси се Андреа, — да опитаме ансамбъла.

Киарета взе партитурата и без да продума, запрелиства партитурата.

— Вече съм я свирил у дома — каза Андреа, прочел мислите й. — Не е просто прекрасно, а велико! — и започна да свири.

— „Aurea placida e serene“. — Гласът на Киарета се извиси като прохладен бриз. Задържаше високите ноти за момент, преди нежно да спусне гласа си надолу и да предаде мелодията към следващия изпълнител.

— „Ти отразяваш моите ридания“ — запяха всички заедно накрая в болезнена хармония. Когато свършиха, музиката все едно остана да виси във въздуха за момент, преди да заглъхне.

— Майко Божия — прошепна Киарета. — Това е… — Гласът й заглъхна. Нямаше думи, които да опишат красотата на онова, което току-що бяха изпели.

— Никоя музика не ме е докосвала направо по душата, както тази — промълви Андреа. — Никога.

Очите му срещнаха тези на Киарета. Чистата хармония беше премахнала преструвките и я разголваше така, че вместо да извърне поглед встрани, тя продължаваше да го гледа.

Да го гледа продължително.

Антония се изкашля и разруши магията.

— Е, какво си помисли? — обърна се тя към Лука.

За разлика от друг път, сега Лука не намери думи да й отвърне. Кимна с брадичка по посока на Киарета, която закри лицето си с длани, докато Андреа я придърпа към себе си и я залюля в ръцете си.

 

 

Една сутрин, две седмици преди представлението, Зуана влезе в апартамента на Киарета, за да й съобщи, че Андреа я чака в пиано нобилето. Нямаха уговорка да се упражняват този ден и, притеснена, че може да се е случило нещо лошо, Киарета само приглади пуснатата си коса и си сложи дневна роба, подходяща за посрещане на чести гости. Забърза надолу по стълбите, където завари Андреа, седнал пред клавесина, да разглежда партитура.

Като я видя така, в домашна роба, със свободно пусната коса и със загрижено изражение на лицето, Андреа се надигна от пейката.

— Извинявам се за неочакваното появяване. Изплаших те, нали?

— Нещо лошо ли се е случило?

— Не, всъщност, нещо чудесно. Помислих, че ще искаш веднага да узнаеш за него. Това е подарък за теб от маестро Вивалди. — Подаде й партитурата. — Напълно безплатно, трябва да добавя — рече с усмивка.

— „Di due rai languir constante“ — прочете заглавието на глас Киарета, после очите й пробягаха по нотите. — Прелестно е, но не разбирам.

— Кратка мелодийка, която чух да пеят гондолиерите. Той леко я промени и използва думите от арията за теб. Вчера следобед се сблъсках с него край Бролио и го попитах дали мога да ти донеса партитурата, защото той не се чувстваше добре.

Киарета подреди прилежно нотните листи върху капака на клавесина.

— Много мил подарък, ще ги разгледам веднага, щом мога, но не и преди да е свършила операта.

— Не — възрази Андреа. — Дойдох, понеже не можех да чакам. Той го написа, за да го изпееш в операта… в случай че можеш да се справиш с повече от едно изпълнение.

Киарета взе листите и пак ги заразглежда.

— Не знам…

Вдигна поглед, а Андреа се пресегна, сложи партитурата на стойката и засвири мелодията на клавесина.

— „Да чезнеш непрестанно в нечии очи би трябвало да е удоволствие, а вместо това е мъчение — запя той. — Стрелецо на любовни стрели, намали страстта ми и ми дари повече спокойствие.“ Думите не са много, предимно трябва да вокализираш, а оригиналната мелодия е проста.

Тя му подаде последните няколко листа от партитурата.

— Той май не разбира колко съм загубила форма.

— Може би единственото, което разбира, е златната възможност да те чуе още веднъж да изпълняваш нещо, което е написал специално за теб. Ако бях на твое място, щях да съм безкрайно поласкан.

— И аз съм, но това тук не ми звучи като Розана. Не разбирам как се вписва в общата картина.

— Няма значение. Оперите се променят непрекъснато: кастрат заявява, че иска да изпълнява нещо от операта, представена миналия месец в Рим, защото по-добре съответствала на гласа му, или някоя дива се оплаква, задето тоновете са или прекалено високи, или прекалено ниски, или пък настоява за нещо по-драматично или пък по-нежно — кой знае? И бедният композитор трябва да се подчинява. Но сега, за разлика от друг път, го прави, защото сам така иска.

Киарета започна да натиска клавишите от едната страна на клавесина.

— Предполагам, не пречи да опитам — рече тя и седна на пейката до Андреа. — И ако ми се стори прекалено много, ще му кажа, че не мога да го направя.

Седеше толкова близо до него, улавяше лекия аромат на лавандула и мирта, разнасящ се от дрехите му, виждаше прашинките, събрали се покрай шевовете на сакото му. От деня, в който я бе държал в прегръдките си, Киарета бе доволна от постоянното присъствие на Антония и Лука покрай тях, защото не искаше да остава насаме с Андреа. Сега, без да се замисля, беше седнала така близо до него, облечена само в домашна роба и усещаше допира на бедрото му до своето.

Тя бързо стана.

— Аз ще обръщам страниците — каза, застана от едната страна на пейката и посегна да оправи страниците.

С дясната си ръка Андреа изсвири опростена версия на акомпанимента на духовите инструменти, а с лявата — струйното континуо. Сякаш се намираха под дърво, пълно с пойни птички, цвъртящи в щастлив хор, докато хората отдолу танцуваха. Киарета се влюби в мелодията и помоли Андреа да остане по-дълго, за да се упражняват още.

Накрая младият мъж трябваше да си върви.

— Ако искаш, утре пак ще дойда — каза той и стана да си сложи наметалото и шапката.

Стресна ги леко покашляне. Извърнаха се и съгледаха Джустина, застанала в другия край на портегото. Тя се отправи към тях.

— Чудех се кой е тук. — Очите й пробягаха по Киарета, спряха се върху робата и пуснатата й коса.

Сърцето на Киарета се сви. Кое време беше? И защо не се беше сетила да се качи горе и да се преоблече, преди да започнат с репетициите?

Устните на Джустина бяха стиснати в тънка линия. Тя поздрави Андреа с официална любезност и не каза нито дума на Киарета.

— Трябва да се извиня — поклони се Андреа. — Натрапих се най-ужасно тази сутрин. — Обърна се към Киарета. — Ще оставя партитурата тук и ще се върна утре, ако желаеш.

Киарета кимна, твърде разтревожена, за да продума.

 

 

Джустина изпроводи с поглед отдалечаващия се Андреа и щом изчезна, се обърна към Киарета.

— Няма да допусна подобно нещо в къщата си.

Киарета отвори уста да се извини, но спря.

— Не знам какво имате предвид.

— Значи, ако сега синът ми влезеше и те видеше по нощница в присъствието на чужд мъж, очакваш да ти се зарадва?

„Не съм направила нищо лошо и не й дължа обяснение.“

— Това също така е и къщата на съпруга ми — и моята — отвърна Киарета. — Вярвам, че той би ми имал доверие, що се отнася до държанието ми. И, трябва да подчертая, не съм по нощница.

Джустина присви очи, но нищо не каза, просто продължи да гледа втренчено снаха си, която от своя страна полагаше всички усилия да не отвърне поглед първа. После рече:

— Едно е да имаш мъже за приятели. Хората го очакват. Освен това Андреа е одобрен от сина ми. — Джустина погледна към една отворена врата по протежението на портегото. — Трябва да поседна и искам да дойдеш с мен.

Киарета я последва в малък салон. Огнището беше студено, лампите не светеха, а единственото малко високо прозорче не правеше друго, освен да хвърля сенки из стаята.

— Няма смисъл да викаме слугите да запалят огъня. Няма да се бавим. — Джустина направи знак на Киарета да седне на стола срещу нея.

— Забелязала съм как те гледа Андреа много преди днешната случка. Макар да е наясно докъде се простира приличието за една омъжена жена, очевидно е, че той има… — замълча, сякаш не беше сигурна как да се изрази, — своите страсти.

— Андреа не е проявявал никакви страсти към мен.

— Той е джентълмен, но не означава, че не се надява на знак от теб, който да му подскаже, че може да си благосклонна.

— Обичам съпруга си, Джустина.

Киарета не успя да разчете изражението на свекърва си в мрака, но я чу как си поема дълбоко въздух, после го изпуска със смесица от раздразнение и примирение със съдбата.

— Във Венеция мнозина обичат повече от един човек — рече накрая тя. — И докато пазят тайната си, няма вероятност да причинят някому нещастие. Но не прави грешки, Киарета — онези, които нямат чувство за дискретност, си плащат скъпо.

— Да не намекваш, че съм изневерила на мъжа си?

— Искам просто да уточня пред теб колко сериозна ще е грешката, която ще направиш.

Киарета се изправи.

— Оценявам загрижеността ти към мен — рече тя, опитвайки се да прикрие гнева си, — но не е необходимо да ми казваш всичко това.

— О, нима? Наясно ли си, че разводът е възможен във Венеция? Изневярата е достатъчно основание за него? И знаеш ли, разведените жени рядко разполагат със средства да живеят сами? И — ако трябва да се върнем към въпроса със семейството ти — това би било огромен проблем за теб, нали така?

Киарета почувства как кръвта обагря страните й и беше благодарна, задето стаята е прекалено тъмна, за да забележи Джустина какъв ефект са произвели думите й.

„Мога ли да бъда изоставена“, зачуди се, но не искаше да доставя удоволствие на свекърва си, като й отговори на въпроса.

— Благодаря ти за съвета — промълви накрая. — Но, както самата ти така любезно подчерта, днес още не съм имала време да се облека. — Обърна се и остави Джустина да седи сама в тъмнината.

* * *

— Не си обяснявам защо продължава да се държи така ужасно с теб — ядосваше се Антония след две седмици, когато двете влязоха през вратата към сцената на операта. — Наясно е, че онова, което казва, не е вярно.

— Антония, чувала съм хората да говорят за разводи. Възможно е.

— Не и в твоя случай. Ако вследствие на един развод останеш на улицата, съдът няма да го позволи. Тя просто се опитва да те сплаши.

— Е, успя. Дори си помислих дали да не се откажа от пеенето, но после реших, че няма да я оставя да ми въздейства по този начин.

— Станала си истинска Морозини! — усмихна й се Антония. — Да намерим гримьорната ти.

— Маестро Вивалди каза, че ще се срещнем — отвърна Киарета и огледа объркано лабиринта от коридори и врати пред себе си.

Декори и подпори задръстваха пътеките, докато с Антония се движеха една след друга натам, накъдето предполагаха, че е сцената. Светлината бе мъждукаща и двете бяха свалили маските си с напразната надежда да виждат по-добре. Притиснаха гърбове към изрисуван екран, докато двама театрални работници ги подминаха в обратната посока, понесли навит килим под ръка.

— Извинете — извика Антония след тях. — Къде е гримьорната на синьорина Страда?

— Направо, после надясно — отвърна единият през рамо.

Антония сви рамене и продължи напред. Излязоха в по-широк коридор, където завариха половин дузина хора, облечени в костюми, да разговарят с двама полицаи, определени за охрана. Антония отново помоли за упътвания и единият от полицаите остави групата, за да ги заведе до гримьорната на дивата.

— Нейни приятелки ли сте? — полюбопитства той.

„Не“ — понечи да отговори Киарета, но Антония отвърна утвърдително.

Полицаят вдигна ръка да почука на вратата, но спря.

— Чакайте малко — рече той. — Знам, че вие сте… вие сте Киарета дела Пиета, нали? Видях ви в парлаториото по време на карневале, а също и няколко пъти на Рива, когато излизахте.

— Не, грешите — побърза да го опровергае Антония. Никога преди Киарета не е долавяла страх в гласа на приятелката си. Собствено й сърце тупкаше неимоверно силно и й беше невъзможно да говори.

— Чакайте тук — каза полицаят. — Ще се върна след минута.

— Санта Мария — прошепна Антония. — Мисля, че може да си навлечем неприятности.

Киарета огледа коридора.

— Дали да не се опитаме да се измъкнем навън?

От гримьорната на Анна Мария Страда се разнесе познат глас и Вивалди отвори вратата.

— А! Вие сте тук!

Забелязвайки изплашените им лица, бързо ги въведе вътре. Дивата седеше пред тоалетката си и загряваш гласа си, докато си слагаше грим. Кимна им, но дори не помръдна от мястото си.

— Полицаят знае, че тя е тук… — рече Антония.

Вивалди притисна длан към гърдите си.

— Deus in adjutorium^[4] — изпелтечи той. — Не биваше да се съгласявам!

Киарета се беше строполила върху един стол.

Клаудио може да отиде в затвора. Какво ще стане с мен тогава?

Вивалди се прекръсти и въпреки че не се беше молила, пръстите на Киарета инстинктивно докоснаха челото й, за да направят кръстен знак.

„Не биваше да ги оставям да ме придумат“, и пак се прекръсти.

Някой почука на вратата.

— Дали да отворим? — прошепна Антония, но Анна Мария вече беше станала. Отвори вратата с усмивка, сякаш очакваше пристигането на обожател. Лицето й помръкна, когато вътре влязоха двамата полицаи.

— Киарета дела Пиета? — попита вторият.

Стомахът на Киарета се сви. Дланта на Антония силно стисна рамото й.

— Мили Боже, прав си! — Полицаят тупна колегата си по гърба. — Наистина е тя! — Той пребърка джоба си за няколко зекини. — Печелиш — рече и подаде монетите на колегата си.

— Брат ми беше луд по вас — обясни първият. — И когато се омъжихте, за него сякаш настъпи краят на света. Затова, когато ви видях…

— Уплашихте ни до смърт! — изправи се Антония пред тях и размаха пръст пред лицата им.

— О, извинявайте. Забравих…

— Значи няма да кажете нищо? — намеси се Вивалди.

— Искате да кажете за това, че тя няма право да пее ли? — попита първият. — Искаме да я чуем, а не да я арестуваме! Няма да пророним и дума.

Вторият полицай се засмя.

— Днес поне се радвам, че съм на работа.

Облекчението на Вивалди беше очевидно.

— В такъв случай като импресарио ви разрешавам да гледате първото действие от моята ложа. — Поклони се и им благодари, после ги избута навън. Затвори вратата зад гърба им и провери резето.

— Мили Боже! — простена той и притисна гръб към вратата.

Киарета сложи длан пред устата си.

— Мили Боже! — повтори тя.

 

 

Киарета беше ходила на няколко от представленията на „Истината на изпитание“, за да запомни местата за нейната поява, а един следобед се срещна с Вивалди, за да обиколи сцената. Въпреки подготовката си, сега, когато наоколо беше ярко осветено, а зад кулисите се тълпяха актьори, едва позна сцената.

Анна Мария Страда бе по-едра от нея и костюмът й висеше на Киарета по начин, който публиката едва ли щеше да пропусне да забележи. За щастие, щом веднъж подмина сценичните работници, успя да се скрие в сенките и да изчака там незабелязана. До началото бяха останали само няколко минути и Антония, заедно с Лука и Андреа, се беше оттеглила в ложата си да гледа оттам. Киарета потърка ръце и разкърши колене, за да успокои нервите си, докато сама чакаше мига на появяването си. Изпоти се под мишниците, чувстваше главата си като погълната от огромната перука, а скалпът й все едно гореше. Гримът й беше ужасно плътен и щом се опиташе да помръдне уста, се напукваше.

Ла Монтованина, мецосопраното, което изпълняваше ролята на жената на султана, Рустена, дойде преди излизането си на сцената и застана до Киарета зад кулисите. На сцената султан Махмуд водеше дълъг разговор в речитатив със своята наложница Дамира.

— Маестрото ни каза, че си от града и си искала да пееш — пошушна й Ла Мантованина. — Добра ли си?

Преди Киарета да е успяла да отвърне, Махмуд напусна сцената и я подмина толкова бързо, че тя трябваше да отстъпи, за да не бъде пометена.

— Тъпата кучка отново отклони вниманието към себе си — изръмжа той, преди да изчезне.

Киарета се обърна към Ла Мантованина, но забеляза, че мецото вече беше на сцената и сега се ядосваше на плановете на Дамира да измести сина на Рустена в полза на своя. Накрая Дамира също изчезна зад кулисите и Ла Мантованина остана сама на сцената.

— О! — рече певицата, поглеждайки към Киарета, — ти си онази, която тази вечер ще пее вместо Анна Мария. — Тя сви рамене. — Ще ми се да заместваше мен. Имам ужасно главоболие. — Приближи до табуретка и седна, без да продума повече.

— Пак си пила твърде много вино на вечеря, а, Маргарита? — Джироламо Албертини кимна на Киарета, преди да приближи до дивата и да започне да й разтрива раменете.

Беше в златен тюрбан, ярко оцветен жакет и червени шалвари, които се издуваха над високите ботуши. Мекото му тлъсто лице потвърждаваше онова, което гласът му вече беше издал — той беше кастратът, изпълняващ ролята на Зелим.

Албертини се огледа наоколо.

— Къде е Ла Корали? Трябва да продължим след минута. Деликатното цвете е почти мъртво.

Маргарита леко изцвили. На сцената Ла Мантованина пееше как животът на щастието е кратко като този на цвете. Албертини изпя тихо последните няколко реда, за да отвори гърлото си.

— „Моят нещастен живот никога не ми е поднасял удоволствия без същата доза горчилка и болка“ — изпя той, после млъкна и се огледа наоколо. — Къде е това момиче?

Точно в този момент друга изпълнителка в костюм на турски принц се плъзна зад тях.

— Закъсня, закъсня, закъсня — рече Албертини.

— Извинявай, извинявай, извинявай. — Киарета знаеше, че жена изпълнява ролята на Мелиндо, но въпреки това се изненада, когато видя шалварите и пристегнатия бюст на Ла Корали. Засрамена, задето се е втренчила така, побърза да отмести поглед встрани.

Ла Мантованина напусна сцената от другата страна и Киарета усети как Ла Корали я побутва отзад.

— Не гледай към публиката — прошепна й тя. — Представяй си, че не са там.

Киарета примигна на ярката светлина.

„На сцената съм. Всички ме гледат.“

Музиката се изпари от главата й.

Ла Корали я сграбчи за китката, сякаш предчувстваше, че Киарета може да се изкуши да избяга. После прозвучаха познатите първи звуци, изсвирени от оркестъра и преди да е имала време да размисли, Киарета вече пееше първите си ноти.

— „Чисти и спокойни бризове“ — пееше тя. Нотите звучаха добре, но сърцето й биеше невероятно силно и тя едва си поемаше дъх, за да даде израз на гласа си.

— „Приятни ромолящи потоци“. — Гласът на кастрата беше изключително мощен и за момент Киарета така се изненада, че забрави да продължи. После изви шия и погледна високомерно към Мелиндо.

— „Клони, прелестни и невинни“ — пееше Ла Корали и въпреки че й беше странно да флиртува с жена, облечена в мъжки дрехи, Киарета се приведе напред, докосна страната й така, както бе виждала да го прави Анна Мария Страда.

— „Шепнете, мълвите, повтаряте риданията ми“. — Гласът на Киарета се понесе над останалите, силен, пълен и чист.

„Правя го — помисли си тя. — Правя го!“

Другите напуснаха сцената. Засвириха флейтите, започнаха арията, която Вивалди беше вкарал в операта специално за нея. Колкото и да обичаше веселата мелодия, в началото Киарета бе леко предпазлива, когато говореха за включването й в репертоара. Щеше да е сама на сцената за тази ария и след като беше чувала историите за хвърляни по некадърните певици пейки, бяха нужни доста усилия, за да я убедят, че това няма да й се случи.

— „Да чезнеш постоянно за две очи изглежда удоволствие, но всъщност е мъчение“ — пееше тя.

От време на време флейтите свиреха сами, понякога й служеха за фон, а понякога звучаха заедно с нея, подобно на ято славеи, кацащи върху поляна. Към края на арията Киарета вече изпълняваше нужните извивки, за да отвърне на флейтите така, както й се приискаше. Тя чуруликаше и извиваше трели с такава самоувереност, сякаш гледаше през рамото на Андреа, докато той свиреше и макар от осветлението да й беше горещо, а залата пред нея да бе тъмна, тя не мислеше за нищо друго, освен за грациозните му пръсти върху клавишите.

Бас виолите подхванаха последните ноти на континуото и с един-единствен арпеджио на клавесина Киарета отново се превърна в Розана. „Почти свърших — помисли си и усети как тежестта се вдига от раменете й. — Това е. Излез на сцената и се наслаждавай на мига.“ Доближи края на сцената и погледна към неясните очертания на публиката.

— „Amato ben tu sei la mia speranza“^[5] — запя, разтягайки последната сричка, сякаш бе любовникът, който си представяше.

Тя се завъртя. Представи си, че Лука и Андреа са на сцената с нея, викаше ги с жестове и ги дразнеше, канеше ги и ги отхвърляше — всеки от двамата поотделно. После, когато оркестърът изсвири акомпанимента още веднъж, отново приближи до края на сцената и обходи цялата й дължина. Не сваляше поглед от публиката и не спираше да й изпраща въздушни целувки. Когато прозвучаха последните ноти, спокойно премина зад кулисите, уверена като куртизанка, следвана по петите от опашка обожатели.

 

 

Ла Корали я чакаше зад кулисите.

— Коя си ти? — попита я, преди да отпрати Киарета обратно към сцената. — Върви да се поклониш.

Откъм ложите заваляха бурни аплодисменти.

— Брава! Брависима!

— Анна Мария, обичам те! — изкрещя някой, докато викове „Вива Ла Страда!“ избухнаха из целия театър.

Киарета стоеше изправена под светлините и се чувстваше едновременно дребна и огромна.

— Брава, Киарета — прошепна на себе си тя, за да чуе поне веднъж собственото си име. Протегна ръце, сякаш да прегърне тълпата, и после с махване напусна сцената.

Ла Корали продължаваше да я чака.

— Коя си ти? — повтори въпроса си тя.

— Живея във Венеция — отвърна Киарета и после си спомни думите, които Антония беше казала по време на една от репетициите им. — От тук съм — поправи се.

„Най-после, помисли си, най-после имам чувството, че е истина.“

— Значи не си оперна певица? — Ла Корали удивено поклати глава.

— Не.

— Защо не?

— Моят съпруг няма да ми позволи. — Киарета вътрешно се усмихна на малката си лъжа.

— За наш късмет — отбеляза Ла Корали. — Иначе мисля, че Анна Мария щеше да остане без работа. — Засмя се. — Аз също, ако нямаше да имаш нищо против да си стегнеш гърдите и да обуеш шалвари. — Махна на Киарета. — Хайде. Трябва да сваля този костюм от теб.

 

 

След представлението Андреа дойде сам в гримьорната на Киарета. Очите му блестяха.

— Беше великолепна — рече той. — Чу ли аплодисментите?

— От сцената изглеждаха ужасно силни, но чувах само онези от ложата пред мен.

— Бяха по-силни, отколкото за който и да било друг от онези певци. Дори успя да прекъснеш две сбивания. Хората се спряха да те чуят и после, предполагам, напълно забравиха за какво изобщо са се сбили.

— На теб хареса ли ти?

Той поклати глава, все едно още не можеше да повярва.

— За момент си помислих, че си загубила смелостта си и всъщност на сцената в крайна сметка е излязла Анна Мария, защото не можех да си представя как някой ще се появи пред публиката толкова самоуверено и просто… — Андреа сви развълнувано юмруци пред гърдите си, за да подчертае чувствата си — … просто да грабне хората по начина, по който ти го направи. После, разбира се, разбрах, че не е тя, защото твърде добре познавам гласа ти. — Пое си дъх и, без да сваля поглед от нея, бавно издиша.

— Дори не знам откъде ми дойде. Изведнъж се озовах там и го правех.

Той продължаваше да я гледа.

— Къде са другите? — попита го Киарета и се извърна към вратата, за да избегне погледа му.

— Лука и Антония отидоха в Ридото да подготвят отпразнуването на успеха ти. — Андреа се засмя и напрежението бе разчупено. — Антония е най-неделикатната благородничка, която познавам, но със сигурност го компенсира със своята лоялност като приятелка. Ръкопляскаше най-шумно от всички след твоите арии. Лука трябваше да я усмирява, иначе щеше да е още по-зле, сигурен съм, а не искахме някой да се запита защо, за бога, се вълнува чак толкова много. — Замълча. — Мога ли да ти помогна с роклята?

Киарета вече беше свалила костюма си и сега обличаше роклята си, но не беше успяла да я закопчае на гърба. Предложението му за подобен интимен акт я притесни, но помощничките бяха изчезнали след Анна Мария, за да довършат смяната на нейния костюм.

Тя се обърна с гръб към Андреа и той започна да закопчава копчетата и да стяга вървите на корсета й.

— Чух за случката с полицаите — каза той.

Полицаите. Нима беше станало същата вечер?

— Струва ми се, че е било преди цяла вечност — промълви Киарета. — Вече бях забравила за тях.

Движенията му бяха достатъчни, за да разклатят тялото й леко и тя почувства как силните му пръсти натискат гърба й. Затвори очи и се опита да се съсредоточи върху нещо друго.

— Готово — рече Андреа и тя се обърна.

Погледът му пак беше напрегнат и тя усети как корсетът й сякаш пристегна ребрата й още повече, когато незабелязано се опита да си поеме глътка въздух.

— Трябва да вървим — успя да изрече. — Лука и Антония трябва вече да са пристигнали в Ридото.

Андреа се изправи, поглъщайки с поглед косата, очите, страните, устата й, преди дискретно да плъзне очи от главата надолу към краката й.

— Предполагам, в момента двамата харчат парите на Лука — отбеляза той. — Дай да ти помогна с баутата ти.

 

 

Той обви ръка около кръста й, за да я преведе през пълната с хора пиаца Сант Анджело. Момчета поставяха фойерверки, две пияни жени разголваха гърдите си пред крещящата тълпа. Във всеки ъгъл на площада свиреха импровизирани оркестри, докато жонгльори, мимове и фокусници се състезаваха за място върху стъпалата на църквата. От будка се разнасяше миризма на карамелизирана захар и печени ядки и изпълваше въздуха. Вътре стоеше мъж, хванал вързано за верига мече, а децата влизаха, за да го дразнят.

— Никога ли не им омръзва? — попита Киарета и се притисна по-плътно към Андреа.

Ръката му още по-плътно обгърна кръста й.

— Това е последната нощ преди коледната почивка. Предполагам искат да се уверят, че ще съберат достатъчно материал за споделяне със своите изповедници през следващите две седмици.

Подминаха църквата „Сан Моисе“ и завиха към казиното, когато небето светна от фойерверки.

— Да отидем да погледаме — предложи Андреа, щом подминаха входа на Ридото и слязоха по последните няколко стъпала към Рива.

Газените лампи по лодките очертаваха светли ивици в тъмнината, поклащани от водата в лагуната. Куполът на „Санта Мария дела Салюте“ блестеше на лунната светлина и Киарета видя очертанията на събралата се пред църквата тълпа. После небето отново пламна от златисти искри, падащи като горящи въглени в канала и умираха с леко съскане.

На пътеката, по която вървяха, падна дъжд от въгленчета и Андреа я дръпна към себе си.

— Да отстъпим малко назад. — Отведе я до защитен ъгъл между две сгради и макар вече да не бе необходимо да я защитава от тълпата или искрите, Андреа не я пусна. Вместо това се обърна към нея.

— Киарета — започна той. — Свали си маската. Искам да ти кажа нещо и не мога повече да чакам, за да го сторя. — Погледът му стана нежен, когато тя откри лицето си и той вдигна длан да погали страната й. Наблизо избухнаха нови фойерверки, но той май не ги забеляза. — Клаудио ми е приятел, ти също, но съм толкова разкъсван от чувствата си към теб, че просто искам да ти кажа следното: ако някога почувстваш, че искаш да… Ако искаш между нас двамата да има нещо повече, ще защитавам честта ти с живота си.

Киарета закри уста с длани и го загледа втренчено. Едната му ръка се плъзна зад шията й, другата нежно отстрани пръстите й от лицето й. После я придърпа към себе си и я целуна. Устните му бяха по-тънки от тези на Клаудио, но езикът му погали нейния с деликатност, която разпръсна искри от сладостно удоволствие по раменете и ръцете й, по шията й и надолу по гръбнака.

Андреа се отдръпна.

— Извинявай — промълви той. — Взех нещо, което ти не ми предложи.

Киарета се надигна на пръсти и го погледна в очите.

— Предлагам ти го сега — прошепна тя и отново го целуна.

 

 

Киарета се събуди малко след зазоряване от неспокойния си сън. Гадеше й се толкова силно, че едва успя да се добере до легена за миене, преди да повърне. През последната седмица се беше борила със същото чувство, но го беше отдавала на нервността си покрай участието в операта, а към средата на деня вече напълно забравяше за него.

Когато дойде да я попита дали иска закуска, Зуана се спря при миризмата, разнасяща се от легена, и при вида на господарката си, отпусната по гръб върху леглото като небрежно захвърлено наметало. Тя се спусна да изнесе легена, а когато го върна чист и подсушен, завари Киарета седнала сред завивките.

— Не знам какво ми става — рече тя. — Събудих се, защото ми се повръщаше, но сега съм по-добре. — Зърната й горяха като малки въгленчета, а гърдите й бяха твърди като камък; когато ги докосна, трепна от болка.

— Ще иска ли мадоната да повикам господарката на дома да се погрижи за нея?

„Джустина? За какво пък й е Джустина?“ Въпросителният й поглед накара Зуана да се усмихне.

— В подобни моменти една жена би искала да си поговори с друга или предпочитате да извикам съпруга ви?

В подобни моменти? Тогава й просветна. Ръката й се стрелна към устата.

— Зуана. Да не би това да означава, че…

— Да, мадона. Това е първият признак.

Всичките й мисли за Андреа изчезнаха.

„Ще си имам бебе!“