Лоръл Корона
Четирите годишни времена (5) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Четвърта глава

Силвия Плъха бе прекарала детството в дъвчене на долната си устна, в резултат на което предните й зъби бяха изхвръкнали напред и сега почиваха спокойно единствено когато се намираха извън устата. Това, в съчетание с кръглите кафяви очи и скучната кестенява коса, придаваха на учителката на Мадалена по цигулка вид на гризач — отдавна спечелен неласкав прякор.

Силвия се луташе из стаята за уроци по цигулка, като се усмихваше превзето, докато вършеше едно друго, за да спечели одобрението на Лучана, маестра дал виолино. Лучана правеше безцеремонни забележки на висок глас за другите ученички, а Силвия се подсмихваше самодоволно, докато другите момичета извръщаха глави с отвращение.

Предпочитанията на Лучана към Силвия нямаха нищо общо с таланта й — дори за нова ученичка като Мадалена беше очевидно, че способностите на Силвия бяха посредствени. Въпреки това за затворения свят на „Пиета“ беше от жизненоважно значение да се съобразяваш с околните, макар за Лучана това да означаваше останалите да се съобразяват с нея.

Анна Мария беше упражнявала Мадалена няколко месеца, преди да помоли Лучана да я прослуша. Дори маестрата трябваше да признае, че Мадалена вече е по-добра от някои от новопостъпилите при нея инициате^[1], но беше раздразнена, задето Анна Мария е узурпирала правата й, започвайки подготовката на Мадалена на своя глава. По правило Лучана изразяваше яростта си, като изливаше вълни от критики върху главата на провинилото се момиче, докато бедното създание не избухнеше в плач, но Анна Мария изглеждаше имунизирана срещу подобна тактика.

— Чух я да разправя, че съм започнала да ставам прекалено известна, за да ми донесе това нещо добро — прошепна една сутрин Анна Мария на Мадалена. — Не е ли чудесно?

Единственото редовно наказание, на което Лучана подлагаше Анна Мария, бе заради нейната гордост.

— Мислиш ли, че Светата Дева одобрява, когато едно момиче не спира да се хвали? — беше я попитала веднъж Лучана, на което Анна Мария бе отвърнала:

— Не, но мисля, че сигурно й доставя удоволствие да ме слуша как свиря.

Лицето на Лучана беше почервеняло при отявленото нахалство и Мадалена се беше разтреперила за съдбата на своята приятелка. Лучана обаче забеляза сериозното изражение на Анна Мария и се задоволи само да помърмори известно време и я бе наказала да стои права в ъгъла и да свири нотната стълбица във всеки ключ, нота по нота, в продължение на един час. В края на краищата, всички в стаята, в това число и Лучана, подозираха, че Анна Мария е казала истината.

Вместо това Лучана пренесе раздразнението си върху протежето на Анна Мария, като напълно я игнорира и я прехвърли на Силвия. Силвия обучаваше Мадалена по начина, по който бяха обучавали нея самата, но когато свиреха най-добрите цигуларки, Мадалена виждаше как тяло, инструмент й музика се сливат в нещо интимно и цялостно, което явно не бе постигнато единствено с уроци. Мадалена прекарваше лъка по струните и тонът, който излизаше, беше толкова сладък и богат, че понякога забравяше да диша. Дълго след края на уроците си спомняше как пръстите й бяха летели и трепкали по струните, част от нещо загадъчно и свещено.

Удоволствието, че е станала инициата в хора малко след като бе навършила единайсет, през последната година беше заглушавано от факта, че учителка й е Силвия. Въпреки това копнееше дори за най-малката възможност да извади цигулката от облечената й в сатен кутия, да натърка лъка с колофон и да се пренесе в свят, където не съществуваше нищо друго, освен звук.

За пореден път обаче нахлуха грубо в този свят.

— Не, не, не! Ето така! — Силвия сграбчи китката на Мадалена и рязко я извърна навън.

Мадалена изгледа втренчено Силвия, опря лъка до струните и отново изсвири серията арпеджио. Притвори очи, унесена в мудната мелодия, напълно забравила за Силвия. Гърбът й се заклати в такт с музиката, намръщеното й изражение омекна.

Силвия плесна два пъти с ръце.

— Защо правиш така?

— Как?

— Затваряш си очите и започваш да се движиш наоколо.

Мадалена я изгледа за миг, без да е сигурна какво имаше предвид учителката й.

— Така ли правя?

— Да, и по-добре да престанеш. Трябва да внимаваш и да спреш да правиш каквото ти скимне. Това е урок.

Мадалена затвори очи.

— Знам.

— И, между другото, като правиш така ме изнервяш. От теб се иска да свириш, не да… мечтаеш.

Камбаната за обяд още не беше прозвучала, за да сложи край на урока им, но Мадалена отпусна лъка.

— Боли ме главата — извини се. — Ще се упражнявам в свободното ни време, ако маестра Лучана разреши.

Горната устна на Силвия се извърна презрително и разкри изцяло зъбите й. Поклати глава.

— Никога няма да станеш по-добра, ако не слушаш.

„На петнайсет години си, а вече звучиш като дърта коза. Помисли си Мадалена. Единствената причина за главоболието си ти.“

Мадалена тръгна сред двойките момичета, надвесени над цигулките и виолите си, към мястото, където седяха Лучана и едно по-голямо момиче. Мадалена и другите момичета знаеха, че въпреки настоящия си вид и държание навремето Лучана е била най-известната цигуларка от четирите оспедале, и на момичетата често им се напомняше, че трябва да са благодарни, задето именно тя им е учителка. Сега подаграта беше засегнала краката на Лучана до такава степен, че не можеше да обуе нищо друго, освен пантофи. Ако някога се бе отличавала с нежност и доброта, то те напълно бяха изчезнали през годините, изпълнени с болка.

Подобно на Микиелина, и Лучана скоро щеше да получи разрешение да се пенсионира и да остане в „Пиета“ до смъртта си, в специалната група от пенсионирани музикантки, известна като джиубилате^[2], но тъй като никой не знаеше по-добре от нея как да изтръгне звук от цигулка, бяха я накарали да продължи да работи, независимо от немощта й. Продължаваше да се появява в залата всеки ден, често в невероятно лошо настроение и на Мадалена й се струваше, че температурите падаха, а дори и малкото светлина, успяла да се процеди през мръсните прозорци, изчезваше в мига, в който Лучана прекрачеше прага.

Когато Мадалена приближи маестрата, Лучана направи знак на момичето да спре свиренето за момент.

— Да? — вдигна вежди тя. — Какво искаш?

— Днес не се чувствам добре, маестра. Боли ме главата и искам да прекъсна урока си.

Лучана шумно пое въздух, давайки израз на раздразнението си.

— Конгрегационе наеха учител по цигулка, който да поеме част от задълженията ми. Днес ще е тук за среща с маестро^[3] Гаспарини. Планират да ни посетят. Той иска да види колко сме и колко упорито се трудим. — Ъгълчетата на тънките й устни увиснаха. — Няма място за капризи, Мадалена. Виждаш как страдам аз, но предпочиташ да се размекваш от някакво незначително главоболие? Намери си някой ъгъл и се упражнявай там, докато той се появи.

 

 

Беше облачно и макар до прозореца да беше по-светло, течението на нетипично студения септемврийски ден бе причина всички да избягват този ъгъл. Мадалена потръпна, докато настройваше струните и пристягаше лъка. Вече се чувстваше по-добре, тъй като единственото нещо, от което имаше нужда, бе да избяга от Силвия, да свири сама така, както иска, далеч от втренчения поглед на Лучана, извън залата, дори някъде извън „Пиета“, където идеалната музика дразнеше и предизвикваше мълчаливи знаци.

Пръстите й вече се бяха вдървили от студа, но скоро забрави за това неудобство, унесена в любимата си мелодия, нежна приспивна песен, която й напомняше за люлеещите се пред къщата, в която беше израснала, дървета. Докато свиреше, очите й оставаха затворени, нямаше я Силвия с нейното пляскане. Към края стигна до пасаж, който все още беше прекалено сложен за нея и изискваше силна концентрация. Със затворени очи, го свиреше отново и отново.

— Синьорина? — Отвори очи, стресната от гласа, който, макар и писклив и носов, без съмнение принадлежеше на мъж.

Първо забеляза косата му. Светлината, която проникваше през прозореца, осветяваше мъжа изотзад и косата му изглеждаше ярка като залез, разпиляна като пламък по раменете, скрити под черно свещеническо расо.

Учителят по цигулка. Мадалена рязко се изправи. Лучана стоеше наблизо заедно с един от членовете на Конгрегационе, облечен в черната роба на венециански благородник.

Червенокосият свещеник взе цигулката от ръцете на Мадалена.

— Може ли? — попита и протегна ръка за лъка.

Сложи цигулката под брадичката си и импровизира встъпителната част, водеща към трудния пасаж. Замисли се за момент, после отново опита и накрая й подаде обратно цигулката.

— Не е толкова трудно, колкото изглежда — рече. — Опитайте така. — Хвана пръстите й и ги раздвижи по различен начин.

Тя засвири и не спря, докато не почувства пръстите си на място, после повтори целия мотив заради самото удоволствие.

— Много добре — отбеляза свещеникът. — Може ли да ми изсвирите останалата част от мелодията?

Мадалена почувства как лицето й пламва.

— Сега ли?

— Разбира се, стига да желаете.

Сърцето й подскочи. Искаше да свири по възможно най-добрия начин пред Лучана, но не спираше да изтръгва фалшиви ноти от цигулката. По някакъв начин към края успя да възвърне контрола си над инструмента, но когато прецени цялото си представяне, единственото, което си спомняше, бяха грешките. Лицето на Лучана изрази неодобрение, преди да възприеме обичайното си безстрастно изражение.

Свещеникът я гледаше озадачен. Младото му лице беше овално, брадичката му — изпъкнала напред, все едно с дългия тънък нос се опитваха да се срещнат в окръжност. Огнената му коса и крехката фигура напомняха на Мадалена за приказните гноми, които излизаха от горите, за да пакостят на селяните. За разлика от тях обаче той не беше нито грозен, нито отблъскващ, а излъчваше огромна енергия, която сякаш привличаше цялата стая към него.

Преди да е успяла да се извини за свиренето си, той заговори.

— Не се страхувате от трудностите — отбеляза. — А музиката — потупа се по челото — е в състояние да държи в подчинение всички ни. Как се казвате?

— Мадалена. — Гласът й прозвуча като шепот.

— Мадалена. Мадалена Роса — повтори учителят, като подръпна косата си. — Червена. Като моята. — Кимна бързо и се отдалечи, за да се присъедини към Лучана и останалите в другата част на стаята.

Мадалена седна и зачака гостите да си заминат, за да получи поредната доза конско от маестрата. Когато мъжете излязоха, Лучана приближи към нея. Докосна я по рамото и неочакваният нежен жест отслаби твърдото намерение на Мадалена да не плаче.

— Бях ужасна — въздъхна и зарови лице в дланите си. — Толкова много исках да ви впечатля и сега… — Не довърши. „Сега ще си остана вързана със Силвия до края на живота си.“

— Свиренето ти наистина беше ужасно — съгласи се Лучана, — но той видя нещо в теб и иска да ти се обръща специално внимание. От утре ще ти преподавам аз. Подчертавам, че не е повишение, а специален ангажимент — веднъж седмично.

Мадалена поразено я изгледа.

— С вас?

— С кой друг? Да не очакваш частни уроци от самия дон Антонио Вивалди? Най-добрият цигулар във Венеция.

— Не, маестра — промълви Мадалена.

Беше се надявала на някой мъничко по-добър от Силвия и засрамена, че думите й бяха разбрани погрешно, отмести поглед встрани. Всички момичета в залата, хванали инструментите си, ги гледаха. Мадалена заби очи в пода, уплашена от непроницаемите им погледи.

 

 

Ако Мадалена си бе въобразявала, че моментът й с дон Вивалди ще свърши чудеса с Лучана, скоро осъзна, че е грешала. Още преди първия им урок, маестрата получи остър пристъп на подагра и трябваше да се лекува в болницата на „Пиета“. Върна се в началото на ноември в още по-гадно настроение от обичайното и извика Мадалена. Със сумтене подпретна полите на робата си над коленете. Вените чертаеха пурпурни линии по провисналата плът. Пръстите на краката й, скрити в пантофите, бяха подпухнали ужасно и имаха цвят на залязващо слънце.

— Ще трябва да се примириш с моята недискретност — каза й Лучана. — Дори допира на подгъва на робата ми ме кара да се чувствам така, сякаш се пека на огън.

Мадалена бе ужасена не само от вида на краката на маестрата, но и от излагането на голите до коленете й крака на показ.

— Престани да се звериш — тросна се Лучана. — Ако искаш да станеш медицинска сестра, върви в болницата. Желаеш ли да станеш цигуларка, свири! — Направи знак на момичето да вземе цигулката.

— Не знам какво вижда дон Вивалди в теб — рече тя, приключвайки с урока по-рано.

Каза на Мадалена да отиде да се упражнява сама и отхвърли предложението за помощ, след като момичето я подкрепи да се изправи. После се облегна тежко на бастуна си и с пухтене и куцукане се запъти навън.

Маестрата е достатъчно ужасна и без тези крака, помисли си Мадалена. Върна се в отделението, като се чудеше дали тези уроци щяха да са по-добри от уроците на Силвия.

* * *

Веднъж годишно, по време на фестивала в чест на представянето на Девата в храма, буркиели и пеоте, плитки лодки с различни размери и форма, се нареждаха една до друга по ширината на целия канал, оформяйки понтони, върху които се полагаше временен мост. Водена от дожа процесия тръгна от двореца и прекоси моста, за да отправи благодарствени молитви в базиликата „Санта Мария дела Салуте“. През целия ден и част от вечерта хиляди венецианци също преминаха по моста, за да запалят свещи в храма за здравето на любимите им хора, а гондолиерите носеха греблата си до стъпалата на църквата, за да бъдат благословени от свещеник.

Мадалена и Киарета бяха в групата, тръгнала от „Пиета“. Мъгливата сутрин донесе едва доловимия мирис на изгорели от сушата стърнища, а въздухът беше толкова свеж и студен, че момичетата духаха в шепите си да ги стоплят.

Докато вървяха по главната улица между площад „Сан Марко“ и църквата „Санта Мария дел Джилио“, момичетата пееха религиозни песни. Мостът пред тях подскачаше и се извиваше във водата, поради дузините лодки, навъртащи се наоколо. Някои бяха пълни с хора, които викаха и махаха на минаващите по моста, други чакаха реда си да минат под извития сегмент по средата, широк и висок, колкото да пропусне малка лодка. Когато всеки лодкар лягаше по корем на дъното на лодката си, за да се промуши под моста, гласовете на тълпата се снишаваха и надигаха, имитирайки движенията му.

Някои от момичетата трябваше да бъдат хванати за ръка и преведени по люлеещия се мост. Мадалена вървеше пред Киарета, правеше стъпка след стъпка с такава решителност, че нито за миг не погледна нагоре, докато не стигна до другия край. Когато го стори, с изненада установи, че сестра й не е зад нея.

— Хайде, ела, не се страхувай — насърчи я една от придружителките на Киарета, застанала неподвижно на кея.

В една от лодките, сред колекция от скъпи възглавници, седеше жена, облечена в бледожълто. Косата й беше почти толкова руса, колкото на Киарета, кожата й — почти толкова бяла. Мъжът до нея наметна черна пелерина на раменете й, а тя се облегна на него, като се смееше.

Киарета не чу думите на придружителката.

„Това съм аз, в онази лодка — помисли си. — Мен прегръщат. Аз съм тази, която се смее.“

— Какво става с теб? — попита я придружителката. — Престани да се хилиш като маймуна. — Хвана Киарета за ръката и я задърпа по моста. Щом стигна до другия бряг, момиченцето се извърна назад, но жената до нея я дръпна за ръката и я накара да продължи пътя си.

В църквата раздадоха свещи на всяко от момичетата и ги отведоха до мястото за молитви в страничен параклис, където вече пламтяха дузина свещи.

— Запалете свещите си — нареди една от придружителките — за здравето на дожа и всички в „Пиета“.

Мадалена запали своята свещ, затвори очи и прошепна:

— Моля те, благословена Божия Майко, помогни ми да свиря много, много по-добре на цигулка. — Отвори очи и тръгна обратно към възрастните придружителки. Спомни си за нареждането им, обърна се назад и се прекръсти. — Също така благослови дожа и „Пиета“. — Замисли се за момент, загледана в черния пушек, който се виеше от свещта й към тавана на параклиса. — И, моля те, благослови Киарета и й дай здраве. — Прекръсти се отново и се присъедини към останалите.

Киарета коленичи пред олтара.

— Моля те, Боже — рече тя, — направи така, че аз да съм дамата от лодката.