Лоръл Корона
Четирите годишни времена (2) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Първа глава

Сребристочерният нос на гондолата изчезна в мъгла, толкова гъста, та чак просъска, докато се разцепваше покрай корпуса. С всеки удар на веслото долиташе далечна, неуловима мелодия, извисяваше се и заглъхваше във водата.

Гондолиерът се движеше изключително бавно и не беше сигурен дали е стигнал до устието на Канале Гранде. Въздухът сякаш бе притиснат от фасадите на внушителните домове, в които благородните семейства на Венеция довършваха вечерята си, но когато лодката навлезе в широката лагуна, се отвори като паст пред нея.

Гондолиерът се наведе напред и присви очи, наклони глава и наостри слух да различи виковете на колегите си. Над водата откъм базиликата „Санта Мария дела Салюте“ долетя песен и докато се вслушваше в нея, мъжът установи, че става все по-силна и по-силна. Накрая вече можеше да различи думите й:

„Преди година, в деня на Вси Светии,

съзрях група благородни дами.“

Мъглата погълна отговора на гондолиера:

„Тази в челото се движеше особено грациозно,

изглежда, вдясно от нея крачеше любовта.“

Другата лодка беше приближила толкова, че вече се чуваше промяната в плисъка на водата още преди двете лодки да са се разминали в противоположни посоки.

„От лицето й струеше такава чиста светлина,

че тя със сигурност бе дух сияен и пламтящ.“

Лодките се отдалечиха една от друга и думите заглъхнаха. Но във Венеция песента беше в дъха. Двамата гондолиери запяха заедно през мъглата, докато се отдалечиха толкова много, та бе невъзможно да продължат.

„Събрах смелост да погледна и видях в лицето й

духа на ангел, искрено…“

Когато гласът на гондолиера съвсем замря, завесата на кабинката се разтвори и отвътре се показа решителна жена на средна възраст с широко тъмно наметало и спуснат пред лицето воал.

— Едва ви виждам — каза тя. — Къде сме?

— При Бролио^[1]. Тук ще вържа гондолата.

— При Бролио? — Гласът й се извиси неодобрително. — Трябваше да ни закарате до дока на „Пиета“.

— Дяволска нощ — рече гондолиерът, с което сякаш обясняваше всичко, после се изкашля и изплю голяма гъста храчка в лагуната.

Лодката се блъсна в дока и гондолиерът тихо изруга, докато скачаше от нея. Жената загуби равновесие от рязкото движение и със сумтене седна на мястото си.

— Вижте — каза гондолиерът, когато се върна на борда, за да й помогне да се изправи. — Ще извървите пеша петте минути разстояние до „Пиета“ по-бързо, отколкото ако пътуваме по вода. Тази вечер приключих с работата.

Преди да се обърне обратно към кабината, жената изръмжа, сякаш искаше да му подскаже, че няма да остави нещата така. След няколко минути отново се появи и остави на пода голяма чанта и покрита сламена кошница.

Обърна глава назад.

— Стига сте се туткали — извика тя към кабината.

Гола ръчичка дръпна завесата и личице надникна навън. Бе на момиченце на не повече от шест години. Остана неподвижно, докато някой не го побутна отзад.

— Тръгвай! — нареди гласът зад детето.

След няколко минути две момиченца, второто — на около девет години, застанаха на дока.

Жената вдигна чантата и кошницата.

— Елате — извика ги и тръгна, без да погледне назад, за да види дали я следват.

Прекоси малката пиаца невероятно бързо и момиченцата едва не я изгубиха в мъглата, преди да спре там, където островърхата боядисана в червено и кремаво тухлена фасада на Двореца на дожите запрозира сред мъглата. Щом се ориентира, жената зави надясно и ускори ход. Момиченцата се опитваха да не изостават на повече от стъпка-две зад нея, докато подминаваха една каменна колона след друга. Цветът на колоните беше толкова близък до този на мъглата, че децата по-скоро ги усещаха, отколкото виждаха.

Жената измърмори нещо, когато се спъна в празната щайга, оставена край една от пръснатите из Рива дели Скиавони сергии. Беше времето на фестивала, точно преди Коледа. От насъбралия се през деня боклук се разнасяше едва доловима миризма на мокра слама и съдържанието на кошниците, в които се излагаха на показ сушени цветя и билки, миди, суджуци от дивеч, лютиви мехлеми и тоници.

Пред очите им се мярна каменен мост, после още един, преди жената рязко да свърне в една алея. Тя удари с голямото бронзово чукче по една от вратите и капачето зад решетката на прозорчето се плъзна настрана.

— Кой е? — попита женски глас.

— Анина. С двете момичета.

Чу се дръпване на резе и скрибуцане на панти, вратата се отвори. Жена с бяло боне и наметка като на Анина, ги пусна вътре.

— Побързайте. Студено е — подкани ги и гласът й отекна в пасажа на двора, в който момиченцата се озоваха. — Тази вечер ще спите тук долу. Анина ще бъде с вас. Няма смисъл да притесняваме другите толкова късно.

Стаята, в която ги настани жената, беше гола, с изключение на малкия дървен олтар до стената и леглото, на което момиченцата седнаха сковано. Двете жени останаха за малко отвън и проведоха тих разговор.

— Киарета, по-малката, може да пее — каза Анина. — И е доста хубава.

— А по-голямата?

— Мадалена. Едва продумва. Казаха ми, че е много сръчна и е по-покорна от сестра си, но не я смятам за нещо особено.

Пожелаха си лека нощ и Анина се обърна да влезе в стаята, докато другата жена изчезна в мъглата, без да каже нито дума повече.

 

 

Киарета плака, докато не заспа. Русата й сплъстена коса бе разпръсната върху неравната импровизирана възглавница. Роклята и палтото й служеха за завивка на голите й ръце и крака. До нея, върху сламеника, който Анина им беше опънала върху пода, дремеше сестра й Мадалена и подскачаше стреснато при всеки непознат звук.

Мадалена чуваше хъркането на Анина, различаваше формата на тялото й върху нара. За момент беше зърнала Анина без тежкото й наметало и качулка и сега лежеше в тъмното и се опитваше да си спомни как изглеждаше. Анина беше толкова страшна, че Мадалена беше прекарала по-голямата част от последните два дни забила поглед в краката си.

Няколко дни преди Анина да пристигне в селото, в което живееха двете сестри, ежедневието в живота на семейството бе така силно нарушено, сякаш самият дож^[2] щеше да им идва на гости. Кокошарникът трябваше да бъде изстърган от курешките и перушината и дори кучето беше изкъпано и вчесано. Приемният им баща също не успя да се измъкне — сдоби се с подстрижка, която му придаваше вид на окълцано шиле.

Мадалена и Киарета нямаха време да погонят пилетата из двора, когато събраха яйцата, нито да си поприказват с козата, която зарови муцуна в джобовете на престилките им с надежда да намери храна. Беше им забранено да напуснат дома и да хукнат да търсят пеперуди, които да се осмелят да кацнат на пръстите им, или пък мравуняци, в които да сипят вода, за да видят как мравките бързо излизат навън, понесли лъскавите си бели яйца. Вместо това двете трябваше да изтъркат каменния под на къщата и с дълъг прът с парцал на върха да оберат паяжините от ниския таван, докато едно по-голямо момиче, дъщерята на приемните родители на Киарета и Мадалена, хубавичко изтри петната от всички рокли на сестрите и закърпи дупките по панталоните на двете си братчета.

Приемният им баща и момчетата нацепиха голяма купчина дърва за огрев, а майката поддържаше огъня през целия ден, като сготви не само обичайните качамак и боб, но и медни кексчета, и опече агнето, което мъжът й беше заклал далеч от погледите на двете момиченца.

Киарета и Мадалена не бяха виждали подобни приготовления — с изключение на един или два пъти годишно, когато всички в селото се подготвяха за фестивал или някой се женеше. Киарета не беше на себе си от вълнение и си мислеше, че гостът трябва да е някой ужасно важен човек. Мадалена бе почти парализирана от тревога. От децата в къщата само тя и Киарета имаха белези на петите. Само те двете не бяха от семейството, не принадлежаха към него и нямаше да останат. Бяха й казали, че един ден някой ще дойде за тях.

В деня, в който посетителката трябваше да пристигне, майката изкъпа Мадалена и Киарета, изми им косите и им помогна да си облекат най-хубавите дрехи. В продължение на няколко часа двете седяха със събути обувки, докато гостенката най-сетне не пристигна.

— Това ли са момичетата? — Анина не изчака отговор. — Накарайте ги да си събуят чорапите да погледна.

— Покажи ми петата си — нареди на едното момиченце, после на другото. Сетне доволна, че наистина бяха онези, които търсеше, нямаше какво повече да им каже.

Вниманието, което гостенката бе проявила към тях, бе достатъчно, за да накара Киарета да повярва, че всичките приготовления бяха, с цел да се даде празненство в нейна чест. Цялата вечер дърпаше момчетата, за да танцува с тях, и не спираше да пее, макар никой друг да не беше в празнично настроение.

— Това тук не е празненство — сопна й се едно от момичетата. — Защо не млъкнеш?

— Празненство е и още как. — Киарета се нацупи, провеси глава и описа със стъпалото си полукръг върху пода. — Не сме яли месо от много време.

При тези думи майката стана и заплашително приближи към Киарета.

— Сядай и мълчи. Храним се така веднъж седмично.

Удивлението, изписало се върху лицето на момиченцето при лъжата, бе изключително явно и му спечели издърпване на ухото и място на пода в ъгъла, където то плака, докато не видя, че никой нямаше намерение да му обърне внимание, при което млъкна и заспа.

Мадалена знаеше какво точно означава интересът към петите им, проявен от Анина, и едва преглъщаше храната си. Беше чувала истории за това как някой ден щяла да живее на едно място, където имало много момиченца, място, където хората били толкова щастливи, че пеели през цялото време, на нея й се искаше да остане тук, където всичко й беше познато. Беше си измислила тайно име за всеки от жителите на селото — от момчетата до гъските, които с клатушкане вървяха по пътя, отвеждащ към брега на реката. Различаваше одеялото на Киарета от своето само по миризмата на вълната, а в градината й беше известно всяко местенце, на което можеше да стъпи, за да достигне ябълките, висящи от по-горните клони. Но не тя решаваше къде да живее, освен това си даваше сметка, че нищо няма да е в състояние да убеди семейството да задържи двете допълнителни гърла, за изхранването, на които повече нямаше да им се плаща.

И ето, тази вечер беше в онова място с момиченца и песни, което й бяха обещали. Киарета се размърда и се обърна на една страна, издърпвайки палтото на Мадалена заедно със своето. Мадалена потръпна и когато не успя да изтегли обратно палтото си, се притисна по-близо до сестра си, за да се предпази от студа. Зарови лице в рамото на Киарета и почувства как сълзите, които бе възпирала през целия ден, напираха да се излеят навън. Затвори очи и въпреки че клепачите й бяха подпухнали, този път ги задържа, без да ги вдига.

Мадалена беше спала съвсем малко, когато усети Анина да я разтърсва.

— Ставай — извика жената. — Не чуваш ли камбаната?

Анина смушка Киарета в гърба. Момиченцето се дръпна настрана и каза „Недей!“ с тон, който беше нещо средно между въздишка и ръмжене, преди да се изправи. Огледа се из стаичката, опитвайки се да си спомни къде се намира. Мадалена също седеше и търкаше очи.

— Обличайте се! — заповяда Анина.

Отиде до малкия олтар, коленичи, прекръсти се, затвори очи и тихо заговори.

— Aperi, Domine, os meum — чуха я да казва, а гласът й се снижаваше все повече и повече, докато не премина в беззвучно мърдане на устните.

Момиченцата гледаха, а Анина продължаваше да се моли. Накрая пак се прекръсти и стана от ниската пейка.

— Не се ли молите? — попита ги жената и когато Мадалена кимна утвърдително, добави: — Ами, направете го тогава! „Отче наш…“

Мадалена се прекръсти, Киарета последва примера й.

— Qui es in caelis^[3] — продължиха децата, — sanctificetur nomen tuum^[4].

Измърмориха остатъка от молитвата в прослава на Отца и изкараха една „Слава на Светата Дева“, преди Анина да им нареди да станат.

— Ще трябва да научите как правим нещата тук — каза им тя.

— Не ги ли правим както трябва? — попита Киарета. С Мадалена бяха казвали тези молитви, откакто се помнеха.

— Не го правите достатъчно бързо, за да успеете да стигнете в параклиса навреме за сутрешните молитви — отвърна Анина. — Остави роклята си развързана и си сложи наметката.

Когато свършиха с обуването на обувките, все още влажни от предишната нощ, Анина измери с поглед момиченцата. Мадалена беше много по-висока от Киарета, повече, отколкото предполагаше тригодишната им разлика. Косата й беше кестенява, с червеникави и златисти отблясъци, подобно на есенни листа. Сериозните й лешникови очи бяха кръгли, заострената брадичка придаваше на лицето й сърцевидна форма. Лице, лишено от забележими дефекти, но и без особена привлекателност.

Косата на Киарета беше светла, с цвета на белите лози на Венето. Къдриците оформяха ореол около страните, все още зачервени от студа по време на пътуването. Дори на светлината на свещите очите й, обрамчени с гъсти мигли, блестяха сини като лапис лазули. Но в момента цялостното впечатление, което момиченцето създаваше, бе, че е ужасно раздърпано. Косата представляваше кече, което не можеше да бъде приведено в прилична форма навреме за службата^[5], освен ако не се затъкнеше зад ушите, роклята беше изцапана от нещо, което Киарета бе разляла върху нея, докато се е хранила предния ден.

— Стой мирно — каза й Мадалена и посегна да изчисти гурелите от крайчетата на очите й. Малката й сестра замръзна, покорно вирнала брадичка напред, разкривайки ред дребни зъби, перфектни като перлен наниз сред розовите листенца на устните.

Анина отвори вратата и им направи знак да излязат в коридора. Озоваха се сред поток от няколкостотин момичета и жени, които мълчаливо пресичаха двора, облечени в дрехи, които на слабата светлина все едно бяха кални.

Светлината вече бе започнала да се процежда през млечнобялото стъкло над главния вход на църквата, но страничните прозорци, затулени от околните сгради, все още тъмнееха. Дрехите на жените, които палеха свещи, за да осветят олтара, бяха станали тъмночервени под престилките и качулките с цвят на прясна сметана.

Мадалена и Киарета влязоха в църквата и Анина ги поведе към мраморна колона.

— Стойте тук — нареди им.

Двечките се хванаха за ръце и наблюдаваха как църквата се изпълва с народ. Когато и последните хора влязоха, сестрите се озоваха притиснати към колоната. Не виждаха нищо друго, освен дрехите на скупчените наоколо жени.

— Domine, labia mea tuam^[6] — запя една жена, увещавайки Бог да отвори устните й за молитва.

Събраните наоколо богомолки изпяха в отговор:

— Et os meum annuntiabit laudem tuam.^[7]

Киарета се опита да се повдигне, опряла гръб на колоната, за да види кой пее с такъв чист и неземен глас само на няколко стъпки от нея и Анина я сръга с лакът да мирува.

— Кой е това? — прошепна Киарета.

Анина се намръщи и сложи пръст пред устните си:

— A figla di coro.

Дъщеря на хора? Киарета не можа да попита какво означава — поне не в момента — затова извърна глава настрана и усети хладния допир на мрамора върху лицето си, докато наоколо ставаше все по-топло и задушно от скупчените тела. Жените отново запяха, но вместо да се опита да ги види, Киарета впери поглед във въздуха пред гласа и се помъчи да разбере как нещо невидимо може да е толкова красиво.

 

 

Върху решетката на огромното огнище до металната вана къкреха няколко големи съда с вода. Млада жена завърза широка престилка на кръста си и започна да налива топла вода във ваната.

Каза на момиченцата да се съблекат и да седнат, и когато Мадалена се подчини, друга жена събра косата й в шепа, повдигна я и без предупреждение я отряза ниско до врата с две жестоки щраквания на голямата ножица.

Киарета изпищя така, все едно бяха прерязали гърлото на сестра й. Хукна към вратата и понеже не успя да я отвори, притисна гръб към нея и зарида, поемайки дъх между всеки две ридания. Първата жена се отдели от ваната и клекна пред Киарета.

— Ела, кара, не боли. — Гласът й беше нежен, също и ръката й, която хвана брадичката на Киарета и я извърна по посока на Мадалена. — Виждаш ли?

Мадалена докосваше накълцаните краища на косата си и гледаше втренчено, изпаднала в шок, а кракът й си играеше с кестенявите кичури на пода.

Киарета продължи да притиска гръб към вратата, но коленичилата пред нея жена беше мила, а Мадалена, макар и малко зашеметена, очевидно не изпитваше болка. Най-сетне Киарета се остави да я примамят към стола.

След като ги подстригаха, двечките получиха по-малки версии на дрехите, в които бяха облечени жените. Когато роклите бяха вече на мястото си, около талиите им вързаха малки бели престилки. След като прекараха няколко минути пред огъня, играейки си с остатъците от косите си, Мадалена и Киарета покриха глави с обточени с дантела качулки, които се спускаха чак до раменете им. Жените поставиха по една бяла шапчица на главите им и трансформацията на двете сестри в подопечни на „Пиета“ приключи.

 

 

През мръсните прозорци на детското отделение се процеждаха няколко анемични снопа сивкава зимна светлина. Въглените в двете огнища в двата края на стаята бяха намокрени и щяха да бъдат запалени чак вечерта, а лампите не светеха, когато момичетата си проправиха път сред редицата прилежно оправени нарове.

— Къде са децата? — попита Киарета.

— На работа. — Анзолета, една от матроните, отговарящи за отделението, махна по посока на два от наровете. — Тези ще са вашите — обясни тя.

Мадалена приседна и усети твърдата рамка под тънкия матрак. Погледна към Киарета, която беше седнала на съседното легло и потъркваше грубото вълнено одеяло, все едно се опитваше да се сприятели с него.

Някъде сред стените на „Пиета“ проеча камбана.

— Време е за обедната молитва — подкани ги Анзолета, коленичи и се прекръсти. — Aperi, Domine, os meum — започна тя, но преди Киарета и Мадалена да успеят да паднат на колене, жената отново се изправи и продължи с произнасянето на латинските думи.

— Скоро ще научите ежедневните си задължения — спря тя, за да им обясни. — Засега казвайте „Отче наш“ и „Слава на Светата Дева“, докато свърша, после ще отидем да се нахраним.

Киарета и Мадалена побързаха да се прекръстят, а Анзолета продължи с молитвата.

 

 

Трапезарията в манастира беше пълна със звука от шумолящите роби и стъргането на пейките, избутвани назад по каменния под, за да се отвори място за сядане. Няколко момичета донесоха супници от кухнята, сложиха ги на всяка маса, а онези, които бяха най-близо до тях, станаха и започнаха да сипват в купите гъста супа от ориз и грах. Други донесоха панери с хляб и сложиха по едно парче на всяко място. Казаха се молитвите и обядът започна.

Мадалена и Киарета приключиха с яденето за секунди и дори обраха трохите от масата с върховете на наплюнчените си пръсти. Когато разпределиха остатъците от супата по купите, стара жена в кадифена роба напусна главната маса и отиде до един аналой^[8]. Прекръсти се, преди да отвори книгата на поставката пред нея.

— „Престанете да се тревожите за себе си, защото Той носи вашата тревога и вечно ще я носи“ — прочете тя.

Мадалена се огледа и забеляза, че някои от по-възрастните жени от другите маси бяха престанали да се хранят и слушаха, свели очи, докато други, предимно младите, изтребваха последните остатъци от ориз и грах от купите си и се взираха дали в панерите не е останал хляб.

След минута-две почувства как тялото на Киарета се накланя и бързо протегна ръка, за да попречи на сестра си да забие глава в купата си. Очите на Киарета бяха червени от умора, момиченцето беше на път да избухне в сълзи. Мадалена обгърна ръка около нея и Киарета отпусна глава върху рамото й.

Само след секунда Мадалена чу почукване на кокалчетата на нечии пръсти по масата.

— Не! — беззвучно изрече жената, седнала начело на масата, и Мадалена разтърси сестра си, за да я събуди.

Жената до аналоя затвори книгата. При този знак всички се надигнаха от местата си, произнесоха едновременно благодарствена молитва и отново потънаха в мълчание, докато излизаха от трапезарията и се насочваха към стълбите, водещи към отделенията.

Мадалена и Киарета стигнаха до спалното помещение, когато дузина момичета в червени рокли вече сваляха престилките и качулките си и развързваха обувките си. Киарета седна на леглото си и се загледа в момичетата, които едно по едно коленичеха, прекръстваха се, казваха по една кратка молитва и си лягаха.

„Предполагам и аз трябва да се помоля — помисли си, — но днес вече го правих.“

Никога през живота си не беше ставала свидетелка на толкова много молитви. Освен може би в случаите, когато някое момче от селото паднеше на главата си и не се свестеше в продължение на две седмици или когато някоя жена умреше по време на раждане, или когато приемният й баща бе попаднал насред внезапно наводнение и не се беше прибрал толкова дълго, че всички вече бяха започнали да го смятат за удавник. В подобни случаи жените от селото се кръстеха толкова често, че тя се притесняваше да не изтъркат върховете на пръстите си.

Защо хората на това място винаги се молеха, зачуди се. Дали не смятаха, че ще се случи нещо ужасно? Обърна се да попита Мадалена, но забеляза, че сестра й е заспала.

 

 

Следобедните сенки падаха на тъмни триъгълници в ъглите на спалното помещение, когато момичетата отново обуха обувките си, сложиха обратно качулките на главите си и се запътиха към стаите за два часа работа или уроци. Киарета бе отведена в класна стая, а Мадалена — в стаята, където няколко дузини жени и момичета седяха на ниски столчета и плетяха дантели.

Мадалена цял час упражнява възлите и извивките, които Дзенобия, майсторката на дантели, й беше показала. Мръсните конци бяха нашарени тук-там с кръвта от убожданията с иглата, а очите на момичето вече смъдяха от слабото осветление.

Винаги ли щеше да е така? Как можеха да стоят вътре по цял ден? Никога ли не виждаха небето?

Накрая първият ден на Мадалена и Киарета привърши. Сестрите се поздравиха само с поглед, щом спряха пред леглата си, твърде уплашени и изтощени, за да си предложат дори докосване с ръка за успокоение. Сложиха горните си дрехи върху дървеното казоне^[9] в краката на Мадалениното легло и застанаха до постелките си сред бледите момичета с тесни рамене, привели глави и предаващи душите си в ръцете на Бог, преди да заспят.