Лоръл Корона
Четирите годишни времена (11) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Десета глава

Елизабета Контарини беше изключително бледа и плетеницата от сини вени прозираше изпод кожата на ръцете й. Косата й бе прекалено тънка, за да я задържат гребените назад и кичурчета падаха върху слепоочията и лявата й буза, докато привеждаше шия над цигулката. Прехапа долната си устна — знак, че се е съсредоточила, показвайки върховете на малките си и леко извити резци. Устата й беше почти перфектно миниатюрно копие на сърцевидната форма на лицето й.

— Много е трудно — оплака се тя с тънко момичешко гласче.

— Да, така е — отвърна Мадалена. — Опитай отново и запомни да не извърташ ръката си навън, докато местиш пръсти по струните.

Богатството на семейството на Елизабета личеше от копринения брокат на роклята й и от гребените от злато и перли в косата й. Баща й беше важен човек, член на Конгрегационе, и затова в стаите за упражнения винаги настъпваше раздвижване, когато момичето се появяваше веднъж седмично за уроците си по пеене и цигулка.

Мадалена беше частната й учителка вече почти година. Бе започнала като асистентка на Лучана. През първите няколко месеца Киарета пресрещаше единайсетгодишната Елизабета преди и след уроците й по пеене. В началото я очарова, като я научи на същите дихателни техники, които преди години й беше показала Микиелина, а после небрежно подхвърли името на Лучана в един от разговорите им. Както очакваше, момичето изпитваше ужас от маестрата — толкова голям, че не беше постигнала почти никакъв напредък с цигулката за повече от половин година. За няколко седмици Киарета добре я обработи и й внуши да накара баща си да изиска Мадалена за нейна учителка на мястото на безформената лошо миришеща Лучана, която според Киарета била причината за кошмарите, които Елизабета изведнъж заяви, че сънува.

Щом Лучана бе изместена от картината, Мадалена откри, че Елизабета съвсем не е стеснителна. Всъщност момичето, изглежда, толкова отчаяно копнееше да си приказва с някого, та Мадалена често трябваше да й напомня да се съсредоточи върху музиката. Когато за първи път заговори за семейството си, Елизабета бе шокирана да разбере как новата й учителка няма ни най-малка представа, че сред предшествениците на ученичката й има шест дожа на Венеция — първият, управлявал в далечния единайсети век, а последният останал на поста до смъртта си преди по-малко от трийсет години. В света на Елизабета всички просто знаеха тези факти.

Бащата и майката на момичето бяха решили, че заради темперамента си нейната по-голяма сестра не е подходяща за брак и бяха решили вместо нея да омъжат Елизабета. Семейството й разполагаше само с няколко години да я превърне в достойна награда за някой благородник и уроците в „Пиета“ бяха част от подготовката. Елизабета разказа всичко на Мадалена, без да влага особени емоции. Родителите избираха вместо дъщерите си и дъщерите приемаха техните решения, без да си изграждат собствено мнение.

Елизабета не се отличаваше с особен талант по отношение на цигулката, но обичаше уроците си.

— Хайде да играем играта — умоляваше тя, след като се помъчеше малко със сериозната музика.

— Листчета ябълков цвят, падащи в овощната градина — обясняваше Мадалена, докато импровизираше, или: — пчели, бръмчащи около медна пита — или: — бриз, вълнуващ повърхността на лагуната. — И Елизабета плясваше с ръце от удоволствие.

След време цветът се върна върху лицето на Мадалена и бедрата й леко се позакръглиха. Отново започнаха да я включват в покани за партита и — което бе най-важното — тя се върна на балкона на „Пиета“.

Киарета тихичко триумфираше. Мадалена знаеше, че сестра й е ходила при приората и е успяла да й гарантира поне временно отлагане на присъдата, но сестра й никога не й разказа подробностите за онова посещение. Времето минаваше и успехът от срещата й с приората ставаше очевиден. Въпросът за изпращането на Мадалена в манастир никога повече не беше повдигнат.

 

 

Августовските жеги започнаха да нахлуват в стаите на „Пиета“ и Мадалена и Киарета стегнаха багажа си, защото заедно с малка група ативи щяха да прекарат няколко дни във вила в околностите на Венеция, нагоре по Брента Канал. До момента Киарета само беше разказвала на Мадалена за подобни екскурзии, а беше извън себе си от радост, че на осемнайсет Мадалена щеше да направи първото си по-дълго пътуване.

— Може би ще се сдобиеш с обожател — подхвърли Киарета на сестра си. — Толкова си хубава, обречена си на популярност.

Мадалена не беше голяма красавица, но косата й беше лъскава и кестенява, а скулите и ъгловатото й лице я отличаваха от останалите и й придаваха израз, който някои биха нарекли привлекателен, дори неустоим, ако не и точно красив според общоприетите схващания. И наистина, в някои семейства щяха да я сметнат за хубавата дъщеря, но до Киарета всеки би останал на далечното второ място.

Филите хванаха гондола до Фусина, откъдето се прехвърлиха на частна баржа и теглещите я коне ги издърпаха до вила Фоскари, първото от разкошните имения покрай канала. Киарета и останалите искаха да се предпазят от слънцето и горещината, затова Мадалена излезе на палубата сама. Бяха изминали почти десет години, откакто бе напуснала селския дом на приемните родители, десет години, откакто не беше виждала пасящи крави или прашен път през поле, или небе, което да не е запречено от надвиснали покриви, и не можеше да се насили да влезе вътре, въпреки предупрежденията на придружителката им, че може да й стане лошо от прекалено силното слънце.

Стигнаха до вилата. На Мадалена й се стори, че някой сякаш беше издигнал палат на гърба на гръцки храм. Върху плоския покрив на вилата имаше четири високи бели комина и малка триъгълна мансарда с прозорци с фронтони. Две бели мраморни стълбища водеха до отворена порта от колони, покрити с наклонен покрив, стърчащ напред и оттам — към пътеката, пресичаща зелената поляна.

Баржата спря на малък док и няколко мъже, облечени в ливреи, излязоха от приземния етаж, построен под портата. Спуснаха се към дока да помогнат на момичетата да слязат и да пренесат багажа си до къщата. Киарета бе една от последните, които скочиха от баржата и Мадалена изостана малко, за да я изчака, без да откъсва очи от насъбралите се покрай пътеката фили, подобно на бордюр от червени цветя на фона на зелената ливада.

Вътре Мадалена се поразходи из портегото, което се простираше от единия край на къщата до другия. Нямаше измъчени светци или тъжни на вид девици, които да са се наговорили да я накарат да се чувства смирена, нямаше и изображения на небесните награди, които да намекват какво може да й спечели покорството. Тук покритите с фрески стени показваха банкетни маси, натежали от плодове и печено месо, около които облечени в удобни дрехи хора бяха уловени в момент на споделяне на тайна, размяна на скришна целувка или дори докато играят с куче. Покрай картините с триизмерен ефект, целящи да създадат впечатление за гледки от прозорци, бяха изрисувани завеси, които вятърът сякаш духаше навътре в стаята, а изрисуваните врати се отваряха към помещения, които не съществуваха. Залата беше като покана към човека да се радва на живота. Мадалена никога не беше виждала нещо подобно.

Киарета хвана сестра си за лакътя.

— Трябва да се качим горе и да си починем, преди гостите да са пристигнали.

Поведе я към врата в алкова в отсрещния край на залата. В горния край на стълбището имаше друго портего, от което се влизаше в спалните на филите. Мадалена и Киарета се настаниха върху платформа за спане, издигната на няколко сантиметра от пода. Леглото заемаше почти цялата оскъдно мебелирана стая. Под прозореца се виждаше казоне и вътре откриха допълнителна завивка, избродирана с гирлянд от листа и цветя.

Мадалена дръпна завивката върху себе си и сестра си и се обърна към Киарета.

— Благодаря ти — каза тя.

— За какво ми благодариш?

Тя се заигра с кичур от косата на Киарета, не толкова, защото се беше изплъзнал от прическата й, а защото внезапно изпита прилив на обич и й се прииска да докосне сестра си.

— За всичко — отвърна, зарови глава във възглавницата и затвори очи.

 

 

Освен филите, семейство Фоскари беше поканило още дузина гости на вечеря, увеличавайки бройката на присъстващите в салона на малко под трийсет. За удобство на филите, изморени от пътуването, първата вечер концертът беше насрочен преди вечерята. Още преди момичетата да оставят инструментите настрана, слугите запалиха факли по стените, за да осветят маса с покривка от зелено-златист брокат. Дивеч и риба, донесен същия ден от близките потоци и поля бяха натрупани върху плата заедно със зеленчуци от градината и ориз, поръсен с левантийски подправки. След вечеря в малките чаши беше сипана упойваща, сладка като сироп напитка, придружена от панакота, поръсена с плодове, събрани от гората в края на имението.

Всички заявиха, че вечерята е великолепна. Повечето гости станаха от масата и излязоха да се поразходят и да се насладят на прохладния нощен въздух. От плаващите в канала малки лодки се носеха смях и песни, а фенерите им оставяха бавни следи по водата.

Мадалена видя как половин дузина гости слязоха от лодка и се зададоха по пътеката. Една жена пискаше, гонена от един от мъжете. Друг я хвана, когато тя се спъна в подгъва на полата си и когато падна в ръцете му, той плъзна ръка в пазвата й и опипа гърдите й. Малко след групата вървяха мъж и жена. Той държеше бутилка вино в ръка и се наведе да целуне жената.

Мадалена бързо се шмугна зад една колона, за да не я видят. Когато стигнаха до върха на стълбището, един от новопристигналите забеляза момичетата в техните концертни рокли.

— Вижте какво имаме тук! — възкликна той и одобрително вдигна вежди.

Жената на Алвизе Фоскари излезе на верандата и мъжът насочи вниманието си към домакинята, целуна й ръка и я последва вътре.

— Вече можеш да излезеш. Безопасно е. — Гласът принадлежеше на един от гостите, свидетел на спектакъла.

— По-добре да си вървя — рече Мадалена, внезапно съкрушена.

— Моля те, остани. Не ми се случва често да говоря с някоя от вас.

Мадалена нямаше представа какво да приказва, но нямаше значение, понеже говореше предимно мъжът. Името му бе Марко Валиеро и беше дошъл от семейната си вила, разположена на няколко километра оттук. С безукорното възпитание и в добре стоящите дрехи от най-високо качество изглеждаше хубав, но иначе беше леко пълен, към трийсетте, среден на ръст и с най-обикновено лице. Все пак маниерите му бяха добри и след няколко минути Мадалена се отпусна достатъчно, за да реши, че компанията му й харесва.

— Тук хората винаги ли са такива? — попита го тя.

— Като тях ли? Страхувам се, че да. Иначе ще умрем от скука. Искам да кажа, гостуваме си, но не всички се държим като тях. — Той направи жест с ръка и й се поклони, все едно поздравяваше принцеса. — Някои от нас се държат къде-къде по-прилично.

Мадалена се усмихна.

— Добре! — рече той. — Чудех се дали имаш зъби. Досега устата ти беше толкова здраво стисната, та не бях сигурен.

Тя отново се усмихна.

— Още по-добре! — Марко Валиеро взе ръката й и я целуна.

Една от придружителките се появи изневиделица до Мадалена и я осведоми, че филите вече ще се качват в стаите си.

— За мен беше удоволствие — каза Марко, когато тя се извърна да си тръгне, но Мадалена бе избутана напред, преди да е успяла да отвърне.

 

 

С Киарета се настаниха в леглото, спуснаха завесите на балдахина и шепнешком заобсъждаха изминалия ден.

— Кои бяха онези жени? — попита Мадалена.

— Онези, които дойдоха с лодката ли? — отвърна Киарета. — Куртизанки.

Мадалена си представи пъхнатата в деколтето ръка и недискретната целувка на алеята. Годините, прекарани в слушане на клюки в „Пиета“, я бяха подготвили за случващото се между мъжете и жените, беше придобила и обща представа за онова, което някои жени правеха за пари, но никога не беше виждала каквото и да било от споменаваното да се разиграва пред очите й.

— Кой беше мъжът, с когото приказва? — полюбопитства Киарета.

Мадалена разказа на сестра си за разговора с Марко Валиеро, но когато стигна до момента с целуването на ръка, усети как сестра й се напряга.

— Мадалена — започна Киарета, — чувствам се като някоя от придружителките ни, готова съм да размахам пръст. Трябва да внимаваш. — Тя седна в леглото и погледна сериозно сестра си. — Повечето от тези мъже си имат съпруги, а някои са сгодени. Това не означава, че не си търсят женска компания, просто не бива да сме ние. Повечето от ергените не могат да си позволят да се оженят и си търсят единствено малко забавление.

— Не разбирам. Мислех, че най-ценното ни качество е нашата девственост.

— И повечето мъже не искат някой да си помисли, че не го уважават. — Киарета отново си спомни за ръката, докоснала я по бедрото преди години, и потръпна. — Но не всички. За някои, предполагам, ние сме един вид спорт.

Мадалена също седна в леглото.

— От твоята уста звучи доста гнусно.

— Не е необходимо да бъде, ако се държим разумно. Спомняш ли си за онова сопрано Дзанета, за която разправяха преди време? Онази, която хванали с мъж на едно подобно пътуване?

Мадалена кимна. Скандалът се беше разразил, преди те да постъпят в „Пиета“ и само беше чула, че Дзанета настоявала как единствено искала да види какво има в беседката, която се виждала от главната къща, но се страхувала да отиде дотам сама. Мъжът се заклел в честта си, че не я е докосвал, но въпреки това двамата били останали насаме на място, на което не й било разрешено да бъде. Скоро след завръщането й в „Пиета“, подстригали Дзанета и я изпратили в манастир.

Мадалена сграбчи ръката на сестра си, сякаш за да се предпази от намеци, свързващи я дори бегло с историята на Дзанета.

— Не съм в беда, нали?

— Не, но аз например гледам да не говоря с един и същи мъж повече от няколко минути, освен ако не сме заобиколени от други хора. Ако флиртувам, флиртувам с всички. — Киарета стисна пръстите й. — Ще стана да изгася свещта, за да поспим.

Мадалена вече беше отпуснала глава на възглавницата.

— Трябва много да внимаваш — предупреди я пак Киарета и подпъхна завивката покрай тялото на сестра си в тъмното. — Много е лесно да станеш обект на клюки. Ако утре се върне при теб, ако съм на твое място, не бих говорила с него насаме.

Той не я потърси, но докато на следващата вечер слушаше разговорите наоколо, Мадалена разбра, че Марко Валиеро има съпруга, която предната година му е родила наследник. Очаквала друго дете към края на лятото и се оттеглила във вилата до раждането. Всичко се бе оказало развлечение за една вечер.

„За мен не е забавно“, помисли си, докато лежеше будна след концерта и си представяше лекотата, с която сестра й се справяше с оказваното й внимание. Предпочитам да съм в „Пиета“.

 

 

На следващата сутрин Алвизе Фоскари дойде до дока да се сбогува с момичетата и да ги накара да обещаят, че ще се върнат. Небето беше тъмно и тъкмо когато потеглиха, заваля. Мадалена гледаше през прозорците на лодката през целия път до Фусина, но магията, почувствана на отиване, се бе загубила в проливния дъжд и горчивия привкус, останал след случката с Марко Валиеро. Стигнаха с гондола до дока на „Пиета“ следобед и се качиха в отделението да подремнат преди вечеря.

Веднага щом Мадалена и Киарета си легнаха, в помещението влезе Анна Мария да ги поздрави. Лицето й беше сериозно.

— Чухте ли новината? — прошепна им.

„Вивалди! Дали нещо не се е случило с Вивалди?“

— Снощи маестра Лучана починала в съня си — осведоми ги приятелката им.

Киарета развълнувано извика, после запуши уста с длан. За кратък миг се порица заради изблика на радост, но после се отдаде на чувството си. Сестра й винаги се беше отнасяла примиренчески с Лучана, но за Киарета маестрата беше истинска змия.

— Бог ти разчиства пътя — прошепна тя, но Мадалена не беше толкова сигурна.

 

 

Смъртта на Лучана не повлия съществено върху живота на Мадалена. Тя продължаваше да се упражнява всеки ден и да дава уроци на Елизабета веднъж седмично. После, когато първите листа на дърветата започнаха да пожълтяват, уроците на Елизабета бяха прекъснати. Момичето се беше разболяло. В началото на септември Мадалена получи бележка от приората, в която се казваше, че Елизабета няма да се върне. Била много отслабнала от болестта и родителите й решили, че ще е по-добре да избегне мъките на едно раждане, част от задълженията й, когато един ден стане съпруга. Бяха решили да я настанят в един от луксозните венециански манастири и вместо нея да омъжат третата си дъщеря. Свиренето на цигулка нямаше да е умение, от което Елизабета в крайна сметка щеше да има нужда, обясняваше приората, и за момичето беше най-добре да прекарва времето си у дома, във възстановяване.

— Можеш да си вземеш друга ученичка — каза Киарета, не разбрала напълно причината за мрачното настроение на сестра си — нещо, което рядко се случваше.

— Мога да си взема ученичка — отвърна Мадалена, представяйки си нежното дете, което бе обикнала, — но как ще се сдобия с друга Елизабета?

Мадалена така и не бе разбрала какво е отношението на Елизабета към идеята да я омъжат. Да бъдеш съпруга не е лесно, дори за богатите. Поне дотолкова й беше станало ясно при редица случаи, в които беше част от литургиите, изпълнявани в чест на някоя починала при раждане жена, по-млада и от самата нея. В някои отношения животът в манастир изглеждаше като по-добрия вариант. Въпреки това й беше трудно да си представи Елизабета или което и да било друго момиче да влиза доброволно в място, малко по-добро от затвор, за да прекара там остатъка от дните си. Сърцето й се свиваше всеки път, когато си представяше как Елизабета напуска дома си със сведен поглед и без да продума, вероятно разкъсвана от пълно отчаяние и чувството, че е предадена; сигурно щеше да е изпълнена с надеждата да умре, преди вратите на манастира да се захлопнат зад гърба й.

В свободното си време Мадалена изработи дантелен разделител за книги. Сама измисли модела — с летящи птици в единия край и буквата „П“ в центъра, която копира от белега на петата си. Изпрати го на Елизабета с бележка, в която й заръчваше да помни нея и „Пиета“. После взе възглавничката за плетене на дантели и направи още един такъв, за Силвия. „От твоята приятелка Мадалена, написа. Надявам се да си добре.“

След няколко седмици Венеция бе застигната от първите есенни студове. Градът започна да се приготвя за ежегодния карнавал. Нощите станаха по-дълги и Мадалена с нарастващ ужас зачака поредната зима. Извади зимното си наметало и го държа навън дълго, преди сестра й да стори същото. Киарета наблюдаваше с нарастваща тревога как Мадалена пак потъва в мълчание и забавя стъпки.

Тогава, в края на септември, когато Киарета влезе в стаята за репетиции на коро, усети някакво вълнение във въздуха.

— Какво става? — попита, но преди някой да е успял да й отговори, вратата в другия край на стаята се отвори. Тялото на маестрата в рамката на вратата отчасти закри фигурата зад нея, но нямаше никакво съмнение кой е човекът зад гърба й. Никой друг нямаше такава червена коса.

— Повечето от вас вече познават дон Вивалди — рече маестрата. — За онези от вас, които го виждат за първи път, той е нашият бивш, а сега — тя кимна по посока на свещеника — и настоящ маестро деи кончерти.

Киарета не чу нито дума от последвалите обяснения. Цяла седмица щяха да я оставят на хляб и вода, задето напусна репетицията без разрешение, но се втурна да намери сестра си.

* * *

Изчезването на Вивалди от „Пиета“, без да й каже нито дума, все още причиняваше болка на Мадалена, когато се сетеше за това, но с течение на времето подобни мисли бяха рядкост. Отдавна бе разбрала, че постъпката му няма нищо общо с нея. Конгрегационе не бяха недоволни от него, но — точно както и самият Вивалди бе очаквал — бяха решили, че заплатата му е ненужна екстравагантност. Напоследък до ушите на приората бяха стигнали слухове за силно неодобрение от коро. На концерт по време на карнавала една от маестрите чула член на Съвета на Десетте^[1] да казва, че хорът на „Пиета“ в момента е най-изостанал от хоровете на четирите оспедале. И по-лошо — събеседниците му се бяха съгласили с него. Гаспарини отново щеше да се оттегля и Конгрегационе се задействаха бързо. В крайна сметка се оказа, че услугите на Вивалди са необходими.

Спомените на Мадалена бяха струпани на една страна, подобно на купчини писма, привързани с панделка, за да не се разпръсват. Вивалди я беше спасил от безперспективната й съдба и я бе извел на пътя към нейното превръщане в атива от коро. Беше му благодарна, макар за всичко случило се впоследствие заслугата да беше на Киарета и тя бе по-задължена на сестра си. Всъщност не беше сигурна дали трябва да отдава каквото и да било значение на приноса на Вивалди към нея, като изключеше ролята му в придобиването й на умения да борави с инструмент, на който напоследък рядко свиреше. Пенсионираните преподавателки продължаваха да оказват огромно въздействие върху промоциите и порядките в коро, и дори след концерта пред краля на Дания Лучана никога не й даде шанс. Даваше уроци по цигулка на Елизабета и се упражняваше на своята, но на концертите Мадалена продължаваше да свири на флажолет.

Сега Лучана беше мъртва и маестрото се беше завърнал. Щеше й се да отдаде вълнението си единствено на вероятността пак да свири на цигулка в коро. Щеше й се да не я е грижа за него, но колкото и да й се искаше да контролира въображението си относно значението на неговото завръщане, не успяваше. Позволи си да си спомни уроците им, намиганията му, докосването на ръцете му, симпатиите му и изтласка настрани болката. На този свят не желаеше нищо повече от това той да се върне в живота й.

 

 

В душата й се настани разочарование, когато се оказа, че не е сред цигуларките, които Вивалди беше повикал за частно прослушване. Маестрото щеше да композира много нова музика за коро и настояваше да я съобрази с музикантките и певиците, с които разполагаше. Първата му стъпка беше лично да чуе всяка атива. Вече беше преминал от струйната към секцията за духови инструменти, когато дойде редът на Мадалена да свири пред него.

„Спомена първо твоето име сред свирещите на флажолет“, написа й Киарета и въпреки че целта й беше да разведри сестра си, думите й се сториха празни дори на самата нея.

„Той не забеляза, че не съм в списъка с цигуларките, написа в отговор Мадалена. Ще ми се изобщо да не се налагаше да го виждам.“

„Той е тук и всичко зависи от него — написа Киарета. — Ще си вземеш ли и цигулката?“

„Защо? Вече е решено, нали така?“

Киарета загради думата „решено“ и начерта линия в полето.

„Ти ли реши? Трябва да кажеш какво искаш, а понякога се налага и да се бориш, ако наистина желаеш нещо. Твоят случай може би е различен.“

Мадалена извади от казонето малък нож в кожен калъф и подостри молива си, за да спечели достатъчно време да обмисли забележката на Киарета.

„Мислех, че мога да му кажа какво се е случило, ако ме попита“, написа тя.

„Не е добре да чакаш хората да забележат. Обикновено не го правят.“ Киарета се приведе напред.

— Вземи цигулката! — прошепна.

 

 

Мадалена влезе в залата и забеляза как погледът на Пруденция, новата маестра, се стрелват към калъфа за цигулка, който бе понесла със себе си. Лицето на Мадалена пламна от срам, че по някакъв начин е предала маестрата. Щом зърна цигулката, страните на Вивалди леко порозовяха, но Мадалена не беше сигурна дали е видяла добре, защото побърза да отмести поглед.

Вивалди я посрещна със сдържаността на безразличен домакин. Изслуша изпълнението й на флажолет и когато то свърши, смръщи вежди.

— Доста си добра — каза той. — Много напреднала в технично отношение, но съм объркан. Името ти не беше в списъка с цигуларките, а виждам, че си донесла цигулка.

Мадалена почувства да се изпотява под мишниците. После си спомни думите на Киарета и решително започна:

— Казаха ми, че има достатъчно фили дал виолино и съм нужна на флажолета. — С усилие вдигна очи към него. — Но аз обичам цигулката.

Вивалди задържа погледа си върху нея за няколко секунди, леко наклони глава встрани, все едно се опитваше да прочете в очите й остатъка от онова, което тя не изрече. Сетне се обърна към маестрата.

— Искам да чуя как Мадалена свири на цигулка.

Мадалена отвори калъфа. Ръцете й трепереха изключително силно и с мъка стегна струните на лъка. Започна с една от любимите мелодии на Елизабета, звукът се изкачваше нагоре, докато нотите стигнаха толкова високо, че се разпиляха наоколо, преди да се спуснат отново надолу.

Тя спря.

— Извинявам се. Много бързах и инструментът ми не е добре настроен. Мога да започна отново, ако искате, след като…

Очите на Вивалди блестяха, в ъгълчетата на устата му играеше усмивка.

— Не, няма да е необходимо. Мислех си, че флажолетът… че може би си свикнала с него и не исках да се отдавам на други предположения.

Той се обърна към Пруденция.

— Надявам се, няма много да ви притесни загубата й, но вярвам, че имаме по-голяма нужда от нея като цигуларка. — Кимна небрежно на Мадалена. — Това е всичко. — После погледна обратно към маестрата и попита: — Има ли някой друг за прослушване днес?

„Докато съм тук, винаги ще бъдеш защитена.“

Мадалена се спря в един алков по обратния път към залата за упражнения.

— Благодаря ти — прошепна тя на статуята на Светата Дева. „Трябваше да послушам Киарета — помисли си. В края на краищата, Бог наистина ми разчисти пътя.“ — Благодаря ти — прошепна отново и докосна хладната каменна роба на Дева Мария с върховете на пръстите си. — Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти.