Лоръл Корона
Четирите годишни времена (13) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Дванайсета глава

Киарета остави иглата и въздъхна. Всеки момент щеше да прозвучи камбаната за обедната молитва, а после идваше ред на обяда.

— Защо още ги няма?

— Може би ще дойдат следобед — отвърна Мадалена и вдигна поглед от ръкоделието си.

Бяха получили разрешение да прекарат сутринта в малка стая близо до кабинета на приората. Киарета бе изтъркала лицето и шията си с парче груб плат и беше пощипвала бузите си, докато кожата й не светна. Бяха й казали да си облече черната концертна униформа, украсена с дантелената яка, която Мадалена бе изработила за нея преди няколко години. Мадалена си беше играла с косата й, докато тя не заблестя и я прихвана в ниско руло на тила.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Киарета сестра си.

Мадалена се засмя.

— Аз трябва да ти задам този въпрос!

— Не. Знаеш какво имам предвид.

Преди няколко години Киарета беше молила приората да не отпраща Мадалена, а сега, изглежда, тя щеше да напусне „Пиета“. Минути след като бе дала съгласието си да се срещне с Клаудио, я беше обхванала тревога и едва не се върна да отложи срещата.

По-късно седна на леглото си и нарисува скица, на която беше изобразила самата себе си със стичащи се по страните й сълзи.

„Вдигнах голяма врява, за да ги накарам да те оставят, защото имах нужда от теб, а сега… каква сестра съм, като ще те напусна?“, написа, преди да отиде да чака мълчаливо пред стаите на маестрите, където вече живееше Мадалена. Когато сестра й излезе, Киарета й подаде скицника.

Мадалена направи знак към отделението на Киарета и двете отидоха там, за да поседнат на леглото й.

„Това е различно. Аз съм доволна, че съм тук — написа в отговор Мадалена, — а ти — не.“

„Но ти ще останеш сама!“

„Сама в «Пиета»? Понякога ми се ще това да е възможно! А и винаги съм знаела, че един ден ще си тръгнеш оттук.“

Мадалена нарисува пеперуда, написа под нея „Киарета“ и добави: „Не можеш цял живот да останеш на едно цвете. Ще си пропилееш истинския живот, ако останеш тук.“

— Ще си пропилея живота? — Огледаха се да видят дали матроната не ги е чула, но тя изобщо не се мяркаше из стаята. — Мадалена, ти чуваш аплодисментите! — прошепна Киарета. — Виждаш всички партита, на които ходя. Дожът ме поздравява по име! Справих се доста добре.

— Казах „истинският ти живот“. Има толкова много неща, освен музиката, които харесваш. Няма ли да е хубаво да можеш свободно да се придвижваш из града? Да бъдеш господарката на дома, със собствено огромно легло и частни покои? Да имаш красиви деца и да ги гледаш как растат?

Киарета бе наясно, че искаше точно това.

И така, двете бяха стигнали до съгласие. Киарета щеше да се срещне с Клаудио без предразсъдъци, и ако той й харесаше, щеше да се омъжи за него.

Сега единственото, което й оставаше, бе да чака.

 

 

Камбаната иззвъня. Сестрите се прекръстиха и започнаха да се молят. Преди да е отекнал и последния звън, едно момиче излезе от кабинета на приората и дойде да повика Киарета.

— Приората ти разрешава да пропуснеш обедната молитва — рече то. — Имаш посетители.

Киарета се обърна към Мадалена, която протегна ръце да я прегърне. След миг Мадалена се отдръпна и погледна сестра си.

— Върви! — рече й.

Киарета се изчерви от вълнение, но очите й се стрелкаха встрани от страх и тя не помръдна от мястото си.

— Върви! — повтори Мадалена. Докосна устни с пръсти и ги положи върху бузата на Киарета. — Накарай го да те обича така силно, както те обичам аз.

 

 

Беше го виждала няколко пъти, но единственото, което си спомняше за Клаудио, бе, че е с кестенявата коса и среден на ръст. В кабинета на приората завари енергичен мъж с широко лице, наближаващ трийсетте и с кожа, така гладко избръсната, че блестеше зачервена. Веждите му бяха гъсти, но добре оформени, зъбите — бели и здрави. Очите му имаха тъмнокафявия цвят на орехово дърво, леко подпухнали отдолу, което добавяше допълнително топлина към погледа му. Добри очи, прецени тя, а линийките в ъгълчетата им подсказваха, че често намира за какво да се усмихне.

Има нежен глас, реши, щом Клаудио проговори. Нямаше да е зле да чува този глас всеки ден. Но дори и да не беше толкова привлекателен, срещата не бе просто с мъжа Клаудио, а със света, който той представляваше — живот извън „Пиета“. Онова, което най-много й харесваше в пеенето, бе възможността да се обръща към хората, населяващи света под балкона на църквата, и Клаудио я беше чул.

Зад гърба си усещаше присъствието на картината с момичетата на дока. Този път тя не бе неувереното момиче, качващо се на гондолата. Тя беше онази, която художникът не бе нарисувал, онази, която се бе изплъзнала от погледа на придружителките и вече се спускаше надолу по кея, за да види какво можеше да й предложи животът. И така, когато на следващия ден приората изпрати да я попитат дали има отговор за Клаудио Морозини, Киарета със съвсем слабо колебание се съгласи да се омъжи за него.

„Нека животът да започне — помисли си. Нека сложа началото на своята собствена картина.“

 

 

През следващите няколко седмици Киарета нямаше никакъв контакт с Клаудио. Приората само я уведоми, че са започнати преговори, а те не я засягаха, и докато не приключат, няма да бъде обявен годеж. С всеки изминал ден Киарета се притесняваше все повече и повече и когато най-сетне я повикаха, тръгна към кабинета на приората, обхваната от изключително силно напрежение. Когато стигна до врата, вече се обливаше в сълзи.

Върху пода видя голям дървен сандък. Отстрани и отгоре се виждаше позлатеният герб на семейство Морозини.

— Това е дар за теб — изрече приората. — Годежен дар.

Киарета закри устата си с длани.

— Това означава ли…

— Да.

Киарета се строполи върху един стол.

— Virgo Dei genitrix^[1] — рече и се прекръсти.

Приората стори същото, после склони глава и се присъедини към молитвите й. Когато свършиха, Киарета отвори очи и погледна приората.

— Ще се омъжвам — изрече на глас мисълта, за да чуе как звучи.

Приората се усмихна.

— Преговорите наистина се проточиха доста дълго и Клаудио много се притесни да не си помислиш, че не е бил искрен с теб, но сега имам разрешението му да ти обясня. Условията за твоето напускане на „Пиета“ бяха най-малката трудност, въпреки че Конгрегационе ще получат много пари, уверявам те. Но Клаудио е член на едно от благородните семейства и брак, засягащ всеки един от тях, не може да се състои, докато годежът не се регистрира при Авогадори ди Комун^[2]. Ако булката и младоженецът не произлизат от благородни семейства, регистрацията рядко се осъществява.

— Искате да кажете, че можеше нищо да не стане? Защо не ми обяснихте още в началото? — Киарета почувства как кръвта нахлува в страните й. — Беше… — „Мъчение“, помисли си, но овладя гнева си.

— Защото за Клаудио крайният изход никога не е подлежал на съмнение. Членовете на Авогадори се сменят всяка година, а през тази неговото семейство има много поддръжници там. Просто беше нужно време, за да се заобиколят правилата. — Приората седна срещу Киарета и многозначително се наведе напред. — Независимо от всичко, е страхотно постижение. Един регистриран брак означава, че децата ти ще бъдат признати. Синовете ти ще бъдат членове на сената, а дъщерите ти ще могат да сключат добри бракове. Без това — тя сви рамене — щеше да е много просто. Нямаше да разрешим да ни напуснеш, а той нямаше да те поиска.

Приората погледна Киарета в очите.

— Клаудио е добър човек. От него ще излезе чудесен съпруг. Ще се сблъскаш с трудности, сигурна съм, главно от страна на хора, които смятат, че е трябвало да избере някоя от техните собствени дъщери. Освен това чух, че майката на Клаудио не е твърде убедена в избора му. Ще трябва да си силна, но аз знам, че си такава. Наблюдавала съм го през целия ти живот.

Приората стана и приближи до казонето.

— Не спирай да си напомняш, че регистрацията слага край на проблема. Ако Авогадори ди Комун казват, че си достатъчно добра за Клаудио Морозини, значи наистина е така. — Наведе се и пъхна ключ в ключалката. — Искаш ли да погледнеш?

В казонето Киарета видя единствено черно наметало и воал, върху които беше положен молитвеник с елегантно гравирана кожена подвързия.

— Това подарък за булка ли е? — попита тя. — Изглежда по-скоро като дар за монахиня.

— Бялата ти рокля ще пристигне по-късно, за сватбата. — Приората отмести настрана наметалото и воала, разкривайки черна рокля на дъното на казонето. — Извади я да я погледнем.

Роклята имаше тежки кадифени поли, корсаж и ръкави от дамаска, избродирани с черно, примесено със златисто. Парчето по средата на корсажа бе изработено от бяла коприна, поръбена с дантела, която стигаше до ключиците.

— Прекрасна е — прошепна Киарета, вдигайки роклята пред очите си. — Моя ли е?

— Разбира се. — Приората се засмя. — Подходяща е, за да те представи един горд жених пред семейството си. Той ще дойде утре, за да те отведе на годежното тържество. Ще трябва да се покриеш с това — тя вдигна наметалото, — а докато не се омъжиш след година, ще трябва също да носиш и това. — Приората вдигна воала и го сложи върху главата на Киарета.

Когато възрастната жена отметна воала, забеляза, че лицето на Киарета е пламнало.

— Всичко е толкова странно — отбеляза Киарета, покри лицето си с ръце и почувства дъха си върху пръстите си.

— Хайде, ела — подкани я приората. — Да изпробваме роклята. Тя би направила всяка млада невеста щастлива.

 

 

На следващия ден следобед Клаудио влезе в кабинета на приората и видя Киарета да го чака, застанала пред огъня. Лицето му се озари от задоволство. Антония, наскоро омъжила се, бе дошла сутринта с лосиони и масла и ги беше втрила във всеки сантиметър от кожата й, докато Киарета не светна и не замириса на нещо средно между гора и букет цветя. После беше сресала косата й и я беше захванала отстрани с орнаменти, които бе донесла от дома си, преди да постави съвсем лек слой червило върху устните и страните й и да й помогне да си облече роклята.

Този път гондолата наистина пристигна само за нея. Малка газена лампа хвърляше светлината си върху цветните възглавници и шарените наметки, които Клаудио беше оставил в кабината, за да не й е студено. Двамата нервно се настаниха вътре на безопасно разстояние един от друг, докато Антония, кипяща от ентусиазъм, не спираше да говори какъв късмет е извадила, че най-добрата й приятелка ще стане нейна сестра.

Пристигнаха до дока на Палацо Морозини. Посрещнаха ги запалени факли, въпреки че следобедните сенки едва сега започваха да се сгъстяват. Светлината от свещниците върху страничните маси в пиано нобилето се отразяваха в огледалата зад тях. Между гостите се движеха слуги и предлагаха малки чаши вино, докато трио музиканти, настанени на същото място, където често беше пяла Киарета, свиреха за фон.

— Ето ги! — избумтя гласът на Бернардо Морозини. — Къде е жена ми?

Едра жена с месеста шия, преливаща над деколтето на корсета й, се насочи към тях от другия край на стаята. Изрусената й коса падаше на къдри около лицето. Докато вървеше, златните нишки в зеления брокат на ръкавите и парчето от предницата на роклята й отразяваше светлината на факлите под странен ъгъл, създавайки остро сияние, което изчезна едва когато жената се изправи пред тях.

— Джустина — рече Бернардо, — посрещни новата си дъщеря.

— Чувала съм те да пееш — обяви Джустина Морозини с лишен от емоции тон.

— Благодаря ви. — Едва след като изрече думите, Киарета си даде сметка, че Джустина всъщност не й беше направила открит комплимент.

— Кажи ми, скъпи, има ли вече твърдо определена дата за сватбата? Толкова зле съм информирана! — обърна се Джустина към мъжа си и му хвърли студен поглед.

Отговори й Клаудио.

— Конгрегационе настояват да изчакаме една година. Сигурен съм, че ти го казах.

Киарета не беше уверена дали Джустина е доловила раздразнението в гласа на Клаудио, но реакцията на бъдещия й съпруг я ободри значително.

— О, в такъв случай има още много време. Убедена съм, че ще откриете, че предстои много за учене. — Усмивката на Джустина бе по-скоро заучена, отколкото искрена, и бе последвана от бързото й оттегляне под предлог, че трябва да поздрави новопристигнал гост. Въпреки това Киарета реши, че като цяло първата й среща с бъдещата й свекърва не е минала толкова зле, колкото бе очаквала. Бернардо я хвана за ръката и като заяви на Клаудио, че ще отвлече булката му, я поведе през стаята, за да я представи на някои от гостите.

След няколко минути Клаудио дойде да уведоми баща си, че вечерята е готова за сервиране.

— Не се притеснявай — обърна се той към Киарета, — единственият ми принос в съставянето на менюто бе да се погрижа в него да не бъдат включени стриди.

Клаудио приближи до музикантите и ги помоли да му помогнат да привлече вниманието на гостите.

— Преди да седнем на масата, бих искал да споделя този момент с всички вас — рече той и направи знак на Киарета да се присъедини към него.

Гостите притихнаха и Клаудио се усмихна.

— Аз съм невероятно щастлив мъж — започна той. — Ще се оженя за ангел. — Целуна Киарета по бузата. — Няма да спазим много обичаи, но има един, който е прекалено важен, за да бъде пренебрегнат.

Докато брат й говореше, Антония се приближи и му подаде дълга плоска кутия, която той отвори и пред очите на всички блесна наниз от перли.

— За моята съпруга — обяви Клаудио.

Киарета извика от изненада, а Антония приближи към нея.

— Не са ли красиви? Сложи си ги! — посъветва я приятелката й. — Ще ги носиш от този момент до първата ви годишнина, както аз — моите. — Вдигна ръка да докосне наниза около шията си.

Клаудио застана пред нея, но после се отмести встрани, за да могат гостите да виждат по-добре.

— Ще ми позволиш ли?

Киарета кимна и той закопча колието. Докато присъстващите аплодираха, тя погали перлите около шията си — наредени една до друга, тежки, идеални и хладни.

 

 

Същата вечер на връщане в „Пиета“ Киарета бе пресрещната от филя ди комун, която й съобщи да се яви пред приората в нейните покои, вместо да се качи направо в отделението.

Приората беше облечена във вълнена роба. Беше вързала косата си на хлабава опашка за през нощта.

— Наредих да изнесат нещата ти от отделението — каза й тя. — Твоето пристигане и заминаване в тези дрехи ще накара другите момичета да се размечтаят и да се изпълнят със завист към теб. Докато си тук, ще трябва да носиш униформата си и да следваш обичайните си задължения.

Приората посочи към перлите на шията й.

— Красиви са. Ако искаш, можеш да ги задържиш, но можеш и да ги оставиш на съхранение при мен.

Киарета вече беше вдигнала ръце към закопчалката на колието. Несвикнал с тежестта, вратът й се беше схванал.

— Бих желала вие да ги пазите — каза тя.

Очите й пареха от умора и тя с мъка задържа една прозявка.

— Може ли да си лягам? — попита и се огледа наоколо, сякаш очакваше новото й легло да се намира в някой ъгъл от кабинета на приората.

— Извинявай — отвърна приората. — Късно е. Сега ще те заведа.

Излязоха и приората пое в противоположна на отделението посока, към друго крило.

— В този коридор има няколко празни стаи — обясни приората. — Тази беше на Лучана. Ще отседнеш в нея до деня на сватбата си.

Стаята беше голяма колкото половината от кабинета на приората. В нея имаше прилежно оправено легло, опряно до едната стена, а по средата се виждаха маса и стол. В другия ъгъл бяха няколко шкафа и малко писалище. Наблизо стоеше тапициран молитвен стол, сложен под една ниша с малка статуя на Дева Мария, опряла длани пред гърдите си и вдигнала поглед нагоре към небето.

— Ще запаля лампата и ще ти помогна да съблечеш роклята — каза приората. — А утре ще инструктирам фили ди комун, които обслужват нашите джиубилате да проверят дали нямаш нужда от нещо.

Приората излезе, Киарета се мушна в леглото и заспа. По-късно се събуди. Маслото в лампата беше изгоряло и в стаята беше тъмно. Тя извика, уплашена от тъмнината, стана от леглото и пипнешком се отправи към вратата. През прозорците на коридора нахлуваше лунна светлина и на нея мебелите изглеждаха като някакви чудовища. Киарета затвори вратата и се върна в леглото си, зави се презглава с одеялото и не мигна чак до сутринта.

 

 

Киарета умоляваше да й разрешат да се върне в отделението, но приората остана непреклонна.

— Не става дума само за дрехите или за часовете, които ще спазваш — обясни й тя. — Филите не са в пълно неведение по подобни въпроси, но за тях не е полезно да се фокусират върху… — затрудни се да намери точните думи — … върху значението на брака. — Въздъхна. — Съжалявам, че се налага да го изрека, но въпреки че все още си девица, все пак има известно… — вдигна ръце и въздъхна тежко, ядосана от ограниченията на езика — … опетняване. Предполагам, това е най-точната дума. Колкото и да ти съчувствам, и дума не може да става за връщане в отделението.

— Тогава позволете на Мадалена да се прехвърли при мен, моля ви! Никога преди не съм спала сама. Може би ще е възможно сестра ми да остави вещите си там, където са в момента, и да идва само за през нощта. В стаята има достатъчно място за второ легло.

 

 

Още преди да е изтекъл денят, молбата на Киарета бе изпълнена.

— Иначе може би изобщо нямаше да те виждам — каза й Мадалена, когато се пъхна под завивките на второто легло, преместено в стаята.

Оказа се, че сестрите пак се виждаха почти толкова често, колкото и преди. През първите няколко месеца от годежа й, всекидневното разписание на Киарета се беше променило по-малко, отколкото бяха очаквали.

Сезонът на карневале започваше през първата седмица на октомври, с кратка пауза през двете седмици преди Коледа и после набираше скорост през седмиците преди срядата, поставяща началото на постите. Карневале беше време на позволени оргии и излишъци, напълно неподходящи за възпитаничките на „Пиета“, дори за онези от тях, които бяха сгодени. Поканите на Киарета биваха критично преценявани и дори най-малкият намек, че ще бъде изложена на нещо непочтително, означаваше, че тя изобщо нямаше да напусне пределите на оспедале.

Повечето от одобрените покани бяха за следобедните сбирки на жените от семейство Морозини и техните приятелки. Клаудио рядко се появяваше и често минаваха дни, преди Киарета да го види. Антония ни най-малко не се изненадваше или притесняваше от отсъствието на брат си.

— Той ще се жени — обясняваше тя, — но въпреки това не иска да изпусне комисионите за картините от всеки, който пристигне във Венеция за карневале, и говори така, сякаш „Театро Сант Анджело“ и „Пиета“ са винаги на десет дуката от банкрута. А и нямаш представа колко работа изисква тази Венецианска република. Всеки мъж от града прекарва половината от времето, в което е буден, на едно или друго събрание. — Извърна отегчено очи към тавана. — Освен това тези партита гъмжат от любопитни дърти кокошки и всеки мъж с малко мозък в главата би се престорил на зает, пък дори да става дума само за посещение при личния му шивач.

Нито Клаудио, нито Антония разбираха колко мъчителни са визитите за Киарета. Разговорите бяха далече от нея. Тя не познаваше хората, превърнали се в обект на женските клюки, и често не разбираше какво толкова бяха направили, та да заслужават подобно обсъждане. Този отишъл на парти с чужденци. Онзи твърде често бил засичан в компанията на жена си на публично място. Този бил напълно пиян и паднал надолу по стълбите на Ридото. Още повече обаче Киарета мразеше фалшивата демонстрация на привързаност.

— Скъпата Киарета няма как да знае какво имаме предвид — подчертаваха жените от време на време.

Намекът им беше ясен. Тя не беше една от тях.

Един следобед в дома на Антония Джустина и още няколко жени се извиниха и отидоха на друг етаж да огледат мострите на платовете, които Пиеро, съпругът на Антония, изнасяше. Двете приятелки се оттеглиха в апартамента на Антония да си поговорят насаме.

— Той е Морозини, а ти дори нямаш фамилно име — обясни Антония, след като обсъдиха поредната стрела, запратена към Киарета. — Какво очакваш? Не само ти трябва да свикнеш с тях, но и те с теб.

В думите на Антония имаше смисъл. Когато настъпи моментът Киарета да се връща в „Пиета“, каза на приятелката си, че иска да отиде при другите жени, за да се сбогува с тях. На един от по-долните етажи се чуваха гласовете на Джустина и приятелките й, които долитаха до портегото през отворена врата.

— Такова разочарование — казваше една от тях.

— И, разбира се, много от нас се надяваха…

Антония задържа Киарета.

— Знам. — Гласът принадлежеше на Джустина. — Има толкова много дъщери от добри семейства на възраст за женене, от които да се избира. И, разбира се, Бернардо беше толкова зает да й се умилква, че изобщо не можеше да се разчита на него.

— Да вървим — прошепна Антония.

Киарета поклати отрицателно глава и издърпа ръката си от тази на приятелката си.

— Клаудио е голям инат. Предполагам поради тази причина е и добър бизнесмен — изказа се една от жените. — Всъщност аз я намирам за очарователна. Може да ви изненада.

— Леля ми — прошепна Антония.

Изпълнена с облекчение, че е получила поне малко подкрепа, Киарета се приближи още повече до вратата.

— Тя е много скромна и със сигурност не е разглезена — продължи лелята. — Там ги възпитават добре.

— За да се омъжат за някой месар, може би — възрази Джустина и няколко от жените се изсмяха.

Киарета отстъпи назад, сякаш да избегне удар с тояга. Антония я отведе набързо обратно в апартамента си, за да й даде възможност да се окопити.

— Защо е толкова злобна майка ти? — прорида Киарета. — Не мога да променя това, което съм.

— Майка ми е вълчица — отвърна Антония. — Нямах търпение да се омъжа и да се махна от къщи. Всичко я обижда.

— Защо не си ми споменавала?

Антония я погледна объркано.

— Да ти спомена? И какво би се променило? Щеше ли да кажеш на Клаудио „Не, не мога да се омъжа за теб, защото майка ти е вещица, която разбърква котел в ада?“.

— Ще трябва да живея в една и съща къща с нея.

— Къщата е голяма. Не се тревожи. Остави нещата на мен и Клаудио. Имаме опит. Дългогодишен. — Антония се засмя, но после свъси вежди и потъна в мълчание.

— Киарета, знаеш ли нещо за родителите си? — попита я накрая.

— Нищо. Защо?

— Ами, само наблюдение е, но всеки знае, че много от изоставените деца са рожби на нашите знатни венециански благородници. — Тя сви рамене. — Съжалявам, че трябва да го кажа, но съм забелязала, че някои от момичетата в „Пиета“ приличат поразително на хора от моето семейство. — Сбърчи високото си широко чело. — Челото на Морозини, нали знаеш.

Киарета озадачено я изгледа.

— Онова, което искам да кажа, е, че има голяма вероятност ти, както и мнозина от възпитаничките на „Пиета“, да имаш баща благородник. Може би именно поради тази причина Клаудио успя да накара Авогадори да се съгласят с женитбата ви. Вероятно разполага с тайна информация. А може би — не, но въпреки всичко е възможно.

Момичетата в „Пиета“ нямаха достатъчно информация за родителите си, за да се замислят изобщо за тях, и Киарета не беше допускала възможността единият или двамата от родителите й да са сред хората, с които се разминаваше из канала или пред които пееше.

— Виж — продължи Антония, — не се натъжавай заради майка ми. Следващия път, когато я видиш, си спомни, че може и да не знаеш името на баща си, дядо си и Бог знае колко още свои предшественици, но има огромна вероятност те да са точно толкова благородни, колкото и нейните.

 

 

Докато гондолата на Морозини я отвеждаше към „Пиета“, Киарета внимателно обмисли думите на приятелката си. Когато влезе в кабинета на приората, за да остави перлите си, я помоли да й отдели няколко минути.

— Искам да знам каква информация имате за мен — каза тя. — За това как съм се озовала тук.

Приората й се усмихна за момент, сякаш бе подозирала, че въпросът може да й бъде зададен.

— Обикновено отказваме на подобни молби — рече тя. — Информацията няма никакво отношение към живота на една филя тук и би причинила по-скоро вреда, отколкото полза. Но май се досещам защо питаш. Не мога да ти обещая, че ще споделя всичко с теб, но може би ще успея да открия нещо.

След няколко дни Киарета получи отговор.

— Изглежда, майка ти е била куртизанка — започна приората, — а ако се съди по вещите, с които те е оставила, вероятно е живеела доста добре. По това можем да заключим, че патронът й — вероятно твоят баща — е бил или благородник, или богат търговец, но предполагам, че е първото. Била е болна и е знаела, че няма да може да ви отгледа със сестра ти. Прочетох писмото, което е оставила, и мога да ти кажа, че със сигурност ви е обичала.

Очите на Киарета се насълзиха.

— Оставила е писмо?

— Да, прекрасно писмо, пълно със загриженост за теб и сестра ти. Парите, приложени към него, са направили възможно двете със сестра ти да останете заедно. Иначе, допускам, щяхте да сте тук и дори да не предполагате, че сте сестри.

Киарета беше твърде завладяна от емоции, за да успее да продума.

Приората сложи бродирана торбичка на бюрото си.

— Реших засега да не ти показвам писмото. Може би и това ще се случи някой ден, но има нещо друго, което навярно ще пожелаеш да видиш. — Тя извади два дребни кремави на цвят предмета и ги сложи в ръката на Киарета.

Киарета прокара пръсти по гравираните върху парчетата цветя.

— Не разбирам.

— Бяха сред вещите, оставени от майка ти. Счупила е един гребен на три, за да има начин да се докаже, че именно тя е вашата майка, ако някой ден се върне да ви потърси. По едно парче за всяка една от вас.

Киарета опипа грапавите ръбове на слоновата кост, опитвайки се да асимилира казаното.

„Майка ми е счупила това със собствените си ръце.“ Преди за нея майка й беше абстракция, но сега сякаш усещаше присъствието й в кабинета. Киарета вдигна очи, все едно да улови духа й, преди да е изчезнал, и с изненада установи, че стаята продължаваше да си е същата с разликата, че приората бе застанала пред нея.

— Предпочитаме филите да не знаят за съществуването на подобни вещи — обясни тя. — При така стеклите се обстоятелства мисля, че мога да ти позволя да задържиш твоето парче, но не виждам начин Мадалена да получи своето.

Киарета не бе преставала да плаче, откакто приората й каза за майка й, пръстите й не спираха да галят двете парченца слонова кост от мига, в който ги бе усетила върху дланта си.

„Искам си парчето. Искам да знам, че то е затъкнато някъде. Искам да знам, че майка ми е с мен.“

Приората продължаваше да говори.

— Заради Мадалена се поколебах дали да ти ги покажа, но после си помислих, че може би ще успея да те убедя да не й казваш нищо.

„Не мога да го направя“, помисли си Киарета. Сложи обратно своето парче от гребен в торбичката и я подаде на приората.

— Благодаря ви — промълви. — Но няма да се съглася да запазя всичко в тайна от Мадалена, затова вие запазете двете парчета, ако не възразявате. — Киарета не отместваше поглед от жената пред себе си по време на проточилото се изнервящо мълчание.

— Добре — съгласи се приората накрая и усмивката, започнала от очите й, се разля по цялото й лице. — От малка отстояваш позициите си. Съжалявам всеки извън „Пиета“, който се опита да те накара да направиш нещо, което не желаеш.

Тя подаде торбичката на Киарета.

— Сигурна съм, че при теб ще е на сигурно място.

— И мога да я покажа на сестра си?

— Да, но само ако се съгласи да не го обсъжда с никого другиго. Освен това мисля, че е най-добре ти да пазиш и нейното парче. Ще ми обещаеш ли?

Киарета кимна и скри торбичката в джоба на престилката си.

— Предпочитам това пред перлите си — призна, потупвайки издатината в джоба.

Извърна се да си върви, но приората я спря.

— Искам да ти кажа още нещо. Скъпо мое дете, ако се чудиш дали има нещо в произхода ти, от което да се срамуваш, със сигурност няма. „Пиета“ съществува, защото във Венеция има проблем, за който не можеш да бъдеш обвинявана. Онези, които, предполагам, са те засегнали, са същите, чиито синове и братя всяка година създават нови отделения за нас, тъй като не съумяват да намерят подходящата жена или пък не могат да си позволят да се оженят. — Тя млъкна и затвори очи. — Понякога си мисля, че Божията майка трябва да плаче за нас, за това, че нашият град е разрушил връзките между родители и деца заради гордостта на малцина, които ги е грижа единствено как да запазят мястото си на върха.

 

 

С настъпването на коледната пауза на карневале Киарета започна да се среща по-често с Клаудио. На Бъдни вечер заедно присъстваха на службата под златните куполи на базиликата „Сан Марко“, а после тръгнаха през Пиаца Сан Марко.

— Не съм виждал друг човек да се моли толкова усърдно като теб — отбеляза Клаудио, когато излязоха от църквата и се поспряха да се възхитят на редиците свещи, запалени на прозорците около площада.

— Какво очакваш? С цялото мълчание в „Пиета“ на човек му е най-лесно да разговаря с Бог и Светата Дева. — Смехът на Киарета бързо замря. — Искаш ли да знаеш за какво се молех?

— За мен ще е чест.

— Искам майка ти да ме приеме.

— Какво те кара да си мислиш обратното?

„Каза, че трябвало да се омъжа за месар.“

— Мислех, че е очевидно. Антония чака да й позволя да обсъди проблема с теб.

— Мили Боже! — възкликна Клаудио. — Ще се изненадам, ако изобщо ми останат уши, когато престане да прогаря дупки в тях. — Усмихна се, но забеляза унилото лице на Киарета. — Просто направих опит да се пошегувам, любов моя. Доста неуспешен, признавам.

Отново тръгнаха през пиацата и Клаудио продължи:

— Антония е един от най-откровените хора, които познавам. Понякога е твърде директна, но аз определено предпочитам искреността пред завоалираните намеци. — Спря и придърпа Киарета към себе си. — Трепериш. Студено ли ти е или се страхуваш от нещо?

— По малко от двете.

— Ще те върна обратно, за да се стоплиш. И ще обработя майка ми. Обещавам.

* * *

Карневале започна и Киарета с облекчение посрещна подновената изолация в „Пиета“, където изцяло се отдаде на пеенето, наслаждавайки се на последните няколко месеца, които й оставаха да прекара със сестра си. После карневале приключи и последната серия от партита и излизания стана по-интензивна преди летните жеги, когато благородниците се изнасяха от града.

През май Киарета получи разрешение да се качи на семейната гондола заедно с Клаудио и баща му, за да участва в отбелязването на четирийсетия ден след Великден, известен във Венеция като Сенса. Денят, в който дожът предприемаше пътуването от двореца си до устието на лагуната бе най-грандиозният през годината, но до момента Киарета винаги бе стояла на някой от прозорците на горните етажи на „Пиета“, за да види заедно с останалите момичета от коро минаването на официалната гондола на дожа, „Бучинторо“. Сега тя щеше да е на една от стотиците лодки, изпълнили лагуната, които щяха да последват „Бучинторо“ до края на океана за церемониалното хвърляне на златен пръстен във водата, акт, символизиращ женитбата на Венецианската република и морето.

Гондолата на семейство Морозини бе излъскана до блясък. Върху седалките бяха поставени бродирани копринени възглавници, а кабината бе украсена с покривала и гоблени. Клаудио й беше купил чадърче, което държеше над главата й, докато се настаняваха по местата си. Оттласнаха гондолата от дока на „Пиета“. Киарета помаха на Мадалена, Анна Мария и останалите фили ди коро, щом ги зърна на прозорците. Когато й отвърнаха, погледите им се спряха върху облечена в розова копринена рокля жена с карнавална маска, разположила се в гондола до мъж, който я целуваше по шията. Когато видя момичетата, жената им изпрати въздушни целувки, а мъжът се изправи и им помаха, точно когато край двореца на дожа проехтя гърмежът на топа.

— Виждаш ли я? — Клаудио сочеше към Бролио, на няколкостотин метра нагоре по Канале Гранде.

Той се изправи и прегърна Киарета през кръста, за да й даде възможност да види по-добре „Бучинторо“. Гондолата на дожа бе с размерите на плаващ дворец, извисяваше се на няколко етажа и бе боядисана в яркочервено и обточена със злато. На златна мачта, извисяваща се към небето, висяха огромни червени знамена с емблемата на дожа. Фигурите на носа и кърмата, двойка златни херувимчета, високи по около шест метра и с тегло от по няколко тона надничаха иззад разветите от вятъра знамена.

— Чувам фанфар — отбеляза Бернардо. — Извеждат дожа от двореца му. Всеки момент ще вдигнат котва.

Избухнаха фойерверки, от съседните лодки се разнесоха силни викове, когато четирийсетте масивни гребла на „Бучинторо“, управлявани от скрити от очите гребци, едновременно запориха водата. Гондолата се понесе надолу по канала, а мъжете в черни наметала и карнавални маски и жените в рокли, които блестяха на слънцето, се изправиха, за да виждат по-добре. Семейства надаваха поздравителни викове от плоскодънни пеоте и буркиели, почистени предния ден от рибешки глави, листа от марули или остатъци, от каквото там продаваха, за да оцеляват, а сега драпирани със знаменца от ярки платове и гирлянди цветя. Малки баржи, понесли камерни оркестри, се поклащаха по вълните, които „Бучинторо“ оставяше след себе си.

Гондолите на чуждите посланици и папския нунций бяха единствените, за които се допускаше да не са боядисани в черно. Златни видения, дълги по петнайсет метра, те бяха гарнирани от носовете до кърмата със заврънкулки, фестони и ширити. Кабините им бяха с формата на гръцки храмове, покрити с резбовани богове и богини, делфини и легендарни морски създания. Завеси от копринена дамаска, бродирани и поръбени със злато, пазеха сянка и скриваха пътниците от любопитните погледи на тълпата.

Бернардо цял живот бе участвал в Сенсата и беше безразличен към спектакъла.

— Не знам за вас двамата — каза той, — но аз мисля, че тук е ужасно горещо. Влизам вътре. — Леко се препъна след виното, което бе погълнал, откакто бяха напуснали дока на „Пиета“. — Ако заспя, не ме събуждайте за пръстена. Вече съм виждал церемонията.

— Сигурен съм, че в „Пиета“ няма да останат особено впечатлени от придружителя, който са избрали — отбеляза Клаудио, — но аз съм доволен. — Той я придърпа към себе си и устните му потърсиха нейните. — Може ли? — попита я.

— Гондолиерът — прошепна Киарета.

— Не се притеснявай от него. Работата им е да не забелязват, но — още по-важно — да не говорят. — Той хвърли поглед към гондолиера, който се мъчеше да ги държи настрана от другите лодки. — Кажи й, Биасио. Кажи й за клетвата, която си положил.

Гондолиерът се засмя.

— Не се притеснявайте от мен, синьорина. Ако видя, нека да не запомня, а ако кажа, нека умра.

— Вярно е — кимна Клаудио. — Ако не може да им се вярва напълно, няма да имат работа. Всеки, който разкрие какво е чул или видял, най-вероятно ще се озове в канала с гърло, прерязано от колегите му гондолиери.

Киарета потръпна.

— Колко ужасно.

— След няколко години ще казваш „Колко хубаво“. Въпреки това, специално за теб — малко уединение. — Той наклони чадърчето, за да ги скрие от гондолиера.

Приближи лице до нейното и тя обърна глава към него. Устните му докоснаха нейните. Вече я беше целувал няколко пъти и тя усети сладката позната тръпка, която тръгваше от челюстта й към ребрата и спираше дъха й. Устните му се впиха в нейните и болката се превърна в приятно пробождане. Едната му ръка обгърна гърба й, а другата се спусна към кръста й и я придърпа още по-близо.

Вдигна се такава голяма врява, че Клаудио се дръпна и отмести чадъра.

— Виж — каза той и й помогна да стане. — Дожът хвърля пръстена във водата. Това би трябвало да направи морето достатъчно щастливо и да ни дари с цяла година спокойно време.

— Спокойно време. Надявам се — рече Киарета и посегна да го погали по страната. Обърна се да погледне към гондолиера, който се ухили и закри очите си с длан.