Лоръл Корона
Четирите годишни времена (24) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Двайсет и трета глава

Първоначално Мадалена почти не забелязваше бучката в гърдата си. Косата покрай слепоочията й беше посивяла и понякога се събуждаше схваната, но на трийсет и седем все още стъпваше леко и продължаваше да свири на цигулката си със страст, от която се замайваше и обливаше в пот.

След по-малко от три години, на четирийсетия си рожден ден, щеше да се пенсионира и да се присъедини към джиубилате. Щеше да свири, ако имаха нужда от нея и от време на време да е част от рипиено, а също така можеше да печели от даване на уроци на външни ученички, ако пожелаеше. „Хубав живот“, мислеше си, макар да й беше трудно да си представи как ще го запълва.

Но бучката продължаваше да расте и когато усети втора под мишницата си, отиде в лазарета да попита някоя от сестрите за проблема. Сестрата прокара пръсти по бучката през роклята на Мадалена.

— Боли ли те? — попита я.

— Не. Понякога, когато започвам да свиря, я усещам, но като изключим това няма нищо, което да ме притеснява. — В края на изречението тонът й се извиси въпросително. — Просто си помислих, че трябва да попитам.

— Този вид заболяване се причинява от блокиране на потока на хуморите^[1] в тялото — обясни сестрата. Тя приближи до шкафа и зарови из шишенцата и малките кутийки в него. Измъкна няколко и ги отнесе до масата.

— Ще приготвя мехлем, който да втриваш — рече тя. — Ще е черен на цвят, за да съответства на жлъчта, насъбрала се в гърдата ти.

Тя счука на ситна пудра няколко бучки минерали в мраморно хаванче, после я смеси със смлени билки.

— За да раздвижим течностите както трябва, ще смеся влажни топли елементи, защото черната жлъч е студена и суха. — Насочи се към шкафа за нещо друго. — Под знака на Сатурн ли си родена?

— Не.

— Добре, защото ако беше, щеше да е много по-трудно да те излекуваме. — Сестрата се върна с някаква тъмна тинктура. — Свали си роклята — нареди тя, докато разбъркваше съдържанието на хаванчето в груба паста с цвят на мастило.

— Вероятно малко ще те щипе, докато прониква през кожата — предупреди сестрата и започна да я маже. — Но не се притеснявай. Трябва да стигне до бучката, за да я неутрализира. — Направи превръзка и се опита да я закрепи около гърдите на Мадалена. — Ще трябва да останеш в лазарета за през нощта, налага се да ти дадем очистително. Само превръзката няма да е достатъчна.

За един месец мястото се зачерви и стана болезнено, но сестрата твърдеше, че е признак как лечението е прекалено ефективно и е разбалансирало течностите в тялото на Мадалена, насочвайки ги към огън, вместо към земя. Болезнената подута кожа, обясняваше сестрата, сега била в идеално положение за полагане на вендузи.

Местен хирург щеше да извърши процедурата. Той пристигна с куфарче, в което имаше комплект ножове и няколко стъклени вендузи. Сложи една от тях върху гърдата на Мадалена и запали свещ. Задържа пламъка под дъното на вендузата, докато въздухът в нея се загрее и издърпа силно кожата така, че да създаде вакуум. Топлината продължаваше да нараства, докато кръвта не започна да се надига като мехур под кожата на Мадалена. Когато прецени, че се е събрало достатъчно, той разхлаби вендузата с нокът. Взе един от скалпелите и спука мехура. Изцеди кръвта в чашка и я разклати пред очите си.

— Вендузите трябва да помогнат — определи той. — Кръвта наистина е замърсена.

Месеци наред пъхаха под възглавницата на Мадалена и в корсета на роклята й торбички с босилек и лимон. Тя поглъщаше арсеник, смирна, чай от пелин и настърган корен от мандрагора, разтворен във вино, сгъстено до сироп. В църквата произнасяха специални молитви за здраве над проснатото й на пода тяло. Лежеше в болничното легло, докато пиявици смучеха зърното на гърдата й. Виеше й се свят от кръвопускането от определено място в ръката й, където въздействието върху дисбаланса на течностите би трябвало да бъде най-голямо.

Мадалена беше казала на Киарета единствено, че има възпаление на гърдата. Какво повече да й обяснява? Но всяка вечер, докато лежеше в леглото си, се докосваше с нарастваща тревога. Опитваше да се убеди, че няма за какво да се притеснява, отдръпваше ръката си и я измъкваше изпод одеялото, за да не се изкуши отново да я върне върху гърдата си.

„Просто нещо, с което трябва да живея — казваше си — вероятно нищо по-различно от някой възел в коляното или издатина в черепа. Не боли, а това означава, че не е сериозно — повтаряше си всяка вечер със същата монотонна постоянност, с която произнасяше молитвите си. — Пък и с всичките тези лекове все нещо ще подейства.“

 

 

След година, наскоро след трийсет и осмия й рожден ден, Мадалена се подхлъзна по мокрите стъпала на църквата и си счупи крака.

— Беше странно — каза тя на Киарета, когато сестра й я посети в болницата на „Пиета“. — Не беше кой знае колко сериозно падане. Може би просто остарявам.

Когато стана възможно да се върне в стаята си, Киарета престана да я посещава. Беше бременна в шестия месец, беше напълняла прекомерно и подобно на сестра си имаше проблеми с придвижването. Причината се изясни след два месеца, когато роди близнаци — момченце на име Тома и момиченце, Бианка Мария. Щом се възстанови, семейството напусна Венеция, за да прекара лятото във вилата, откъдето тя разменяше писма със сестра си. На Киарета й се стори странно, но не и притеснително, когато Мадалена й каза, че е прекалено заета, за да ги посети. В писмата й нямаше и намек за някакви проблеми, бяха изпълнени с весели случки от живота ни филите и техните концерти и с въпроси за децата.

 

 

Първия път, когато посети Мадалена след бременността си, Киарета с ужас наблюдаваше през решетката на парлаториото как сестра й приближава, подкрепяна от Анна Мария. Киарета притисна длан към устните си, за да не чуят околните вика й. Мадалена се подпираше на бастун, а кожата й беше пепелявосива на цвят.

„Тя умира.“ Киарета изтласка мисълта назад, докато поздравяваше сестра си.

— Бастун? — попита, опитвайки се да звучи шеговито.

Мадалена седна и въздъхна с облекчение.

— Какъв късмет, че ми остава малко повече от година до пенсия. Тогава по цял ден ще си седя в стаята — отвърна тя с тих смях.

Киарета забеляза как няколкото думи я оставиха без дъх, но гласът на Мадалена беше весел, сякаш изреченото бе някаква шега.

— Казвах й да се грижи по-добре за себе си — намеси се Анна Мария. — Не се храни достатъчно, а това няма да помогне на крака й да зарасне както трябва. — Киарета долови същото раздразнение в тона на Анна Мария, каквото бе усетила в своя същата тази сутрин, когато Доната бе блъснала настрана купата с леща и корени, които готвачката й беше приготвила, за да се справят с болките в стомаха й с думите, че е твърде грозно на вид и не става за ядене.

— Прекалено голям инат си и това не е добре за теб — скара й се Киарета.

Мадалена ги погледна намръщено.

— Не искам да говорим за мен. Разкажи ми за близнаците! — рече с тон, който показваше, че предишната тема е приключена. — Вече са на колко… на пет месеца?

— Нямам търпение да ти ги представя. Тома е малък пакостник — отвърна Киарета, опитвайки се, въпреки огромното задоволство, което изпитваше всеки път, когато говореше за децата си, да се примири със смяната на темата.

— Като майка му, когато беше малка — засмя се Анна Мария.

— А Бианка Мария е умалена твоя версия — осведоми сестра си Киарета. — Най-сладкото същество на този свят. Тъмна коса с червеникави нюанси. Почти не плаче. — Лицето й стана сериозно. — Наистина ли си добре? Знам как задържаш всичко в себе си.

— Добре съм. — Мадалена си пое дъх, все едно се канеше да каже още нещо, но замълча. Киарета изчака и най-накрая сестра й продължи: — Не знам защо се чувствам толкова зле през цялото време. Нощем ми е трудно да дишам и изобщо не ми се яде. Вероятно е от всичките тези отвратителни неща, които трябва да гълтам, за да се почувствам по-добре.

— Ще ми кажеш, нали?

— Разбира се.

Светлината, проникваща през прозорците, започна да намалява и Киарета се надигна да си сложи наметалото. Мадалена й направи знак да се приближи до решетката.

— Стълбите — рече тя. — Знаеш колко са тъмни стълбищата и колко хлъзгави могат да бъдат. Боли ме като ги изкачвам и като слизам по тях. Знаеш, че обичам посещенията ти, но можем ли да си пишем известно време, докато кракът ми се подобри?

Киарета погледна към Анна Мария, за да види какво мисли тя по въпроса. Лицето на приятелката й беше безизразно, сякаш и тя самата не беше сигурна защо Мадалена отправяше подобно предложение.

— Но как тогава ще видиш Доната и Мафео? — попита Киарета. — И бебетата?

— Това просто ще трябва да почака. Но не задълго.

Киарета поклати глава.

— Познавам те, Мадалена. Изобщо не ми изглеждаш добре, а през цялото лято ме караше да си мисля противното. Искам да те виждам за свое собствено успокоение.

— Киарета, моля те. Болката…

„Не знам какво да правя“, помисли си Киарета. Втренчи се в очите на сестра си, сякаш можеше да ги принуди да й дадат някаква идея. Нито една от двете не продума.

Тогава се намеси Анна Мария.

— Мога често да слизам дотук, за да те осведомявам как е — предложи тя.

Мадалена и Киарета откъснаха очи една от друга.

— Прекрасна идея — съгласи се Мадалена.

Киарета не беше толкова сигурна. В края на краищата, Анна Мария не й беше писала цяло лято, а повече от очевидно беше, че нещо не е наред. Все пак познаваше сестра си твърде добре и си помисли, че сигурно е принудила Анна Мария да не я тревожи. По този начин поне можеше да открие нещо.

— Добре — кимна Киарета. — Но най-добре да не е задълго.

Беше време да си ходи и Киарета приближи страна до решетката за ритуалното им сбогуване. Мадалена я целуна, после поднесе своята буза на сестра си. Между отпуснатата кожа и черепа не беше останало нищо и Киарета отново почувства как паниката й се връща.

— Другата седмица. По същото време — каза тя на Анна Мария. — Или по-скоро. Изпрати ми бележка и ще дойда, независимо какво правя.

Анна Мария кимна. Беше сбърчила чело и не успя да срещне погледа на Киарета за по-дълго от секунда, преди да отмести очи встрани.

 

 

Когато се прибра у дома, Доната и Мафео бяха на уроци, а близнаците спяха. Киарета спря в портегото, приведе се към огледалото и се взря в отражението си. Косата покрай слепоочията й растеше още по-тънка и макар сивото да не контрастираше достатъчно на фона на русото, за да бъде забелязано, виждаше как, надхвърлила трийсетте, външността й започваше да се променя. Кожата покрай очите й беше леко сбръчкана, устните й изтъняваха. Лицето, което я гледаше от огледалото, беше все още красиво, но безспорно по-старо, а сега — и напрегнато от тревогата покрай сестра й.

Клаудио не беше тук, за да сподели притесненията си с него. Беше заминал преди повече от месец по работа. Джовани Антонио Канал, бивш художник на декори в „Театро Сант Анджело“, сега рисуваше пейзажи в работилницата на Клаудио под името Каналето и картините му бяха станали толкова известни из цяла Европа, че Клаудио отсъстваше дълго, за да събира печалбите от все повече и повече градове. В последното си писмо предполагаше, че ще се прибере у дома след една-две седмици и Киарета се опита да отхвърли притесненията за сестра си до неговото завръщане, като се отдаде изцяло на грижите за близнаците, осемгодишния си син и единайсетгодишната си дъщеря.

Мафео беше станал мургаво красиво момче със същата здрава конструкция и гъсти вежди като Клаудио. Косата на Доната, руса като на Киарета при раждането й, беше придобила розов оттенък — нещо средно между косата на майка й и на леля й. Не беше наследила сините очи на Киарета, по-скоро лешниковите очи на Мадалена, които, обградени от дълги тъмни мигли, я превръщаха в тип, който би предизвикал възторга на Тициан.

Доната вече беше изучавала клавесина през по-голямата част от живота си. Почти всеки следобед сядаше спокойна и замечтана пред клавиатурата и плъзгаше пръсти по нея с нарастваща самоувереност, а бедрата й докосваха тези на Киарета, докато момичето сякаш се вслушваше в звуците, които извираха от таен кладенец някъде вътре в майка й. Андреа често се присъединяваше към тях, а понякога и Лука, и Доната радостно изпискваше, когато сядаха на пейката до нея и пееха песен след песен.

Няколко месеца след последната й среща с Мадалена, Киарета и Доната седяха пред клавесина, когато влезе Зуана, за да каже на господарката си, че един от бизнес сътрудниците на Клаудио я чака на долния етаж, в сала д’оро^[2].

— Не съм облечена — отвърна Киарета. — Кажи му да почака.

— Настоява, че е спешно, мадона.

Доната усети как тялото на майка й се напряга.

— Мама? — погледна я въпросително тя.

— Продължавай да свириш, кара — отвърна майка й, приглади полите на роклята си и пооправи прическата си пред огледалото, преди да се спусне надолу по стълбите.

До прозореца на сала д’оро стоеше един човек. През стъклото проникваше светлина, отразяваше се от позлатените стени и караше завесите от червен брокат да пламтят. Когато чу гласа й, човекът подскочи. Обърна се и Киарета забеляза, че лицето му е съкрушено.

„Мадалена“, помисли си тя.

— За сестра ми ли става дума?

— Мадалена дела Пиета? — Мъжът я погледна объркано. — Не, мадона, за съпруга ви.

 

 

След час Киарета повика Доната и Мафео в покоите си. С подпухнало лице и едва чут глас им съобщи, че баща им е мъртъв. Някъде в покрайнините на Мюнхен паднало едното колело на каретата, в която пътувал. Каретата и конете се преобърнали в канавката и вратът на Клаудио се счупил. Тялото му пътувало към Венеция, за да бъде погребано.

Тя дълго държа децата в прегръдките си, после стана.

— И двамата ще спите в моето легло през следващите няколко дни, докато не мине погребението. Сега трябва да отида в „Пиета“.

Отправи се към тоалетката си и се втренчи в огледалото, но не можеше да свърже себе си с лицето, което я гледаше оттам. Взе бурканче с руж и започна да го нанася по страните си, но беше взела твърде много и той се размаза по гънките на кожата й. Тя го разтърка, без да осъзнава какво прави. Доната приближи и взе ръката й в своята, дръпна я от крещящите мазила.

— Мама — рече тя, — нека аз да го направя. — Взе една кърпичка и дълго търка, докато не изчисти лицето на Киарета. — Просто си сложи воал — рече задавено момичето. — Някой друг ден отново ще си красива.

 

 

Приората въведе Киарета в кабинета си.

— Току-що научихме новината — рече тя. — Много съжалявам.

Киарета й благодари вдървено, като начинаеща актриса, рецитираща за първи път репликите си.

— Знам, че имаме да обсъждаме много неща, но в момента искам да видя сестра си.

Приората трепна едва забележимо и дълбоко си пое дъх.

— Ще я повикам да слезе, но знаеш, че не е добре.

— Знам. Имах намерение да попитам Клаудио за нея, когато той… — Гласът й замря и тя зарида в ръцете си.

Приората я прегърна през раменете и я поведе към един стол.

— Чакай тук. Ще накарам Анна Мария да й помогне да слезе долу.

След няколко минути Мадалена влезе в стаята. На Киарета й отне момент, докато осъзнае, че подобното на призрак създание, опряло се на ръката на Анна Мария, е сестра й. Кичури изтощена коса се бяха измъкнали от ниския кок и висяха подобно на паяжини покрай страните й. Очите й изглеждаха огромни на фона на съсухреното лице.

— Накара ни да й обещаем — рече Анна Мария плачливо.

Киарета не я чу, нито пък забеляза как приората се съгласи с думите на Анна Мария. Тя прегърна Мадалена и усети острите кости на сестра си под увисналата рокля. Сериозността на случващото се я погълна изцяло и тя зарида в ръцете на Мадалена.

— Киарета, аз… — Гласът на Мадалена се пречупи и тя също заплака.

Двете дълго стояха прегърнати. После Киарета се дръпна назад и погледна сестра си. Заговори с тон, който звучеше едновременно като заповед и молба:

— Ела с мен у дома.

 

 

Личните вещи на Клаудио бяха преместени в кабинета му и неговата спалня беше приготвена за Мадалена, за да е възможно най-близо до Киарета. В стаичка, свързана със спалнята, беше сложено легло за медицинска сестра. Видът на Мадалена изплаши Мафео, който в началото се беше отдръпнал и цяла седмица не приближи да целуне леля си, но Доната идваше и сядаше на леглото й всеки ден, за да й чете, а Бесина водеше близнаците.

Доната често изтупваше възглавниците на Мадалена и ги обръщаше откъм хладната им страна. Един ден, докато Мадалена спеше, пръстите на момичето напипаха малка торбичка под една от възглавниците. То я извади.

— Какво е това? — шепнешком попита майка си.

Киарета извади парчетата гребен от торбичката и ги даде Доната да ги подържи.

— Нещо красиво, което се е счупило. Аз поисках да го сложат там.

— Цветчетата са толкова перфектни — отбеляза Доната и ги погали, точно както беше направила и Киарета, когато ги видя за пръв път.

— Тя не знае, че са под възглавницата й — предупреди я майка й. — Да го запазим в тайна. Нашата тайна между майка и дъщеря.

 

 

След една-две седмици Доната и Мафео се върнаха в собствените си спални и Киарета за пръв път остана сама. Беше изпратила бележка на Андреа, че известно време не желае да го вижда. Колкото и да й се искаше да я прегърнат силни мъжки ръце, копнееше тези ръце да са на Клаудио и понеже беше невъзможно, щеше да го почете, като остане непрегърната.

В деня за отваряне на завещанието на Клаудио Антония и Пиеро я взеха с гондолата си и я отведоха до адвоката. Джустина бе починала малко след съпруга си, другата сестра на Клаудио бе в манастир, а най-големият му брат се беше преместил за постоянно в Антверпен, така че групичката, която щеше да чуе завещанието, се състоеше единствено от тях тримата. Пиеро и Антония едва успяваха да останат по местата си по време на пътуването. Въртяха се на седалките и с накъсани резки гласове се тревожеха за наследството, оставено от Клаудио. Какво щеше да стане, ако беше последвал обичайната практика и бе оставил на брат си, когото никой, освен Антония, не познаваше, да се разпорежда с тях?

В кабинета адвокатът извади дебел пергамент. Антония беше първата, която се споменаваше в него. Пиеро се успокои, когато чу, че жена му ще получава малка годишна издръжка, но лицето му помръкна, когато адвокатът продължи да чете. Никой, освен Антония, нямаше да може да тегли от парите, а изпълнителят на завещанието трябваше да следи парите да не отиват никъде другаде, освен за покриване на личните й нужди и за домакинството. Обидата беше повече от очевидна. На Пиеро не можеше да се вярва.

Затворената му в манастир сестра щеше да продължи да получава настоящата си годишна издръжка до смъртта си, но Клаудио бе добавил малка сума към нея. Сестра му щеше да прекара остатъка от живота си в добре обзаведена стая в манастира „Сан Закария“ и щеше да разполага с достатъчно пари, за да дава партита, да си купува парфюми и други луксозни стоки и да се облича модерно.

Клаудио не оставяше нищо на брат си, тъй като наследството им било разделено по равно от баща им и всеки можеше да се разпорежда със своя дял така, както пожелае. Решението му бе да остави всичко на семейството си. Киарета слушаше поразена, докато адвокатът четеше думите на мъжа й.

— „На моята обична съпруга, Киарета, която бе най-голямото удоволствие в живота ми, оставям цялото си богатство, да се разпорежда сама с него. Съветвам я да се погрижи децата ни да получат справедливи дялове от наследството, които да позволят на дъщерите ми, Доната и Бианка Мария, когато пораснат, сами да вземат решение дали да се омъжат, или да влязат в манастир. Синовете ми, Мафео и Тома, ще получат достатъчно, за да се оженят, да продължат семейния бизнес, да започнат нови бизнес начинания, ако така решат, и да изпълняват задълженията си към републиката. Дано любимите ми синове бъдат така щастливи като мен да си намерят обични и способни съпруги, които да са винаги до тях, а на дъщерите си, в случай че се омъжат, пожелавам същото.“

„Що се отнася до управлението на бизнеса ми от моята съпруга, силно й препоръчвам да приеме помощта, която съм сигурен, че ще й бъде предложена от Лука Барбериго и Андреа Корнер. Те са отлични бизнесмени, за които вярвам, че винаги ще действат в най-добър интерес на моята жена и деца.“

Адвокатът продължаваше да говори, но Киарета не можеше да възприеме нищо повече. Клаудио беше оставил всичко — къщите, дела си в театъра, ателието за картини, всичко! — на нея. И я беше подканил да задържи Андреа в живота си.

„Дали е знаел?“

Адвокатът продължи, но тя не чу нищо повече. Когато той сгъна завещанието и го остави настрана, Антония и съпругът й се изправиха.

— Ще се върнеш ли с нас? — Гласът на Пиеро беше глух и напрегнат.

Адвокатът отвърна вместо нея.

— Трябва да поговорим за кратко насаме — рече той. — Ще се погрижа тя да се прибере у дома.

Когато двамата излязоха, адвокатът извади друг документ.

— Има и допълнение към завещанието. Не се отнасяше до никого другиго, затова реших да го споделя с теб на четири очи. Има още една клауза, този път засягаща „Пиета“.

Той дълбоко си пое дъх, преди да продължи.

— Киарета, трудно ми е да го изрека. Съпругът ти има още едно дете, дъщеря, от известна куртизанка. Тя не искаше да отгледа момиченцето, затова Клаудио се погрижи да го приемат в „Пиета“. Грижеше се за дъщеря си възможно най-добре, но бащинството му се пазеше в тайна.

— На колко е години? — прошепна Киарета.

— Мисля, че е приблизително на същата възраст като по-голямата ти дъщеря, може би малко по-голяма. Страхувам се, че не разполагам със свободата да ти кажа името й или нещо друго, освен че е здраво момиче, филя ди комун. — Усмихна се леко. — Очевидно не е надарена с музикален талант, но е достатъчно хубава. Във всеки случай допълнението към завещанието й осигурява годишна стипендия, която да се прибавя към зестрата й и ти ще трябва да се погрижиш сумата да се изплаща редовно, защото като изпълнител на завещанието единствена ти се разпореждаш със средствата.

Киарета седеше, загледана в нищото.

— Съжалявам, но мисля, че трябваше да те уведомя. — Адвокатът зачака, но Киарета не продума. — Съпругът ти беше забележителен човек — рече той, — може би човек на бъдещето, що се отнася до доверието му в теб. — Взе добавката към завещанието, за да подчертае думите си. — Той те обичаше. Надявам се фактът, че има друго дете, не те е накарал да се съмняваш в това.

— Не — отвърна Киарета, връщайки се към действителността. — Не, не се съмнявам. Просто е странно да знам, че в „Пиета“ има момиче, което знае също толкова малко за произхода си, колкото и аз самата, а и не мога да й кажа, нито дори да разбера коя е.

— Такова е желанието му. Съжалявам. Предполагам, ако настояваш да погледнеш в архивите…

Киарета го прекъсна.

— Имам намерение да уважа желанието на съпруга си. Той със сигурност е проявил уважение към мен.

Лицето на адвоката стана сериозно.

— В много отношения ще имаш нужда от помощ, не само сега, но и занапред. Не е лесно за човек да се нагърби с толкова много задачи, както Клаудио, а повечето от хората, с които ще трябва да работиш, не са свикнали да слушат жени. — Замълча, а сетне попита: — Ще помолиш ли Андреа да ти помогне?

Тя забеляза, че адвокатът спомена само Андреа, не и Лука. Опита да намери деликатен начин да попита за онова, което я вълнуваше.

— Знаеше ли съпругът ми за…

Забелязвайки неудобството й, адвокатът я прекъсна:

— За връзката ти с Андреа?

— Да — кимна тя. — Искам да знам, преди да реша дали да приема помощта му, или не.

— Знаеше. И, доколкото един мъж може да одобри подобно нещо, Клаудио мислеше, че си направила добър избор. Мисля, че се е опитал да ти го каже и в завещанието си. Също така, разбира се, е знаел, че ти ще научиш трудна тайна за самия него.

Наведе се напред.

— Киарета, ако някога се запиташ дали си била добра съпруга или дали някоя друга жена се е състезавала с теб за сърцето на Клаудио, спомни си какво направи той за теб днес. Ти го промени. Мисля, че ако се беше оженил за някоя друга, брат му щеше да се разпорежда не само с наследството му, но и с живота на жена му и децата му. Вместо това от днес нататък ти се превръщаш в една от най-могъщите жени във Венеция.

Той замълча, за да й даде време да осъзнае думите му.

— Няма да ти е лесно, но ако имаш нужда от мен…

Тя зарови лице в дланите си и заоплаква съпруга си, сезона, времето, часа, момента, красивата природа и мястото, които й бяха донесли толкова много радост и толкова много болка.